Ралф Питърс
Залезът на героите (10)

9.

Водещият хеликоптер следваше някакъв безименен приток на река с труднопроизносимо име. Зигер седеше точно до страничния картечар, набито момче с каска, прегърнало лъскава картечница M-60. През дупката за вратата се виждаха другите три хеликоптера. Сенките им се плъзгаха леко по пясъчните наноси на сто фута под тях. Около реката или из храсталаците се виждаха животни. Три крави издаваха човешко присъствие. Стадо еленоподобни животни панически се разбягаха от рева на машините. Назъбеният от възвишения хоризонт напомни на Зигер за Източна Африка, но без глад и кланета.

Обширни ниви се появяваха и пробягваха под хеликоптера. От някои реколтата бе наскоро прибрана, други бяха запустели. Зигер се чудеше дали някои от тях не са плантации с кока. Спомни си как Хенри Васкес бе казал, че коката расте по-високо, из хълмовете, закъдето се бяха запътили. А може би ставаше дума за хубавата кока. Зигер не си спомняше точно.

Беше видял достатъчна част от Боливия, за да започне да се чуди как може това да е една и съща страна. Амазония, където бяха убити войниците, бе бедна, покрита с джунгли, зелена, смрадлива, мухлясала. В същото време безкрайните прерии, простиращи се на юг, умираха за капчица дъжд. На запад стръмните планински склонове заграждаха съвсем различен свят, постоянно кафяв, с леден полъх във въздуха и високопланински пасища, изпъстрени от шарените облекла на туземни народи. Ла Пас беше като стара проститутка. А тук летяха над море от мъртва трева, с островчета изкривени от ветровете дървета и ниски възвишения, зад които като че всеки момент ще изникнат пътища или постройки. В Боливия „Първият свят“ се срещаше с „Последния“, истинска граница, и Зигер щеше да прояви по-голям интерес към нея, ако не се тревожеше толкова за живота си.

Васкес седеше на деветдесет градуса от него, наместваше си шлемофона и говореше на пилотите. Гласът му се губеше в шума на моторите. Агентът на УБН седеше наведен напред с разкопчан колан, като от време на време ставаше, за да огледа приближаващите се хълмове. Носеше пилотски очила и полуразкопчана червена риза, ярка като колата на някой сводник. Изрязаните малко под чатала дънки бяха твърде тесни и подчертаваха хилавите му бедра и шкембето. Военни обувки с чорапи, навити над връзките, кобур със зареден пистолет и малка черна карабина допълваха облеклото на агента. Невъоръжен, с безупречно изгладената си бойна униформа, Зигер не можеше да се чувства по-беззащитен.

Започваше да мрази Васкес, който отначало го привличаше с агресивното си позиране. Агентът упорито отказваше да се съобразява с всеки съвет, отхвърляше всичко с аргумента, че той, Хенри Васкес, познавал Боливия и боливийците много добре. Сега летяха на хеликоптери, с по-голяма скорост от възможностите на машините, вместо да обмислят нещата и да действат както трябва. По пътя бяха прибрали подкреплението от националната полиция, взвод от мълчаливи момчета, взети от сборна рота като добитък на пазара. Васкес ги натовари на един от хеликоптерите, без да им даде даже кратки разяснения за операцията. Всичко това бе точно обратното на изискванията на учебниците и на здравия разум.

Агентът на УБН се обърна към него и каза нещо неразбираемо. Показа към хълмовете напред и кимна.

Зигер разбра. Приближаваха целта.

Не го беше страх, само обичайното напрежение преди акция. Но бе много ядосан. Разбираше, че има голяма вероятност да загине в бъркотия, която не той е създал. От това му идеше да напердаши някого. Знаеше, че ако нещата тръгнат не както трябва, той щеше да поеме част от отговорността. Може би дори и цялата. С всеки изминал час започваше да чувства все по-голямо, макар и смесено със завист уважение към Чърч. Искрено съжаляваше, че победеният полковник не е сега на борда. Подозираше, че Чърч има свои начини да се оправя с Васкес.

Хеликоптерите се снижиха. Петдесет фута над земята. На борда на една от машините имаше американски инструктор, законен начин да се контролират нещата, но боливийците знаеха как да летят. От друга страна, групата от националната полиция тревожеше Зигер. Сякаш бяха тръгнали на парад и държаха оръжието си, като че не знаят за какво да го използват. Каските не им бяха по мярка, а и никой не си бе направил труда да извика лекар. Все пак полицаите не изглеждаха съвсем като на курорт. Имаха уморен, нещастен и съвсем ненадежден вид.

Моторите зареваха по-силно и вертолетите се издигнаха над първото възвишение, плъзнаха се над една зелена долина, после пак се устремиха нагоре. Пуст черен път прорязваше едно хълмче, където дървен кръст показваше мястото на нечия трагедия. Картечарят зареди оръжието си и се вторачи напред, опитвайки се да погледне над главите на пилотите.

Издигаха се и се снишаваха над серия от хълмове. Растителността стана по-тъмна и се простираше по-надалеч от водоизточниците. Самотни постройки издаваха съществуването на ферми.

Зигер се завъртя на седалката си и се загледа напред. Васкес се изправи зад пилотите. Започна да се закопчава с едната ръка, в другата държеше карабината. Ако случайно натиснеше спусъка, щеше да простреля пилотите отзад.

Васкес измърмори нещо под мустак в микрофона. След миг вертолетите се снишиха и полетяха над една разлята долина.

Васкес не послуша съвета на Зигер. Планът бе същият — да се приземят право върху целта, между предполагаемата лаборатория и ниските складове, непосредствено до бараките за работниците. Ако някой подозираше нещо или поне притежаваше оръжие, хеликоптерите и хората в тях щяха да се превърнат в идеални мишени.

Васкес се изправи и посочи през плексигласа с карабината. Пилотите държаха машините ниско, опитвайки се да постигнат максимална изненада, въпреки че усилията им се обезсмисляха от рева на моторите. Даже способни войници не могат да направят нищо при лош план.

Под колесниците на хеликоптерите пробягваха групички от дървета. Картечарят махна на колегата си от задната машина. От гората излетя ято подплашени птици. Моментът идваше. Зигер чувстваше близостта на целта. Започна да се поти, първо под мишниците, по гърба, дланите. Искаше да има оръжие. Въпреки че това не беше негова битка, въпреки че не бе добре организирана. Искаше оръжие, чудеше се какво са чувствали онези дванадесет войничета. Започна да мрази хора, които не е виждал, хора, които имат власт да се разпореждат с живота му, и още толкова много неща.

Чу вик. Васкес. Достатъчно високо, за да достигне до ушите въпреки рева на моторите, раздиращ въздуха. Там горе. Да. Зигер познаваше местността от снимките. Там беше.

Напред!

Хеликоптерите се насочиха към групата от сгради и празното пространство, което изглеждаше не по-голямо от баскетболно игрище. Твърде тясно за четири хеликоптера.

Зигер видя малки фигури да изскачат от постройките, три, четири, шестима души. Опитваха се да достигнат дърветата зад откритата площ, да изпреварят хеликоптерите. Никой не изглеждаше въоръжен, въпреки че бе трудно да се каже със сигурност. Поне никой не спря, за да стреля.

Васкес изкрещя неразбираемо. Картечарят се сви, зад мерника се виждаше лицето му, като на тези негови предци, които са се отбранявали срещу испанските нашественици с камъни.

Предният хеликоптер продължи напред, като забави само колкото да не губи височина. Зигер видя схлупен хамбар или обор, нисък и стар, и серия открити постройки с ламаринени покриви като изкуствени цели за военно учение. Няколко дървени колиби с празни прозорци и врати. Бегълците изчезнаха в гъсталака и Зигер не забеляза никакви други следи от живот.

Като се задържа във въздуха досами земята, предният хеликоптер се завъртя, за да може картечарят да хване на мушка обора, своеобразна селска крепост. Зигер разкопча предпазния си колан, за да може да скочи, ако се наложи. Вторият хеликоптер застана пред спалните постройки и се извъртя така, че картечарят му да ги държи на прицел.

Беше време да слизат, да действат. Но Зигер видя Васкес, наведен над рамото на пилота, да дава знак нагоре. След миг хеликоптерът започна да се издига.

„Какво, по дяволите, става?“ — зачуди се Зигер.

Вдигнаха се и спряха във въздуха на височината на дърветата, като че решени да останат лесна мишена колкото е възможно по-дълго време. После хеликоптерът започна бавно да обикаля над обекта, уязвим за всеки скрит стрелец в постройките. За Зигер това бе глупаво и безсмислено.

Двата задни хеликоптера се отдалечиха и започнаха обиколка с по-голям радиус. Ако Васкес се опитваше да хване бегълците, това бе най-безотговорният начин. И безсмислено харчене на гориво, което никой американски офицер не би позволил. Доста дълго щяха да ходят пеша, ако останат без бензин.

Васкес се обърна, срещна погледа на Зигер, поклати глава. После пак заговори в микрофона. Хеликоптерът изрева, наклони се настрани и се насочи отново към лабораторията. Този път машината се приземи, последвана от втората.

Васкес изскочи на слънчевата светлина — обувки, космати крака, шкембе. Беше извадил от багажа си измачкана сламена шапка и я постави върху плешивината на темето си. Закрачи напред, хванал карабината с една ръка, като пистолет. Един офицер от полицията скочи от втория вертолет и изприпка при Васкес на съвещание. Забравил, че не е въоръжен, Зигер го последва, изгарян от интерес. Наизлязоха още полицаи и се струпаха около командирите, прегърнали оръжията си като преградния парапет на пързалка за летни кънки.

Агентът от УБН тръгна напред към колибите. Под един от навесите от земята се вдигаше пара.

Васкес се обърна към Зигер и се усмихна.

— Сварихме ги по бели гащи.

После заговори с офицера на испански. Боливиецът издаде някаква заповед. Полицаите се разделиха на малки групи и се запътиха към различни постройки, отначало на бегом, но после бързо забавиха ход. Зад тях моторите бавно бръмчаха, за да пестят гориво.

От всичко, в което бе участвал Зигер, това имаше най-малко общо с военна операция. Освен картечарите, които оставаха нащрек, на никого, изглежда, не му пукаше за сигурността. Полицаите по-скоро се разхождаха, отколкото да претърсват и когато във въздуха проехтя изстрел, се оказа, че един от тях е застрелял някакво куче.

Машините, варелите и кофите под ламаринените навеси не говореха нищо на Зигер. Но Васкес се хилеше и боливийският офицер бе особено възбуден. Агентът ритна една масичка и някаква кутия, после извади малък фотоапарат от чантата си.

За пет минути агентът направи няколко снимки на обекта. После се обърна към Зигер.

— Искаш ли да те снимам? Страхотен сувенир.

Зигер поклати глава. Не, благодаря.

— Тогава — каза агентът — би ли ме снимал ти? За доклада.

Зигер го снима. После още три пъти, а агентът позираше на различен фон. За Зигер този човек изглеждаше като пълен глупак с рунтавите си крака, тежки обувки, шкембе, опънало ризата до пръсване, и самодоволно размахано оръжие.

Когато Зигер му връщаше апарата, от обора се чуха неразбираеми викове.

След като пусна апарата обратно в чантата си, Васкес се затича към мястото, откъдето идваше глъчката. След миг от вратата изскочи полицай, следван от двама индианци по дънки, с наведени глави като пленници. Следваха ги още трима полицаи, строго насочили оръжие в гърбовете им.

— Я да видим какво има тук?

Агентът от УБН се изправи и повдигна колана си. После се надвеси над пленниците и закрещя. Зигер го наблюдаваше от разстояние. Не му харесваше тази работа, но се чудеше дали в края на краищата не се вживява твърде много. Може би неговите правила наистина не важаха тук.

— Курт — помоли Васкес, като понижи глас, — би ли проверил какво става в онези бараки?

— Испанският ми не е добър.

— Няма значение. Иди само да видиш какво правят. Да се увериш, че всичко е наред.

Зигер вдигна рамене и тръгна. Останалите полицаи бяха изчезнали в спалните постройки от другата страна на хеликоптерите с въртящи се като бавни вентилатори витла. Никой не ги прикриваше, не бяха оставили нито един пост. Зигер реши, че даже Васкес да постига толкова лесно резултати, работата си остава лошо свършена. Ако нещо тръгнеше зле, никой нямаше да може да спаси малката група. А и двата поддържащи хеликоптера не се виждаха никъде.

Полицаите обръщаха помещенията надолу с главата и прибираха каквито сравнително ценни вещи намереха. Евтино радио, чифт пластмасови черни очила като от италиански филм от шестдесетте, тоалетни принадлежности, една дрипава фланелка. Кокаиновият бизнес не изглеждаше много печеливш.

Ако бяха подчинени на Зигер, кариерите на всички до един щяха да приключат преждевременно. Но не бяха негови войници и не му обърнаха внимание. Дори не си направиха труда да вземат оръжията си, оставени в един ъгъл. Зигер си даде сметка, че не му е там мястото, и се оттегли. Поне температурата беше добра и въздухът — приятен. Изглежда, нищо повече нямаше да се случи.

Докато се разхождаше на слънце, Зигер погледна към земята и забеляза нещо да блести в тревата. Наведе се да види по-ясно и намери малка гилза. Реши, че е от полицая, застрелял кучето. Но след няколко крачки намери още две. По-нататък се търкаляха още дузина, вероятно изхвърлени от автоматично оръжие.

Не си направи труда да събере всичките. Трите бяха достатъчни. Бързо се отправи към обора.

Двамата затворници седяха на колене до стената, с вързани ръце и разкървавени лица. Двама полицаи стояха над тях и Зигер почувства промяна в атмосферата, както първата пролята кръв предизвиква желание за още. Затворниците го погледнаха, после бавно сведоха погледи към земята.

От обора се чуваше шум. Зигер влезе, за кратко заслепен в тъмното. После очите му свикнаха. В задната част на помещението стояха няколко силуета. Лесно разпозна Васкес, червената му риза личеше даже в полумрака.

— Хей. Зигер. Искаш ли да видиш нещо, което ще даде смисъл на пътуването ти дотук.

Зигер се приближи. Малката група стоеше на ръба на една яма в пода на обора. Полицаите бяха отместили малко слама, махнали няколко дъски и бяха открили нещо, което приличаше на складирани тухли, увити, всяка поотделно, в тъмен найлон. Васкес държеше една от тухлите. Размаха я гордо пред очите на Зигер.

— Знаеш ли какво е това?

— Кокаин?

— Вярно като две и две: четири — Васкес махна към ямата. — Тези момчета не се занимават само със суровия продукт. Това е кокаин със сертификат от Пенсилванския департамент по земеделие, с гарантирана възвръщаемост на печалбата. — Замълча, оглеждайки съкровището. — Достатъчно количество, за да направи някого много богат. — Обърна се към Зигер и заключи: — Много дрога, партньоре.

— Тези индианци ли ви казаха, че е тук?

— И без това щяхме да го намерим.

— Тогава защо са ги били?

Васкес не се трогна особено.

— Не е моя работа. Боливийците обичат малко кютек. Така се чувстват победители. Това не вреди.

— Ами тогава може би трябваше да поставят малко охрана, вместо да изтезават пленници и да събират коледни подаръци. — Отвори дланта си и показа трите гилзи.

Агентът погледна месинговите парчета. Изражението му не се промени.

— И какво?

— Хенри, хайде. Три гилзи. Не са даже мръсни или ръждясали. Видях поне още дузина. Някой в този резерват има „димяща пръчка“, а като има един…

Васкес хвърли кокаиновия пакет обратно в дупката.

— Всеки може да има оръжие. Но не всеки има куража да го използва. Да си чул някаква стрелба?

Зигер скръсти ръце пред гърдите си.

— Хенри, тук може да стане нещо лошо.

Внезапно агентът го хвана за ръката и го дръпна.

— Излизай вън, пентагонски умнико. И ако не искаш да се връщаш пеш до Ла Пас, по-добре слушай какво ти говоря.

Зигер едва не го удари. Но се сдържа. Беше войник преди всичко. Освободи ръката си, но последва Васкес навън, после зад постройката, на едно място, оградено с големи гуми.

Васкес махна към едно мъртво дърво.

— По дяволите! Звучиш като скапания Джон Чърч. Не искам да говоря за това безполезно копеле — знаеш ли какво имаме тук, Зигер? Това е голяма лаборатория, момко. Голяма! Тия момчета не са любители. Правят качествена дрога. Хуан Валдес разширява влиянието си. — Агентът показа към обора. — Тази купчина кокаин според боливийските стандарти е планина от дрога. По дяволите, според всички стандарти. Това е голям удар. Ние разкрихме загадката. А ти се притесняваш за два счупени носа и някакви боклуци из тревата. Опомни се, човече.

— Хенри, радвам се, че направи такъв удар. Надявам се твоите колумбийци да плачат с горчиви сълзи тази нощ. Но просто искам да ти кажа, че може би някой ни наблюдава в момента и някой може би има поне такава огнева мощ като нас. А ние разчитаме на две много паянтови машини да ни откарат обратно.

Агентът му обърна гръб.

— Само си губя времето.

— Хенри — изкрещя Зигер, достатъчно високо, за да привлече вниманието му.

Агентът се обърна и го погледна с престорено нетърпение.

— Само ми кажи — попита Зигер, — ако тази лаборатория е толкова важна и ако тези хора имат автоматично оръжие, защо не се отбраняваха? Защо ни оставят да се разхождаме и да правим каквото си искаме тук? Защо никой не се грижи за склада освен шепа индианци, които панически избягват в гората? Къде са всички тези свръхсвирепи колумбийци? — Зигер погледна агента с тревожен поглед. — И защо нямат коли? Виж земята, Хенри. Под краката ти има следи от машини с двойно предаване, а наоколо има само няколко резервни гуми. Какво става тук?

Васкес го погледна. Агентът вече не беше престорено ядосан, нито енергичният кръстоносец от събранията в посолството. Лицето му бе много спокойно.

Обърна гръб и каза:

— Ти си вън от играта, Зигер.

 

 

Васкес направи още снимки. После организира унищожаването на обекта. Полицаите приеха задачата с детски ентусиазъм. Изсипаха варелите с химикали на земята и подпалиха постройките. Всичко чупливо бе счупено. Всички варели с керосин бяха пренесени в обора, където Васкес първо накисна наркотика, после нареди варелите около ямата като своеобразен огнеопасен Стоунхендж.

— Жалко, че трябва просто да го изгорим — каза Васкес с тон на велик бял ловец. — Даже не можем да го направим напълно. Но не можем да ги оставим просто така. Никой няма да иска да остане на пост през нощта. А не можем и да го вземем с нас. — Поклати глава. — Щеше да ми е интересно да го измерим. Просто в името на рекорда.

Полицаите качиха двамата пленници в задния хеликоптер. Двете поддържащи машини отново се появиха над дърветата, за да попълнят отново четворката, като се опитваха да избягват стълбовете дим. След като моторите на двата кацнали хеликоптера заработиха, Васкес собственоръчно запали керосиновата следа, водеща към обора, и изтича до водещата машина, където Зигер вече бе заел мястото си.

Покривът на обора отхвърча като издухан от ураган и първата ударна вълна разлюля хеликоптера с опасна сила. Васкес се бореше с шлемофона си, викайки: „Хайде, хайде, хайде!“ Вдигнаха се далеч от дима. Няколко последователни експлозии разлюляха хеликоптерите. Когато водещата машина се обърна отново, Зигер видя ураган от пламъци и дим. Лабораторията не се виждаше в огнения вихър.

Вертолетите набраха височина и пилотите без страх от опасности от земята се заеха отново с обичайните си дейности около индикаторите за гориво и масло. До последно Васкес висеше от вратата, хванал се с една ръка, и снимаше.

 

 

Рут Чърч се изгуби сред старите снимки. Много беше доволна от начина, по който бяха представени нещата във вестника. Позвъниха й и други журналисти и тя се надяваше, че това ще спечели необходимото време за Джон. Но знаеше, че семейството ще се наложи да се мести много скоро, независимо какво ще стане. Джон можеше да разчита на нея. Вече бе започнала ритуала по „събиране на свещените реликви“, като претърсваше къщата за неща като семейни снимки и малки подаръчета, които си бяха правили през годините, които трябваше да се опаковат като ръчен багаж и да се пазят до следващия им дом. Дървената кутия със снимки, повечето на Джон, в униформа или цивилен, я съблазни да се отдаде на спомени, докато забрави основната си задача за деня.

На една снимка се виждаше лейтенант, толкова зелен, като че тъкмо са го откъснали от някое дърво. Рут се засмя, като се питаше дали е успяла да го дари с достатъчно любов. С дебелите златни нашивки на раменете си, Джон приличаше повече на момче, отколкото на командир. Тя пък бе момиче. Беше преди цели двадесет и пет години. А й се струваше като вчера.

Имаше снимка от Форт Полк като ротен командир. Тогава изгубиха първото си дете. Полк бе грозно, безсърдечно място и те бяха стигнали по-близо до семейна криза от всякога. Намери друга снимка от същата година: двамата позираха изкуствено пред фотографа, нает да отразява някаква вечеря с офицерите от батальона или коледното тържество на бригадата. Джон — със синята си униформа, изправен и самонадеян. Тя — с изпито лице, все още болна от тъга и необичайно самотна.

Панама през първото им щастливо пътуване. Джон с маймунка на рамото и пеленаче в ръка. Честно казано, Карла беше грозно бебе и бе цяло чудо да я гледаш как се превръща в жена, с все още твърде тънки крака, недоразвити гърди, лице, чакащо първите признаци на зрелостта, следите от първите разочарования. Снимки от Канзас Сити и Форт Ливънуърт с червени тухли и зелена трева, кльощавата Карла и Рики, дребен и любознателен. Снимки от ваканциите в Оахака и Юкатан, от Белиз и Коста Рика и после, ужас, Джон в Ел Салвадор. Беше се състарила през онази година на необявена война, година, в която го бе видяла за всичко на всичко четири седмици. Никога не му бе признала, нито тогава, нито после, колко много се е тревожила, с егоистичния страх да не го загуби. Когато се обличаше да го посрещне на летището, от огледалото я погледна жена на средна възраст и тя си представи Джон загорял от слънцето и вечно млад. Спомняше си онзи ден с изненадваща яснота, как бе достигнала почти до истерия, докато караше към летището. Децата се държаха отвратително и ревяха ужасно, а самолетът от Маями закъсня. После Джон я прегърна твърде за кратко, обърна се твърде бързо към децата, вдигна ги и започна да ги закача. Колко го мразеше тогава. После изведнъж, забравил целия свят, той я притисна в обятията си насред летището и започна да я целува като полупияно момче на задната седалка на някоя кола. Цялата я намокри и й пошепна: „Махни децата за тази вечер.“

Винаги й се беше искало да е по-красива за него, по-слаба, по-умна, по-изтънчена и по-малко егоистична. А годините минаваха и те вече не бяха двама отделни души и това бе толкова хубаво, докато не мислеше за него, но сега я ужасяваше. Тя наистина не можеше да си представи да живее без него, не можеше да си представи свят, в който той никога няма да се покаже усмихнат на вратата, наивен, както го помнеше като лейтенант, с големите си нежни ръце. Когато му се налагаше да пътува, тя си лягаше с мръсната му фланелка под възглавницата, за да усеща аромата му.

Звукът от клаксон на улицата я накара да се сети за задачата си. Не й беше за пръв път да събира сама багажа. Такъв е животът на офицерските жени. Добър живот. С добър човек. Искаше й се да разкъса гърлото на посланика с нокти. Копеле, копеле, копеле…

Мария се показа на вратата.

— Да?

— Полковникът ще вечеря ли вкъщи?

Прислужницата живееше в собствен свят, далечен и гениален. Но не забелязваше много детайли.

— Не — отговори Рут със спокоен, героичен глас. — Тази вечер не.

 

 

— Сега — изстена Ан. — Напълни ме… Напълни ме…

Любовникът й послушно се заклати върху нея в такт с тялото й, безупречен. Беше чудесен любовник, най-добрият от всички, които бе имала, а те не бяха малко. Той се сгърчи върху нея, напрегнатото му тяло внезапно се отпусна. Но тя обичаше това. Тежестта. Обичаше тежестта му, която почти я задушаваше. За около десет минути. После искаше самецът да се махне от нея.

Но засега се наслаждаваше на топлината му и слабините й пулсираха. Любовникът й миришеше на скъп одеколон и прясна пот и това й харесваше. Тя стисна крака, искаше да остане върху нея още малко. Той дишаше тежко като изтощен атлет, отпусна глава на рамото й. Тя гледаше тавана, студен и безкраен, в затъмнената стая.

— Подлудяваш ме — прошепна любовникът на развален от секса английски. Изтощението се усещаше във всяка дума. Когато бе облечен, говореше перфектно английски, както само чужденец може да го говори. Лудият секс обаче изтриваше голяма част от речника и граматиката му.

Тя се чудеше дали всичко, което се говори за испанските любовници, все пак не е истина. А може би беше вярно само за този мъж. Ан предполагаше, че всяка раса си има както способни, така и безполезни мъже. Поне според нейния опит.

Любовникът извърна глава. Половиндневната му брада издраска кожата над ключицата й. Устните му се допряха до врата й. Тя за миг почувства твърдите му зъби. Очите му бяха затворени, но каза:

— Много си красива.

Измести се от нея, изстискан, обикновен, и тя почувства някаква неопределена загуба.

— Не — каза тя твърдо. — Не съм красива. Аз съм представителна. — Обмисли думите си, като за кратко се върна в спомените от миналото. — Съблазнителна, когато поискам.

— Винаги го правиш както трябва.

Тя не отговори. Предпочете да замълчи. Дори най-добрите мъже говорят много и винаги неподходящи неща в неподходящо време.

Ан прокара ръка зад рамото на любовника си, придърпа го по-близо до себе си, накара го да замълчи. Беше станал по-тежък сега, но тя можеше да го понесе още малко и това неизразимо блаженство бе по-важно от удобството. Не искаше да остава сама с мислите си.

Но мислите я завладяваха, подли, пагубни. Той беше развалил всичко. С думите си. Въпреки това бе съвършен любовник. Искаше й се да има приятелка, на която да разкаже всичко. Но това би означавало международен телефонен разговор, а линиите не бяха защитени от гладни уши.

Белият таван и — точно над главата на Ан в полумрака — една картина на мадона с дете, добра работа от по-добри времена, когато този свят е бил на върха, а не на дъното, гледаха над леглото. На другия край на стаята висяха две първокачествени маслени картини на светци, Михаил/Мигел, защитник на този долен континент, и Георги. Любовникът й ги бе определил като представители на школата в Потоси. Каза, че били собственост на семейството му повече от три века. Все едно, струваше й се лоша идея да се закачат светците в стаята за чукане. Това не я притесняваше чак толкова, защото не бе религиозна. Но тя самата не би го направила.

— Добре ли го направих? — попита любовникът.

Тя го отблъсна леко. Бяха любовници от достатъчно дълго време, за да разбере жеста й. Слезе от нея и се премести отстрани. Прегърна я и миризмата му отново я обгърна.

— Рафаел, за бога. Знаеш, че си добър любовник. Не се прави на наивник. — Но го целуна, за да го увери в думите си. Мъжете са толкова предвидими, като деца, крехки. Даже най-добрите. Всъщност най-добрите бяха най-уязвими. Лошите бяха просто разсеяни. Като Етан.

— Искам да съм най-добрият за теб.

Ан въздъхна и се примири с мъжката му суета.

— Ти наистина си най-добрият. Кълна се. Сега замълчи и ме прегърни.

Той я придърпа към себе си. Беше на тридесет и няколко, почти с десет години по-млад, и това много й харесваше. Мускули и тяло като на плажен спасител, все още неповредени от времето. Той я обгърна, притисна я до плътта си, до миризмата си. Мъжът мечта. А когато беше облечен, можеше да се разговаря с него. Беше образован, но не според стандартите на Вашингтон — да посещаваш само добри ресторанти и да водиш банален разговор. Вашингтон бе скучен, безполов град, пълен с еснафи, които си играят на господари на света. Тези мъже, а напоследък и все повече жени, бяха най-големите мухльовци. Чукаха се, разбира се, и раждаха деца, за да се докажат. Но Ан си представяше половия им живот невероятно скучен. Също като нейния, ако се вземе предвид официалната му част.

Беше се омъжила за Етан, защото изглеждаше подходящ, човек, който прави правилните неща в живота, и защото приятелките й й завиждаха за тази възможност. Тогава изглеждаше поносим и можеше да я задоволи, стига да му казва какво да прави и да не го оставя да свърши твърде бързо. Много скоро след сватбата всичко отиде по дяволите. Но тя бе твърде суетна, за да го признае. А имаха и Робин, която носеше името на майка й и която за щастие сега беше далеч в порядъчно училище и сигурно вършеше ужасни неща. Етан бързо се оказа от тези хора, които, както с възхищение се изразяват събратята му, живеят заради работата си. Работата, разбира се, бе само трамплин към по-висока служба. Престижът имаше много по-голямо значение за съпруга й, отколкото истинските дела. Етан искаше най-малко да се дореди като баща си до някое главно посолство. Един ден даже й призна, че се смята достоен за поста държавен секретар. Ан не мислеше така. Знаеше, че съпругът й няма необходимите качества и способности, че се е омъжила за неудачник. Но нямаше как да му го каже.

Странно как тече животът, как ти се изплъзва между пръстите. И един ден се събуждаш, обкръжен от пустота.

— Сега мога ли да говоря? — попита любовникът.

— Да.

— Ан… наистина смятам, че си красива. Не ти правя само комплименти. Ти си много красива жена, която умните мъже забелязват, а другите пропускат.

— Интересен начин на изразяване все пак.

— Но си много жестока. Не е нужно да си толкова жестока с мен.

Ан се усмихна.

— Под тази желязна черупка бие каменно сърце.

— Престанах да ти повтарям, че те обичам. Знаеш ли защо? — Надигна се леко така, че да я вижда, а също и тя него. Беше смешно красив с разрошена черна коса и благородни очи. — Непоносимо е за един мъж да повтаря на жена, че я обича, само за да я накара да се смее.

Тя се опита да не бъде твърде злобна. Ценеше го все пак.

— Не ме обичаш, Рафаел. Обичаш да ме чукаш. Засега. И съм доста значително завоевание за теб. Ти си като обикновен рицар, който е съблазнил кралица. Не че приличам много на кралица. Но това е голяма част от това, с което те привличам. Аз съм трофей. Можеш просто да ми отрежеш главата и да я окачиш на стената. До светците си.

Той я придърпа към себе си малко грубо. Като говореше близо до устните й, каза:

— Няма да окача главата ти на стената. — Целуна я, подпря се на лакът и я погледна с черните си очи, които я накараха да се почуди дали в безупречното му испанско потекло няма капчица индианска кръв.

— Аз съм малко като звяр, знаеш ли — каза тя.

— Да. Моят звяр. Моето чудовище на любовта.

Ан се изсмя.

— Точно така. Би ли се изместил мъничко. Благодаря.

— Мислиш ли, че съпругът ти знае нещо?

Труден въпрос.

— Не, твърде съм дискретна. — Тя погледна правилното му, потънало в сянка лице. — Винаги съм била. А съпругът ми е твърде зает със себе си.

— Както говориш за него, изобщо не прилича на мъж. Как може да е женен за теб и да не те желае постоянно?

— О — отговори Ан развеселена, — случва се.

— На негово място нямаше да ти дам минута почивка.

— Докажи го — каза тя и се изсмя. Като щастливо малко момиченце.

Той я целуна, докосна я, винаги сериозен в отношението си към думите й. Етан, от друга страна, никога не й обръщаше внимание. Благодарна беше на часовете, прекарани с този мъж. Чувстваше, че годините изчезват и Рафаел имаше способността да върне времето за час-два.

Скоро, помисли си Ан, няма да съм способна да привлека такъв любовник. Дори и като трофей.

Той спря, все още не съвсем готов да започне отново. Галеше плътта й, като че беше млада и съвършена. Понякога си мислеше, че никой преди не я е карал да се чувства така, но после размисли, че може би това е илюзия на настоящето спрямо миналото. Кой може да си спомни точно нечия целувка? Човек може да помни какво се е случило, но не и самите чувства.

— Та какво прави съпругът ти сега? Докато си с мен.

Ан вдигна рамене. Не искаше да мисли за Етан.

— О, сигурно се кара с някой скучен представител на властта. Или си бъбри с някой от приятелите си във Вашингтон по драгоценната си пряка линия. Или урежда делова среща. Неща, които американските посланици правят в страни, където никой няма смелост да им се противопостави.

— Но с какво точно се занимава сега. Четох за него във вестниците и отзивите са много лоши. Срещам го на приеми. Винаги изглежда много самоуверен.

Ан затвори очи. Искаше да си мисли за друго.

— Да. Етан е много самоуверен. И не е много лош. Само малко. Етан не е „много“ от нищо.

— Всички казват, че е предприел кръстоносен поход срещу кокаина.

Ан докосна леко любовника си, като се опита да го възбуди отново.

— Етан не е кръстоносец по природа. Това е ход за израстване в кариерата. Иска само да натрупа точки. Не може ли да говорим за нещо по-приятно? Като холерата например.

— Но за Боливия въпросът за коката и кокаина е много сложен. Имаме традиции, икономически проблеми…

— Рафаел, политическа дискусия ли ще водим? Стигат ми тези вкъщи.

— Извинявай. — Той се върна върху нея, ненаситен хищник.

— Така или иначе — каза тя, за да му достави удоволствие и да завърши разговора, — Етан е много зает с колумбийците. Иска да освободи Боливия от жестокото иго на колумбийските наркотрафиканти. Особено след клането на войниците.

Той се притисна до нея, като затопли потта и половите течности, с които все още бяха мокри. Започна да я гали. Ан изстена.

— Радвам се да го чуя — прошепна той.

 

 

Посланик Етан Райе Плимут бе в приповдигнато настроение въпреки глупостите в пресата около Чърч. Седеше тържествено, с изпънати ръце и стиснати юмруци на бюрото си, като че държи цяла империя. Хенри Васкес му се обади от Кочабамба, веднага щом влязъл в обхвата на клетъчната линия, с доклад за акцията. Не можаха, разбира се, да обсъдят всичко, защото не бе безопасно да говорят по тази линия, но най-важното беше, че нещата протекли по-добре от очакваното и според думите на агента „навсякъде се виждали отпечатъците на колумбийската мафия“.

Това бе добре поради две причини. Първо, даваше му свобода да притисне боливийците и така можеше да ги накара да се вдигнат срещу бандитите от Кали. И второ, щеше да се хареса във Вашингтон. А Джайлс Маншет щеше да се изяде от яд. Това бе трети плюс. Плимут се усмихна. Ето го, в забравената от Господ Ла Пас, а постигаше по-добри резултати срещу колумбийските наркобарони отколкото Джайлс в Богота. Малък политически урок за Маншет, чието самолюбие бе пословично.

Васкес и Зигер, новият военен представител, щяха да долетят веднага щом намерят самолет, и Плимут с нетърпение очакваше да ги изслуша. Васкес направил и снимки, трябваше да ги проявят. Първото нещо за сутринта бе да изпрати телеграма. А екипът да приготви изявление за пресата. Посолството щеше да има дълга нощ. За добро.

Плимут се опита да се свърже с Ан в резиденцията, да й каже да го извини на официалния обяд, но прислужницата му съобщи, че я е нямало цял следобед. Ан с нейните благотворителни акции. Типично за нея. Добра посланическа съпруга. Чудесна. Безупречен вкус. Винаги знаеше какво да прави и какво не. И беше представителна, както сама обичаше да казва. Малката му Ани. Благодарна за доброто си положение. Плимут премести писмата от единия край на бюрото на другия. Разбира се, и Ан имаше своите недостатъци. Малко повече енергия от необходимото. Но никой не е съвършен.

Даже мисълта за жена му не можа да развали настроението на посланика.

 

Беше му забавно. Рафаел Гутиерес Раймонд наблюдаваше как жената постепенно скрива голотата си от него. Вършеше го много съсредоточено. Обуваше се, подпряна с ръка на една антична ракла. Жена с неизчерпаема енергия. Застана за момент между двамата светци, както самата тя бе предложила. Беше прекрасна в полумрака, с по-добро тяло от много по-млади жени, и той за момент си я представи да прави сутрешната си аеробика, както му я беше описала, в борба с разредения планински въздух. Постави сутиена си с грубостта на моряк, завързващ въже, закопча го, после се завъртя, за да провре ръцете си през презрамките, като съвсем се прикри от погледа му. Имаше кестенява, гъста коса, която прилягаше на лицето й като тясна, добре избрана рамка. Точните й черти му напомняха малко за братовчедка му, Ева. Но докато бедната, глупава Ева изглеждаше измъчена и полуумряла от глад, тази жена бе с гладка кожа, добре облечена и добре гледана.

— Ан — каза той.

Тя вдигна винаги живите си очи.

— Нищо. Исках само да ме погледнеш.

Тя продължи да се облича, вече съвсем прикри голотата си. В секса беше предизвикателна, безкомпромисна. Бясна. Разбира се, това бе едно от качествата й. Може би бе права. Не беше красива. Дори да гледаш всяка черта на лицето й поотделно. Но имаше някакъв огън в себе си, нещо повече от животинското, което той харесваше. Ан, неугасващата му любов. Имаше достатъчен опит, за да разбере, че за нея този сексуален бяс е като отмъщение за един пропилян живот.

Беше се заел да я съблазни, както би тръгнал на лов за някое рядко животно. С пълното съзнание за скъпоценната информация, която ще получи от нея. Успехът му бе бърз, а ползата — голяма, както се очакваше. Знаеше повече за съпруга й от всеки друг в Боливия и чичо му бе доволен от сведенията, които му съобщаваше. Ан бе добра, страстна любовница, не създаваше проблеми и даваше неизчерпаема информация за враговете му.

Смешното беше, че наистина я обича.