Стен Никълс
Воини на бурята (10)

9.

Блаан седеше със скръстени крака, забол език в ъгълчето на устата си и бръснеше лъщящото си теме с острието на ножа.

Близо до него Лекман използваше клон, за да разбърква съдържанието на къкрещото над огъня гърне. Олей се бе изтегнал на одеяло, опрял глава на седлото, и примижаваше сънливо към развиделяващия се хоризонт.

Тревата все още бе покрита със слана. Под тях тихо се плискаха вълните на залива. В далечината се виждаше Дроганова гора, но бяха достатъчно далеч, за да не могат да ги забележат съгледвачите на кентаврите.

— Кога, по дяволите, ще тръгваме? — изръмжа Олей. От устата му излизаше облак пара. Той се почеса там, където китката му се съчленяваше с дръжката на куката, която заместваше отсечената му ръка.

— Когато аз съм готов — тросна се Лекман. — Близо сме, предполагам, но точно сега не бива да прибързваме. Трябва да внимаваме с тия проклети орки.

— Зная, Мика. Искам само да ми кажеш кога.

— Скоро. А сега си пази дъха да си топлиш вътрешностите. — Той отново разбърка кашата. Течността бълбукаше и изпускаше не особено примамлив аромат.

— Шъ ядем ли, Мика? — надигна се Блаан.

— Внимавайте, тиквената кратуна забеляза кльопачката — промърмори намръщен Олей.

Лекман не му обърна внимание.

— Да, Джабез. Вземи си купичката. — Той се зае да сипва от кашата.

Подадоха една купа на Олей. Той приседна на колене, забоде лъжица вътре и изсумтя:

— Буламач.

Блаан поглъщаше своята каша лакомо, като мляскаше и си облизваше пръстите.

— Уф! — изпъшка Олей и сбърчи устни.

— Не му се сърдиш на маниерите, когато стане напечено — припомни му Лекман.

— Не знаех, че ще трябва да го гледам как яде. — Олей им обърна гръб и се загледа към гората.

Едва сега Блаан осъзна, че говорят за него.

— Ей! — запротестира той с пълна уста и мазна брадичка.

— Неприятел! — кресна Грийвър и захвърли купичката си на земята.

Останалите последваха примера му. Изправиха се чевръсто на крака и извадиха оръжията.

По пътя откъм Дроганова гора се приближаваше конен отряд. Бяха човеци, седмина на брой.

— Кои може да са тези?

— Със сигурност не са блюстителите, освен ако не са си дали дрехите за пране.

Ездачите бяха облечени подобно на ловците на глави. Носеха кожени бричове, високи до коленете ботуши и къси, вълнени, дрипави палта. Главите им бяха покрити от лъщящи шлемове или шапки от метални брънки. Бяха измършавели, брадясали, обветрени и въоръжени с разнообразни оръжия.

— Може да са разбойници — реши Лекман, докато се приближаваха. — Макар че не съм чувал да се навъртат тъдява.

Олей се изплю презрително.

— Само това ни липсва, да си имаме работа с бандюги.

— К’во шъ прайм? — попита Блаан.

— Ще се престорим на мирни пътници — отвърна Лекман. — Не забравяйте, че можем да спечелим повече със сладка усмивка, отколкото с рязане на гърла.

— Така ли смяташ? — попита Олей.

— Запази спокойствие Олей и остави на мен да говоря. Скрийте оръжията и не предприемайте нищо, освен ако не стане напечено. Ясно?

Те се съгласиха, макар и неохотно.

Конниците също ги бяха съгледали, защото забавиха ход. Озъртаха се, но не изглеждаха изплашени.

Когато се приближиха, Лекман се изправи и вдигна ръка за поздрав.

— Добра среща!

Двама-трима от непознатите кимнаха. Снажен мъжага с гъста брада и дълга невчесана коса му отвърна:

— И на вас. — Имаше дрезгав и малко безцеремонен глас.

— На какво дължим удоволствието?

— Чак пък удоволствие. Тръгнали сме да си вършим работата.

— И каква може да е таз работа? — попита Лекман с любезна усмивка.

— Преследваме изменници.

— О, тъй ли било?

Олей се захили, но не каза нищо. Блаан се оглеждаше с типичното за него тъповато изражение.

— Тъй — кимна водачът. — А вие?

— Фермери сме. Тръгнали сме да купим добитък от другата страна на Дроганова гора.

Водачът и неколцина от хората му ги огледаха от главата до петите. Лекман се надяваше, че не разбират много от фермерство.

— Не сте от онези проклети унисти и пантеонисти, нали?

— Не и ние, друже. Чумата да ги тръшне и едните, и другите. Кротки хорица сме ние. Работим си на фермата — добави той.

— Хубаво — водачът продължи да разглежда Олей и Блаан. — Приятелчетата ти са доста мълчаливи.

— Прости селски момчета — обясни Лекман. Той закри устата си с ръка така, че Блаан да не го вижда, и добави, като намигна съзаклятнически: — Онзи, едрият, е слабоумен, но не му обръщайте внимание.

— Изглежда сякаш може да пробие с глава градска порта.

— Не, съвсем безобиден е — отвърна Лекман. — Та значи ловите изменници. Виж, за туй с нищо не можем ви помогна.

— Не и ако сте мярнали по тези места орки.

Олей и Блаан замръзнаха. Лекман успя да запази самообладание.

— Орки ли? Не. Но щом преследвате тези гнусни убийци, значи само можем да ви се възхищаваме. — Той махна с ръка към огъня. — Елате да споделите храната ни. Имаме прясна вода и малко винце.

Конниците се спогледаха. Водачът им кимна, очевидно успокоен от численото превъзходство на хората си, и рече:

— Много мило от ваша страна. Ще ви направим компания.

Наскачаха от конете. Лекман им раздаде купи и ги покани да си сипят от кашата. Макар и поразредено с вода, виното им хареса, но не бяха толкова ентусиазирани по отношение на кашата, след като надзърнаха в гърнето. Олей и Блаан седяха малко настрани. Никой от разбойниците не им обръщаше внимание.

— Разкажете ни повече за тези орки, които преследвате — предложи с привидно нехайство Лекман.

— Те са отчаяни, кръвожадни животни — отвърна водачът и надигна чашата с вино. — Една дружина, която се нарича Върколаците.

Лекман се молеше спътниците му да не издадат изненадата си. И този път извади късмет.

— Че вие цяла дружина ли преследвате?

— Тук сме само половината от отряда. Пратих другата половина да търси ей натам — той махна с ръка към залива. — Но заедно, предполагам, трябва да сме повече от тях.

— Разправят, че тези орки били страшни бойци, когато работата опре до ножа.

— Надценяват ги, ако питаш мен.

— И видяхте ли някакви следи от тях?

— Още не. Но снощи си мислехме, че сме ударили кьоравото. Оказа се обаче, че гоним едни пощурели гремлини, които бягаха тъй, сякаш задниците им горят.

— И защо мислите, че орките са някъде тъдява?

— Забелязали са ги, и то не веднъж.

— Голяма ли е наградата?

— Доста е тлъста — отвърна водачът и в гласа му се долови подозрение. — Защо? Да не мислите и вие да си опитате късмета?

— Кой, ние? — Лекман се разсмя. — Приличаме ли ти на хора, които биха си имали работа с орки?

Водачът на разбойниците го разгледа отново, разсмя се и подхвърли на хората си:

— Тия не ще да са ловци на глави, а, момчета?

Хората му намериха идеята за особено комична и се присъединиха към смеха. Някои дори сочеха с пръсти тримата, докато се кикотеха. Лекман също се смееше. Дори Олей направи усилие да се захили, показвайки изгнилите си зъби. Последен, както следваше да се очаква, загря шегата Блаан. Раменете му се разтърсиха от смях, а по бузите му започнаха да се стичат сълзи.

Слънцето се подаде над хоризонта и озари десетина души, които се кискаха едни срещу други.

Сетне нещо изпадна от палтото на Блаан, подскочи на тревата и се претърколи в краката на водача на разбойниците. Без да спира да се смее, той се наведе да види какво е.

Черната, съсухрена топка беше оркска глава. Лицето на водача се изопна.

Лекман измъкна чевръсто меча си.

— Какво? — подскочи водачът.

Острието се хлъзна между ребрата му и го прониза в белия дроб. Той изхърка и се облещи с бялото на очите. След това рухна, задавяйки се с кръв. Някои от хората му чак сега спряха да се смеят.

Лекман скочи върху следващия разбойник и го посече. Блаан се хвърли в най-гъстата част на групата и развъртя юмруци. Олей бързо измъкна оръжието си от ножницата, която държеше скрита в палтото, а в другата ръка стисна кинжал. Разбойниците наскачаха, тършувайки за оръжията си.

Лекман повали втория си противник и се нахвърли върху третия. Едва сега срещна съпротива. Разбойникът бе успял да измъкне меч и клането се превърна в схватка. Двамата си размениха удари, като разбойникът се защитаваше яростно, но от самото начало стана ясно, че Лекман е по-добър.

След като скърши гръбнака на първия си противник, Блаан запокити настрани окървавения труп. Друг разбойник се нахвърли върху него и го удари с юмрук по главата. Но постигна по-голям ефект от този на ръмящ върху гранитен блок дъждец. Нападателят се отдръпна обезкуражен, като потриваше кокалчетата на юмруците си. Блаан пристъпи към него, обгърна го с ръчищата си, повдигна го и го притисна към гърдите си. Чу се хрущене на кости. Мъжът се дърпаше с разкривено от болка лице, но изведнъж увисна безжизнено и Блаан го пусна на земята. След това започна да го тъпче.

Изплашени от шумотевицата, конете на разбойниците побягнаха към залива.

Олей освободи върха на меча си от корема на поваления противник. Следващият, който зае мястото му, размахваше разярено бойна секира. Олей се приведе под първия удар, стрелна напред ръката с кинжала и остави дълга, кървава резка върху рамото на разбойника. Той изрева от болка и замахна отново. Олей отскочи назад, препъна се в гърнето и го изрита настрани. След това се хвърли отново в атака, преодоля защитата на противника и го прониза в сърцето.

Лекман отбиваше без усилие ударите на своя противник. Миг по-късно той замахна рязко и го посече през шията. Разбойникът тупна на колене, а от зейналата рана бликна кръв. Той се преви и падна по лице на земята.

Олей и Лекман огледаха бойното поле. Телата на разбойниците бяха разхвърляни в уродливи пози. Лекман погледна към Блаан. Едрият мъж бе застанал на колене, притиснал главата на последния разбойник в мъртва хватка. С едно мощно дръпване вратът на нещастника бе скършен. Блаан се надигна и се приближи към тях.

Олей му хвърли кръвнишки поглед, но се сдържа от коментар.

— Чухте ли това? — попита ги с възмущение Лекман. — Чухте ли какво каза онзи копелдак? — Той посочи мъртвия водач на разбойниците. — Тръгнали били да гонят Върколаците! Нашите орки!

Олей изтриваше окървавения си меч.

— Казах ви да тръгнем по-скоро.

— Не започвай отново, Грийвър. Хайде да видим какво имаме тук.

Те се заеха да претършуват труповете. Първо събраха парите, оръжията и дрънкулките. Блаан откри изсъхнал комат хляб в джоба на един от убитите. Метна го в устата си и продължи да ровичка из дрехите. Олей си хареса чифт ботуши, които бяха в далеч по-добро състояние от неговите, изу ги от трупа и ги обу.

Лекман придружаваше тършуването с полугласни забележки относно състоянието на съвременния морал.

— Я вижте туй! — повика ги Блаан, който държеше в ръка навит на руло пергамент.

— Какво пише там? — попита Лекман, но се сети, че Блаан не може да чете. — Дай ми го! — Блаан му подаде свитъка. Лекман плъзна поглед по него, като мърдаше беззвучно устни. — Това е копие от прокламацията на Дженеста, в която се изброяват всички престъпления на Върколаците и се обещава голяма награда за залавянето и предаването им. — Той смачка пергамента и го хвърли.

— Новината се разпространява бързо — изръмжа Олей.

— Да. Размърдайте се, че конкуренцията взе да става голяма. Няма какво повече да правим тук.

Преди да тръгнат, тримата нахвърляха труповете в реката. Течението ги подхвана и ги отнесе сред алени петна кръв.

Това, което никой от тримата не забеляза, бе, че ги наблюдават. Една неподвижна фигура следеше действията им от малката горичка покрай пътя за Дроган. Това бе висок мъж с дълга прошарена коса, загърнат в широко черно наметало. Конят му бе снежнобял.

Но дори да бяха погледнали право към него, пак нямаше да го видят.

 

 

В царството на ниядите Дженеста завари хаос.

Съвсем според очакванията й, след като бе използвала магия за да убие сестра си. Но тя се беше надявала да открие Върколаците някъде из околностите, а засега от тях нямаше и следа.

Беше спряла колесницата си на брега на Скарокското тресавище, откъдето наблюдаваше придвижването на армията. Над блатото се бе спуснала мъгла, разнасяше се отвратителната смрад на влажни, прогнили треволяци. В далечината и високо над мъглата стърчаха планините на Малолторските острови, които също бяха обгърнати в облаци.

Всички доклади от съгледвачите гласяха едно и също: Имало сражения между поддръжници и противници на Адпар, мяркали се и отделни малочислени отряди на мръкове.

Дженеста усещаше, че ако не получи скоро добри новини, ще изгуби контрол над гнева си.

Тя извърна глава назад, където се бе разположила основната част от армията й. Между колесницата й и предния отряд се бе приземил един дракон. Яхнал коня си, генерал Мерсадион разговаряше с ездача. Не след дълго генералът обърна коня и препусна към нея.

Когато се приближи, отдаде чест и докладва:

— Милейди, изглежда ги открихме.

— Така ли? — Тя го погледна втренчено. Дясната страна на лицето му бе покрита с превръзка, пристегната на тила му. В средата имаше пробита дупка за окото. На някои места изпод краищата на превръзката се подаваше разранена плът. — Да чуем.

— Отряд, който по описание напомня Върколаците, е бил видян от другата страна на Дроган, движи се в южна посока покрай залива. — В тона му се долавяше хладина, която бе съвсем оправдана след последната й постъпка спрямо него. Но толкова по-добре.

— Доколко е сигурна тази информация?

— Било е през нощта, Ваше Величество, та грешката не е изключена напълно. Но шансовете да са те изглеждат доста добри.

Тя хвърли поглед на дракона. Беше разперил криле и се готвеше да излети.

— Можем ли да му имаме вяра? — тя посочи укротителя.

— Мисля, че да, след заплахите, които отправих. Пък и в противен случай защо ще се връща? Милейди, той е от лоялните ви поданици.

— Колко трогателно — в гласа й се долавяше нескрита насмешка. — Но ако наистина са били те, накъде са тръгнали?

— Милейди, на самия край на полуострова има само няколко незначителни селища. Най-голямото от тях е Гривеста гледка. Доколкото знам, там живеят само пантеонисти. Ваше Величество ще се радва на топъл прием.

— Не давам пукната пара за топлия им прием. Ако толкова искат, могат да се присъединят към мен. Но окаже ли се, че са давали убежище на враговете ми — горко им! Съюзите са, за да се нарушават, когато това е в угода на моите интереси.

— Милейди, в армията ни има немалко пантеонисти — припомни й той.

— Значи е време да ги поставим на изпитание. Генерале, вдигайте тази пасмина. Тръгваме за Гривеста гледка.

 

 

Далеч зад опашката на армията на Дженеста се гушеше малка горичка. В нея се спотайваше отряд от две дузини войници. Всичките бяха орки.

Съдейки по татуировките на скулите му, водачът им бе с чин десетник.

— Ако успеем да заобиколим армията — заговори той, — ще стигнем преди тях върха на полуострова. Така ще ги изпреварим в Гривеста гледка.

— Сигурно ли е, че Върколаците също са тръгнали натам? — попита един изплашен оръженосец.

— Така докладваха на кралицата. Съобщи й го един от съгледвачите-укротители преди няколко часа. Бях наблизо и го чух с ушите си.

— Да дезертираме значи — въздъхна друг. — Но това е много рисковано. Опасно е да напускаш армията на Дженеста.

— А не е ли по-опасно да останеш в нея? — тросна се десетникът.

Думите му бяха подкрепени от останалите.

— Правилно! — извика някой. — Нали видяхте какво направи тя с генерала?

Останалите се заеха да изреждат списъка с неправдите.

— Екзекуциите!

— Тъпи заповеди и безумни, самоубийствени задачи!

— И бичуването!!!

— Добре, стига! — вдигна ръце десетникът. — Знаем всичките й престъпления. Въпросът е, какво да направим сега? Да останем при нея и да изгубим живота си в името на безумната й кауза или да се присъединим към Страк?

— Какво всъщност се знае за този Страк? — попита първият оръженосец. — Защо смятате, че е по-добър водач от нея?

— Помисли, преди да говориш. Той е един от нашите и никога не й се е подмазвал. Ако не искаш да идваш, твоя воля. Но да ви кажа правичката, това тук за мен не е живот. Ако ще се мре, нека да е за нещо, което си заслужава. — Останалите закимаха. — Така поне ще имаме възможност да се разплатим за обидите!

— На Дженеста и онези противни човеци! — извика някой.

— Точно така — съгласи се десетникът. — Сигурно няма да сме последните, които ще се съберат под знамената му. Чувал съм и други да си шепнат, че са готови да идат при него. Стига приказки, да преминем към действия!

— А вярно ли е, че боговете са го пратили да ни освободи? — чу се друг глас.

Десетникът огледа лицата на останалите.

— Не зная дали е вярно. Но поне що се отнася до нас, той си е пратеник на небесата. Да се съюзим с него!

Това бе достатъчно другите да вземат решение.

— Следвай Страк! — извика им десетникът и те отвърнаха единогласно на призива:

— Следвай Страк!