Стен Никълс
Воини на бурята (8)

7.

Дружината се скупчи около него, затрупвайки го с въпроси. Онемял от неочакваната атака, Катц само мърдаше с уста.

Хаскеер разбута останалите и го сграбчи за шията.

— Къде? У кого? — крещеше той в лицето на ужасения пикс.

— Внимавай! — викна му Алфрей.

— Задникът му да не сочи към мен! — предупреди Джъп.

— Успокойте се, всички! — нареди Страк.

Хаскеер се сепна и пусна неохотно търговеца на земята. Глъчката постепенно утихна.

— Съжалявам, Катц — рече Страк, разблъска останалите и позволи на търговеца да си поеме дъх.

Пиксът преглъщаше мъчително и масажираше зачервената си шия. Телохранителите му се бяха затичали към групата. Страк разпери ръце срещу тях.

— Всичко е наред! Няма проблем! Катц?

— Да — изграка пресипнало пиксът и даде знак на телохранителите си. — Добре съм.

Те спряха и след кратко колебание се разпръснаха.

Страк положи ръка на рамото на Катц. Той видимо потрепери.

— Не трябваше да се държим по този начин, но това, което каза одеве, е много важно за нас. Можеш ли да ни го разкажеш по-подробно?

Катц кимна.

— Твърдиш, че си виждал една от тези. — Страк посочи звездите в краката си.

— Ами да. Една като тях. Само че с различен цвят и различен брой лъчи. Инак бе от същия тип.

— Сигурен ли си?

— Беше преди няколко месеца.

— Къде?

— В Гривеста гледка. Знаеш ли го?

— Селище на пантеонисти, далеч на юг.

— На самия край на полуострова. Сега там се строи усилено и мястото е подходящо за търговия.

— Какво се строи?

— Не сте ли чували?

— Какво да сме чували?

— Там има изригване на енергия от земята. Доста е голямо. Опитват се да го уловят, да съхранят по някакъв начин магията.

— И успели ли са?

— Не зная. Когато си тръгвах оттам още не бяха готови. Ако питаш мен, няма да успеят. Досега никой не го е правил. Както и да е, там строят някаква светиня, нещо като храм и вътре видях звездата. На пантеонистите никак не им беше приятно, че съм я зърнал. Веднага ме изгониха. — Той погледна към подредените на тревата звезди. — Какво представляват тези неща?

— Някои ги наричат инструментуми.

— Инстру… това са инструментумите?!

— Чувал ли си за тях?

— Че кой не е? Мислех, че са мит. Не може да са истински.

— Ние смятаме, че са.

— В Марас-Дантия са ми попадали много „истински“ реликви. Повечето от тях не се оказваха такива.

— Тези обаче са.

Странни пламъчета заблестяха в очите на търговеца.

— Ако действително са истински, сигурно ще струват цяло състояние. Стига да им намериш купувач. Защо не ми позволите да бъда ваш посредник и…

— Няма да стане — отряза го Страк. — Не се продават.

Катц очевидно не можеше да възприеме подобно твърдение.

— Но защо са ви, след като не знаете как да спечелите от тях?

— Тук става дума за друг вид печалба — рече му Койла, — която не се измерва с пари.

— Но аз ви казах, че може да има още една. Това не струва ли нещо?

— Струва — изръмжа Хаскеер. — Ще ти дарим живота.

Появи се Кеппатаун, разтревожен от суматохата.

— Какво става? — попита той.

— Изглежда, че Катц знае къде да намерим още една подобна звезда — обясни Страк.

— Какво? Къде?

— В Гривеста гледка.

— Кеппатаун, чувал ли си за магичния източник в онова място? — попита Алфрей.

— Да. Появил се е от известно време.

— И защо не ни каза за него?

— Защо да ви казвам? Нямаше никаква причина да смятам, че ви интересува. Подобни цепнатини не са рядкост, каквато бяха навремето, навярно заради постоянната намеса на хората. — Той се обърна към Катц. — Сигурен ли си в това, което твърдиш?

— Видях нещо, което приличаше на тези. — Той посочи звездите. — Това е всичко, което зная.

— Откъде да знаем, че не лъже, както когато говореше за слънчевите знаци? — попита свадливо Хаскеер.

— Може и да е така — съгласи се Страк. — Но това е единствената следа, с която разполагаме. Или тръгваме за Гривеста гледка, или трябва да се скитаме без цел и посока из Марас-Дантия. Аз залагам на първото.

Чу се одобрително ръмжене из дружината. Страк нямаше какво повече да казва.

— Има някаква предопределеност тук — обяви Кеппатаун. — Първо се появяват митичните инструментуми. А сетне и този изблик. Не ми се струва случайно.

— Да, така е — рече Алфрей.

— Вие, орките, притежавате много забележителни качества. Но ако ми позволите да отбележа, имате твърде прагматични възгледи за света. Ние, кентаврите, също сме земни създания, но дори ние признаваме, че в живота съществува и невидима страна. Като намесата на боговете например, които неизменно остават скрити от погледите на простосмъртните, ала няма никакво съмнение в нея.

— Не може ли да престанем да си чешем езиците и да вземем някакво решение? — помоли ги Джъп.

Страк започна да прибира звездите в кесията.

— Отиваме в Гривеста гледка — обяви той.

 

 

Само след няколко часа Дроганова гора бе далеч зад гърбовете им. Дружината можеше да се похвали със съвсем нови оръжия, отпочинали коне и попълнени припаси. Освен това имаха нова цел на техния поход.

Движеха се в югозападно направление, следвайки полуострова, като Калипарския залив им оставаше отляво. Вдясно стърчаха скалисти хълмове, отвъд които се ширеше Норантелийския океан. Ако поддържаха същото темпо, след два дена щяха да стигнат Гривеста гледка.

Страк все още бе измъчван от колебания дали да разкаже на останалите за сънищата си, а освен това не бе признал пред никого за „песента“ на звездите. Веднъж обаче разпитва Хаскеер за неговия опит в това направление, но стотникът не гореше от желание да му разкрива подробности и се оказа доста лаконичен. Изглежда искаше да забрави инцидента. Страк обаче се успокои от мисълта, че е изключено двамата с Хаскеер да полудяват по един и същи начин. След това заключение му поолекна на душата. Но не напълно. Все още необяснени оставаха сънищата.

Всички тези мисли така бяха погълнали съзнанието му, че не чу, че го викат.

— Страк! Страк?

— А? — Той се обърна и видя, че Койла е втренчила поглед в него. Яздещите до нея Алфрей, Джъп и Хаскеер също го гледаха учудено.

— Май беше на другия край на света — присмя му се Койла. — Какво те мъчи?

— Нищо.

Той очевидно не желаеше да обсъжда въпроса. Койла долови това и смени темата.

— Та, казвахме, че на Мелокс и останалите не им е било никак лесно да се хванат на такава работа.

— Намекваш, че трябваше да им позволим да се присъединят към нас.

— Ами…

— Ние не сме бежански лагер за скитници и неудачници, Койла.

— Те не са бежанци, нито скитници и неудачници. Би могъл поне да помислиш върху това.

— Не, Койла.

— Добре де, помисли тогава какво ги очаква.

— А нас какво ни очаква? Както и да е, не съм им майка.

— Те са наши сънародници.

— Зная. Но до какво ще доведе това?

— До там да станеш водач на бунт. Срещу Дженеста и човеците и всички останали, които ни потискат.

— Хубави мечти.

— Дори и да загубим, не е ли по-добре да паднем в битка, докато се опитваме да си върнем свободата.

— Може би. Но ако си пропуснала да го забележиш, аз съм само един капитан, а не генерал. Не е за мен тая работа.

— Наистина ли не разбираш накъде върви всичко? — попита тя. — Понякога май не виждаш по-далеч от носа си!

— Стига ми да водя дружината. Нека някой друг да оправя света.

Тя се отдалечи, разярена от твърдоглавието му.

Алфрей продължи оттам, където тя приключи.

— Ако наистина има много орки, недоволни от управлението на Дженеста, няма да е никак трудно да се събере армия. А в тези размирни времена с колкото повече войници разполагаш, толкова по-безопасно е.

— И толкова повече внимание ще привличаме — отбеляза Страк. — Ние сме дружина. Подвижни сме, можем да удряме и да бягаме. Това е по-добре от армия.

— Това не променя факта, че орките винаги понасят удари от всички останали. Може би сега е моментът за промяна.

— Точно така — намеси се Хаскеер. — Ние сме нещо като изкупителна жертва на другите. Дори децата на хората смятат, че сме чудовища. Наричат ни нужници със зъби.

— Щом толкова държиш да защитаваш името на оркската раса, твоя воля — сви рамене Страк. — Ще съсредоточим усилията си върху последната звезда, дори ако това ни струва живота.

— И каква е разликата? — попита Джъп.

Далечен звук прекъсна разговора им. Нещо в него караше козината да настръхва. Конете зацвилиха.

— Какво пък сега? — прошепна Койла.

Алфрей извърна глава и напрегна слух. Той пръв разпозна звука.

— Банши. А беше време, когато можеше да изкараш целия си несретен живот, без да ги чуеш нито веднъж.

— Аз ги чувам за пръв път — призна Джъп. — Но сега разбирам защо казват, че предвещавали бедствия.

— Аз съм ги чувал само веднъж, преди много години. В навечерието на една от големите битки с човеците, долу при Караскрагския проход. Напълно си заслужиха репутацията. Хиляди загинаха тогава. Такова нещо не се забравя.

— Напоследък не са такава рядкост — добави Страк. — Говорят даже, че се чували доста често.

След известно време звукът утихна. Страхът обаче остана.

След това започна да вали. Посипаха се едри като перли капки с ръждивокафяв цвят и неприятен мирис.

— Мамка му — изруга Джъп, вдигна яката си и се загърна в куртката.

— И за това трябва да благодарим на хората — прецеди през стиснати зъби Хаскеер, като последва примера му.

Някои погледнаха на север, където трябваше да са ледниците, но те не се виждаха. Всички бяха потиснати.

Измина около час. Когато разговорът се възобнови отново, някой спомена Адпар и останалите тирани. Това накара Койла да си припомни нещо.

— Страк, от известно време смятах да те питам, но все забравях. Когато бяхме в царството на Адпар, край смъртното й ложе, ти й каза, че за смъртта й е виновна Дженеста. Откъде го знаеше?

— Права е — съгласи се Алфрей. — Не може да сме сигурни, че е нейно дело.

Страк ги погледна изненадано. Очевидно досега не бе размишлявал върху това.

— Ами… не знам… сигурно съм го казал… за да я предизвикам по някакъв начин.

— И се получи, нали? Това я пробуди.

— Което не означава, че е било вярно. Може споменаването на Дженеста да е свършило работа.

— Не е изключено.

— Ей, капитане, да не развиваш ясновидски способности — предположи Джъп, очевидно не съвсем сериозно. — Дано са по-добри от моите.

Страк завъртя глава.

— Орките нямат…

Една стрела профуча край ухото му. Конят му подскочи и той дръпна юздите.

— Отзад! — извика Джъп.

Орките извърнаха коне и наизвадиха оръжия.

Към тях препускаше въоръжен отряд, два пъти по-многочислен. Яздиха якове-джуджета, чиито мускулести тела бяха покрити с рошава козина. Ездачите бяха по-ниски от орките, но с масивно телосложение. Облите им глави бяха непропорционално големи, с щръкнали уши и воднисти, скрити под тежки клепачи очи. Телата им бяха безкосмени, ако се изключеха чорлавите им бакенбарди, а кожата им имаше зеленикав оттенък.

— Гремлини? — възкликна Хаскеер. — Какво, по дяволите, им става на тези?

— Защо не идеш да ги попиташ? — отвърна Страк.

— Нападат ни! — извика Алфрей.

Някои от гремлините в предните редове бяха въоръжени с малки извити лъкове. Те пуснаха залп от стрели, без да забавят ход. Повечето от стрелите прелетяха над главите на Върколаците. Една се заби в седлото на Хаскеер. Друга одраска един оръженосец по ръката. Неколцина от Върколаците отвърнаха на стрелбата.

— Мътните ги взели! — изруга Страк. — Срещу тях!

Той пришпори коня си и дружината го последва. Шибани от усилващия се дъжд, те се насочиха срещу вражеските редици.

Сблъскаха се с викове и звън на стомана. В мелето се мяркаха само размахвани мечове, вдигнати за удар копия и поднесени щитове.

Страк се справи набързо с първия гремлин. Той избегна удара на гремлина, удари го с лакът в гърдите и го повали от седлото. Следващият бе обладан от неистова ярост. Двамата започнаха да си разменят бесни удари, при които стоманата се срещаше със стомана — примитивна, зловеща музика. Страк проби защитата на противника си. При следващия удар го прониза в гърдите и с това двубоят им приключи.

Навлязъл в галоп между враговете, Алфрей свали копието, на което бе завързано знамето, и го задържа в хоризонтално положение. С два бързи удара повали противниците, които му запречваха пътя и продължи нататък. Успя да избегне едно замахване с меч и завъртя копието, изхвърляйки и третия си противник от седлото.

Още с първото хвърляне на ножа Койла уцели един гремлин в окото. Той изчезна с див писък сред тълпата. Тя се готвеше да метне по следващия, когато един спрял до нея гремлин я пресрещна със сечащ удар. Острието на меча му изсвистя на сантиметри от върха на носа й. Тя успя да улови гремлина за китката, замахна с другата си ръка и стовари юмрук в зъбите му. Последваха още няколко резки и отсечени удара. Гремлинът се търколи на земята.

Един от спешените врагове се приближаваше към нея, размахвайки ятаган. Тя се приведе в седлото, извъртя се на една страна, за да избегне ятагана, след това пришпори коня си и той претъпка гремлина с предните си копита. Още не го бе довършила, когато друг гремлин се нахвърли върху нея. Койла едва успя да извади меча си.

Мечът на Хаскеер бе останал да стърчи от търбуха на една от първите му жертви някъде назад, в началото на поредица кървави схватки. Същата участ бе сполетяла и кинжала му. Сега Хаскеер се биеше с голи ръце и се озърташе за друго оръжие.

Видя своя шанс, когато зърна наблизо един гремлин, кръстосал меч с някой от оръженосците. Не беше никак трудно да се прокрадне към него отзад. Улови го за колана и го смъкна от седлото. След това повдигна ритащия гремлин с една ръка, просна го по гръб върху своето седло и го натисна рязко, прекършвайки гръбнака му върху дръжката на седлото. После изтръгна меча от парализираните му пръсти и захвърли трупа.

Тъкмо в този момент друг гремлин се нахвърли върху него с копие. Хаскеер се извъртя с коня и стовари острието на меча си върху дръжката на копието, скършвайки го на две. Извърна се на другата страна и посече нещастника отзад през гърба, тъкмо когато се разминаваха. Други двама се опитваха да го притиснат от различни страни. Той нададе боен вик и ги засипа с дъжд от удари.

В настъпилото за миг затишие Страк огледа бойното поле. Оръженосците се представяха добре и поне оттук изглеждаше, че нито един от Върколаците не е пострадал сериозно. Още само един тласък и битката щеше да приключи. Той се озърна, намери нов противник и го подгони.

Нужни бяха още десетина минути яростна схватка, преди изходът да бъде решен. Онези гремлини, които все още се държаха, започнаха да отстъпват, изоставяйки в калта труповете на избитите си другари и на намушканите якове.

Койла повали един от тях с точно мятане на ножа. Страк насочи коня си към нея.

— Ще ги гоним ли? — попита възбудено тя.

Той погледна към отстъпващите ездачи.

— Не. Няма време за забавления. — Той сви ръце на фуния и ги опря в устните си. — Не ги преследвайте! Останете тук!

Неколцина оръженосци, които се бяха увлекли след бягащите противници, дръпнаха юздите и спряха. Останалите се заеха да проверяват убитите, да не би сред тях да се спотайва някой оцелял.

Джъп, Алфрей и Хаскеер се присъединиха към Страк и Койла.

— Какво, по дяволите, беше това? — зачуди са Алфрей.

— Само боговете знаят — поклати глава Страк. — Поражения?

— Нищо сериозно. Ще ида да превържа ранените.

— Сигурно са били наемници — подхвърли Койла.

— Да, на Дженеста — съгласи се Джъп.

— Не можеш да наемеш гремлини за подобна работа — посочи Джъп. — Освен ако наградата е твърде голяма.

Един оръженосец ги повика.

— Какво има Хустук? — попита го Страк.

— Тук има един оцелял, капитане!

Слязоха от конете и зашляпаха през калта към него. Алфрей вече бе коленичил до гремлина, който, доколкото можеха да определят, бе съвсем млад воин. На гърдите му зееше огромна рана. Кръвта, която шуртеше от нея, се размиваше от дъждовните струи.

Гремлинът едва си поемаше дъх. Беше ококорил очи и непрестанно облизваше устни.

— И каква е наградата? — премина право към въпроса Джъп. — Гремлинът го погледна, но не отговори. — Питам за възнаграждението за главите ни. Защо ни нападнахте?

Алфрей се зае да превързва раната. Гремлинът се закашля. От крайчеца на устата му потече мъничка червена струйка.

— Отмъщение — промълви той.

Страк го погледна учудено.

— Какво искаш да кажеш?

— Мъст… отмъщение.

— Защо? Какво сме ви сторили?

— Убихте… един… наш роднина.

— Убили сме ваш роднина?

— Убивали ли сме и други гремлини в последно време? — зачуди се Хаскеер. Койла го сръчка да мълчи.

— И кого според теб сме убили? — попита Страк.

— Моя… чичо… — отвърна гремлинът. — Той беше… само един… стар книжник. Не биваше… да го правите.

Страк почувства, че стомахът му се свива от лошо предчувствие.

— Как се казва чичо ти?

— Моббс — едва промълви гремлинът.

Изведнъж в съзнанието на Страк се пробуди сънят. Имаше чувството, че отново е попаднал в задгробния живот. Кръвта се смрази в жилите му.

— Онзи книжен червей? — нацупи се Хаскеер.

Койла се наведе над гремлина.

— Грешиш. Срещнахме Моббс, това е всичко. Когато се разделихме си беше съвсем здрав. — Не беше сигурна, че гремлинът я чува.

Усилията, които Алфрей полагаше за раната, бяха напразни. Кръвта продължаваше да тече. Той се отказа и започна да бърше челото на своя пациент.

Страк най-сетне се съвзе от изненадата.

— Съжалявам, че Моббс е мъртъв. Всички съжаляваме. Той не беше наш враг. В известен смисъл дори му дължим благодарност.

Хаскеер изпръхтя подигравателно.

— Защо смяташ, че сме били ние? — попита Страк.

— Един от нашите… го е намерил. При Черна скала. Попаднал… в ръцете на… някакви орки. Но вие го знаете.

— Не! — извика Койла. — Ние го спасихме, в името на боговете!

— Оттогава ли ни гоните? — зачуди се Страк. — Усилията ви са били напразни, приятелю.

— Делорран — рече Койла.

— Разбира се. Той е бил. — Страк въздъхна. — Сигурно и Дженеста е замесена. — Той се наведе над гремлина. — Разбери, че не бяхме ние. Повярвай ми.

Гремлинът изглеждаше разколебан.

— Имате… много… врагове. Няма… да издържите… дълго.

— Една безсмислена смърт — въздъхна Страк. — Няма ли твърде много жестокост в този свят?

— Странни думи… от един… орк.

— Ние не сме кръвожадни убийци. Но какво можете да очаквате, след като ни нападате? Що се отнася до Моббс, казвам ти, че…

Алфрей положи ръка на рамото му и бавно поклати глава. След това се наведе и склопи очите на гремлина.

— По дяволите! — Страк се изправи. — Носим само смърт и нещастие.

— И ни изкарват виновни за всичко — добави Джъп.

— Бедният Моббс — рече Койла.

— Ние сме виновни за смъртта му — рече й Страк. — Не пряко, но е станало заради нас.

— Не си прав.

— Де да беше така.

Тя не отговори. Никой не пророни нито дума. Страк изведнъж се сети, че Делорран също бе заплатил за това. После осъзна, че го е научил от съня си. Но дали беше истина?

Дъждът се усилваше.