Ралф Питърс
Залезът на героите (17)

16.

Журналистът се питаше дали това не е ново начало. Все още вярваше в новите начала, въпреки че опитът му с човешката диващина в Латинска Америка го бе направил свидетел само на свършеци. Свършеците оставяха купища кости в селата и от време на време някой орязан от редактора репортаж на десета страница в някой американски вестник, редом с обявите за евтини разпродажби. Континентът, разбира се, имаше и начала, но те обикновено бяха свързани повече с празни мечти и думи, и краят им можеше да се предвиди от самото начало.

Той погледна дребната жена на волана на джипа. Светлината от контролното табло я превръщаше в черен силует с няколко оранжеви ивици. Строгите черти и тънките, стиснати устни показваха сила на духа и решителност. Журналистът разбираше от такива неща.

— Вярваш ли в душата? — попита неочаквано той, думите прекосиха черното пространство между тях по мост от моторен шум.

Тя се намръщи, като че някакво дете й досажда. Леката промяна в изражението й премести светлините по лицето й, бузите й станаха по-бледи, чертите на слабото й лице — по-ясни.

— Що за въпрос?

— Питам сериозно.

Тя се размърда на седалката, фините й ръце, здраво хванали кормилото.

— Да, разбира се. Много сериозен въпрос. Само… смятам го за много личен. — Светлината заигра по лицето й, превръщайки очите й в порцелан. — Всъщност не съм се замисляла много. Не мога просто така да говоря на тази тема.

— Но… видяла си много смърт. Ти си нещо като ангел-хранител.

Тя прехапа устни, сякаш заема отбранителна поза. Журналистът знаеше да чете изражението на хората и разбра, че още не е преминал и първото ниво на защитната й система, на щита, който й позволяваше да оцелее в свят, който убива великани.

— Далеч съм от ангел. Освен това едно от първите неща, които се научават в медицинската практика, е да не си губиш времето в излишно философстване. Ако го направиш, ще се парализираш. Няма да можеш да направиш първия разрез. Или ще сбъркаш.

— Аз вярвам в душата.

Той усети увеличаващото й се презрение. Тя беше много жестока към себе си. Разбираше я и даже я уважаваше за това. Но не искаше да е жестока и към него.

— Вярвам в душата. Не знам дали е безсмъртна. И не съм сигурен, че всяко животно, което ходи на два крака и може да говори, я има. Но най-добрите от нас имат души. — Погледна я. Изглеждаше толкова крехка на фона на мрака наоколо. — Джон Чърч има душа. Ти също имаш, Ева.

— Добре. Точно сега душата ми иска да си пусне един душ. И да се наспи хубаво.

Но тялото й нямаше да го направи. Той усещаше миризмата й, спомни си ризата й, обезцветена под мишниците. Отиваха в някакво умиращо селце, чието име дори тя не си спомняше.

— Понякога — каза журналистът — ме е страх, че съм само една съвкупност от желания. Друг път, в по-хубави моменти… като днес, на реката… те облива някаква красота и…

— Красотата е лъжлива — отсече тя.

Той не се предаде.

— Знам. Калифорнийският синдром. Слънцето пече на плажа и си мислиш, че това е факс от Господ. — Погледна строгия й профил и си помисли колко жестока, колко безмилостна щеше да бъде, ако беше на страната на злото. — Не за това говоря.

— Не знам какво е душата. — Гласът й беше загубил злобата и звучеше само изморен. — Не искам да съм груба, но не ми е ясно какво значение има, Рик.

Някакъв прилеп или птичка прелетя пред фаровете.

Той вдигна рамене.

— Просто исках да те заговоря. И душата ми се стори по-добра тема, отколкото да те питам за любимите ти филми. — Погледна я, за да види реакцията й, и прецени изражението й с течното око на опитен политик. — Иска ми се да вярвам, че и аз имам душа. Капчица от божественото. — Усмихна се, приканвайки я и тя да се засмее. — Частица от пърхота на Господ.

Тя се усмихна.

— Това ми звучи по-реалистично. Не съм сигурна, че църквата е готова да приеме тази доктрина, но на мен ми харесва. „Пърхотът на Господ.“ Вече така ще си мисля за теб.

— Сигурно… ти се вижда смешно.

Усмивката й изчезна в сянка и тя завъртя волана да избегне някакъв метален предмет.

— Това е жестоко. Не смяташ ли, че на света има твърде много жестокост.

Не му беше нужно много да се замисля.

— Да. Има твърде много жестокост.

Тя въздъхна.

— Тогава. Да сменим темата. Каза, че пишеш роман.

Той отговори бавно.

— На лаптопа. Техниката е чудно нещо.

— За какво се разказва? За митарствата на един журналист в Южна Америка ли?

— Пак говориш жестоко.

Тя замълча за момент. Цялото й лице се скри в сянката.

— Извинявай. Понякога съм голяма глупачка.

— Аз съм глупак през повечето време. От това се прехранвам.

— Не е ли странно, че най-често сме жестоки към хората, които най-много приличат на нас.

— Смяташ, че съм като теб?

Видя изражение на изненада на светлината от таблото.

— О, да. Разбира се.

— Поласкан съм.

— Няма от какво да се ласкаеш. Исках само да кажа, че никой от двамата не се е уредил в живота. — Премигна, като че някаква муха е кацнала на клепача й. — Разкажи ми за книгата.

Той искаше да й разкаже много неща. Но се чувстваше неловко. Не искаше да се излага пред нея, като й я разкаже лошо. Или като се оцапа със суета като повечето писатели. Да се говори за написаното е глупаво и безсмислено и хората, които го правят, обикновено не могат да напишат нищо стойностно.

— Разказва се за… предполагам, че за познанието. На себе си. На лъжливите мечти, които водят до съдбовни решения.

Тя се усмихна. Това го обърка за миг. Но ласкавата нотка в гласа й го успокои.

— Не искам литературна критика. Кажи просто какво става в книгата.

Това беше още по-трудно. Кратките обзори не могат да отразят пълноценно идеите на книгата.

— Ами действието се развива в Южна Америка (нея познавам най-добре) и става дума за двама братя. От заможно семейство.

— В коя страна става това?

— Не се казва. Но най-много прилича на Аржентина. И малко на Колумбия.

— Ами Боливия?

Той се усмихна сам на себе си, замисли се за провала си.

— Боливия е последното място; където съм завършил; започнал съм от другаде. Измих се на брега на страна без море.

Тя се усмихна по-нежно, преди да погледне към мрака навън.

— Тук наистина е краят на света.

— Разказва се за двама братя. Започва през шестдесетте, когато всички се надяват, че светът ще стане по-добър. Въпреки че е много спорно какво значи „по-добър“. Големият брат отива във военната академия. Като баща си. А малкият влиза в университета и се влюбва в идеята за революция. Социална справедливост и така нататък.

— И така нататък?

— Не се конкретизира в книгата. Много ми е трудно да говоря за това. Значи животът им тръгва по различни пътища. Но в крайна сметка бавно те се приближават един към друг. Честният офицер влиза в тайната полиция, в ескадроните на смъртта. Революционерът започва с големи идеи, но постепенно се налага да извършва терор в името на каузата си. Докато и той става като тези, срещу които се бори. Като предводител на бунтовнически отряд. И двамата братя въздигат каузата си над личните чувства и разрушават щастието си и това на околните. Разбиват живота на любимите си. Това е роман, така че двамата братя трябва да се срещнат. Когато и двамата са загубили илюзиите, които са разбили живота им. Всеки от двамата е разбрал идеите на другия и започва почти да му симпатизира. Но животът им тече в една посока и не могат да се променят…

— И какво става накрая?

— Трябва да я прочетеш.

Тя се замисли.

— Сигурно завършва с нещастен край. Щом се разказва за Южна Америка. Тук нищо не може да има щастлив край. — Изражението й му подсказа, че е приела сюжета на сериозно. Гледаше далеч напред по пътя. — Сигурно ще се убият един друг. Или единият ще убие другия. Това е единственият начин. Тук всички се избиват. Нали ти казах. Как изкривяваме нещата.

— Прочети я. Може би накрая все пак има частица надежда.

Тя поклати глава.

— Тук има само желание за действие. — Погледът й се скиташе далеч, в тъмния свят зад светлините на фаровете. — Неотстъпчивост. Дори от тебе да няма никаква полза.

— Триумфът на душата.

Тя погледна таблото, после — пак нощта.

— По-скоро инстинкт за оцеляване.

— На душата, Ева.

— Наричай го, както поискаш.

— Искаш ли аз да покарам? Изглеждаш много уморена.

— Винаги съм уморена. Освен това познавам пътя.

Настъпи неловко мълчание.

— Та колко време работиш върху него? Романа.

— Три години.

Той се усмихна лукаво в тъмнината.

— Ще се радвам, ако излезе наистина хубава книга. Само това искам. Да напиша хубава книга. Стойностна.

— Май не смяташ журналистиката за стойностно нещо.

Той се замисли. За кратко.

— Не по същия начин. Не както да получиш удовлетворение от труда си. Журналистите са проститутки и искат читателите да ги обичат.

Тя понечи да каже нещо, но се сдържа. Нощта беше безкрайна и черна като катран. Журналистът се чувстваше, сякаш двамата витаят в безкрая на вселената.

— Тази нощ няма звезди.

Тя се наведе напред, погледна през стъклото.

— Не. Облаците са дошли. Дъждовният сезон започва. Може би утре сутрин.

Той погледна настрани към дърветата, които се мяркаха край колата. В сребристи и черни оттенъци. Твърде бързи, за да се различат, струваше му се, че сънува. Искаше му се да може да даде книгата си на тази жена, за да може да я прочете, да види, че и той е сериозен човек, заслужаващ уважение.

— Желая ти цялото щастие на земята — каза тя внезапно. — Наистина. Смятам, че е страхотно да пишеш книги. Страхотно чувство. Нещо съвършено.

— Не е като твоята професия.

Тя изпухтя. Като мъж.

— Моята професия. Понякога се питам има ли полза от това, което правя. По принцип. Понякога се чувствам безполезна като знахарка от средните векове.

Той я погледна. Дребна жена, твърда като камък.

— Това, което правиш, е благородно.

Тя се изсмя. Като момиченце.

— Много ни бива да се възхищаваме един на друг. Не смяташ ли?

— Ева.

Тя го погледна бързо, после се съсредоточи отново върху пътя.

— Някога не си ли… — Той се запъна. — Не си ли мислила някога да се омъжиш, да създадеш семейство?

Тя се изсмя отново. Но в смеха й се преплитаха много чувства. Отчаяние и надежда.

— Аз съм пропаднала жена. Така или иначе работата ми стига. Нямам време…

— Мисля, че си красива. Мисля, че си неописуемо красива жена.

Тя не се изсмя този път. И не отговори. Продължи да кара. Нощните насекоми се сипеха върху предното стъкло като сняг.

Той съжали, уплаши се, че е прибързал. После се замисли и реши, че изобщо не съжалява. Радваше се, че е намерил смелост да й го каже. Беше се сдържал твърде дълго. Беше си измислял твърде много оправдания. Сега си даваше сметка. Време бе за ново начало. Независимо какво щеше да му струва.

Когато тя заговори, гласът й беше отпаднал и замислен.

— Май… голяма глупачка излязох пред Рут Чърч. Пред всички.

— Никой не забеляза.

— Тя забеляза. Ти също.

— Джон Чърч е прекрасен човек.

Тя се стегна. Фините й ръце стиснаха по-здраво кормилото.

— Моля се на Бога да се оправи. Той не заслужава такава съдба.

Журналистът искаше да я погали, да хване ръката й.

— Колко съм глупава. Как може да съм толкова глупава? Не му хареса да продължават разговора в този дух. Затова попита:

— Не смятам, че го обичаш, Ева. Не и по този начин. Като жена му. Или като любовница.

— Как тогава? — Гласът й беше като на дете, нетърпелив. И беззащитен.

— Просто си самотна.

— Аз съм глупачка.

— Не. Само живееш в свят, където жените и мъжете не могат да са просто приятели. Но не си за него. И така се объркваш.

Тя се опита да запази непреклонния израз на лицето си, но не й се удаде.

— И какво мислиш, че трябва да направя?

Той беше готов да й каже, когато забеляза засадата.

Два малки пикапа, задръстили пътя.

Ева наби спирачки. Караше твърде бързо.

Джипът изрева като див звяр, задницата му се завъртя и журналистът се подпря с ръце на предното стъкло. Ева започна да ругае на испански. Беше бясна. И той изведнъж разбра, че се страхува.

Джипът спря под ъгъл към пътя и замря. Внезапно настъпилата тишина изглеждаше безкрайна и тъмна. Тъкмо когато журналистът си помисли, че наоколо няма жива душа, от тъмнината излезе някакъв мъж. С автомат.

Последваха го още двама.

Ева изпсува — изкрещя — и завъртя ключовете. Колата не искаше да запали.

Въоръжените мъже се затичаха към тях и закрещяха.

— Ева… — каза журналистът. Искаше да й помогне. Страхуваше се само за нея.

Моторът се задави, като че дъвче кокали.

Зад тях долетя звук от друга кола.

— Ева — извика той, — бягай! — И скочи от джипа. В плътния нощен въздух. Не си представяше как ще стане, но искаше да я защити, да спечели време, да й даде възможност да избяга.

Джипът най-после запали. Журналистът не знаеше какво да прави в този случай. Дали да скочи отново в колата, или да попречи на мъжете да я настигнат. Но в крайна сметка този кратък момент на несигурност нямаше значение. Неизвестен нападател го удари в гърба и го повали на земята.

Шокът от удара се засилваше от ослепителната светлина на фаровете.

Испанският му беше достатъчно добър да разбере какво си викат нападателите дори като лежеше почти в безсъзнание.

— Хващай я.

— Грабвай кучката.

— Кой е този педал?

— Хващай кучката.

— Не — изкрещя журналистът, опитвайки се да стане.

Вместо отговор получи ритник в ребрата.

Ева псуваше като каруцар. Краката й се появиха зад колата, последвани от мъжки крака в дънки. Крайниците изглеждаха много тънки на светлината от фаровете.

Някой го вдигна за опашката. Болката беше жестока.

Мъжете изблъскаха Ева на светлината на фаровете, като че я бяха довели на разпит. Тя мълчеше и очите й бяха широко отворени въпреки силната светлина.

— Ева — извика журналистът.

Чу гласа й, изумително хладнокръвен:

— Не го закачайте. Той няма нищо общо.

— Доведете го тук. Доведете педала при кучката.

С удари и ритници го закараха при Ева.

— Само страхливците удрят жени — каза той на испански с развалено произношение.

Мъжете се изсмяха и един от тях изломоти нещо на неразбран диалект.

Ева изглеждаше много беззащитна. Искаше му се да я защити. Но те бяха толкова много. Петима. Не, седмина. Въоръжени.

Бе срещал много въоръжени мъже. Но досега винаги се беше намирал в позицията на наблюдател, дори в най-лошите, най-кървави ситуации.

— Вижте ги — каза един младеж с красиво, злобно лице. — Две скапани плашила. — Приближи се до Ева. — Кой е този скапан хипар? С такива ли отрепки се чукаш? Такава курва ли си била?

Някой в тъмнината се изсмя и каза:

— Сигурно не може да си намери по-добър.

— Ти също искаш да я чукаш — обади се друг.

— Хайде всички да се позабавляваме, ако не е много суха.

— Всички се подмокрят, като са уплашени.

Красивият младеж се приближи още.

— Уплашена ли сте, сеньорита Фон Райнзее?

Ева не отговори.

— Оставете я — каза журналистът. Но гласът му звучеше слаб и смешен дори за него и останалите не му обърнаха внимание.

— Добре — продължи Красавеца, — като стар познайник знам, че добре изпълняваш заповеди. Много добре се прояви. Не си се мяркала на север, откакто ти заповядах.

— Какво искаш? — попита Ева тихо.

Красавецът я погледна заплашително.

— Правилата се промениха. Не те искаме и на юг. — Приближи се толкова близо, като че ще танцуват. — И може би — може би, — ако се държиш добре, нищо няма да ти се случи.

Ева трепереше. Не можеше да контролира движенията си. Журналистът беше виждал само веднъж човек да трепери така. В Перу, когато бунтовниците бяха заловили един полицейски капитан. Човекът трепереше по същия начин, докато чакаше да бъде застрелян. Което те направиха, след като му зададоха няколко унизителни въпроса.

— Добре — отговори Ева. Гласът беше най-силното в нея. Изведнъж журналистът се сети къде е чувал такъв акцент.

Колумбийци. Абсолютно. Колумбийци от простолюдието. Не много добър признак, като се има предвид, че бяха в Боливия. Помисли си, че вероятно тук става нещо по-сериозно.

— Този значи — продължи Красавеца — парцал си си намерила. Журналистът не чу отговора на Ева, ако тя изобщо отговори нещо. Видя един от мъжете да рови в раницата му. След малко човекът извади лаптопа и започна да го оглежда озадачено.

— Внимателно — извика журналистът. — Моля ви.

Човекът го погледна изненадан от безпокойството в гласа му. Цялата неочаквана смелост на журналиста се беше изпарила. Човекът държеше смисъла на живота му в ръцете си. Романа. И незаменимия компютър.

— Внимавайте да не го повредите, моля ви. Това е… Бандитът хвърли компютъра на пътя.

Журналистът се хвърли отчаяно да го улови.

Пластмасовата кутия се разби на земята точно в момента, в който първият откос се заби в тялото на журналиста. Куршумите го претърколиха до гумата на единия от пикалите.

Чувстваше, че плува, въпреки че не можеше да обясни защо. Гръбнакът му бе вдървен, а ръцете гребяха въздуха като вода.

— Книгата ми. Книгата.

Някой пищеше. Последваха още изстрели, но той не почувства нищо. Беше като на заря. Фиеста. Нощта започна да блести. Струйка въздух от пробитата гума разхлаждаше гърба му.

Кой пищеше? Какво ставаше? Това гласът на Ева ли е? Или има и други жени? Чудеше се дали компютърът може да се поправи. Може би някой, който разбира, ще успее да спаси книгата му. А някои от първите глави бяха запазени и на дискета.

— Копеле — изкрещя някой на испански. Някой застана над него с автомат в ръка. Сякаш гледаше филм. Човекът над него насочи автомата си и стреля. Блясъкът от цевта го заслепи, куршумите приковаха тялото му отново към гумата, но той не почувства нищо. Спря да вижда. Последната му мисъл не беше за душата, нито за жената, която го бе накарала за малко да помечтае за новото начало, а за романа.

— За бога! — изкрещя Красавеца. Гласът му трепереше от ужас. — Защо го направи, по дяволите? Дори не трябваше да й причиняваме болка.

Погледна слабото тяло, плувнало в кръв. Мухите вече го кацаха, първоначално привлечени от светлината, после от кръвта.

— Това е дъщерята на самия Фон Райнзее. — Видът на мъртвата го ужасяваше. Не можеше да повярва, че нещо толкова ужасно може да се случи в живота му, и вече се питаше къде да избяга. Имаше ли място на планетата, където да живее в безопасност? — Трябваше да я пазим, за бога. Да я изкараме от тази мръсотия. Да я сплашим малко.

Този, който беше убил лекарката, докато другите стреляха по журналиста, зареди нов пълнител. Не изглеждаше ни най-малко разтревожен от това, което току-що беше направил, и красивият младеж започна да се пита дали светът не е полудял.

— По дяволите! — изкрещя, като се опитваше да осъзнае цялата важност на ситуацията. — Току-що убихме дъщерята на големия шеф! Не смяташ ли, че трябва поне малко да се притесниш?

Убиецът, който някога бе служил като офицер, го погледна със спокойни кафяви очи, блестящи на светлината. Вдигна автомата и изпразни пълнителя в корема на хубавия младеж. Зад гърба му двама от другарите му довършиха останалите трима, с които бяха делили постелята и храната си в продължение на един месец.

— Зависи кой ти е шефът — каза спокойно убиецът.

 

 

Шефът му беше колумбиец, но не се намираше в Колумбия. В този момент седеше в любимия си апартамент в хотел „Президент“ в Мексико Сити и се подготвяше да прекара нощта със съпругата си.

— Чудесно изглеждаш — каза той на жена си, като застана зад нея, докато тя се бореше с един непокорен кичур коса. Огледалото удвояваше жестокостта на битката. Наистина изглеждаше чудесно, но това чувство бе повече плод на спомени и той нямаше да има нищо против, ако любовницата му беше тук вместо нея. Но беше верен съпруг, докато нещо не го предизвикаше да престане да бъде такъв.

— Мислех си за Робърт — каза тя, имайки предвид малкия им син, който беше започнал първа година в едно училище в Англия. Много добро, много старо, невероятно изключително училище. Това, което липсваше като наследственост в семейството, можеше да се постигне с много пари. А бедните англичани се продаваха толкова лесно. Така или иначе имаше прецедент. По-големият брат на Роберто, Уберто, бе завършил същото училище. Сега учеше в Принстън.

— Робърт е толкова срамежлив. — Жена му въздъхна. — Надявам се да се оправя добре.

— Така е най-добре за него. Да се отърси от черупката си.

Жена му свърши с косата си и започна да се суети с обеците. Шефът, един от големите шефове, се върна в огромния апартамент, после отиде до прозореца, като внимаваше да не прекатури някой от огромните букети, които колегите му бяха изпратили на жена му. Гледката беше ненадмината. Мексико Сити блестеше, през нощта изглеждаше най-красиво. В ясни дни можеше да се види Попокатепетъл да дреме в далечината. Но такива дни бяха рядкост, докато винаги можеше да се разчита, че нощта ще е бляскава. Шефът обичаше нещата, на които може да се разчита.

— И аз бях срамежлив като Роберто. — Той се облегна на прозореца. Мислеше си за момчето и неизбежната му самота. Жена му не го чуваше. Шефът обичаше и двамата си синове, както и дъщерята, родена между тях. Силвия беше в едно църковно училище в района на Лоара. Добро, прогресивно училище, с високи образователни стандарти, но според шефа статутът на църковно училище бе най-голямото му достойнство. Така или иначе той обичаше децата си и искаше да им осигури най-доброто. Американците вдигнаха врява за учебната виза на Уберто, но и това щеше да се оправи. И после — право в Йейл. А Роберто… времето ще си покаже. Може би бизнес. Като баща му.

Не. Не като баща му. Истински бизнес. Достоен бизнес.

Телефонът иззвъня.

Беше портиерът. Да го информира, че лимузината му е готова.

Нека почака.

Мексиканците трябва да се карат да чакат. Напоследък бяха станали много важни, но не толкова, колкото смятаха. Все още нещата се променяха. Работата с Фон Райнзее беше много досадна. Двуличен негодник. В крайна сметка бизнесът си е бизнес. Сега, когато шефът знаеше какво всъщност става, всичко можеше да се обърне в негова полза.

Нямаше да убие Фон Райнзее, разбира се. Само дъщерята. И да осигури на стареца дълъг живот. В крайна сметка немецът беше надежден делови партньор. Тази малка глупост от негова страна бе само временно отклонение. Сега трябваше да успокои американците, но можеше да се справи. Шефът беше убеден, че Фон Райнзее не е преценил добре реакциите на Вашингтон. Реши да остави клането за следващия ден да протече по план. Като видят, че става напечено, американците щяха да се заврат обратно в черупката си. Като избиеш достатъчно, те си плюят на петите. Фон Райнзее беше твърде далеч от съвременната реалност. С тези негови оперни глупости. Шефът, от друга страна, гледаше Си Ен Ен всеки ден. И положението беше ясно. Независимо дали в Бейрут или Могадишо, или в джунглите на Боливия, като избиеш достатъчно, американците се оттеглят. Фон Райнзее имаше съвсем грешни представи. Не само че не заплашваше господата от Кали, ами и правеше Боливия по-сигурно място за бизнеса им. Но нека бедният старец го разбере сам.

Разбира се, беше важно да поддържа отношенията с гринговците на необходимото ниво. Парнъл, техният човек в Панама, беше малко по-способен и по-умен от останалите. Така че шефът щеше да им направи подарък. Малкият негодник от предградията. Нека гринговците го убият. На тяхна територия. Така ще му бъдат благодарни.

Фон Райнзее не успя да навреди на никого. Освен на себе си.

Шефът не взе лесно решението за дъщерята на Фон Райнзее. Но старецът трябваше да си плати по някакъв начин за двуличието. Разбира се, никога нямаше да научи кой е издал заповедта.

Беше срамно, но животът е жесток.

Жена му стана и обърна лице към него. Не беше както едно време, но все още достойно се представяше пред обществото. Шефът се гордееше с нея.

Тя прекоси стаята с игрива походка и се приближи до него сред облак ухание. Дълбоко в очите й обаче се таеше тъга. Той се почуди дали не е научила нещо, което не бива да знае. Но тя само повтори:

— Загрижена съм за Робърт. Толкова чувствително момче. Не е толкова отворен като Хюбърт.

Шефът хвана жена си за ръката и я целуна нежно по челото, достатъчно леко, за да не развали грима й.

— Роберто е железен отвътре. Само го глезиш. Не можеш все да се отнасяш с него като с дете.

— Искам само да разбере колко го обичаме.

Шефът се усмихна.

— Добре, хайде утре, като отидем в Сонора да гледаме конете… да изберем някой за Роберто. За Коледа.

Жена му се отдръпна леко.

— Да не е много буен.

Шефът се изсмя.

— Не. Мирен. Хубав кон. Освен това Роберто е добър ездач. Може да научи англичаните на това-онова. Въпреки че, трябва да отбележа, винаги съм намирал лова на лисици за жесток спорт. Полото е най-подходящо за един мъж.

Жена му поклати глава. Смарагдите се поклатиха на ушите й и като целунаха шията, избухнаха в светлина.

— И все пак се тревожа.

Шефът я прегърна. Беше време да тръгват.

— Недей. Един ден Роберто ще бъде президент на Колумбия.

 

 

— Имаш толкова много книги — каза жената на английски. Беше гола — техен обичай, когато са сами. Гола и запотена от секс. — Кога имаш време да четеш толкова книги?

— Не прекарвам цялото си време с теб — отговори Лутър Дарлинг, като пъхаше резервен хранителен пакет в един от външните джобове на раницата си. Тя го беше изненадала и обезпокоила с внезапната си поява. Лутър се надяваше да поспи няколко часа, преди да се срещне със Зигер за нощния полет към едно провинциално летище, откъдето да се качат на хеликоптерите на националната полиция. Не му беше изобщо до романтика. Разбира се, никой и не искаше от него нищо романтично.

— Никой боливийски офицер няма толкова книги.

Той вдигна очи от един съпротивляващ се ремък.

— Значи добре, че не съм боливийски офицер.

Тя се нацупи, легнала в разбърканите чаршафи — Клеопатра в копринената си постеля, Дилайла, изгаряща от страст върху дивана си. Обърна будилника му към себе си, погледна го с неодобрение, после облегна глава на едното си рамо.

— Та този подполковник Зигер. Значи искаш да му помогнеш, така ли?

Лутър вдигна рамене.

— Трудно му е. Знаеш как е в посолството.

— Харесваш ли го?

— Зигер ли?

— Да. Хубав мъж е.

Все едно да спориш с дете.

— Искаш да кажеш, че не е женен и е американски подполковник — това звучи доста привлекателно. А дали на мен ми харесва или не, няма никакво значение. Той ми е колега. И за какво е всичко това в крайна сметка? Идваш да ти задоволя апетита за секс, а в същото време ме разпитваш за господин Русия-със-сините-очи, така ли било?

Тя се изсмя. Като звън на евтина дрънкулка, купена от някой уличен търговец.

— Да не ревнуваш?

Той постави раницата на един стол. Помисли си: „Де да ревнувах.“

— Да.

Седна отново до нея на леглото, лицето й стана престорено-сериозно.

— Хей — каза тя. — Може би не трябва да ходиш.

— Какво?

— На тази мисия. Нападението. Остани с мен. Изпусни самолета.

Той отхвърли идеята едновременно с въздишка и смях. Погали дългото й бедро, но без страст.

Лицето й бе напълно сериозно. За момент. И тя докосна ръката му.

— Наистина го искам, Лутър. Може би не трябва да ходиш. Кой знае какво ще стане?

Той се сепна. Имаше нещо гнило тук. Думите й, гласът й.

— Есмералда… какво се опитваш да ми кажеш?

Тя се отдръпна, облегна се отново на възглавницата, гърдите й се люшнаха, потръпнаха, после отново се успокоиха. Тялото й се изви съблазнително.

— Искам само да останеш тук. Това е. Искам още да се любим.

Той се напрегна.

— Знаеш ли нещо?

Тя се изсмя.

— Знам много неща за теб. Знам какво харесваш.

— Говоря сериозно.

— Покажи ми тогава колко си сериозен.

По бедрото й имаше сини петна като татуировка, която наподобява синина.

— Трябва да взема нещо от банята — каза той, раздразнен от безкрайните й глезотии.

Тя отново се превърна в любопитно дете.

— Защо приготвяш толкова много багаж, като отиваш само за един ден?

— Учили са ме да си нося всичко.

От банята я чу да става и да се движи из стаята. Представяше си всеки детайл от голото й тяло. Ако имаше още нещо в нея, поне някакво нормално благоприличие освен очарователното й тяло, щеше да му е много трудно да я остави.

Върна се в стаята твърде скоро и я хвана да рови из раницата му.

Тя вдигна поглед, объркана само в първия момент, но бързо възвърна нахалната си самоувереност.

— Имаш пистолет, това е добре.

 

 

Курт Зигер сглоби 9-милиметровия си пистолет и го провери. Откатът беше доста силен за такъв вид оръжие, но бе по-добре от нищо. В късния следобед, когато в посолството никой не им обръщаше внимание, той накара Лутър Дарлинг да вземе от оръжейната на морската пехота два пистолета и две кутии патрони.

Никак не му харесваше тази мисия. Не му харесваше страната. Не му харесваха хората, нито местните, нито сънародниците му, които щяха да участват. И не му се мислеше какво предстои.

В началото смяташе, че посланикът просто гледа на него като на временен служител. Но сега бе сигурен, че са го нарочили за изкупителна жертва, ако нещо се провали. А имаше много неща, които да тръгнат зле.

С пистолет в ръката и облечен в бойната си униформа, Зигер се приближи до стигащия от пода до тавана прозорец на хотелската стая. Отдолу главният булевард блестеше с вяла неонова светлина. Малки коли изскачаха от страничните улички, дуелирайки се със светлината от фаровете. Странно, но тук се чувстваше още по-чужд, отколкото в Руанда.

Щеше да се радва, ако до него бяха Макдънъф и някои от хората му. Но те сега отпочиваха в Италия, със сгънати парашути и в очакване на следващата криза. Колко по-просто е, когато имаш добри войници около себе си и ясна задача.

Зигер се отдалечи от прозореца и се насили да пие минерална вода. Още не се беше аклиматизирал към височината и се опасяваше да не се обезводни. Беше започнал да се тревожи за всичко, чувство, което иначе се бе научил да преодолява. През последните няколко дни беше работил в посолството, докато очите му престанеха да му се подчиняват, за да се подготви по задачата. И колкото повече четеше, толкова повече се отвращаваше. По дяволите, Чърч беше прав. Война срещу наркотика. Всичко, което правеха тук, бе само за показност. Като сравнеше статистиките с програмите и резултатите от тях, ставаше ясно, че посолството не може да се справи. Проваляха се из цяла Латинска Америка. А отчаяно твърдяха, че със стихийните мерки, позволени от законите, може да се постигне нещо. Като четеше за наркобароните, Зигер за пръв път в живота си почувства, че не може да спечели битка. Освен ако някой не измени правилата.

Нападението за следващата сутрин, дори да се окажеше внушителен успех, щеше да има същата полза, както да отрежеш нокът на болен от рак. Трябваше да се организират стотици такива акции, за да се постигне някакъв резултат. А като започнеш да постигаш успехи, онези хора щяха да се задействат сериозно. Щеше да се лее кръв. И да започне истинска война.

Числата, фактите бяха ужасяващи. И бяха на разположението на всеки, който иска да ги прочете. Зигер не разбираше как всички, от Плимут, агента на ЦРУ и Васкес до самия президент, не са се потрудили да се запознаят с положението. Работа вършеха единствено журналистите.

Зигер седна на леглото и се опита да се свърже отново с Щатите. След заглушителния звън на хиляди звънци в слушалката той затвори, провери инструкциите за международните разговори, после пак набра. Но пак не успя да се свърже.

Зигер никога не беше приемал жените на сериозно. Винаги имаше някоя до себе си, ако се наложеше, и обикновено сексът му беше достатъчно. Но какво да прави човек на сутринта? Жените обичаха да говорят, и то за неща, които не го интересуват. Освен банята всичките им предпочитани занимания го отегчаваха. А и не беше такъв човек, че да обича да обяснява къде отива и защо. Вътрешно презираше колегите си, които, като се застоят на работа, започват да плачат по телефона и да се оправдават пред незадоволените си съпруги. Жените са като колите — трябва да ги продадеш преди разходите по ремонта да те разорят.

И въпреки това. Тази вечер той се опита да се свърже с жена, с която прекарваше хубави моменти през последната година във Вашингтон. Срещаха се от време на време и тя не се опитваше да се сближи с него твърде много. Никакви обещания. И все пак, когато не можа да я намери, Зигер се почувства измамен. Искаше да поговори с някого. С някого, който няма нищо общо с работата му тук и който ще го изслуша търпеливо. Дори не се тревожеше за мерките за сигурност. Беше убеден, че организираните от посолството акции нямат никакви мерки за сигурност. Искаше само да срещне малко разбиране. Да чуе нечий глас. Женски глас.

Погледна часовника си. Оставаше половин час, докато шофьорът от посолството дойде да го вземе. Легна на кревата, без да се събува. Не беше склонен към самонаблюдение, към самосъжаление, но тази нощ не можеше да не се замисли над живота си.

Нямаше съмнение, че военната професия му допада. Въпреки това освен някои вълнуващи моменти всичко останало беше незадоволително. И толкова много служби не го удовлетворяваха — загубено време, докато чака нещо по-добро. Отдавна знаеше, че иска да стане генерал. Това бе целта на живота му и не я беше споделял пред никого. С годините сбъдването на мечтата му изглеждаше все по-непостижимо. Не му харесваше да стане генерал за сметка на другиго. Но го желаеше. Поне две звезди. Дивизионен командир. Поне. И сега в тази хотелска стая с не съвсем прави стени и криви тръби той не можеше да обясни защо.

Дали само от суета? Заради славата. Заради болни амбиции или за нещо друго? Във всеки друг момент щеше да намери дузина отговори, от дълг към родината до любовта към военния живот. Може би заради надморската височина, заради постоянното замайване, но в този момент не можеше да повярва на никой от тези стандартни отговори. Даде си сметка, че просто е свикнал с военния живот. Но това не беше любов.

А може би беше? Браковете, които наблюдаваше край себе си, бяха по-скоро навик, отколкото страст. Нима всеки изблик на вдъхновение се превръща в рутина? Собственият му семеен живот бе започнал с физическо привличане, последвано от спонтанно решение и бавен, но стръмен упадък. Сега не можеше да си представи да бъде друго освен военен и откакто служеше като лейтенант, смяташе, че си върши добре работата. Но сега и това му се струваше съмнително. Питаше се дали не е бил твърде суров към хора като Джон Чърч.

Може би те бяха истинските воини. Хората, които можеха да правят и друго, освен да воюват. Може би само те разбираха истинското си призвание.

Той допи минералната вода и набра отново номера.

Никакъв отговор.

Е, надяваше се, че поне тя се забавлява. Каквото и да прави.

Даде си сметка, че е бил твърде дълго сам, без да го забелязва.

Стана да отиде в банята, когато телефонът иззвъня. За момент си помисли, че може да е Тина, от Вашингтон.

Но беше невъзможно. Не й се беше обаждал оттук. Дори не й изпрати картичка. Тя не би трябвало да знае как да се свърже с него.

Беше рецепцията. Колата на посолството го чакаше.

 

 

Време е да се воюва.

Магазинчетата на летището с всичките им съкровища от пуловери от вълна на лама, пощенски картички, зелени кутийки с чай мате и шоколади, бяха затворени. Една индианка с износена престилка бършеше пода, нощната охрана дремеше в един ъгъл. Рафаел седеше под една реклама на „Сименс“, с пръсти, вплетени в косата, като че някой му е отрязал главата и той я е хванал в последния момент. Гледаше жената с парцала.

Половин час, след като Ан си тръгна, го обхвана паника. Лично се обади до летището и разбра за резервацията й до Лима. Без да губи време, взе колата си и отиде на летището. Самолетът още не беше излетял, но нея я нямаше вътре. Зачака при изхода, не знаеше какво да прави, но бе отчаяно готов да направи всичко.

Отначало тя беше предизвикателно завоевание и източник за вътрешна информация. Но на земята съществуваше справедливост. Може би божията справедливост. Противно на всяка логика той се влюби в нея, в по-стара, омъжена жена, която, изглежда, искаше само сексуални развлечения. Сега го влудяваше, както и в първите дни на връзката им. Не знаеше защо обича точно нея, а не друга, но беше така. Като си помислеше за недостатъците й, само започваше да я желае повече. Мисълта за другите мъже в живота й го изгаряше, но не можеше да го накара да спре да я обича. В началото си мислеше, че ще му създаде главоболия, ако й даде повод да си мисли за нещо повече от сексуална връзка. Но сърцето му, невероятно силно същество, което се криеше в него, беше винаги една стъпка, десетки стъпки напред. Тичаше към нея.

Никога не беше изпитвал такова влечение към някоя жена. Тя бе саркастична до цинизъм, но в същото време — крехка, самотна, нежна. За пръв път в живота си приемаше някоя жена на сериозно, въпреки че не срещаше същото от нея. После неочаквано избухна любовта. Буйна. Безпричинна. Той я желаеше безкрайно и не се замисляше за никоя от безбройните причини, поради които не можеше да я има.

Остана на изхода, докато го затвориха и самолетът излетя. Разтревожен, накара младата жена със списъка на пътниците да провери отново дали не е сгрешила и Ан да се е качила на борда преди пристигането му. Служителката го увери, че е невъзможно. Проверяваха всички паспорти.

Това беше последният полет. Но Рафаел седна в празната, недоизмита чакалня, покрита с фасове. Не знаеше какво да прави, къде да я търси. Поне му беше ясно, че все още е в Ла Пас. Или някъде другаде в Боливия. Щеше да я намери. На сутринта щеше да провери във всички авиокомпании.

Тук, на това международно летище, се чувстваше необяснимо близък с нея, повече отколкото всеки път, когато правеха любов в спалнята му. Струваше му се, че бъдещето на света зависи от това, да я намери. Ан постоянно беше пред очите му.

Отпусна ръце и ги сключи между коленете си, като за молитва. Вдигна очи към мръсния таван.

Щеше да я намери, закле се пред себе си, независимо какво ще му струва. Щеше да я намери, да я люби, да я направи щастлива.