Ралф Питърс
Залезът на героите (7)

6.

Когато Кристиан Ритер фон Райнзее бил на десет години, светът, в който живеел, рухнал внезапно. Семейството очаквало този момент от години, но не знаело точно по какъв начин ще настъпи апокалипсисът им. За някои от роднините краят настъпил през дългото лято на 1914, когато конниците от семейния полк на уланите преминали по улиците на Гумбинен^[1] по пътя към последната им победа. За други — през гладната зима на 1918 или по време на кризата след Версайския договор. Баща му смятал, че истинското им падение (въпреки че същинският край дошъл малко по-късно) е започнало през 1933, когато за канцлер на Германия бива избран човек с лоша миризма и селски маниери.

За майка му, с бялата й като слонова кост кожа и неизчерпаемия й резерв от енергия, истинският край настъпил през 1944, когато съпругът й, служещ като офицер, откраднал няколко дни, за да навести семейството, докато го премествали от блатата на Беларусия в Нормандия. Изтощен от битки, той бил загубил способността да говори членоразделно, а очите му били като на болно животно, което иска да умре. Тя казала на дъщеря си и сина си, че баща им ще се оправи, след като свърши войната. После получила известие, че е загинал геройски в името на Райха (който съпругът й отначало смятал за дребна неприятност, после — за смъртна заплаха) при бомбардировка на съюзниците близо до Фалез. По време на кратка среща на гарата в Бреслау един приятел на семейството й обяснил, че дивизията, в която служел съпругът й, била свикнала да воюва в Русия и когато излезли на бойното поле във Франция, американските самолети бързо ги открили. Голяма загуба, както се изразил семейният приятел.

Последвали още много загуби. Сега Фон Райнзее си даваше сметка за това. Но до самия край на войната той живял на сигурно място и заедно с по-голямата си сестра яздели добри коне около малкото езеро, от което предполагаше, че идва фамилното му име^[2]. Тогава с удоволствие играел на война, обличал фалшиви униформи и слушал маршовете по радиото, въпреки че майка му не била особено възхитена, а един път баща му заявил за себе си, че е последният Фон Райнзее, който служи в армията. В крайна сметка се оказал прав.

Маршове, песни и факелни церемонии. Тайни заговори и игра на войници и на Олд Шетърхенд в безкрайните златни ниви, простиращи се чак до Балтийско море. Семейството му живяло там винаги и завинаги. Въпреки че имението не било толкова голямо като на западните им съседи от Баден и Саксония, то си оставало страхотно място да прекарваш детството си, с опушените картини на предците им, в светлосини униформи, с червени ленти около врата, и малката библиотека за дъждовните дни, когато майка им им даваше уроци, различни от тези в училище: „Не трябва да казвате пред никое от приятелчетата си, но помнете, че преди е имало друга, по-добра Германия…“

Но как да си представи по-добра Германия от тази, където конят ти буди завист у всички важни хора в околността и полско говорещите ратаи те гледат с уважение, даже със страхопочитание. Когато в събота пътуващият кинотеатър идва в училището, за да покаже кратки кадри за германските победи в невъобразимо далечни страни, следвани от филмчета, от които не спираш да се смееш, докато не ти се приспи. После се събуждаш и установяваш, че киното е свършило, и възрастните излизат от залата, бършат сълзите си и коментират: „Der Janings war dock besser…“^[3]

Първо му взели коня. За нуждите на войската. Неговия и всички останали коне освен крантите, недостойни за Вермахта, който според филмите и радиото само стягал редиците си преди решаващата офанзива. После ги посетила леля Лили с децата си. Била ужасно натъжена. Оказало се, че съпругът й се самоубил заради нещо, на което станал свидетел в един лагер на юг от Кракау^[4]. На една семейна вечеря, далеч не толкова обилна, както преди година, прислужниците били отпратени и присъстващите започнали да говорят за евреите, за които Кристиан знаел много лоши неща от училище. Но членовете на семейството явно не смятали нещата за толкова прости и майка му направо заявила, че ако това се окажело вярно, срамът щял да петни името на Германия до края на света. Обръщайки се към леля Лили, която била руса и ухаела на горски цветя, един възрастен чичо, който бил командвал военен корпус в Галиция по време на предишната война и бил награден с кръст за храброст, отбелязал, че изборът на такава достойна смърт било единственото решение за един офицер. Лили поклатила глава и казала:

— Самоубийството е за ергените. Сега съм сама с две деца.

После баща му се върнал за кратко. Не искал нищо друго, освен да се разхожда из нивята, като че да ги погълне наведнъж, и да седи мълчаливо с жена си в библиотеката, без да обърне никакво внимание на фонографа, който преди толкова много обичал. Опитал се да отдели време на Кристиан и сестра му, но никога не се получавало и момчето дочуло мъжът, който вече даже не миришел на негов баща, да казва на майка им:

— Сега в Нормандия ще съм по-добре. Британците и американците са цивилизовани.

После заминал и загинал, но вече бил станал толкова чужд за Кристиан, че момчето не почувствало никаква загуба. През август две черни коли спрели пред къщата. Отвътре излезли мъже, облечени в съвсем неподходящи за жегата черни шлифери, и бързо изкачили стълбището, като че много бързат. Задавали въпроси на майката за приятелите на баща му, за роднини, за личните й чувства към Райха и фюрера. Кристиан, когото отпратили от всекидневната, заварил един от посетителите да рови из библиотеката. Ако правителството не му било взело коня, щял да каже на мъжа как предния ден майка му скрила няколко кутии с книги и плочи за фонограф в обора. Според учебниците в училище добрите деца винаги издавали такива тайни на защитниците на Германия.

Посетителите си тръгнали и не се появили повече, а след много време, вече като преуспяващ фермер в Боливия със собствени деца, Кристиан научил, че гестаповците пребили до смърт възрастния чичо, който се позовавал на офицерската чест, защото не искал да каже за връзките си с Фон Щауфенберг^[5], въпреки че те нямали нищо общо със събитията през онова ужасно златно лято.

Руснаците дошли през зимата, след последните мизерно прекарани празници. Уплашена от бомбардировките на съюзниците над западните райони, майка им забавила отпътуването на семейството твърде дълго. Накрая впрегнала една кранта в каруцата с най-ценните вещи на семейството, за да се присъедини към безкрайния керван от бегълци към мостовете над Одер.

Руските самолети планирали и пикирали, от време на време стреляли по някоя кола в кервана, но през повечето време, изглежда, просто пътували към някоя цел на запад. Покрай пътя белотата на снега била нарушена от изоставени инструменти, куфари и тук-там трупове. На един кръстопът минали покрай дърво, на което висели две деца в твърде широки униформи. Около счупените им вратове били завързани табелки, показващи, че това са дезертьори и предатели на родината. Офицер и двама войници с гиздави униформи и автомати стояли до черна кола и от време на време посочвали някой от бежанците да покаже документите си. Кристиан щеше винаги да помни тези добре охранени мъже като символ за края на Третия райх.

Докато вървели, започнало да се здрачава и станало студено. В далечината се чували гърмежи, но битката била твърде далеч. Завалял сняг и майката на Кристиан го сръгала да не спира. Не позволявала на никое от децата да се качи на коня или на каруцата и ги карала да вървят, без да спират. Еднорък човек, наведен над нещо покрито с одеяло отстрани на пътя, търсел лекар и крещял като луд:

— Тя ражда, жена ми ражда…

Руските танкове се появили неочаквано иззад снежнобяла маскировка над един хълм. Отначало бежанците не били сигурни, защото машините идвали от югозапад. Един старец даже се разкрещял, че са спасени, че фюрерът не ги е забравил. После се появили още танкове, докато целият хоризонт не почернял от тях. Десетки. Даже който не може да различи един танк от друг, щял да се досети, че Германия няма толкова машини. Тогава започнала паника, крясъци, хората се разбягали.

Танковете настигнали кервана, но никой не стрелял. Не им направили нищо лошо. Имали друга цел и когато Кристиан вдигнал поглед от канавката, където майка му го скрила със сестра му, видял огромна черна машина да преминава съвсем наблизо. На купола стояли войници с дебели, подплатени якета, покрити със сняг каски и безизразни лица.

След като ревът на машините утихнал, майка им ги измъкнала от канавката, изтупала ги от снега и им обещала, че по-късно ще могат да поспят. Започнала да плаче от радост, когато намерила коня и каруцата невредими на пътя. Крантата била твърде уморена да избяга от танковете.

— Това е добър знак. Това е добър знак — казала майката.

Бежанците се събрали отново. Сега били по-малко и едва се влачели. Срещнали руснаците и се оказало, че ужасяващите истории не били верни, просто още пропаганда. Снегът също спрял. Всичко щяло да се оправи. По някакъв начин. Сигурно било около полунощ, пред някакво село, когато руските тилови части се нахвърлили върху кервана. Застреляли тези, които се опитали да се спасят. Майката на Кристиан си дала сметка, че децата са твърде уморени, за да бягат, и просто ги притиснала към себе си. Войниците се приближили, започнали да плячкосват с неразбираеми викове. Всичко станало много бързо.

— Вземете мен! — крещяла майката. — За бога, тя е още дете! Вземете мен!

Войниците разкъсали дрехите на майка му. Сестра му вече лежала на земята. Всичко освен краката й било покрито с един шинел. Кристиан бил изтощен повече от всякога, но се хвърлил върху мъжете, наобиколили майка му. Един мъж със странно мургаво лице го ударил жестоко и го повалил на земята.

— Вот. „Великий“ немецкий герой.

Войниците се разсмели.

Поредният мъж легнал върху сестра му. Майка му спряла да се моли и започнала яростно да се съпротивлява. За последен път успяла да се освободи от ръцете им, крещейки:

— Свине! Тя е още дете! Зверове!

Един от руснаците я прострелял два пъти с пистолета си.

След като свършили, един млад войник се забавил малко след другарите си. Погледнал Кристиан и полуголото, окървавено момиче. Извадил консерва от джоба си и я подал на Кристиан, но момчето не можало да я задържи — пръстите му били безчувствени от студа. Погледнал надолу към сестра си: бяла кожа, тъмни косми на неочаквани места, кръв.

Руският войник, който самият бил още момче, вдигнал консервата и я оставил до момичето. Погледнал Кристиан и посочил с пръст към устата си.

— Покушайте^[6].

Кристиан разбрал, че майка му е мъртва. Знаел за смъртта от филмите. С мъка и без никаква жал свалил дебелото палто от трупа; после завил сестра си. Тя не плачела. Само хлипала. Не можела да говори, очите й не го виждали. И кръвта й не спирала. Той се опитал да я облече, да я накара да върви, но тя не можела да стане. Всичко се напоило в кръв.

В каруцата имало чисти, сухи дрехи, но всичко било разграбено. Без да се замисля, той съблякъл още от дрехите на майка си. Притиснал един намачкан пуловер към раната на сестра си, опитвайки се да спре кръвта. Тя била лепкава, ужасна.

— Помогнете! — изкрещял. Към когото и да било. Но забързаните тъмни фигури имали свои проблеми. — Помощ, помощ, помощ!

За последен път в живота си молел за помощ.

До сутринта сестра му престанала да диша. Останал до нея още малко, в студа, без да знае какво да прави. Майка им му била казала, че трябва да се държи достойно, да не забравя, че е Фон Райнзее. Но как да се държиш достойно в такъв свят? Защо тези мъже направиха така? Защото са руснаци ли? Или защото сестра му е германка?

Накрая завлякъл телата на майка си и сестра си встрани от пътя и ги покрил със сняг. По-късно, не знаеше дали е плакал или не, но ясно помнеше консервата, оставена от руснака в кървавата кал. Вдигнал я, избърсал я и прочел:

„SPAM. Произведено в САЩ.“

— Винаги съм харесвал американците — каза Фон Райнзее. Беше малко след два през нощта, разгара на работния му ден. С възрастта очите му бяха отслабнали и вече не можеха да понасят силното тропическо слънце. Така че спеше през деня, а ако някой искаше да се види с него, трябваше да се съобрази с работното му време. Фон Райнзее беше достатъчно важна личност и много хора се радваха да загубят част от съня си, за да се срещнат с него.

— Гринговци^[7] — каза безразлично гостът му. Беше впечатлителен мъж на тридесет и няколко, красив, с добри обноски, завършил Бостънския университет, после Джорджтаун. Дрехите му прилягаха по тялото, както само облекло шито по поръчка от шивач, работил първо при баща му, после за сина, може да приляга. Племенник, който бе за Фон Райнзее почти като син, след като жена му и наследникът му загинаха при катастрофа със семейния частен самолет преди години в Парагвай. Казваше се Рафаел Гутиерес Раймонд и беше най-аристократичното, което може да се роди в едно старо боливийско семейство. С познанията си по международна търговия и търговско право той бе от голяма полза за семейните дела и ако Фон Райнзее не смяташе браковете между първи братовчеди за твърде дивашки, Рафаел бе идеалът на стареца за зет. Разбира се, младият мъж имаше други любовни интереси за момента.

— Говоря искрено — продължи Фон Райнзее с леко наставнически тон. — Американците бяха много добри с мен. Освен това, както знаеш, момчето ми, имам слабост към евреите, нещо като семейна слабост. Като десетгодишен прекосих цяла Германия от териториите, които сега са в Полша — никога няма да забравя Дрезден в онази пролет. Местех се от едно убежище на роднини към друго. Но всички бяха изчезнали. Стигнах до Франкфурт, живях в развалините с всички останали и просех това, което не можех да открадна. Американците наистина бяха страхотни. Знаех как да се промъкна покрай военните полицаи и войниците винаги ми даваха по нещо, което може да се яде или продаде. Като научиха, че говоря английски, започнаха живо да се интересуват дали нямам сестра. — Фон Райнзее се усмихна. — Бяха безопасни, разбира се. Много по-безопасни от мен. Докато навърших единадесет, вече имах доста сестри, вечно девствени млади жени, мечтаещи за богатството на Съединените щати. Някои даже се омъжиха за войници и заминаха за Кливланд или Милоуки, или където другаде отиват съпругите. Но в американците винаги ще ми харесва наивността, може би защото съм загубил безвъзвратно своята. — Наведе се и позвъни с малко сребърно звънче. — Това, което трябва да знаеш за американците, моето момче, е, че обичат навсякъде да ги харесват.

Един прислужник се появи на вратата. Нисък индианец, изглеждаше, като че едва диша в стегнатия европейски костюм от типа на униформите на икономите в заможните германски семейства преди войната.

— Още една бутилка „Еберсбахер“, Карлос.

Прислужникът се поклони и се оттегли от стаята, обзаведена по спомени от лета, дълги като десетилетия, и зими, прекарани в надбягвания с кънки с една грациозна, дългокрака сестра в един загубен свят.

— И така — продължи Фон Райнзее, — доволен съм, че всичко върви по план. — Изправи се. Тялото му бе атлетично за възрастта (яздеше в ранните утринни часове, когато светлината бе все още поносима). Отиде до една етажерка с дърворезба, покрита със стари книги и религиозни статуетки, по-изящни и по-малко натруфени от испанските. Вдигна кутия за цигари, тежка, лъскава, виенски сецесион, и я подаде на госта си.

Младият мъж отказа.

— Твоите американци няма да одобрят това. По-сериозно са се заели да премахнат пушенето на тютюн, отколкото кокаина.

Фон Райнзее остави кутията, взе си цигара и я запали със старинна запалка, каквато са носили германските офицери.

— Да, странни хора са. Но ако не беше червеният им кръст, чичо ми Вили никога нямаше да ме „открие“. — Фон Райнзее се усмихна. Чаровно, като че в стаята имаше невидими жени. — Странен тип. Май не го познаваш. Не, бил си твърде малък. И тогава не поддържахме вече връзка. Беше черната овца на семейството този чичо Вили. Не искаше да има нищо общо с войнствените глупости в родината. Не беше войник. Заминал за Аржентина през двадесет и осма, заварил най-добрите места заети и се преместил в Боливия. Един от първите германци тук. Преди вълната от еврейски преселници през тридесетте. И много преди следвоенната паплач. В онези години в провинция Санта Крус имало само кал и холера. Чичо Вили бил може би най-смелият от цялото семейство. Просто не виждал защо да остава в родината и да си търси сам смъртта, като има толкова много неща по света, с които може да се занимава. Чичо Вили ме спаси…

Рафаел поклати глава.

— Чичо Кристиан, ти щеше да преуспееш независимо дали си в Боливия или в Германия. Германия сега е преуспяваща страна. Щеше да си също толкова богат там. Може би даже повече.

„Те не са истински аристократи — помисли си Фон Райнзее. — Винаги намесват парите, като говорят. И то в най-неподходящия момент.“

— Съвременна Германия — започна Фон Райнзее — е нация от курви, които се правят на монахини. Предпочитам да гледам греховете си в очите. Никога не съм съжалявал, че оставих онази Германия зад гърба си. — Седна отново под маслен пейзаж с развълнувани от вятъра ливади. Редица брези създаваше представа за път, водещ към селото в средата на картината, където над ниските къщурки се извисяваше тухлена лютеранска камбанария.

Прислужникът почука леко на вратата, после влезе с виното. Тънка кафява бутилка с черен орел с правилни геометрични форми на етикета. Прислужникът извади тапата бързо и сръчно, напълни чашите наполовина и се оттегли с поклон.

Фон Райнзее загледа етикета.

— Мисля… вярвам, че пия това вино само от синовна привързаност. Беше любимото на баща ми, въпреки че в онези дни имаше доста по-добър избор. Трябва да пия повече чилийски. Те са също толкова хубави, ако не и по-добри. — Вдигна чашата. — За американските ни приятели.

Рафаел вдигна своята чаша, но спря. Очевидно не знаеше дали да приеме тоста на сериозно.

— О, хайде — каза Фон Райнзее с усмивка. — Това, че убиваш някого, не означава, че не можеш да пиеш за негово здраве.

 

 

— Честно казано — каза Фон Райнзее, след като отпи, — съжалявам, че се наложи да умрат. Това не ми доставя удоволствие. — Погледна младия мъж, като се опита да проникне в мислите под елегантната външност, ако имаше такива. — Разбираш ли, Рафаел, никога не съм приемал леко смъртта. Мисли си каквото щеш. Но съм убеден, че убийството на войниците бе единственият начин да привлечем вниманието на американците. — Поклати глава. — Много са полезни, когато се задействат, но това е дяволски трудно.

— Е, сега всичко е направено.

— И то добре направено. Добре си се постарал. Това момче от Колумбия изглежда особено способно. Сигурно всяко бедно хлапе си мечтае за такива приключения. Наистина би ми било интересно да поразговарям с него.

Рафаел го погледна озадачено. Бавно загрява, въпреки цялото си образование.

— В преносен смисъл — увери го Фон Райнзее. — Но момчето наистина изглежда изключително. Как го откри?

— Служебна тайна — отговори Рафаел самодоволно.

Фон Райнзее остави наполовина изпушената си цигара и скръсти ръце.

— Колумбийците са алчни — каза Рафаел. — Не разбират какво става.

— И няма да разберат. Докато не стане твърде късно. Те ли ти дадоха момчето?

— В известен смисъл. Нали ги знаеш. Подчинените постоянно се надпреварват да изместят кръстника. Биха продали всичко.

Фон Райнзее погледна младия мъж с подновен интерес. Усмихна се и кръстоса крака.

— Никога не съм се интересувал от колумбийците. Смятам ги за груби и недодялани. Всички. Даже висшето общество в Богота. Колумбийците се задържаха прекалено дълго в Боливия. Новите ни приятели са по-цивилизовани.

Рафаел подскочи в креслото.

— За бога. Бразилците са най-кръвожадната паплач на земята.

Той никога не е в час, помисли Фон Райнзее, младежът никога не разбира за какво става дума. Но все пак беше добър, по особен начин. И полезен. Особено с жените. С една жена.

— Те са десет пъти по опасни от колумбийците, чичо Кристиан. Казвам ти. Все още съм скептичен. Във всеки случай не бих ги нарекъл „цивилизовани“.

Фон Райнзее се усмихна, отпи от тъмното вино. Ризлингът искреше като острието на парадната сабя на баща му.

— Цивилизоваността — каза Фон Райнзее — е относителна. — Стана отново и прекоси стаята към закачения над камината портрет на седнала жена, облечена по модата на Ваймарската република. — Не е ли забележително колко прилича Ева на баба си. Направо невероятно. Как е наследила чертите й.

— Майка ти е била много красива жена — отбеляза Рафаел и си сипа още вино. За социалното си положение той никога не се изразяваше достатъчно изтънчено.

— Да. Изключителна красавица. Ева също може да изглежда така. Ако не беше твърде дългият й момински период.

— Ева е твърда като камък.

Фон Райнзее се смръщи при тази прямота, после се усмихна.

— Рафаел, никога не си срещал такава жена. Боливийките могат да бъдат зли като скорпиони, но никога твърди по такъв начин. — Някакъв спомен премина за миг пред очите му. — Бабата на Ева бе по-корава. Невероятно силна жена. Дадох си сметка за това много по-късно, разбира се. Даже подозирам, че е била по-силна от баща ми.

Фон Райнзее се усмихна, чувстваше се комфортно и можеше да позволи на мислите и думите да го разсеят малко в този приятен час.

— Този портрет е само копие. Поръчах да го направят по една семейна снимка от албума на чичо Вили. Направи ми го един от онези перуански художници, които се занимават с фалшифициране на шедьоври от колониалната епоха. Чудесна работа според мен. Наистина си спомням майка си такава. — Погледна портрета от другия край на стаята. — Жените от рода й били известни с ината си. Фон Глазенек. Силезийска фамилия. Което означава малко повече полска кръв, отколкото човек би искал да признае в онези дни. Ева добре ли е?

Рафаел се завъртя в креслото си, готов да разсее всяко съмнение.

— Сигурно е много уплашена. Но е добре. Бях дал много точни указания. Докладваха ми след това.

— Нали не са я наранили?

— Не. Малко я посплашили. Но разбират много добре какво ги чака, ако й направят нещо.

— Чудесно. — Фон Райнзее прокара ръка по облегалката на един диван „Бидермайер“. — И те ли са колумбийци?

— Да. Само колумбийци. Искам да кажа, наех и няколко индианци за черната работа. За автентичност. Но навсякъде, където погледнат янките, ще намират само колумбийци. А колумбийците не подозират нищо.

Фон Райнзее се облегна на шкафче от прекрасно полирано дърво, копие на експонат от хамбургския музей.

— Искам да съм сигурен, че всички колумбийци, замесени в тази малка случка с Ева, ще са там, когато пристигнат американците. Всички, които са говорили с нея, които са я докоснали или даже само са я видели в такова унизително състояние. Искам ги мъртви. Костите им да изгният в джунглата. — Цивилизованият европеец бе изчезнал.

— Обещавам.

— Добре. Още вино? Взел съм чудесен филм на видео. „Фауст“ на Грюндгенс^[8]. Остани да погледаш, ако искаш.

— Това някаква опера ли е?

— Не. Не този „Фауст“. По Гьоте. — Старецът обмисли предложението си. Даде си сметка за глупостта, родена от самотата. Понякога дисциплината му изневеряваше. — Колко съм глупав, Рафаел. На немски е. Всъщност това е много германска история. Няма да ти е интересно. Но пийни още една чашка вино. Все още произвеждат хубав „Ризлинг“.

— Чичо Кристиан. — Рафаел промени позата, гласа си. Деловата част на разговора им бе приключила.

— Какво има, момчето ми?

— Правя най-доброто от себе си за сигурността на Ева. Никой в цяла Амазония няма да посмее да я докосне.

— И съм ти задължен за това.

— Но тя е непредвидима.

Фон Райнзее го погледна въпросително.

— Има нещо друго. Епидемия. Току-що научих. Нещо по индианците. Нещо необичайно.

— Холера? Господи, да не е мачупо?

По изражението на Рафаел се виждаше, че не знае.

— Избухнала е съвсем наскоро. Може да не е страшно. Но Ева се появила насред главния площад снощи — или предишната нощ — цялата в кръв. Срещнала се с двама американски офицери.

— Чърч?

— Да. И някакъв нов.

— Дръж под око Чърч. Той е единственият с малко мозък в главата.

— Наблюдаваме всички.

— И какво станало после? След като се срещнали. Казала ли му е за случката на пътя?

— Не знам. Не мисля. Нещо за болестта.

Фон Райнзее преодоля тревогата си.

— Ще му каже. Само й трябва време. Има му доверие. Много е важно да му разкаже за случката.

— Вече разкрих местонахождението на лабораторията пред гринговците.

Старецът поклати глава.

— Американците обичат да имат два източника на информация. Две означава потвърждение. Чак тогава ще се задействат.

— Човекът от УБН ще действа сам. Васкес води за носа посланика.

— Дори и така да е. Искам всичко да изглежда много ясно и сигурно. Нито жилка на съмнение в никой северноамерикански мозък. Искам онзи глупак, Плимут, да повярва, че е открил златна мина. Кажи сега за Ева.

— Изглеждала уплашена. Цялата в кръв. Помолила за помощ срещу епидемията. Информаторът ми не чул подробности. Новият американец казал, че няма да й помагат повече, и Чърч му заповядал да мълчи.

Фон Райнзее се изсмя.

— Мисля, че полковник Чърч е малко влюбен в Ева. Само дето не разбира, че тя е равнодушна към него. Като в творба на Фонтане^[9]. Няма значение. Продължавай.

— Проблемът е… че мога да я защитя от много неща. Но ако болестта е много сериозна… не виждам как да я предпазя от това. Освен ако не наредиш да я отвлека за известно време.

— Не. Не я тормози повече. Засега.

— Но на следващия ден тя отново се върнала в буша. След като се обадила в Ла Пас и помолила кмета за съдействие. Сега е там, сама.

— Кметът е абсолютно безполезен. Сигурно и тя го разбира. Ева е умно момиче.

— Информаторът казва, че била отчаяна.

— Е, и на кмета ще му дойде времето. Всичко по реда си.

— Сега тя е единственото ти дете. Тази болест…

Фон Райнзее се изсмя.

— Няма микроб на земята, който да може да убие Ева. Не познаваш жените в нашия род. Тя последна ще остане жива. Повече се страхувам да не се влюби в неподходящия човек.

 

 

Ева спа в джипа. Когато се събуди, видя един кон, който душеше предното й стъкло. Не го очакваше и се стресна. Като се опомни, изгони животното и отскочи за малко в храстите. Като се върна, отново се почисти със спирт за дезинфекция и се върна в селището, за да види дали още някой не е умрял през нощта.

Очевидно от усилията й нямаше полза. Изглежда, никое от лекарствата и серумите, които бе измолила от градската клиника, не действаше. Когато се опитваше да възстанови телесните течности на жертвите интравенозно, те просто започваха да кървят по-силно. Изглежда, болестта разрушаваше кръвоносните съдове.

Беше убедена, че това е някакво ново заболяване. Поне ново за нея. Само експертите от Центъра за епидемичен контрол в Атланта със световната им мрежа и бази от данни може би щяха да се справят. Един истински професионалист би си водил бележки през цялото време, за да ги представи по-късно на специалистите и да им помогне да проследят източника и преносителите на болестта. Но тя нямаше време.

Реши да изчака още един ден. Ако пак не се появеше помощ, щеше да се върне в града и да се опита да разбере как вървят нещата там. Съществуваше голяма опасност от разрастване на епидемията. Болестта убиваше бързо. До двадесет и четири часа от появата на всички симптоми и досега нямаше нито един оздравял. Всъщност и двата фактора пречеха на широкото й разпространение. Но повечето жители на трите поразени селища бяха вече избягали. Бог знае къде. Може би носеха заразата със себе си. А и много от местните допълваха оскъдните си доходи с контрабанда през реката с Бразилия.

В първата къща през нощта бяха умрели три деца, а и майката бе много зле. Бащата не се виждаше никъде, нещо необичайно за това племе, и това беше доказателство за способността на болестта да предизвиква паника. В съседната колиба един старец, който би трябвало да е мъртъв, имайки предвид действието на заболяването, още се държеше, решен да се бори за живота си още един ден. Тя му инжектира смес от антибиотици и витамини.

Толкова много неща трябваше да направи. Учените, които щяха да дойдат, които трябваше да дойдат, щяха да се нуждаят от кръвни проби от първите открити жертви. Щяха да им трябват родословните връзки и схеми на контактите между болните. Трябваше да пита умиращите какво са яли, преди да се заразят, и да открие къде и с кого са ходили. Но нямаше време, никакво време.

След час вече бе посетила дузината порутени колиби и си даде сметка, че всички, способни да се движат, са избягали. Оставаха само мъртвите и умиращите.

Сама, Ева започна да измъква за глезените мъртвите от къщите, където все още оставаха живи хора. Искаше й се да е по-силна. Лигавите тела оставяха кървава следа по земята, като така може би заразяваха прахта, но Ева не знаеше какво друго да направи. Влачеше ги на почивки, които ставаха все по-чести с напредването на деня. Не можеше да избегне гледката на това, което оставаше от тях: обезобразени лица, почернели от засъхналата кръв, дори децата изглеждаха, като че са се пекли на тропическото слънце с месеци, парцаливите дрехи съвсем се разпадаха. Докато бяха все още живи, тя изпитваше състрадание и превъзмогваше гнусливостта си. От труповете обаче й се повдигаше, въпреки че предния ден не беше яла.

Събра труповете в централната колиба, после натрупа слама. Когато минаваше през складовите помещения, под краката й се разбягаха мишки и тя се почуди дали това означава, че може да отхвърли възможността за един вероятен преносител. Накрая подпали колибата, давайки си сметка, че усилията й са безсмислени, че болестта е далеч извън границите на това огнище. Но наистина не се сещаше какво друго може да направи. Изгарянето на труповете поне й даваше чувството, че се бори.

Мина през останалите колиби още веднъж. Старецът бе умрял. Беше сам в къщата и тя запали и нея. После направи разсеян опит да се изчисти и тръгна за следващото село.

Знаеше, че има само един човек, към когото може да се обърне, но тази мисъл й бе противна. Това щеше да бъде последното й поражение. Разбира се, баща й щеше да направи всичко, за да й помогне, да й даде всичко, което поиска, да й купи цял самолет с експерти с изолационни облекла и преносими лаборатории. Нямаше да й поиска нищо в замяна, доволен, че е доказал своето — че между добро и зло няма толкова ясна граница, колкото на нея й се иска.

Но добро и зло съществуваха. Когато, като лекар в една страхотна северноамериканска болница научи, че освен всичко друго, което отглежда, строи, купува и продава, баща й се занимава и с кокаин, животът й се разби на парченца. Чудеше се каква част от това е било известно на майка й и дали брат й вече е бил посветен в семейния бизнес.

Никой не бе посмял да й каже. Дори приятелите й, въпреки че очевидно всички в Боливия знаеха. Не можеше да повярва как е живяла в такава заблуда.

Когато се нахвърли върху него, баща й даже не се опита да отрича. Каза, че твърде много уважавал ума й. Опита се да я убеди, че е просто един бизнесмен, който продава на хората това, което търсят.

Ева, която бе учила и работила в Съединените щати повече от десет години, имаше друг поглед върху нелегалната търговия с наркотици.

— С какво мислиш, че съм платил образованието ти? — попита баща й. — С банани?

Тя го наруга, нещо, което никога не бе правила, но той само се усмихна. Попита го и наистина искаше да научи защо трябва да върши такова нещо, след като вече е по-богат от необходимото за кой да е човек, за което и да е семейство.

— За да съм силен. Заради мен. Заради теб. Не знаеш какво е да си безсилна, Евита. Да се надяваш на милостта на някой звяр. Човек никога не е достатъчно силен. — После се усмихна. — Освен това не мога да устоя на никое предизвикателство. Наркотиците са бизнесът на бъдещето. Поне доколкото става дума за Южна Америка. Кокаинът е нашият микрочип.

Тя му каза какво е видяла да прави неговият бизнес по улиците на Северна Америка. Той само попита:

— Наистина ли мислиш, че американците ги е грижа какво става с негрите им?

Той безкрайно се гордееше с нея. Способният сърдечен хирург. Гениалната дъщеря. Работеща в една от най-реномираните северноамерикански болници. Така че тя реши да му го отнеме. Да се върне в Боливия, да работи в буша. Съжаляваше, че не е специализирала тропическа медицина вместо толкова безполезната за нейния свят сърдечна хирургия. Сама се обучи в новата специалност, без да обръща внимание на молбите на баща си да бъде разумна, да не пропилява живота си. Престана да му говори, присъстваше само на онези семейни събития, които не можеше да пропусне, не питаше никого за него, но с интерес слушаше всеки случаен разговор, от който можеше да дочуе някоя вест за стареца.

Всичко, което я бяха учили за традициите, за семейната чест, бяха абсолютни глупости. Баща й бе дал всичко, а после й го беше отнел.

Може би, мислеше си тя, ако не беше излизала от Боливия, това нямаше да има такова голямо значение. Но сега знаеше, че в света съществуват чест, достойнство, всеотдайност. Беше ги видяла в Съединените щати, страна, която въпреки недостатъците си я караше да се срамува от родината си.

А сега се отблагодаряваше на Съединените щати, като алчно искаше още и още, и още, докато дванадесет техни момчета не заплатиха с живота си. Джон Чърч бе прав. Баща й можеше да й построи клиниката. Можеше да й построи цяла болница. Каквото си поиска. И защо не? Защо да не използва парите, натрупани от чуждото нещастие, за добри цели?

Знаеше защо. Защото беше твърде горда. И защото даже сега, сред тази напаст, продължаваше да вярва, че има рязка граница между добро и зло и че честта е нещо много важно. Даже започваше да вярва в Бог, въпреки че й бе много трудно.

Ева стигна до следващото заразено селище. Посрещна я труп, прострян под откритото небе.

 

 

Посланик Плимут отиде в посолството по-рано от обикновено и позвъни във Вашингтон по секретната линия. Свърза се направо с втория човек в Държавния департамент, стар негов приятел, а също приятел на президента.

— Дрю? Здравей. Тук е Етан. Как е гледката при теб.

— Не се прави на много безгрижен, Етан. Сега повече ти подхожда да плачеш. Какво си намислил?

— Ще натисна яко боливийските ни приятелчета. Честно предупреждение.

— Оплел си се като пате в кълчища.

— Военните ме подведоха. Но го приемам като шанс за нас. Един от онези случаи, които идват веднъж в живота.

След кратка пауза старият му приятел каза:

— Разказвай.

— Ще нападнем няколко лаборатории. Големи. Моят сътрудник от УБН го е приел много на сериозно, а сега можем да притиснем и боливийците. И те ще участват. Изглежда, от Кали са виновни за злодеянието, а и между тях и Ла Пас не е останало много от старата любов. Сътрудничеството между наркомафиите се гради единствено на делови отношения. Сеньор пресиденте знае, че мога да му спра всички помощи, така че очаквам пълно сътрудничество. Ще трябва да му осигурим добър имидж по оня начин. Всъщност аз ще се погрижа. А има и доста време до предварителните избори.

— Какво става с изкореняването? Ти обеща пред Капитолия, Етан, и аз те слушах. Трябва да отчетеш нещо. „Законност и ред“ е девизът за ноември и важните клечки искат да видят ясен напредък на фронта срещу дрогата.

— Тогава защо режат средствата за антинаркотични програми?

— От всички режат, Етан. Сега поне в Държавния ще подписваме чековете. Ние държим ключа от касата. От отбраната могат да поиграят на Оливър Туист за известно време. Президентът е в настроение за реорганизации. А това означава пари. Жалко, че няма да постигне никакъв успех. Но това не е твой проблем. Твоят проблем са ковчезите, които идват от района на господин Плимут.

— Ще има изкореняване. Плантации от кока, окосени и изгорени. Вземи си широкоъгълния обектив. Но първо ще ударим лабораториите. За да осигурим подкрепа от страна на боливийците. Ще разкрием някоя и друга голяма лаборатория и ще покажем на сеньор пресиденте, че не се занимават с отглеждане на лами. После те подписват и ръцете ни са развързани.

— Ще ни разрешат ли да започнем изкореняването до ноември?

— Правя всичко възможно, Дрю.

— Може да ти се наложи да отскочиш дотук за инструктаж. Като приятел ти казвам, че не се радваш на много добър имидж в момента. Излиза, че си виновен за единствената война, която водим, а тук никой, изглежда, не е знаел, че има война. Секретарят още е замаян от шамара, който му удариха пресата и лешоядите на Капитолия. Сомалия, Руанда, Босна. Избери си която щеш. Освен това тук има една групичка от всезнайковци, които се осмеляват да поставят под съмнение политиката ми към Русия. — Старият приятел на Плимут се замисли за момент за собствените си проблеми, после добави: — Има още нещо. Внимавай за онзи негодник, Парнъл. Този негърско-ирландски мелез замисля нещо в Панама. Добрият генерал задържа труповете за един ден с някакво смешно оправдание.

— Какво?

— Знае ли Парнъл нещо, което да не ни е известно?

— Доколкото знам, не — отговори искрено Плимут, като се опита да събере мислите си.

— Добре, дръж го под око. Военните може да вършат глупости, но всъщност не са никак наивни. Можеш да питаш президента. Изиграха го като новобранец.

— Добре, Дрю. Разбрано. Исках само да те осведомя за плана на играта. Сега вече наистина ще ударим тези колумбийски копелета.

— Напълно ли си сигурен, че е дело на колумбийците?

— Боливийците са твърде страхливи за такова нещо.

— Добре. Нещо друго?

Плимут си спомни. Да. Още една дреболия. Нещо, което Чърч бе повдигнал преди време.

— Дрю, един от хората ми смята, че може би тук се е появила една от онези периодични епидемии. Може да е нещо сериозно.

— В Ла Пас ли?

— Не. В някакъв затънтен район. На бразилската граница. Да се занимаем ли по-отблизо, как мислиш?

— Правителството им поискало ли е помощ?

— Не. Още не. Не съм сигурен даже дали знаят. В много отдалечен район е. Близо до мястото, където загинаха нашите войници. А новините оттам не отиват направо в Си Ен Ен. Ако дойде краят на света, в Ла Пас ще узнаят най-малко след една седмица. Понякога ми се струва, че играя на „Джетсънови се срещат с Флинтстоун“.

— Изчакай ги да потърсят помощ. Последното, което бихме искали, е да изпращаме на Боливия коледни подаръци, след като са се изакали под елхата. Трябва да ти кажа, че няма и половин дузина души на Капитолия, които да знаят къде се намира Боливия. Имаш лошия късмет, че този инцидент се случи в седмица без други важни събития. Погледна ли снимките?

— Какви снимки?

— На труповете. Зелени барети в различни тонове на червено. Някакъв местен фотограф ги направил. Излезли в Бразилия, сега Ганет си ги гледа на цветни картички. Неприятна гледка за сутрешното кафе. Който и да го е направил, е бил много жесток, Етан. Имам и още нещо за теб, амиго. Познаваш ли някой си Фон Райнзее? „Нюзуик“ го сочи като един от десетте най-богати наркобарони в района на Андите — и единствен на твоя територия.

— Да се върнат да си преговорят пак лекциите по журналистика. Фон Райнзее е стълб на боливийското общество.