Стен Никълс
Воини на бурята (19)

18.

Орките се втурнаха презглава по стълбите към платформата и заковаха там. Докъдето поглед стигаше, се виждаха само маршируващи войници, подскачащи коне и развети знамена. Ала димът от незагасените огньове в Гривеста гледка и запалените клади отвън им пречеха да различат ясно новопристигналите. Едно обаче бе сигурно — обсаждащата армия току-що се бе удвоила.

Примижавайки срещу пушеците, с притиснати към носовете кърпи, за да могат да дишат, Върколаците наблюдаваха безкрайните вълни от хора и коне, които се изтегляха назад към хълмовете. Когато авангардът на новодошлите достигна унисткия лагер, там вече нямаше никой. Ала и сега полето си оставаше залято от движещо се множество.

Страк затвори отчаян очи.

Хаскеер пръв намери сили да проговори.

— Е, сега вече лайното удари вятърната мелница!

Но изведнъж откъм унисткия лагер долетяха крясъци.

— Не ми прилича на радостно обединение — подметна Койла.

— Това са пантеонисти! — подскочи зарадвано Джъп. — Погледнете, там има орки — стотици орки! Пантеонистите са дошли да вдигнат обсадата!

— Прав си! — присъедини се към него Койла. — Нападат унистите отзад.

— Видях джуджета! — продължаваше да танцува върху платформата Джъп. — Ужасно много бяха!

— Какво пък толкова? — озъби се Хаскеер. — Има ги навсякъде, където се плаща добре.

Джъп го сграбчи за шията.

— Какво каза, козя фъшкия?

Преди Хаскеер да успее да отговори, Страк ги раздели.

— Не е време за това. Някои може ли да види чия е тази армия?

Върколаците отново напрегнаха очи през пушеците.

— Аз не мога — отказа се Койла. — Пък и какво ни интересува? Важното е, че са повече от унистите.

Страк се опря на парапета.

— Самите богове ни ги пращат. Трябва да слезем долу и да им помогнем.

 

 

В селището цареше трескава активност. Релстон раздаваше заповеди наляво и надясно. Вестоносци ги отнасяха до най-далечните места на крепостта. При северната врата се бе строил голям отряд пехотинци. Кавалеристите изкарваха конете от конюшните и се мятаха на седлата. Първите от тях вече се бяха събрали на площадчето с вира.

Само пожарникарите продължаваха с работата си.

Страк едва си проправи път през тълпата на площада. Шумът бе оглушителен. Той се шмугна под юздите на един кон и спря на брега на калния вир. Точно отсреща десетник Кренад бе строил своите двеста орки. Страк не беше изненадан, че хората се държаха на известно разстояние от тях и пространството около орките беше свободно.

— Готов ли си за атака, Кренад?

Лицето на дезертиралия офицер разцъфна в усмивка.

— Това ще е далеч по-добре, отколкото да търчим зад стената, капитане. Ако ви трябва внезапно нападение, аз съм оркът за тази работа.

Налагаше се да викат, за да могат да се чуят. Но изведнъж на площадчето се възцари странна тишина.

Страк откри причината веднага щом се качи на седлото на коня, който Кренад му бе довел. Към тях се приближаваше Върховната жрица Криста Галби. Тълпата се разтваряше пред нея.

Криста спря при Релстон, размени няколко думи с него, сетне се приближи към Върколаците. Страк смуши коня и пое насреща й.

Тя положи ръка на крака му и го погледна в очите.

— Почувства ли веднъж някой силата, която се крие в недрата на земята, тя само може да расте в него — прошепна Криста съзаклятнически. — И няма да може да й устои.

Тя се обърна и изгледа присъстващите. След това отново заговори. Въпреки че едва повиши глас, думите й отекваха надалеч.

— Нека всеки от вас знае, че се сражаваме за земята. Тя ще ви укрепи, ще прати силата си право в сърцата ви. Разкрийте се за силата земна! Знайте, че вятърът е нейният дъх и че битката, в която встъпваме, е битка за нейното благополучие. Защото силата земна не може да бъде отречена. Твърде дълго пролива тя сълзи заради онези, които я поругаваха. Но сега, когато тази сила се извисява над главите ви — по някаква случайност или поради невидимо въздействие в този момент от гейзерът се отдели ярък пламък, — тя ще изпълни душите ви с трепет и възторг, в този живот или в следващия, и ще ви помогне да съзрете по-ясно Свещения път, който следваме. И знайте, че с вас ще бъдат боговете, за да насочват оръжията ви и да укрепват десниците ви. — Тя вдигна ръка и ги благослови с изящен жест. След това се изгуби в тълпата.

— Отвори вратите! — прогърмя гласът на Релстон. — Конницата в тръс!

Заобиколен от Койла, Джъп, Алфрей и Хаскеер, Страк поведе неспокойния си кон към градските порти.

Площадът отново се изпълни с шум. Използвайки го за прикритие, Койла му извика:

— Страк, ако с теб се случи нещо, звездите ще бъдат изгубени. Нека ги разделим помежду си.

— В никакъв случай — възрази той, преди още да помисли. — Койла, те трябва да бъдат заедно. Не зная защо, но така трябва.

Предните редици вече излизаха на полето.

— А може би вече си под тяхно влияние — рече тя.

 

 

Избрала най-безопасното място в самия център на своята армия, Дженеста наблюдаваше нейното придвижване от спряната на един хълм колесница.

Точно пред стените на димящото селище се вихреше свирепа битка. Притиснати от една страна от стръмните склонове на долината, а от другата от орките, пантеонистите и наемниците на Дженеста, унистите на Хоброу заемаха трескаво отбранителна позиция.

— Жалки са, нали, Мерсадионе? — засмя се тя.

— Да, милейди — отвърна генералът и неволно докосна с пръсти обгорената си буза. — Но да не забравяме, че са поне двайсет хиляди.

— Така ли? — тя го стрелна с блеснал поглед. — Какво искаш да кажеш?

— Ами че… това ще е една голяма победа за вас, Ваше Величество.

— Обичам големите победи. Както би трябвало да ги обичаш и ти, генерале. Защото ако не ми осигуриш тази, животът ти няма да струва пукната пара. Ясно ли се изразявам?

Мерсадион се поклони, за да скрие омразата, която го раздираше.

— Съвсем ясно, милейди.

— Чудесно. Тогава дай разпореждане на хората за фронтална атака. Някакви възражения?

— Ни най-малко, милейди.

— Така и трябва. Искам моите орки да се строят на онзи хълм и да чакат. Джуджетата ще разположиш на хълма отляво. Когато моите човеци ударят унистите, те няма да могат да ги заобиколят по фланговете. Затова пък ние ще го направим, веднага щом ни се удаде подходяща възможност. Просто, нали?

— Гениален план, милейди.

— Разбира се, че е такъв. — Тя продължаваше да разглежда усмихнато морето от лъщящи пики под нея. — И през това време искам харпиите да са готови. Нека се вдигнат веднага щом унистите опитат контраатака.

„Какво друго им остава“ — мислеше си генералът, докато се отдалечаваше. Все още не можеше да си обясни защо й трябваше на кралицата да насъсква предната вечер харпиите една срещу друга. Макар че, кой би могъл да намери разумно обяснение за действията на един безумец?

За щастие кралицата бе в отлично настроение. Изглеждаше развълнувана като момиче преди среща, макар че всъщност ставаше въпрос за огромно по мащаби кръвопролитие. Тя шляпна конете с юздите и насочи колесницата към предните редици на армията си. Веднага щом зае позиция, Мерсадион даде сигнал за атака.

Конете запристъпваха напред и скоро колесницата набра инерция. Следвана от своята армия и вдъхновявана от мисълта, че изглежда великолепно, кралицата се носеше право срещу противника.

Победата нямаше да е никак трудна.

 

 

Кимбал Хоброу не можеше да повярва на очите си. Само преди броени минути той командваше обсадна сила, която далеч надхвърляше изметта във вонящата дупка зад стените. Нямаше никакъв шанс да загуби. Дори можеше да изпитва слабо съжаление към нещастните пантеонисти, скупчени зад жалката си ограда, които очакваха върху им да се стовари ръката на Божия гняв.

А сега срещу него се изправяха не една, а две армии. Армии, в сравнение с които неговите сили изглеждаха като излет на духовенството.

— Какво ще правим, господарю? — попита блюстител с лъснало от пот лице.

— Божията воля — промърмори Хоброу, опитвайки се да потисне надигащата се в душата му паника.

— И това ли е изпитание, татко? — обади се Милост, извръщайки очи към него.

— Да, дъще. — Той хвърли смразяващ поглед на блюстителя, тъкмо когато земята започна да се тресе под колесницата на Дженеста. — Защо? Защо, според теб, Господ Бог ни изостави? Толкова ли е слаба вярата ни?

— Н… не, господарю.

— Наистина не е. Ние ще изтребим неверниците до крак. Божието име ще пребъде през вековете. Щом е с нас, как могат да ни победят?

Блюстителят не знаеше какво да отвърне и само поклати глава, докато Хоброу го благославяше:

— Върни се на мястото си, човече! Изпълни Божията воля!

Хоброу вече го бе прогонил от мислите си. Повика двама от най-близките си помощници и те дотичаха при него.

— Имам лоши новини за вас — съобщи им. — Зная, че жадувате да вземете участие във величественото клане, но Господ ви е отредил друго.

И двамата не изглеждаха никак обезпокоени, че ще пропуснат сражението.

— Какво е то, господарю? — подканиха го те.

— Искам да пазите дъщеря ми с цената на живота си, защото Всевишният ни учи винаги да пазим невинните.

Те кимнаха, поласкани от оказаната им чест.

— Отведете я на безопасно място. — Хоброу се наведе и целуна Милост по челото. Приличаше на дръглива, хищна птица, наведена над плячката. Тя склони леко глава, но когато я изправи, баща й вече си бе тръгнал.

Един поглед му бе достатъчен, за да се увери, че жалките сили на Гривеста гледка наброяват не повече от няколкостотин единици. Виждаше и Блудницата, препускаща право към тях, сред отблясъци на злато и стомана. Предните редове на армията й вече се бяха срещнали с неговите копиеносци и страховитият сблъсък се предаде като трус надалеч по земята. Той мярна кралицата, която крещеше от гняв, когато един от конете й се натъкна на смъртоносно оръжие.

Усмихвайки се със задоволство, Хоброу се качи на седлото и препусна право към полесражението. Как може да е толкова глупава? Кога кавалерията е успявала да си пробие път през плътна стена от тежки копиеносци? Господ наистина бе с него.

Победата нямаше да е никак трудна.

 

 

Докато ядрото на армията на Дженеста се стоварваше върху предните редици на унистката армия, Страк насочи малобройния си отряд към нейния тил.

Вярно, че конницата му трябваше да препуска нагоре по хълма, но затова пък сред противника цареше паника. Лъконосците на Хоброу успяха да пуснат само един залп от стрели, но повечето от тях не намериха целта си. Нищо чудно, защото стрелбата надолу по хълма възпрепятстваше точното определяне на разстоянието.

— Сигурно най-добрите му стрелци са в другия край на армията — подметна Койла, приведена върху гривата на коня.

— Аз не се оплаквам — захили се Хаскеер.

Върколаците вече бяха набрали пълна скорост. Колкото повече се отдалечаваха от Гривеста гледка, толкова повече се разсейваше димът. Но заради сражението пред тях към небето се вдигаха облаци от прах. Тревата беше посивяла от сажди и прахоляк и дори слънцето бе само бледо сияещо кълбо в небето. Земята под краката им се тресеше от сблъсъците и тропота на копита.

Страк погледна надясно. Както се бяха разбрали, кавалерията на Релстон заобикаляше фланга на войските на Хоброу. Самите унистки конници бяха някъде отпред, скрити зад димната завеса. Върколаците вече знаеха, че Хоброу ще запази кавалерията си за главното сражение с новопоявилата се армия.

Недалеч встрани от тях пешаците на Релстон вече се построяваха в боен ред. Отпред бяха мечоносците, а непосредствено зад тях — войници с дълги копия. Най-отзад лъщяха остриетата на късите дротици. По команда пешаците пристъпиха напред и се нахвърлиха върху редиците на унистите. Чу се звън на щитове, викове и писъците на ранените. Страк и Койла си размениха развълнувани усмивки.

Между оркската кавалерия и редовете на унистите имаше само стотина стъпки. Петдесет… двадесет… десет…

Право пред тях екнаха изплашени викове, придружени от сатанински смях. Те вдигнаха объркано глави и се сепнаха.

Дузина крилати създания се показаха от прашния облак, кръжейки ниско над втрещените от ужас унисти. Лъконосците на Хоброу така и не разбраха какво ги напада. Харпиите се спуснаха над тях, вдигнаха мятащите се тела във въздуха и ги запокитиха от високо върху техните другари. Кървав дъжд се посипа над редиците и изпотъпканата земя.

Само шепа лъконосци разбраха какво става. Заварени неподготвени, те пратиха по няколко стрели нагоре, но в бързината не успяха да се прицелят и предизвикаха допълнителна паника сред унистите, върху които се посипаха стрелите.

Беше твърде късно да се спре набралата инерция атака. Страк зърна едно ококорено момче и миг след това конят му го прегази и отхвърли настрани. А след това всичко се сля в несекващ ритъм от удари, контраудари и финтове.

Сега, след като орките бяха осъществили пробив в отбраната на унистите, отрядът на Релстон встъпи в бой. Войниците на Хоброу започнаха да се скупчват на разпокъсани групи, принудени да се бият за живота си. От време на време от небето се стрелваше по някоя харпия, избрала предварително своята жертва, за да я разкъса в миг пред погледите на ужасените й другари. Краят беше неизбежен.

— Това е като да преследваш риба в каца! — провикна се Хаскеер, размахвайки окървавеното си острие.

— Тъй де — подкрепи го задъхано Джъп. — Почти ми е неудобно да ги трепя.

 

 

В другия край на бойното поле Дженеста бе завладяна от необуздан гняв. Само благодарение на отчаяната намеса на нейните лични телохранители, тя се бе измъкнала невредима изпод прекатурената колесница.

— Направи нещо! — крещеше тя на Мерсадион, докато се изправяше на крака.

— Веднага, милейди — отвърна генералът и изтича за друга колесница. Застигна една, скочи в нея, улови втрещения колесничар за рамото и го запокити в тревата. Отзад препускаше друга колесница и генералът знаеше, че нещастникът най-вероятно ще завърши дните си под колелетата й или ще бъде насечен от стърчащите отстрани остриета. Но сега това нямаше значение. Мерсадион изви рязко и закова колесницата пред Дженеста. Тя го изтика, без да промълви нито думичка, метна се вътре, размаха камшик и отново се понесе право срещу противниковите редици. Миризмата на кръв караше ноздрите й да потръпват развълнувано и засилваше глада й. Тя се насочи към един отвор в линията от копиеносци и нахлу през него, следвана от своите телохранители.

Но изведнъж дръпна поводите. Хрумна й, че не е добре да се отдалечава прекалено от своята армия. Колесницата спря и в този миг Дженеста ококори очи от изненада.

За един кратък миг внезапно подухналият ветрец бе прогонил димната завеса. Стана ясно като в слънчев ден и тя различи в подножието на хълмовете малка армия, която току-що се бе изнизала през вратите на селището и се насочваше към тила на унистите.

Но не това я впечатли.

В армията имаше орки.

От една страна това не означаваше нищо. В края на краищата тя също имаше орки, а други бяха разпилени из всички краища на Марас-Дантия. Но от друга страна, би могло да означава и много — например, че е открила ренегатите, които така упорито издирваше. Тя се засмя, предвкусвайки удоволствието. Фините люспи по кожата й заблестяха на слънцето.

 

 

В мелето пред северната врата на Гривеста гледка една неголяма група унисти се държаха до последно, твърдо решени да вземат със себе си в отвъдното колкото се може повече противници.

Изнурен до смърт, Страк спря да си поеме дъх. Беше плувнал в пот въпреки студа, който едва сега започна да усеща. За щастие харпиите си бяха тръгнали — или може би бяха свалени от стрелците на противника, както и да е, важното бе, че ги нямаше. Появата им го бе обезпокоила. Доколкото му бе известно, не бяха нападнали нито един от войниците от гарнизона на селището. Интересно как ги различаваха от унистите? И като стана въпрос за това — откъде се бе взела тази пантеонистка армия?

Страк поклати глава. Сега не беше време да се занимава с подобни неща. Посегна към манерката, усетил, че гърлото му е пресъхнало. Не я напипа на пояса и изруга — беше паднала по време на боя. За това пък кесията със звездите си беше на място.

Койла се изправи до него.

— Всемогъщи богове! Готова съм да убия за глътка ейл — призна тя, докато изтриваше кръвта и потта от челото си.

— И това е възможно — рече й той. — Сигурен съм, че ще намерим някоя и друга бъчонка в противниковия лагер.

Той пришпори коня си и след кратко колебание Койла го последва.

Малко по-нататък съгледаха Кренад. Висеше с главата надолу, със закачен на стремето крак, а конят му препускаше изплашено, подскачайки всеки път, когато на пътя му се изправяше някой.

Страк препречи пътя на блюстителите, които преследваха Кренад и ги повали с два бързи удара. Койла се изравни с него и му помогна да се изправи на седлото. Твърде стреснат от преживяното, той едва успя да смотолеви полугласна благодарност.

Над бойното поле отекна гласът на Релстон. Няколкостотин унисти бяха заели отбранителна позиция в една долчинка. Използваха за прикритие горичката в средата й и оттам извършваха кратки набези.

Кренад се намести на селото и подаде на Страк манерка с някаква спиртна напитка, чийто вкус му беше непознат. Миришеше неприятно, но само няколко глътки му бяха достатъчни, за да възвърне силите си. Озърна се и забеляза, че към тях се приближава Алфрей.

Внезапно старият воин закова, сякаш някой му бе препречил пътя. Ала наоколо не се виждаха никакви противници. Страк проследи погледа му и изведнъж му се стори, че мярва нещо бяло. Приличаше на снежнобял жребец, яхнат от жилав мъж с прошарена коса.

Серафейм?

Видението изчезна в хаоса на боя.

— Така — рече Страк и разтърси глава. — Май наистина е време да пийнем нещо по-сериозно. Я да слезем долу при тези унисти и да проверим с какво са се заредили.

 

 

Слънцето вече се спускаше към хоризонта, а останките от армията на Хоброу бяха принудени да преминат в отстъпление.

Някакъв глупак бе запалил гората преди часове, прогонвайки от нея разединените унистки отряди, и сега пожарът се бе разгорял толкова силно, че заплашваше да обхване в пламъците си дори преминаващите наблизо. Вятърът разнасяше горящи листа и предизвикваше нови пожари. А през това време битката продължаваше да кипи, макар от гледна точка на унистите вече да бе изгубена.

Върколаците и воините на Кренад напредваха рамо до рамо, мнозина от тях спешени, всичките — изцапани с кръв. Само малцина от тях бяха изцапани с чужда.

С наближаването на вечерта вятърът се усилваше, спускайки се надолу през долината по пътя си към морето. Той вдигна черната пелена на пожарите и я задържа достатъчно дълго, за да могат орките да видят кой им се бе притекъл на помощ.

Дженеста.

— Милостиви богове! — възкликна Хаскеер в мига, когато Страк извика името й.

И двамата бяха изумени от странната игра на съдбата. А също и Дженеста, която ги гледаше от колесницата си.

И макар да бе твърде далеч, за да могат да различат изражението на лицето й, те не се съмняваха, че е изкривено от гняв и омраза. Тя вдигна ръка и замахна, сякаш за да запрати невидимо копие.

Страк и Върколаците се разбягаха. Познаваха добре способностите й да праща надалеч магически огнени топки.

Но беше излишно да се страхуват. Защото вятърът внезапно смени посоката си и отново позволи на димната завеса да застели бойното поле.

— Не се безпокойте — рече им Страк. — Тя няма да рискува да изложи скъпоценната си личност на риск в истинска битка. Хайде да намерим онзи негодник, водача на унистите, и да приключваме.