Ралф Питърс
Залезът на героите (3)

2.

Дванадесет метални ковчега лежаха в редица покрай пистата. Не беше истинска писта, просто отъпкана червена пръст и чакъл, и след настъпването на дъждовния сезон щеше да стане неизползваема с месеци. Кметът на Мендоса бе пожелал американците да я асфалтират, след като беше прочел статия за екотуризма, която го накара да мечтае за потока от долари към местния буш, но Чърч успя да прокара по-спешния и по-реалистичен проект за клиниката. Заради Ева. Сега клиниката стоеше недовършена, пистата не беше асфалтирана и дванадесет войници бяха мъртви.

Кметът изрази най-искрените си съболезнования след пристигането на Чърч и настоя американският полковник — и стар приятел — да пътува в мерцедеса му от порутената постройка със знак за „международно летище“ до подземието, което минаваше за морга, после до мястото на престъплението и недовършената клиника, където полицаят, поставен на пост, проявяваше повече интерес към цигарата си, отколкото към окървавените вещи на жертвите, които трябваше да охранява. Кметът бе амбициозен мъж и вече предусещаше загуби, много по-сериозни от смъртта на шепа американци. Сега президентът нямаше да осъществи посещението си. Планираното бурно развитие на туризма в района трябваше да почака. Кметът използваше всичките си способности да убеди Чърч, че имайки предвид топлите приятелски чувства, които жителите на градчето таят в сърцата си към los norteamericanos^[1], ужасното събитие, временно помрачило тази топлина, е от онези случайни неприятности, които стават веднъж на хиляда години. Ципът на старите му полиестерни панталони, в пълен контраст със златния „Ролекс“ на китката, стоеше разкопчан, петна от пот по ризата подчертаваха тлъстините му. Направи всичко, освен да покани Чърч у дома си, като така обричаше полковника да отседне в единствения живописен хотел на градчето, където дебели, щърби местни жени чукаха по вратите посред нощ, за да проверяват дали клиентите не са станали по-малко придирчиви.

На Чърч му стана ясно, че кметът не иска да показва колко комфортно може да живее един предприемчив alcalde^[2] сред бедността на електората си. Но полковникът вече знаеше много добре как живее кметът. Знаеше много за много неща. Знаеше например, че той, полковник Джон Чърч, най-старшият американски офицер в Боливия, е отговорен за смъртта на дванадесет свои подчинени и сънародници, независимо кой е държал оръдието на убийството.

Кметът си замина. Луксозната кола остави покривало от червен прах върху полираните ковчези, бягайки от летището, от всичкия лош късмет. Чърч приклекна, сам, прокара пръст по капака на най-близкия ковчег, оставяйки диря в прахта, както би направило някое дете. При посещенията му в градчето местните обикновено го наобикаляха, за да го молят за безплатен превоз на C-130, който бе под негово командване. Товарният самолет носеше боливийското знаме и екипажът му се състоеше от боливийци, но Съединените щати го бяха осигурили, тренираха пилотите и извършваха поддръжката. Беше предназначен изключително за антинаркотични акции, но Чърч тълкуваше това понятие доста свободно. Хората в градчетата по маршрута на военните самолети знаеха, че ако машината не е претоварена — а обикновено не беше, — нечия дъщеря може да пътува спокойно до Ла Пас и университета или някой селянин с болен роднина в Рибералта може да си намери място на някой сандък. Свещеници и монахини нарушаваха принципите си за час-два, докато трае полетът. Роднините на военни и полицейски служители се ползваха с предимство и Чърч винаги се забавляваше, когато всеки твърдеше, че има такава връзка. Оставяше припрените, натоварени с багаж желаещи за пътуване да му се качват на главата, защото не му струваше нищо да им помогне и защото вярваше, че така ще допринесе повече за популярността на страната си сред местното население, отколкото всички недомислени хуманитарни програми, измислени от бюрократи, които никога не са напускали Вашингтон. Противопоставяше се само на пренасянето на домашни животни, защото екипажът роптаеше срещу бъркотията, която предизвикват.

Този ден гражданите, които се мотаеха из залата, изпълняваща ролята на чакалня, митница и диспечерски пункт, се държаха настрана, като някои се прекръстваха бързо, ако случайно срещнеха погледа на Чърч. Когато се запъти към смърдящия клозет, разположен непосредствено до тротоара, където индианки месеха тесто за питките, които после да продадат на пътниците, чакащи полета за Бразилия, хората, които срещаше, се отдръпваха бързо и мълчаливо от пътя му, като че американецът е дошъл да търси отмъщение.

Но Чърч не търсеше отмъщение. Все още не. Само чувстваше жестока болка в душата си. Службата като началник на военната мисия бе последното му назначение, точно преди пенсия. Една двадесет и шест годишна военна кариера не може да завърши така. С ръце, оцапани от кръвта на дванадесет достойни мъже.

Сърцето му бе разбито и го беше срам. Жена му винаги се бе гордяла с него и той знаеше, че даже сега ще се опита да запази чувствата си. Но Рут бе страшно честна към себе си и към околните. Щеше да разбере, че вината за всичко това е негова. Тя знаеше всичко съществено за него и той мислеше, че я познава напълно. Беше първата му и единствена любов от колежа и го следваше и на края на света, винаги с усмивка. След първата му служба като лейтенант във Виетнам кариерата му се беше насочила към южната част на западното полукълбо, „мътен“ район, избягван от по-амбициозните офицери. Жена му и увеличаващото се семейство го следваха неотлъчно където и когато беше възможно. Двамата с Рут разнасяха на гръб двете деца из развалините на маите в Юкатан и Белиз, а когато хлапетата поотраснаха, ходиха на палатка до останките от селищата на йезуитите и се качваха толкова високо в Андите, че Карла получи сериозна височинна болест. В планините на Панама Рики прехвана някакви паразити, лекуването от които им отне цяла година. Въпреки всички трудности това бе семейството, за което си беше мечтал цял живот, повече отколкото обикновения човек заслужава. Сега децата разчитаха на видеокасети и списания от el Norte^[3], за да си изградят представа за добро и зло, и се чувстваха добре в американския колеж в Ла Пас, където учеха редом с разглезените отрочета на боливийския елит. Чърч не се тревожеше за Рики и Карла. Те нямаше да го упрекват. Още не разбираха и не се интересуваха от нещата, които наистина имат значение. Но Рут щеше да разбере. До края на съвместния им живот щеше да знае, че се е провалил, и то жестоко, че лекомислието му е довело до смъртта на невинни хора. Страхуваше се от това.

Срамуваше се и от егоизма си. Отново и отново се сещаше за наложените дисциплинарни наказания. Даже след като е видял труповете. В най-слабата електрическа светлина на земята. Мъже, които беше навестявал, за да ги пришпорва, като се опитваше да оправдае мизерните условия, в които живееха. При последното му посещение членовете на екипа изглеждаха буквално изтощени до смърт. А сега бяха мъртви. Накълцани така, че в началото лекарката не бе разбрала, че са били застреляни.

Той помогна на доктора, жена, която безкрайно уважаваше и обичаше, докато с асистента си вкарваха обезобразените тела в ковчезите. Бяха направени от твърде лош материал, а му струваха прекалено много. Не достатъчно добри за американски войници. Но нямаше време, а и щяха да послужат само за пренасяне на тленните останки до Ла Пас, където един C-141 трябваше да докара подходящи ковчези от САУТКОМ^[4]. В Ла Пас телата щяха да бъдат приведени в подобаващ вид от специални експерти, преди да продължат пътя си към дома. Боливийските власти щяха да осигурят тържествен караул на летището, а може би и президентът щеше да мине, за да изрази почитта си към мъртвите войници. Американският посланик, за когото момчетата бяха само нежелана грижа, щеше да вдигне флага и да изрече неща, които не мисли искрено. После мъртвите щяха да отлетят за Панама, където да бъдат посрещнати за пръв път от истински почетен караул. Началникът на Южния корпус на Американската армия щеше да отдаде нужната почит на загиналите. После мъртвите щяха да отлетят към Делауер, сетне до авиационната база „Сейнт Андрюс“, непосредствено зад „Белтуей“^[5], където гвардейци с каменни лица щяха да стоят на почетна стража и военният оркестър да свири бавно и сърцераздирателно, докато вдовици и деца се опитват да осъзнаят героизма на съпрузите и бащите си. Загиналите щяха да бъдат откарани в Арлингтън или, по желание на близките, в гробището на някое малко градче. В Арлингтън началник-щабът на армията или може би самият президент щеше да изрази почитта си. Фанфарите щяха да свирят и друго подразделение от Представителната гвардия да стреля с халосни снаряди в небето. За загиналите, откарани по родните места, хора от местния гарнизон на Американския легион, с оцапани униформи и сълзи на очи щяха да изстрелят не толкова стройни залпове — кратък спектакъл, който провинциалните репортери да опишат като сантиментален. Пръстта щеше да погълне мъртвите и бавно щяха да ги забравят дори семействата им. Но Чърч не можеше да забрави. Виждаше кръвта им под ноктите си и никога нямаше да може да я отмие.

Зад него се чу шум от мотор — бял джип с червен кръст на вратите. Шофьорът, кокалеста жена, пращяща от енергия, паркира близо до останките от някакъв самолет на края на пистата и изскочи, като че всяка минутка й беше скъпа. Беше дребна и твърде слаба за широките си панталони. Рижата й коса беше подстригана късо с разумна практичност и едва достигаше долната част на бузите. Чертите на лицето й бяха европейски, но не типично испански. Чърч я смяташе за жена, която всячески се старае да скрие красотата си. Беше взела много трудни решения в живота си.

Тя избърса с опакото на китката потта и праха от челото си. Ръката й изглеждаше твърде слаба за тежката работа, която вършеше. Усмихна се както всеки път, когато го срещаше, после си даде сметка за обстоятелствата.

— Добро утро, Ева — каза Чърч на английски. Лекарката постоянно се стараеше да упражнява английския си, въпреки че говореше езика по-добре от повечето служители в американското посолство.

— Джон. — Тя протегна ръка. Той я пое и усети силата на малките й пръсти. Ръцете й бяха най-непривлекателното в нея — деформирани, твърде жилави, с измъчен вид и напукана кожа. Като че са я изтезавали. Но това бе само резултат от тежката работа и небрежното й отношение към външния си вид. Жена, която никой мъж не се осмелява да докосне без разрешение. Благодарение на властта на баща й.

— Благодаря, че мина. — Той се усмихна вяло. Погледна маранята, стелеща се по небето. Дъждовният период трябваше да настъпи след около седмица. — Знаеш ли, това е от тези ситуации, когато искаш да останеш сам, но се радваш дори на компанията на някое проскубано старо куче.

Тя се усмихна отново, докосвайки косата си с ирония.

— Значи съм „проскубано старо куче“. Знаех, че трябва да положа известни грижи за себе си, но не предполагах, че положението е толкова лошо.

— Ева, ти си кралицата на Боливия.

Тя отново стана сериозна.

— Ако бях кралица на Боливия, щях да променя много неща. — После реши да не изпада в излишни размишления. Беше дошла заради него. — Как е Рут?

— Добре.

— Ти си щастливец, Джон. Никога няма да останеш сам.

Той вдигна рамене. Това не му помагаше много.

— А децата? — продължи тя. Предишния ден не бяха разговаряли. В моргата. Онемели под бремето на смъртта.

— По-умни са от мен. И по-добре изглеждат. Ева… кой е направил това? — Погледна я с цялата сериозност, която можеше да си придаде. — И защо, за бога? Те не пречеха на никого. Това не беше антинаркотична акция. Местните го знаеха. Кой го направи?

Тя прие въпроса сериозно. Кафявите й очи бяха странно изпъстрени със зелено. Родена и израсла в Боливия, приличаше повече на жена от Северна Франция. Кръвта на баща й. Въпреки че и той не беше французин.

— Де да можех да ти отговоря. Бих искала да накажа виновника, който и да е. И не защото клиниката не е завършена.

— Кой, за бога, би направил такова нещо?

Тя поклати глава. Не знаеше. Беше изморена.

— Тук даже не е район на наркотрафиканти. Цялото насилие в провинцията се свежда до борбите с петли и свади между ревниви съпрузи, не е ли така? Може би някоя дребна контрабанда. Пропускам ли нещо, Ева?

Тя отново вдигна рамене и той почувства, че не й е комфортно, не е доволна от нещо. Последните събития я тревожеха колкото и него. Сега осъзна, със закъснение, че и тя като него се чувства отговорна за убитите. Преди няколко месеца го бе попитала дали не може да построи клиника за най-бедните й пациенти. Беше чула, че друг екип построил такава в Бени.

— Трафикантите са навсякъде. Но тук не се навъртат много. Все още се ограничават главно в райони като Чапаре. Може би напоследък контрабандата към Бразилия се е увеличила леко, но те просто преминават. Ако имаше някаква сериозна промяна, щях да науча.

Чърч скръсти ръце. Присъствието на тази жена го караше да се чувства непохватен като мечка. С големите си недодялани ръце.

— Ако не наркотрафикантите, тогава кой? Партизанските войни са минало.

Тя сведе поглед към ковчезите.

— Не знам. — После рязко, като че говори на труден пациент, добави: — Ще има още умрели. Не по този начин. Но имам два случая на холера. Тук, в самия град. А сега ме викат спешно в едно село. В околностите на Песас. Симптомите са като при холера. Тъкмо отивам да проверя. — Погледна мрачното небе. — За бога. Ще има ли край?

— Предполагам, че от клиниката щеше да има някаква полза.

Лекарката вдигна рамене.

— В този случай не много голяма. — Искрена до нетактичност. Всичките му любими жени бяха такива. — Винаги изчакват твърде дълго. Когато болните стигнат до мен, вече се нуждаят само от място, където да умрат. Нищо не мога да направя за тях. Вода, сол и захар. И се надявам на чудо. — Замисли се за миг, с безнадеждно изражение. — В Ла Пас не се сещат, че съществуваме. Освен като наближат избори.

— Ева. Мога ли да те помоля за една услуга?

Тя го погледна. Изтощена въпреки безкрайната си енергия. Привлекателна жена или поне жена, която може да бъде привлекателна. Сама в тези тежки и за мъжете условия.

— Да?

— Можеш ли да поговориш с баща си? Да разбереш дали не знае нещо за тази история.

Тя се отдръпна. Само с инч или по-малко, но се отдръпна.

— Не говоря с баща си. Нали ти казах.

— Знам. Разбирам те. Само…

— И от къде на къде ще знае? Той е в Санта Крус. Това е местен проблем.

Той не отстъпи.

— Ева, и двамата знаем, че когато някой реши да убие дванадесет американски войници, това вече не е местен проблем. Тук не е Колумбия. Тук животът все още има цена. А баща ти знае по-добре от всеки друг какво се случва в страната.

— Надценяваш го — каза тя, като че говори с чужд човек или даже с враг.

Неочаквано го хвана яд на нея. Баща й можеше да й построи цяла болница. Десет болници. Но тя бе толкова горда. Почти щеше да й каже мислите си, но като я погледна, се спря — крехка, преждевременно остаряваща жена, която е могла да си избере какъвто си поиска начин на живот, но е предпочела да го прекара сред хиляди различни проявления на смъртта.

— Забрави — каза Чърч. Извърна се леко. — Зарежи тази работа.

Тя се приближи.

— Ще поразпитам. Ще открия каквото мога. И аз искам да науча истината.

Той кимна.

Изражението й се промени и тя прокара ръка пред гърдите си, като че иска да се почеше по рамото.

— Джон? — Извърна се, така че той да не може да я погледне в очите. — Нещо не е наред. Искам да кажа, очевидно много неща не са наред. Но има нещо с убитите… в начина, по който са умрели… не знам.

Той я погледна с нов интерес.

— Като например?

Тя тръсна глава и рядката й коса погали брадичката.

— Не мога да кажа. Като че чувам някакъв вътрешен глас, но е толкова слаб, че не мога да различа думите. Нещо ме гложди — това ли е точната дума? Гложди?

— Ева, говориш английски по-добре от американския посланик.

Тя сви устни, огледа се.

— Опасявам се, че ще го забравя тук. — Погледна храстите, обрасли скелетите на изоставени самолети. — Понякога си мисля, че ще забравя всичко.

— Та какво те гложди?

Едно бездомно куче се показа от храстите зад полицейската будка и излезе на пистата.

— Виж — каза лекарката, — ето го твоето проскубано куче.

Чърч се усмихна.

— Май „проскубаното старо куче“ не беше добро сравнение.

— Значи съм за предпочитане поне пред това куче?

— Ева, ако не бях женен… — Той спря. Колко глупаво и необмислено нещо щеше да каже.

Проследиха с поглед кучето, докато се скрие отново в храсталака.

Неочаквано, както обикновено, лекарката каза:

— Е, съжалявам. За всичко. — Погледна го, като че разпитва пациент. — Ще има ли лоши последствия за теб, в личен план?

Той изпръхтя. Погледът му минаваше през нея.

— Не чак толкова лоши. Не колкото заслужавам. — Погледна небето, търсейки самолета. — Предполагам, че ще ме пенсионират по план. За Коледа ще сме си вкъщи. — Замисли се. — Разбира се, могат да ме задържат известно време, докато трае разследването. Ще ме мъмрят. Но забраната за носене на оръжие е по нареждане на посланика, а един посланик не може да греши. Поне не посланик с връзки, като Етан Райе Плимут. — Вдигна ръка като за благословия. — Когато нещата се поуталожат, ще определят всичко това като цената на добрия бизнес.

Тя се намръщи.

— Няма ли да се опитат да открият убийците?

— А̀, ще се опитат, разбира се. Не военните. Скоро УБН^[6], ЦРУ и всеки боливиец, който сме наели, ще започнат да си бъркат носа. Хенри Васкес ще направи черен живота на всеки, който е помирисвал наркотик оттук до парагвайската граница. Всъщност има вероятност да намерим убийците. И ако ги намерим, има малка вероятност и да ги накажем. Но… — Спря внезапно. От страх, че отчаянието започва да го завладява.

— Искаш да кажеш… че това няма да върне тези момчета.

— Да. Точно това искам да кажа. В по-голяма или в по-малка степен. Но такива неща се казват твърде често.

— Все пак… „когато нещата се поуталожат“… възнамеряваш да се завърнеш в родината и да преподаваш, така ли?

— Ако ме приемат.

— Мисля, че от теб ще стане прекрасен преподавател. Студентите ти ще те уважават. Ще пожънеш успехи.

— Точно тази сутрин трудно мога да видя такива умения в себе си.

— Иска ми се да станеш учител тук.

Чърч изпухтя.

— Тук съм ученик. И изглежда, бавно се обучавам.

Двамата приятели се загледаха зад пистата, в гъстия храсталак, който предшестваше истинската джунгла.

— Джон? Ще се връщаш ли отново тук?

— Може би. Вероятно ще се наложи да водя всяка важна клечка на поклонение на мястото на убийството, докато не ме изпратят в Щатите.

Тя премести мокър кичур коса от едната страна на лицето си на другата.

— Значи ще се видим пак? Когато доведеш тези важни клечки?

— Предполагам. Някои ще искат да разговарят с теб. Да чуят професионалното ти описание на сцената на убийството. Във всеки случай предпочитам да разговарят с теб, отколкото със славния ни приятел, кмета. — Спомни си още нещо. — Между другото, ще се връщаш ли в града тази нощ, или оставаш в селото?

Тя го погледна изненадано.

— Няма ли да заминеш днес?

Той кимна към ковчезите.

— Те заминават. Аз започвам да изтърпявам наказанието си. Самолетът се върна в Ла Пас, за да вземе някакъв подполковник от Американската армия, Курт Зигер. Той е личен представител на началник-щаба на армията. Един от приближените съветници на шефа, синеок момък с оредяла коса. Поне така ми казаха. Не съм се срещал с подполковник Зигер, но съм убеден, че изглежда млад за чина си, може би красив в известен смисъл, развеждан поне веднъж, защото е поставил кариерата си над всичко останало, и е сигурен, че е по-старши от мен, тъй като ме разследва и е пряко подчинен на началник-щаба. Сигурно е много умен и енергичен, в отлична физическа форма, способен да участва в битки и има достатъчни познания по футбол и военна история, за да води равностойна дискусия с подчинените си. Ще израсте до генерал, стига да не се издъни. — Чърч внезапно си даде сметка колко тъжно и самосъжалително звучи. Не беше в негов стил, затова замаза положението, като заключи: — Началникът иска личният му пратеник да разнищи случая. Зигер ще поиска да говори с теб. Ако си на разположение.

Тя вдигна рамене.

— Трябва да ида в Песас. Да видя този проблем с холерата. Или каквото се окаже. Но докъм осем ще се върна. Можем да се видим в „Енрике“. Готвят по-добре отколкото в хотела. — Усмихна се жестоко. — И може би съвсем малко по-хигиенично, въпреки че човек пак си рискува живота, като се храни там.

— Ще си уморена. Можем да минем през вас.

Тя го погледна.

— Джон, тук е царството на клюките. Даже като разкрепостена жена с американско образование, в този град, ако искам да се срещна след пет-шест часа с двама мъже, трябва да го направя на добре осветено публично място. — Тя се усмихна.

За пръв път от две години, откакто я познаваше и й се възхищаваше, Чърч заподозря, че лекарката го лъже. Познаваше, когато хората се страхуват.

 

 

Доктор Ева Мария фон Райнзее Гутиерес караше бързо. Времето никога не й достигаше и тя имаше навика да развива бесни скорости с джипа си по разбитите пътища на района, като забавяше само за да премине някой поток или на по-острите завои около населените места. Днес караше по-бързо от всякога, тялото й се тресеше, плътта на тънките й бедра щеше да посинее, притисната между костите и твърдата седалка. Една случка я беше изкарала от равновесие. Преди два дни. И лекарката, чието око не мигваше, докато оперираше без упойка или когато се сблъскваше с най-грозните болести на човешкия вид, откри, че даже и тя може да изпитва страх.

Сега караше на югоизток от Мендоса, точно в обратна посока на маршрута си от онзи ден, през район, по-приличен на чако^[7] отколкото на ниската джунгла, която се простираше на северозапад от града. Сухи дървета и бодливи храсти очакваха тропическите дъждове и тук-там в тревата се белееше скелетът на някое теле, станало жертва на отровна змия или на скитници. Тук все още нямаше от какво да се страхува, но всеки път, когато се налагаше да забави по някоя тясна просека, я побиваха странни тръпки.

Онзи ден, за който до края на живота си щеше да си спомня като за „лошия ден“, пътуваше към една отдалечена махала на боливийския бряг на реката. Там половината от работата на селяните се състоеше в това, да отблъскват с всички сили прииждащата джунгла. Млад мъж й помаха на черния път, изпълняващ ролята на шосе. Нямаше нищо странно, защото всички познаваха колата й. Индианците често излизаха на най-близкия път, устройваха си лагер, и търпеливо я изчакваха да мине, така че да може да разреже някой цирей или да даде антибиотици на някое дете, почти ослепяло от конюнктивит.

Когато спря, покрита от прашния облак, вдигнат от собствената й кола, тя очакваше семейството на младежа да се появи от храстите. Вместо това се намери заобиколена от половин дузина въоръжени с автомати мъже. Лицата им бяха закрити с кърпи.

— Слизай, кучко!

Тя се подчини. Младежът, който я беше спрял, насочи пистолет в гърдите й. Погледът му беше като на бясно животно, като на най-тежко болните, които бе виждала. Той се изсмя, но изражението на очите му не се промени.

— Няма никакво месо по тази катеричка.

Останалите се захилиха с него. Той бавно премести оръжието към корема й. Дулото спря под него и докосна таза. Веднъж. Два пъти.

— Досега никой от нас не е чукал лекарка. Там, откъдето идваме, докторите са тези, които чукат. — Обърна се. — Някой да иска да се позабавлява с тази?

Никой не отговори. Младежът изпълняваше сам спектакъла си.

Младежът я докосна с пистолета за последен път, после се отдръпна.

— Кучко, ако не уважавах баща ти, щях да нахраня с месото ти лешоядите. — Погледна я с най-жестокото изражение, което бе виждала. — Като го срещнеш следващия път, благодари му, че ти е спасил живота.

Ева не смееше да помръдне.

Младежът се приближи отново, но този път нямаше намерение да играе повече на pistolero^[8].

— Слушай. Хората тук вече не се нуждаят от теб. Сега ние се грижим за тях. Ако пак те видим в този район, ще те заключим като див звяр и ще те предлагаме на всеки сифилистичен индианец в околността. После, когато сме в подходящо настроение, ще те убием толкова бавно, че ще предпочетеш да си в ада. — Очите му пронизаха нейните. Никога не се беше сблъсквала с очи, които да я карат да се чувства толкова унижена и омърсена. — Ясно ли е?

Тя не отговори, не можеше да отговори. Чуваше жуженето на насекомите в храстите, струваше й се, че даже може да долови звука на горещината.

Все още държейки пистолета, младежът я хвана за фланелката с две ръце, повдигна я и с все сила я запрати във вратата на джипа.

— Разбра ли, шибана американска кучко?

Тя изстена, опита се да проговори, да кимне, да направи нещо, с което да покаже, че разбира, че ще се подчини. Започна да плаче.

Той я удари в метала отново, после за трети път.

— Разбираш ли?

— Да — проплака тя. После с по-немощен глас: — Да.

Младежът я остави и тя се свлече в прахта, сви се, заплака.

— Действайте — обърна се младежът към другарите си.

Останалите влязоха в колата през багажника и вратите, извадиха медицинските й принадлежности и всичко, което не беше здраво закрепено в купето. Изпразниха чантите насред прашния път. Започнаха да мачкат шишенца и спринцовки, бинтове и инструменти. Една тубичка с мазило се спука до крака й, съдържанието изскочи като змия.

Накрая младежът я заплю и каза:

— Махай се!

Нападателите изчезнаха в гъсталака. След малко Ева чу шума от мотор, който постепенно заглъхна, отдалечавайки се на юг. Искаше да стане и да си тръгне, но нямаше сили да го направи. Не можеше да се движи и не можеше да спре да плаче. Беше открила непозната страна на самата себе си след тридесет и пет години. Когато бе на осем, баща й я наричаше „моя Landsknecht^[9]“ и тя беше готова за живота, никога не се бе страхувала. Сега лежеше свита в прахта и плачеше.

Беше й зле. Претърколи се настрана и повърна върху предната гума. Трепереше, сякаш са я захвърлили на Северния полюс. Веднага щом се почувства способна отново да шофира, тя се изправи и пак повърна, слаба водниста струйка. Накрая, от чувство за дълг, пропълзя към ценните материали, разхвърляни по пътя, решена да спаси каквото може. Но даже това не й се удаде. Чувстваше, че я наблюдават, макар да знаеше, че мъжете вече са далеч. Избърса устата си с фланелката, даде си сметка, че цялата се е оцапала.

Връщането към града й се стори цяла вечност, беше шокирана колко безпомощна може да бъде. Единственото, което постоянно стоеше пред очите й, бе погледът на мъчителя. Не си спомняше нищо определено от останалите. Лицата им бяха като неясна маса, ято насекоми. Какви бяха?

След като малко се поокопити, реши, че са метиси. Да. Не бяха индианци. Очите, косата, цветът на кожата. Дори движенията им бяха твърде резки. Наркотрафиканти, не партизани. Облеклото им не бе характерно за провинцията, а беше сигурна, че младежът, който я заплашваше, няма и капка идеология в мозъка си. Беше се срещала няколко пъти с партизаните, в първите години на пребиваването си в града, когато се нуждаеха от помощта й, когато каузата им загиваше. Изглеждаха разсеяни и малко объркани, а сега вече ги нямаше. Съвсем различни от нападателите. Отново си спомни онзи, който я заплаши, който й причини болка. Не много едър. Но със скрита енергия. Говореше испански като роден език, но не с местния акцент. Не си спомняше нищо друго. Освен страха.

Реши да не ходи в полицията. Щяха само да отидат на мястото на нападението, да поогледат неохотно за няколко часа и да се приберат. От полицаите нямаше никаква полза вън от града, когато са далеч от своя cuartel^[10]. Не искаше да говори и с кмета. Защото не можеше да му се довери. И защото в края на краищата не искаше да има нищо общо с това. Щеше да направи, както й заповяда младежът. Да зареже селищата около северозападното шосе. За известно време успя да се самоуспокои, като си помисли, че има достатъчно работа в другите райони. Но не можеше да се залъгва повече. Позна страха в собствената си душа.

Върна се вкъщи и се изми, не й се ядеше. После я извикаха: пациент с холера. Бледа, обезцветена кожа. Повръщане. Диария. Ева изолира болната в бараката зад клиниката и я сложи на система с физиологичен разтвор. Очите на жената бяха безжизнени. След глупаво, дразнещо, непростимо забавяне от няколко часа мъжът, докарал пациентката, спомена, че и дъщеря му е болна. Сякаш случайно си е спомнил. Ева намери момичето да лежи в собствените си изпражнения, стиснало апатично парцалена кукла. Умиращо. Успя да си легне едва след полунощ.

Прислужницата я събуди много рано сутринта. Самият кмет я търсеше. За да й съобщи за американците и да я помоли за помощ. Злото не идва само.

Ева никога не беше виждала такова клане, даже на животни. Телата лежаха на постелките или около тях, освен едно — отвън, с прерязано гърло. Този труп бе най-малко обезобразен, като че е бил само препятствие пред нападателите, а не тяхна цел. Останалите бяха безсмислено обезобразени, като че това занимание е доставяло удоволствие на убийците. Лицата бяха плътно покрити с мухи.

Тя се усмихна. Безумно. Като лунатик. Мечтата й се бе сбъднала. Желанието външният свят да разбере за съществуването на градчето.

Кметът също искаше районът му да бъде отбелязан на картата с по-едър шрифт. Макар и поради други причини. Не беше най-лошият възможен управник и вече бе осигурил на града финансирана от японци фабрика за преработка на орехи. Заобиколен от мъртви американци, той изглеждаше съвсем объркан и за момент тя му прости обичайната за поста корумпираност и забавленията с местни момичета, няколко от които тайно бяха потърсили помощта й.

Трябваха й пари за клиниката и чиста вода.

Сега щеше да има оръжие.

Зарадва се, като разбра, че Чърч идва от Ла Пас. Знаеше, че в момента няма какво да получи от него, но той се беше превърнал в последната й връзка с всичко, от което се бе оттеглила, с наивната северноамериканска честност, с убеждението му, че добродетелността е нещо повече от това да не лъжеш жена си и свещеника. За нея Джон Чърч бе олицетворение на всички положителни страни на Съединените щати, които тя мечтаеше да види и в родината си. Може би даже олицетворение на всичко добро в мъжкия пол. Колкото добър, толкова рядък. Ева искрено се разкайваше, че трябва да го лъже.

Бързо взе решение. Да не споменава пред Чърч нищо за нежеланата среща на пътя. Това не му влизаше в работата, а и не искаше войната срещу наркотиците да се пренася на нейна територия. Наркотрафикантите не искаха никой да им се бърка и Ева бе решена да направи този компромис. Но щеше да му каже всичко, което успее да открие около убийството на войниците. Защото му го дължеше, дължеше му твърде много. Знаеше, че не може да постави рязка граница, че двете събития са тясно свързани. Но поне щеше да се опита да ги разграничи.

Ева успяваше да разграничава нещата.

С мисли за кръв, страх, холера и за Чърч, който изглеждаше остарял и смазан от грижи, Ева прекоси един пресъхнал поток и форсира джипа по отсрещния ронлив бряг. Колата изрева и изкачи склона, после се засили по равното, като подплаши едно диво прасе. Пътища. Някой твърдеше, че когато наркотрафикантите се преместят в нов район, оправят пътищата и донасят относително благополучие на жителите. Няма ясна граница между добро и зло.

Приближаваше се към първото село, където възнамеряваше да се отбие, и малко преди групата сламени колиби, потънали в кал, отстрани на пътя забеляза момче, което й махаше. С две ръце, като че имитираше птица. Преследвана от спомена за случката преди два дена, Ева инстинктивно понечи да натисне с все сили газта. Но се опомни. Това беше дете. С черти на индианец и окъсани панталони.

Намали и отби близо до заграждение от бодлив плет. Момчето се затича зад колата и спря на порядъчно разстояние. Но веднага след като тя изгаси мотора и слезе, притича и я хвана с две ръце.

Тя се опита да се освободи. Инстинктивно. Изненадана от собствения си безсмислен, необичаен страх. Но момчето не я пускаше. Беше невероятно силно. Сега всеки й се струваше по-силен от нея.

Момчето заговори припряно на някакъв индиански диалект, като единствената дума, която Ева успя да разбере, бе „майка“. После я задърпа към колибата.

— Стига — заповяда лекарката на испански. — Идвам, по дяволите.

То я пусна. Тръгна напред, но от време на време се обръщаше да се увери, че няма да се опита да му избяга. Минаха през пуст двор, където се щураха проскубани кокошки. Пресата за захарна тръстика стърчеше насред мъртвилото като висок надгробен камък. Дългият лост висеше безжизнено.

Колибите на местните нямаха прозорци и Ева влезе в почти непрогледния мрак. След силните слънчеви лъчи навън се почувства като сляпа. Ориентира се само по миризмата на болен и звука от мъчително дишане.

— Насам — каза нетърпеливо момчето този път на развален испански. Докосна китката й, за да я упъти към купчина одеяла, в които бе увит пациентът. Жена, помисли Ева.

Все още не се беше адаптирала към мрака и пипнешком намери челото на жената. Сякаш току-що я бяха облели с топла вода. Кожата беше набръчкана, косата — оредяла, но Ева бе сигурна, че болната може би не е по-възрастна от самата нея.

— Умира — чу се мъжки глас.

Ева подскочи, като че неочаквано я е полазила някаква гадина.

— Умира. Нали, сеньора? — Гласът бе груб, с акцент на жител от буша.

Ева се обърна. Опита се да различи мъжа в тъмнината.

— Вие — обърна се към тъмния силует. — Елате и ми помогнете. Да я изнесем на светло, за да я прегледам.

Детето се измъкна уплашено покрай нея.

Ева отново се наведе над болната, опита се да напипа пулса й под одеялата. Ръката на жената също бе мокра. Миришеше ужасно. Дали е холера? — чудеше се Ева. Нещо я плашеше.

— Хванете я през раменете — изкомандва лекарката. — Аз ще хвана краката. Ти — обърна се към момчето — също ще помагаш.

Хванаха жената и внимателно я вдигнаха от леглото, като отметнаха мръсните парцали. Тази дейност изискваше огромни усилия от Ева, но тя бе свикнала. Мъжът вървеше напред, тъмен силует на фона на ярката светлина от вратата.

Слънцето заслепи Ева и тя отпусна жената на земята до прага. След миг, когато очите й привикнаха със светлината, от устата й се изтръгна вик на ужас.

Жената не беше изпотена. Тя кървеше. Цялото й лице, косата, ръцете, краката бяха облени с кръв. Кожата й бълваше гъста, червена течност.

Кръвта беше по ръцете на Ева, пропиваше се в дрехите й. Искаше й се да избяга, да крещи. Беше й дошло прекалено много. Искаше някой друг да я замести, а тя да избяга, да се скрие.

Наведе се над жената, за да я огледа отблизо. Опитваше се да контролира мускулите си, да задуши страха, който за пръв път откриваше в себе си.

Не беше холера. Нещо непознато. Нещо много по-ужасно.

Погледна безизразното лице на индианеца.

— Има ли още болни?

Той сведе очи.

— Всички.