Ралф Питърс
Залезът на героите (13)

12.

Ан се помота още малко в банята. „Лос Тахибос“ предлагаше удобства, които й напомняха за Калифорния, а и обзавеждането бе значително по-съвременно от това в посолството. Но това нямаше нищо общо със забавянето й. Нито пък защото не искаше да стои при любовника си, който дремеше на леглото в другата стая. Представяше си го широкоплещест, изтощен от секс. Спомни си страхотното изживяване, продължило по-малко от половин час, и животинското в нея я подтикна да се хвърли отново отгоре му, да го сграбчи в лапите си. Но Ан седеше на покритата тоалетна чиния, ужасена от всичко, което се случва в нея. Чудеше се какво, за бога, да прави с остатъка на живота си.

Стана и се среса още веднъж, после се наведе по-близо към огледалото. Мраморният умивалник студено се притисна към корема й. Не е чак толкова лошо, помисли си тя. Злите жени не остаряват бързо. Но тя се чувстваше много чиста, странно целомъдрена. Гладкото й лице бе отслабнало с годините, загубило леката пълнота, която прави всички млади жени да си приличат, луксозни стоки на добра цена. Винаги бе харесвала очите си. Намираше ги умни и живи, но сега се зачуди дали не са станали прекалено сурови. Макар и привикнала към външността си, тя вече започваше да я безпокои. Чудеше се кои черти на лицето й могат да се подобрят. Толкова късно. От много години не й се беше искало толкова да остане привлекателна за някой мъж.

Грижеше се за външността си. Къпеше се с лосиони, мажеше се с мазила и масла и позволяваше на щури стилисти да водят непримирима война срещу белите нишки, завладяващи косата й. Спортуваше. В най-добрите зали, тичаше, но в Ла Пас, с убийствената й надморска височина, само се разхождаше, като обикаляше забързано надолу и нагоре през долината с мръсните й канавки и високи сгради, от западащото колониално сърце на града до луксозните нови квартали, които всички твърдяха, че нямат нищо общо с кокаиновите капитали. Какъв глупак беше Етан!

Понякога при разходките си срещаше Джон Чърч, другия голям спортист в посолството, разминаваха се мълчаливо. Съпругът й бе описал Чърч като „вълк единак“, което веднага спечели симпатията на Ан, въпреки че отначало и тя смяташе полковника за безполезен заради ненарушимата му привързаност към семейството. Докато една вечер, на един безкрайно скучен прием, не се загледа в Чърч и жена му, неразделни както винаги, засмени неподправено и искрено. Тогава Ан си даде сметка, че нейният живот е пропаднал, че се чувства изоставена и самотна и все повече започва да се страхува.

В началото Рафаел бе само развлечение в скуката и задоволяваше непосредствените й нужди за секс — нещо, отдавна изчезнало от брака й. Ан и съпругът й спяха в едно легло по навик и от време не време той я прегръщаше като дете послушното си куче. Но това бе всичко. Етан никога не се беше проявявал като голям полов атлет, но поне в началните етапи на връзката им се държеше адекватно, способен да й даде достатъчно, та тялото й да не изпитва нужда от повече. Когато се отдаде на работата си, амбициите си, започна да се държи, като че тя вече не го привлича. А и той бе започнал да я отблъсква с навици, които повече не можеше да крие и които не можеха да бъдат обсъждани спокойно.

Колкото до децата, имаха само Робин, първият и единствен горчив плод, затворена като баща си. Реагираше на нежните изблици на Ан, както би се отнесла към някоя скучна детегледачка. Момичето на татко. Робин се оказа едно от тези редки, извратени деца, които наистина обичат да ходят на училище, и Ан направи всичко, за да й осигури най-доброто. Чудеше се какво е сгрешила, че е направила детето си толкова безчувствено.

Въпреки всичко Ан изчака цели десет години, преди да си намери любовник. Тогава, в еуфорията от преоткриването на плътските удоволствия, тя смени няколко, почти неразличими един от друг. Беше шокирана, че мъжете я намират привлекателна. Но държеше всичко под контрол. Досега.

Отвори вратата на банята внимателно, за да не събуди любовника си, ако е заспал. Очите му бяха отворени и я чакаше с нетърпение. Светъл лъч проникваше през отвора между завесите и златиста ивица пресичаше лицето му точно между очите. Беше красив, както тя никога не е била, и това я уплаши. В миналото никога не бе смятала такива мъже за привлекателни и ги отхвърляше, преди те да я изоставят. Но сега беше паднала в капана. Той приличаше на реклама за скъп одеколон, мечтата на глупавите момичета.

— Липсваше ми — каза той с усмивка.

— Исках да се направя по-красива за теб. — Това бе истината.

Той отметна завивките, приканвайки я да се мушне при него.

Да избяга от студа на климатичната инсталация; и тя изтича при него като момиченце и скочи непохватно в леглото, щастлива и по-уплашена от всякога. Тялото му беше горещо и миришеше на мъж.

Като я притисна към себе си, към гладките си мускули, той каза:

— И така си красива, Ан.

Тя започна да спори отново, че не е красива, но той я спря. Нека бъде красива поне в този обикновен следобед. Започна да я целува, да я докосва. Тя също започва да го целува, после го отблъсна за миг и каза:

— Не знам дали ще мога пак.

— Остави ме само да те галя.

Да. Завинаги. Тя затвори очи. Какъв див, неуморим любовник. Тя не беше толкова издръжлива. И се притесняваше, че ако отново се любят, ще бъде твърде изтощена след вечеря, след като пият вино.

Това нямаше значение. Светът бе страшно далеч. Тя спря да мисли. И се любиха отново. Беше толкова приятно и истинско, че тя едва издържа. Като че с този мъж се преселваше в напълно ново тяло.

Останаха да лежат в изкуствено затъмнената стая с ритмичния звук на вентилатора и откъслечните звуци от басейна и бара на хотела. Ан се почувства като в храм. Но човек не може да се моли за такива неща и доколкото беше запозната, Бог се грижеше за други. Почувства, че нещо в нея се прекършва, и изведнъж прегърна любимия си със страст, която не беше подозирала, че гори в тялото й.

Той се усмихна, без да отваря очи, и каза:

— Ще ме смачкаш. — Изглеждаше щастлив. — Обичам те, Ан. Защо не искаш да ми повярваш?

Да, помисли си тя. Защо не мога да повярвам.

 

 

Чърч и Ева се забавиха по-малко от петнадесет минути в първото поселение. Всички жители, които не бяха избягали в буша, бяха мъртви и Ева ги бе събрала и изгорила още преди два дни. Трябваше само да проверят празните жилища за обитатели, завърнали се, за да умрат у дома. Нямаше никого. Само кучета душеха около останките на изгорялата колиба. Животните бяха гладни и неспокойни и въпреки че Ева не проявяваше страх, Чърч си отдъхна, когато се качиха отново на джипа.

В останките на изпепелената колиба си личаха овъглени тела. Тази гледка накара Чърч да си даде сметка колко е била отчаяна Ева, една пинта човек, изправена съвсем сама срещу природата. Не можеше да повярва, че той е първият, който й се притича на помощ. Каква е тази страна? Колко романтично е гледал на всичко досега.

Във второто селище поставиха хирургически маски и ръкавици, смешни бариери пред неизвестната опасност, като маските с форма на птича човка, носени от средновековните лекари по време на чума. Тук също нямаше живи и труповете трябваше да се изнесат от колибите. Чърч и Ева събраха мъртвите в голямата централна сграда. Лекарката носеше бутилки с бензин и Чърч поля купчината тела, преди да ги запалят.

— Само това мога да направя — каза загрижено Ева. После издаде звук на отвращение, по-подходящ за устата на някой мъж. — Мисля, че би трябвало да изгорим всички колиби. Но ако болестта се разпространява от гризачи, ще накараме преносителите да се преместят на друго място.

— Каква лудост. Не мога да повярвам, че никой не си е помръднал пръста да изпрати медицински екип…

Ева го погледна насмешливо.

— Къде си мислиш, че се намираш, Джон? В някоя цивилизована държава ли?

Общо взето, говореха малко. Банален разговор преди края на света. Оплакваха се от жегата и се присмиваха незаслужено на новодошлия журналист. На Чърч постоянно му се повдигаше и продължаваше да работи само благодарение на примера на Ева. Труповете изглеждаха като че мускулите и сухожилията са се стопили, превърнати в кървава пихтия, бавно изсъхваща в жегата. Вонята беше непоносима, самият въздух лепнеше. Една ужасена коза отчаяно блееше, отбранявайки се от някакво скитащо куче.

Третото и четвъртото село бяха същите. Мъртви селища, чакащи джунглата отново да ги погълне. След като подпалиха и последната колиба, преследвани от вонята на изгоряла плът, те се отдалечиха с джипа на около половин миля и спряха в някаква нива. Ева извади парцали, приличащи на пелени, напоени с алкохол, и двамата избърсаха лицата и ръцете си. Ева носеше ябълки, бисквити и бутилки с минерална вода, но Чърч не можеше да тури нищо в устата си. Чувстваше, че трябва да мине много време, за да му се дояде отново. Поне времето беше добро.

— Дъждовете идват — отбеляза той, като погледна небето. Седяха на земята, облегнати под сянката от джипа.

Ева поклати глава.

— Още не. Има още два-три дни.

Чърч отпи неохотно глътка вода.

— Мислиш ли, че дъждът ще помогне? Дали ще разпространи още повече болестта? Или ще я потуши?

Ева вдигна рамене.

— Не знам вече. Не мога да мисля, Джон. Действам по инерция. — Захапа една ябълка, хрускането отекна като гръм в мъртвия свят.

Чърч погледна група дървета без листа от другата страна на нивата. Пустинна джунгла, ако може да съществува такова нещо. Още се учудваше, че на такива места живеят хора. „И все пак, помисли си, аз съм тук.“ Когато имаше толкова други възможности. Какво ли правеше Рут в момента?

— Искам да проверя още няколко селища. Да видя дали не се разпространява — каза Ева. — Не разбирам нищо.

— Ева. Какво, за бога, правим двамата с теб тук? И двамата можем да си намерим много по-добро място.

Тя преглътна и отговори:

— Тайна на сърцето.

— Сериозно говоря. Искам да кажа, че ми прилича на битка. Понякога просто те е страх. Ужасно. И по никакъв начин не можеш да си представиш защо си отишъл там. Чувстваш се ужасно глупав. — Облегна глава на ламарината и загледа някаква едра черна птица. — Друг път пък се чувстваш по-добре, отколкото при секс.

Ева се изсмя тихо.

— Е, в медицинската си практика не съм се чувствала чак толкова добре. Може би, ако бях изпитвала такова нещо, щях да мога да ти отговоря. Като например какво правим с теб тук. Или поне аз какво правя. Сигурен ли си, че не искаш да хапнеш?

— Да.

Тя извади една бисквита от пакета.

— Странно за какви неща си мисли човек. Нещата, които си спомняш.

— Какво например?

— Току-що си спомних за една случка. Нещо, на което присъствах. Като стажантка. — Усмихна се. — В твоята страна.

— Разкажи ми.

— Това е много тъжна история.

Чърч изръмжа.

— По-лоша от сега ли?

Тя се замисли.

— Да. В известен смисъл. Сегашните ни проблеми са ясни. Ужасни, но ясни. Може би затова харесвам медицината. Обикновено всичко е ясно, няма място за драматизиране. И така, бях стажантка. Работех по нечовешко време. И това стана в петък през нощта. Или в събота. Няма значение. Наложи се да изляза с една линейка. На мястото на ужасна катастрофа. Една млада жена със съвсем мъничка кола се беше блъснала челно в някакъв камион, от онези ваши камиони, с многото колела. От колата не бе останало нищо, но жената беше още жива. Въпреки че тялото й бе смазано. — Ева се усмихна разсеяно. — Може би по-зле от труповете, които току-що изгорихме. Всичките й кости бяха счупени. Но в лицето й имаше още малко живот. И още си личеше, че е била много красива. Оказа се, че е годеница на един местен полицай и ченгетата я познаха. Знаеха, че умира, и се опитваха с всички сили да намерят колегата си.

Ева внезапно сви колене до гърдите си, като че й е станало студено в непоносимата жега.

— Измъкнахме я от колата и я вкарахме в линейката. През целия път до болницата повтаряше все една и съща дума: „Джони… Джони… Джони…“ Сърцето ми се късаше да гледам това красиво младо лице, да слушам този глас и да знам със сигурността на лекар, че ще умре. Че вече е мъртва, само дето не всички части на тялото й са го разбрали. „Джони… Джони… Джони…“ Кълна се в Бога, никога няма да забравя този глас. — Ева притисна още по-силно коленете до тялото си, наведе глава, забравила за бисквитата в дезинфекцираните си пръсти.

— Умря, преди да я вкараме в спешното отделение. Опитахме се да я съживим със стандартните методи, по задължение, може би по навик. Но беше мъртва. От рецепцията съобщиха, че годеникът й чака отвън. Някой трябваше да му каже. Аз бях млада, самонадеяна, издръжлива и тръгнах. — Отново се усмихна замечтано. — Беше млад и красив, с чиста, стегната униформа. Красив по американски. По изражението му се познаваше, че е влюбен до смърт в момичето. Заведох го в един малък кабинет и му съобщих, че е мъртва. Той заплака. За може би пет безкрайни минути не продума нищо. После ме погледна. Искаше да знае дали е била в съзнание. Дали е питала за него. И аз за малко да му отговоря: О, да. Постоянно повтаряше: „Джони… Джони… Джони…“ Но Бог ме спря и смени думите в устата ми. Не знам защо, но го попитах как се казва. Отговори, че името му е Ед. — Ева се размърда. — Отговорих му, че е питала за него. Че е викала името му. — Ева погледна в далечината. — Вече не знам дали така му направих добро.

Поток червени мравки пътуваха между една буца пръст и пакета с бисквити, които Ева бе забравила на земята. Чърч не помръдна.

— Не се страхувам от смъртта — каза неочаквано Ева.

— Ще убия това копеле — изсъска Плимут. — Това е само работа на Чърч.

Вицеконсулът, погледна настрана, като че търсеше отговор.

— Добре. Да или не, трябва да решаваш, Етан. Ще разрешим ли да кацнат или не.

Плимут бе почервенял като от тежко слънчево изгаряне.

— Подло. Подло! Този мръсник Парнъл е пълен подлец.

— Може би. Но сме притиснати. Етан, ако върнеш този самолет, ще ни обрисуват като големите лоши вълци, които са изяли Дядо Мраз.

— Имаш предвид мен. Мен ще сочат като звяр.

— Да.

— По дяволите. Къде е Хенри Васкес. Трябва да говоря с Васкес.

Вицеконсулът потропа нервно с крак.

— Предполагам, че прави някакво антинаркотично разследване навън. Така или иначе, Етан, наистина не виждам какво общо може да има Хенри с това.

Плимут го погледна.

— След два дена ще нападнем кокаиновата лаборатория при Мендоса. И не искам никакви военни глупаци да ми се пречкат или с грубите си действия да подплашат наркотрафикантите. Трябва да говоря с Васкес.

— Ще му оставя съобщение. Да се обади веднага щом се върне. Но сега трябва да решаваме за самолета. За или против. — Вицеконсулът се усмихна заговорнически и пристъпи към посланика. — Честно казано, не мисля, че е голяма работа. Чърч, активно или пасивно, е дал на военната сволоч възможност да си подобрят репутацията. Но това идва доста късно. Така че само ще си завършат клиниката, ще дадат няколко изстрела… и се прибират.

— Срамна показност.

— Но… какво пречи това в края на краищата?

— Ако позволиш на някого да те прецака веднъж, ще се върне още преди да си се опомнил. Не искам Парнъл и неговите простаци да ми се пречкат през цялото време. На военните не може да им се има доверие.

Вицеконсулът погледна часовника си.

— Наистина, Етан. Трябва да решаваме бързо.

Плимут вдигна ръце, по-пресилен жест от нормалното.

— О, за бога. Какво трябва да направя?

— Да се усмихваш благосклонно. Да им сътрудничиш. Да го превърнеш в твоя инициатива.

— Трябва да помисля.

— Всички се нуждаем от време за мислене. Но сега…

— О, кажи им, че могат да кацат, по дяволите. Но да не се отдалечават от Мендоса. И да не щъкат много-много.

— Медицинският екип ще трябва да пообиколи.

— Знаеш какво имам предвид.

— Добре. — Показа телефоните на посланика. — Може ли?

Плимут махна с ръка: давай. Вицеконсулът набра номер, изчака, после заговори:

— Джеф, кажи им, че имат разрешение за Мендоса. И информирай главнокомандващия, че посланикът му е благодарен за солидарността и помощта. Да. Подкрепяме ги на сто процента. Точно така. Предай съобщението на старшия помощник на Парнъл. — Затвори телефона.

— Мразя военните — изсъска Плимут.

— Да. Виж сега, има още едно нещо, Етан. Всъщност две. Парнъл изпраща хората си въоръжени.

Плимут скочи, отблъсквайки креслото си назад.

— Абсолютно забранявам! Не и в моята страна! Твърдо не!

— Етан. Ще кацнат след един-два часа.

— Без оръжие! Политиката ми не се е променила. — Отпусна се на креслото, като едва уцели края му, едва не падна. Очите му засвяткаха от ярост, размаха енергично ръце; после бавно се опомни.

— Етан… господин посланик… моля. Изслушай ме за минута.

— Слушам.

— Парнъл наистина ни изненада. Но да погледнем от тази гледна точка. Ако им забраниш пак да носят оръжие и се получи нещо като предишния инцидент, всички вестникари от Рио Гранде на север ще те линчуват. Както и всички на юг от Рио Гранде. Наистина най-добре е да окажем пълно сътрудничество на САУТКОМ. Нека Парнъл си мисли, че се е справил с положението. После само ще изчакаме да им потрябва нещо от нас.

— Знаеш ли. Просто се вбесявам, че трябва да си губя времето с това. Време и сили. Точно когато ни предстои най-успешният удар срещу наркотрафикантите в Боливия. Когато сме готови за нещо, което може да се окаже дори по-важно. Кокаинът е най-важното. Всичко друго е странично занимание.

— Освен това, като позволяваме на военните да се намесят, ще спрем тези глупости в пресата за Чърч. Кавалерията идва да спаси героя. Ще ги приветстваме. Той и без това вече е вън от играта. После може би най-накрая ще получим някой положителен отзив за акцията. Наистина, струва ми се, че всичко работи в наша полза.

— В наша полза, глупости. Каза, че имало две неща.

— Да. Представителят на ЦРУ е много способен. Управлението не може да сътвори по-добър.

Плимут кимна унило като детрониран крал.

— Търсеше те — продължи вицеконсулът. — Има нещо интересно — като например кой информира всички журналисти от Ла Пас до Щатите по случая с Чърч.

Посланикът вдигна поглед. С изражение, което не оставяше капка съмнение, че иска да разбере.

— Онзи капитан от екипа на Чърч. Дарлинг. Пилотът.

— Негърът ли?

— Да.

— Господи.

— Няма да е лошо да му подрежем крилцата, Етан.

— Точно така.

— Но трябва да сме внимателни. Може да ни обвинят в расова дискриминация.

— Да.

— Трябва да го махнем от офиса. От посолството. От факс-машината. Помислих си, че няма да е зле да го пратим в Мендоса. Да помага на Чърч.

Посланикът започна да кима одобрително, но изведнъж спря.

— Не. Не, по дяволите. Имам по-добър план. И може би ще успеем да дадем на това копеле, Парнъл, добър урок — наистина трябва да се видя с Хенри Васкес.

— Етан. Познаваш Хенри. Може да не се върне до утре.

— Утре тогава. Не е толкоз спешно. Но колкото се може по-скоро. Чувствам се, сякаш някой ми се е изсрал на бюрото. Има ли още нещо?

Вицеконсулът поклати глава. След миг вече се промъкваше покрай студенооката секретарка на посланика, безчувствена жена, която Плимут бе довел от предишното си назначение и с която хора с недостатъчно въображение си мислеха, че е имал любовна връзка. Вицеконсулът знаеше, че в това няма и капка истина.

Но беше излъгал посланика, като му отговаряше на последния въпрос. Всъщност имаше още нещо. Представителят на ЦРУ имаше непогрешими инстинкти и си вършеше качествено работата. Току-що беше споделил една малка новина, която още повече развали мнението на вицеконсула за Плимут като дипломат и като мъж.

Вицеконсулът, макар и загрижен за кариерата си и предпазлив човек, винаги се беше питал какво ли е да чукаш Ан Плимут. Агентът на ЦРУ му бе показал видеозапис, който попълни много празнини във въображението му.

Първото, което направи впечатление на Чърч, бе изкуствената светлина. Както караше джипа, докато Ева дремеше на предната седалка, той зави по склона откъм града и забеляза в ниското остров от ярка светлина. Точно където трябваше да го очаква клиниката, потънала в мрак. За момент Чърч си представи, че марсианският журналист е поставил всички кабели и е запалил лампите. Но това беше невъзможно и освен това интензитетът на светлината бе доста по-голям, отколкото може да се очаква от обикновена електрическа крушка.

Продължи да кара по черния път, очертан между колиби, блата и дървета, надраснали всяка мярка. Нощта миришеше на гнило, на потта на земята, и фаровете от време на време осветяваха някое насекомо с големината на малка птичка. Две индиански момичета с плоски лица скитаха боси в нощта. Очите им заблестяха като котешки на светлината на фаровете, преди да успеят да ги закрият с ръце.

— Ева — извика Чърч, — събуди се. Нещо става. — Напипа тънката й ръка и я разтърси леко. После се наложи да хване кормилото с две ръце, за да мине през малък каньон от двете страни на пътя.

— Какво? — Гласът й прозвуча като от друг свят.

— Нещо става. Събуди се.

— Будна съм.

Чърч не знаеше дали да не спре, или даже да обърне. Но светлината рядко предвещава опасност. Освен ако не си глупак да стоиш на светло на неподходящо място в неподходящо време.

— Какво има? — попита Ева, вече поразсънена.

— Гледай. Над дърветата. Сиянието. Идва от клиниката.

— Мили Боже! — Тя се изправи толкова рязко, че сигурно я заболя. — Да не гори?

— Не. Светлината е друга.

Той продължи да се бори с непокорния волан, докато колата пъплеше по тесния път. Гората свърши и пред тях се откри гледка към ниви и пресъхващи блата. Прожектори, закрепени на колове, осветяваха клиниката от всички страни като туристическа атракция.

— Прилича на футболен мач — каза Чърч.

— Какво?

— Нищо. Говоря като американец. — Джипът подскочи от една дупка. — Ева, тези приличат на войници.

Разпъваха палатки, които вадеха от един камион, пренасяха апаратура и кутии, разхождаха се по покрива на клиниката, поставяха предпазна мрежа на разстояние извън обсега на ръчна граната. Мъже и поне една жена в американски бойни униформи. Две обслужващи машини „Хъмви“ чакаха на пътя. На вратата на най-близката имаше червен квадрат с бял кръст.

По лицето на Чърч се разля усмивка.

— Какво става? — попита все още сънено Ева.

— Кавалерията е дошла.

Разбира се, не беше истинска кавалерия. Беше много по-добре. Имаше трима военни инженери и лекари. Чърч паркира джипа. По радиоуредбата звучаха барабани. Мелодична китара се надпяваше с бръмченето на бормашини и тихото жужене на два малки генератора. Войниците се движеха целенасочено, създавайки собствен свят на чуждото място.

Чърч и Ева слязоха от колата. Като се доближиха до най-близкия отвор в оградата, един часови ги спря. Преди Чърч да му отговори, дотича дребен сух мъж в кафява военна фланелка. Косата му оредяваше и беше заресана назад, далеч от гъстите му, рунтави вежди.

— Всичко е наред — каза на часовия. После погледна новодошлите. — Полковник Чърч?

— Да, аз съм.

Човекът подаде ръка.

— Майор Лутославски. Бактериолог. Генерал Парнъл каза, че вие командвате тук.

 

 

Майорът спря до клиниката, превърната отново в сериозен строителен обект, и извика един офицер с рамене на тежкоатлет. Тъй наречения капитан Харди. После майорът ги заведе в щабната палатка, натъпкана с койки и инструменти. На едно походно бюро бяха поставени лаптоп и принтер, а един фенер, закачен на централната рейка, привличаше причудливи насекоми. Даже с отметнат вход, в палатката беше по-задушно, отколкото под открито небе.

— Добре дошли в главния щаб — каза майорът с усмивка. После се обърна към Ева: — Добре ли сте, госпожо?

— Няма нищо — отвърна тя. — Просто съм изненадана. — Тя закри очите си за момент. После, като не успя да сдържи сълзите си, излезе навън. Чърч понечи да я последва, но реши, че може би иска да остане сама за известно време. Въпреки всичко имаше работа за вършене. Майор Лутославски и капитанът искаха да му зададат много въпроси. А Чърч започваше да го боли глава.

Ева не остана сама за дълго. Докато обясняваше ситуацията на двамата офицери, Чърч чу дълбокия, напевен глас на журналиста да говори испански. Полковникът си го представи, патетичен в колоритните си одежди. Ева му отговори раздразнено и Чърч си помисли, че е бил прав за това, че иска да остане сама. Но недоволството й не беше насочено срещу журналиста. Започна да негодува срещу правителството, бясна, че се налага американски военни да идват на помощ. Но нямаше нищо против присъствието на Американската армия. Беше благодарна. Но безпощадно ругаеше бюрократите в Ла Пас.

Журналистът я успокояваше почти като дете. Чърч долавяше само отделни реплики, но чу как журналистът й разправя за някаква сполучлива ваксинационна програма, организирана от правителството в планините. После стана дума за медицинската помощ за безработните миньори и семействата им в Потоси, въпреки че отговорното министерство било с много съкратен бюджет. Журналистът описваше картини на тежка работа и надежда, която би настроила оптимистично и Чърч, ако не беше работил толкова дълго в Латинска Америка.

След няколко минути, докато майорът обясняваше за разрешението за носене на оръжие, Ева се върна. Изглеждаше поуспокоена. И уморена. Журналистът я последва. Като пробваше почвата, той се настани на ъгълчето на едно походно легло близо до входа. Извън светлия кръг на фенера. Чърч го погледна в очите, но журналистът извърна поглед.

„Добре — помисли си Чърч. — Можеш да останеш. Можеш да слушаш. Стига да си в помощ на Ева.“

Ева и Лутославски се потопиха в професионален разговор за епидемията, като така дадоха на Чърч време за размисъл. Като че ли имаше необявена война между Парнъл и Плимут. Най-важното бе, че, изглежда, си беше спечелил защитник, поне засега. Клиниката на Ева щеше да бъде завършена. Чърч почти остана разочарован от мисълта, че работата ще бъде свършена от способни млади инженери вместо от него. Вътрешно искаше да изкупи греха си. Духовете на дванадесетте войници го преследваха навсякъде.

Беше му мъчно да мисли. Главоболът му ставаше непоносим. Сякаш мозъкът напираше да излезе от черепа. „Умора — помисли си. — От тежката работа. Не съм вече млад.“

Журналистът се бе навел над консерва с храна, изпълвайки палатката с миризма на сос за барбекю и залоена мазнина. Като го гледаше как гребе с лъжицата, Чърч си даде сметка, че не е ял от сутринта. Може би това беше причината за главобола. Но от мисълта за ядене започваше да му се повдига. Бе преживял ден, пълен с ужаси. Сигурно щеше да си спомня тези полуразложени трупове до края на живота си.

Чърч се чудеше каква ли е историята на журналиста. Дали и той беше още една изгубена душа в чистилището на юг от Рио Гранде? Човекът чудесно се справи, като успокои Ева. Изглежда, в него имаше повече от парцали и дълги коси. Може би много повече. Но тогава защо, по дяволите, не говореше направо? Чърч се запита дали журналистът не се бе опитал да го изиграе по-рано през деня. Или беше просто беден неудачник, който се опитва да преживее в трудна страна. Беше…

Стрела от болка прониза черепа на Чърч отвътре, като че малко зло животинче се опитваше да си прокопае път с нокти. Болеше толкова силно, че наведе глава и откри, че стомахът му се свива. Но никой не забеляза.

Когато болката се поуталожи, той чу гласа на Ева:

— Не. Не прилича на мачупо. Не съвсем. По-бързо действа. По-страшна е.

— Може да е мутантен щам — предположи Лутославски. — Ще открием. Утре отивам с екип на място.

— Много е лоша. Не съм виждала никога такова нещо. Много се радвам, че сте тук.

Майорът въздъхна.

— Това е операция без почти никакви средства. Бюджетните съкращения ни удариха много лошо. Ако се наложи наистина да се борим с епидемия, ще се провалим. — После гласът му възвърна повечето от нормалния за Американската армия оптимистичен тон. — Но носим няколко изолационни костюма. Изолационни носилки. Полева лаборатория. Добър набор основни лекарства. Имаме и полеви изолатор. Онази смешна палатка там. Но искам да съм честен. Ще го задържа като резерва, ако някой от войниците се зарази.

Болката на Чърч отново се засили, стомахът все още се свиваше.

Ева махна отрицателно с ръка.

— Не искам да докарвам никоя от жертвите близо до града. Освен това за момента нямам нито един жив пациент. Или всички са мъртви, или се крият от мен. — На лицето й се изписа съжаление. — Не знаят какво става с тях. Може даже да си мислят, че аз разпространявам болестта, че съм нещо като вещица.

— Добре. Ще направим каквото трябва. Ако болните се увеличат, ще обявим карантина. — Изведнъж се усмихна малко притеснено. — Може да прозвучи пресилено, но искам да разрешим напълно проблема. От професионална гледна точка.

— Ще дойдат ли още лекари?

Майорът замълча, преди да отговори.

— Не и военни. Може би персонал от Центъра за епидемиологичен контрол. Но са много заети в Източен Заир. Странен свят.

Журналистът извади пластмасовата лъжица от устата си. Облиза я и я прибра в джоба си.

— Знам, че не съм квалифициран да говоря за медицина. Но тази болест много прилича на нещо, което съм наблюдавал в Амазония.

Ева и майорът го погледнаха. Капитанът, който до този момент не участваше в разговора, наостри уши като куче.

— Слизах от планините — продължи журналистът. — Тръгнах по реките към Икитос. Безкрайно пътуване. Скоро, след като слязох на сушата, започнах да чувам слухове за епидемия в джунглата. Сред индианците. Най-много поразяваше племето хуамбиса. Звучеше като нещо излязло направо от ада. Индианците го наричаха „потта на дявола“. — Журналистът погледна Ева. — Звучеше ми малко мелодраматично. Докато не отидох да видя със собствените си очи. Наех водач да ме преведе през джунглата. Изведнъж се намерих в страната на кошмарите. Онези малки индианци лежаха в очакване на смъртта. Кървяха от всяка дупка и драскотина на телата си. Кълна се в Бога, никога няма да го забравя. Човешки същества да се превръщат в кървавици. Водачът избяга. — Той изпухтя, прогонвайки някакви мисли. — Докато се връщах към Икитос, получих симптоми. Изплаших се до смърт. Помислих, че съм се заразил. Оказа се, че е само хранително отравяне.

— И какво стана? — попита майор Лутославски. — Как се справиха?

Журналистът се изсмя. Беше като крясъка на метална птица.

— Да се справят ли? Лекарите се страхуваха да се приближат до района. Предполагам, че просто е отшумяла.

— Случва се — каза Ева. — Понякога бързите вируси се самоубиват. Може и тук така да стане. Точно на това се надявах.

— Знаете ли? — каза майорът с недоверие. — Никога не съм чувал за подобно нещо в Амазония. — Погледна сурово скитника в палатката.

Журналистът вдигна рамене.

— Има много неща, които се случват и никой не разбира за тях. Аз написах статия по въпроса. Разпратих я навсякъде. Но никой не прояви интерес. Какво са шепа индианци, които умират на края на света? Кого го интересува?

— Може и тук да стане така — повтори Ева. — Може да затихне от само себе си.

— Да — каза майорът. — Да се надяваме. Но всеки път, като чуя за нещо такова, се питам кога вирусът ще удари джакпота. Рано или късно някоя от тези мълниеносни епидемии ще навлезе в транспортната мрежа. И тогава: „Здравей, Америка.“

Журналистът отвори втора консерва и каза:

— Този път историята ще бъде публикувана.

 

 

Чърч се извини за момент и излезе. Страхуваше се, че е прихванал диария. Знаеше си, че не трябва да яде у местните. Но как можеше да откаже?

Новодошлите бяха изкопали походна тоалетна на далечния край на заграждението. Голям тесен ров с парапет за ръцете, имаше руло тоалетна хартия и лопата и кофа с дезинфектант или просто вар. Луксът е много относително понятие.

Главата и тялото го боляха. Трябваше малко да поспи. Хвана се за парапета и откри, че ръцете му са необичайно слаби.

Знаеше, че трябва да хапне, трябваше му гориво. Но постоянно му се повдигаше. Даже ставаше по-лошо. Усмихна се на себе си. Не се оказа толкова издръжлив, колкото си мислеше. А Ева не беше подвила крак с дни. Яко момиче.

След като бяха свършили основната работа за деня, повечето войници се бяха изтегнали в леглата си, спяха в палатки или в недовършената клиника. С набитото си око Чърч забеляза часовите в тъмнината, спотаени зад насипи пръст, готови за стрелба.

Не трябваше да има повече изненади.

Той командваше. Но не знаеше какво да прави по-напред. Беше странно замаян, сякаш е пил твърде много. Болката в главата му позатихна за момент. Реши да поиска от доктора нещо, което да му помогне да заспи. Как се казваше докторът?

Като се върна в палатката на главния щаб, съвещанието започваше да свършва. Поради умората от двете страни. Ева благодари отново. И отново. Даже стиска продължително време ръката на журналиста. Дланта й изчезна в гигантската му лапа. Чърч, отпаднал и с все още раздразнени вътрешности, го остави да я изпрати до джипа. Чувстваше се странно. Тялото му не искаше да се движи. А сякаш вътре в него нещо се мърдаше.

„Господи, помисли си, да не съм хванал някой паразит.“ Или малария. Не започваше ли точно с главобол? Но маларията не се отразява така на вътрешностите.

Отново реши, че сънят е най-доброто решение. Но не направи опит да стане, за да отиде в клиниката, където си бе оставил нещата.

— Сър — каза капитан Харди, с тъмни кръгове на честното си лице, — имаме легло и за вас. В палатката има спално отделение. Ако искате да останете с нас.

Чърч се надигна.

— Само да си взема багажа.

— Добре ли сте, сър?

Чърч измърмори.

— Имах тежък ден.

— Тъй вярно, сър. Така изглежда.

С войнишка решителност Чърч се изправи на крака. Започна да върви. Не беше толкова зле. Всъщност, като излезе на чист въздух, се почувства по-добре. Нощният въздух бе станал по-хладен, облачността се увеличаваше. Скоро щеше да завали. Какво каза Ева? Два дена? Три ли?

Журналистът го стресна. Като постави голямата си ръка върху рамото му.

— Джон. Може ли да поговорим?

— Доста съм изморен. Не може ли утре сутринта?

— Само за минутка.

Спряха един срещу друг — двама едри мъже. Журналистът беше по-висок, а Чърч — по-як и като гледаше сега събеседника си, си даде сметка колко е мускулест самият той.

— Исках само да те попитам направо дали имаш някаква връзка с Ева. Защото не искам да ви се меся.

Главата на Чърч пак започна да го боли. Но не достатъчно, че да не може да говори.

— Слушай, момче. Доктор Фон Райнзее е едно от най-добрите човешки същества, които някога си срещал. Уважението ми към нея е огромно. Но преди всичко аз съм женен. Имам две деца и…

— Добре. Добре. Значи между вас няма нищо. Но чувстваш нещо към нея. Така ли?

— За бога, не могат ли хората да са просто приятели? — Светът започваше да се върти по необичаен начин, причерняваше му пред очите. Имаше чувството, че говори с луд. Беше му страшно трудно да говори нормално. — Защо всеки се чувства задължен да пръска всичко с кал?

— Добре, добре. Разбрах. Спокойно. Исках само да разбера. Искам да кажа, тя е много привлекателна жена. И смела. И само си помислих… Лошо ли ти е?

— Не. Само малко ме боли глава. Трябва да поспя. И така. Какво се опитваш да правиш? Искаш разрешение да поканиш Ева на танц?

Дългото, похабено лице на журналиста бе бледо на околната светлина. С рошавата си коса и мустаци изглеждаше ужасно тъжен. „Късмет, приятелю — помисли си Чърч. — Но със сигурност не си неин тип.“

— Не ме харесваш много, нали? — попита рязко журналистът. — Е, това може би трябва да се очаква.

Главоболът на Чърч намаля отново като по чудо.

— Опитвам се да преценявам всекиго трезво, приятелю. Невинаги успявам. Но се опитвам.

— Знам. Усещам го. Ти си добър човек. Ето че си дойдохме на думата. Помисли малко — само помисли, — малко да преразгледаме договора си. Това е страхотна история, Джон. Нека я запиша.

Чърч поклати глава.

— Сега е замесен и САУТКОМ. Службата за връзки с обществеността на командващия ще трябва да одобри всичко, което кажа.

— Възползвай се. Направи правилната стъпка.

Чърч изхриптя. Стомахът пак се бунтуваше.

— Поемал съм много рискове. Може би твърде много. Така или иначе…

Журналистът го хвана за ръката.

— Джон, хората се нуждаят от герои. А в днешно време те са рядкост. Ти си герой. Истински. Позволи ми само да разкажа на хората… Джон? Знаеш ли, че трепериш?

— Трябва да ида до тоалетната — каза Чърч. Но едва можеше да говори. Освободи се от ръката на журналиста, направи две крачки, но не си спомняше в коя посока трябва да върви. Главата му се пръскаше. Извика от болка. После сякаш мълния се заби в корема му и той се свлече на земята. Сгърчи се и започна да повръща кръв.

 

 

Кристиан Ритер фон Райнзее нямаше нищо против предателите, стига да не предават него. Гледаше на Хенри Васкес като на обикновен наемен работник.

— Оценявам, че дойде чак дотук, да ме видиш, Хенри. Малко вино?

— Не сър. Благодаря.

— И аз няма да пия. Много ми е рано. Всъщност по това време закусвам, знаеш ли?

— Да, сър.

Фон Райнзее застана зад една красива светла маса, инкрустирана с черно.

— Липсва ми дневната светлина. Но очите ми просто вече не я понасят. Не и това ужасно южно слънце. — Видя прах и прокара пръст по баварска дървена статуйка на свети Кристофър, сдържа яда си. Немарливостта от всякакъв вид бе непростима за него. По-трудна за понасяне от слънчевата светлина. — Разбира се, и тъмнината не е толкоз лоша. Човек може да свикне с почти всичко. Не мислиш ли?

— Да, господин Фон Райнзее. Прав сте.

Старецът кимна и продължи бавно да се разхожда.

— На края сме на едно столетие, което накара хората да свикнат с много неприятно неща. Нашият „светъл двадесети век“. Ако искаш чашка кафе?

— С удоволствие. Трябва да се връщам тази нощ и…

— Значи кафе. Аз също ще се присъединя. — Позвъни на един прислужник и поръча кафе. След като останаха отново сами, каза: — Искам да сме сигурни, че при това нападение ще участват един-двама американци. Ти не, разбира се. Предполагам, че вече си измислил извинение да не ходиш. Но това не търпи възражения. Ако искам наистина да ядосам хората ти, трябва да пролея още тяхна кръв. Трябва да убием няколко американци, Хенри.

— Господин Фон Райнзее…

Немецът го погледна.

— О, знам, че ти трябва малко време да обмислиш идеята. Все още се поддаваш на стари инстинкти. Но помисли спокойно. Сигурен съм, че ще разбереш. Освен това сигурно има някой в посолството, от когото да искаш да се отървеш. Нали?

Васкес не отговори. Седеше загрижен, мислите му бяха прозрачни като на дете.

— Хайде, Хенри. Където дванадесет, там могат да отидат още двама-трима. Освен това повечето жертви ще са от полицейските сили. Но мен ме интересуват северноамериканците. Как беше посрещнато последното ти малко приключение между другото?

— Плимут бе очарован. Той обича лесните успехи. От телеграмите му човек би си помислил, че е командвал лично операцията.

Фон Райнзее закрачи отново из стаята.

— Мисля си… — Но бързо промени мнението си. — Не. Няма да стане. Изобщо няма да стане. Не искам нищо да се случи на Плимут. Той е чудесен посланик. Напълно предсказуем. С голяма склонност към полезни мисли. Не искам да го сменят с някой по-компетентен.

Прислужникът донесе кафето. Фон Райнзее кимна и мъжът бързо остави сребърните прибори, китайския порцелан с горещата течност, бисквити и плодове. След като напълни чашите на три четвърти, прислужникът се оттегли.

— А сега за Чърч — продължи Фон Райнзее. — Това е друга работа. Жалко, че дъщеря ми е толкова привързана към него.

— Чърч се превърна в знаменитост.

— Да, Хенри. Точно така. Искам да разяря съотечествениците ти. Не срещу мен, разбира се. Срещу колумбийските ни приятели. — Продължи да се разхожда, докато Васкес отпиваше от чашата си. — Та не смяташ ли, че твоите хора ще са доста разстроени, ако колумбийците вземат да убият Чърч, новия им герой?

— Чърч не е в играта.

— Напротив. Вече е. Знаменит играч. „Внезапна знаменитост“, както вашите журналисти обичат да описват това явление. Имиджът му е толкова голям, че предполагам и боливийските ми другарчета ще се настроят срещу приятелите от Кали и Богота. — Фон Райнзее отпи от кафето си. Въпреки цялата слава на южноамериканското кафе той го намираше отвратително и си поръчваше от Бремен. — Жалко наистина. Той не е лош тип. Верен на семейството и така нататък. — Фон Райнзее спря, остави чашата си и скръсти ръце. — Искам го мъртъв, Хенри.

— Не е моя работа.

— Не. Но можеш да помогнеш. Без пряка намеса от твоя страна, разбира се. Но информация. Съвет. Добре преценена реплика. Ще видим. Бедният полковник Чърч е призван да се превърне в символ на колумбийската жестокост и диващина. Въпреки че искрено съжалявам, задето се налага.

— Това всичко ли е? Сър.

— Не. Не е всичко. — Фон Райнзее вдигна чашата си и отиде зад един диван с наклонена облегалка, покрит със сатен на жълти ивици. — Знаеш ли, че около четиридесет американски войници са пристигнали този следобед в Мендоса?

По изражението на Васкес личеше, че агентът няма никаква представа.

— Не, сър. Не. За бога. Какво общо има това с плана?

Фон Райнзее отпи от острата, почти неприятна течност, като остави па̀рите да подразнят носа му.

— Усложнява го. Но само ни кара да го подобрим. В началото бях разтревожен, но после обмислих внимателно. Това е само отговор — и то адекватен — на цялата слава, която си спечели полковник Чърч. Жалко, че нашето правителство няма такъв усет към публичните изяви. Ето как виждам нещата, Хенри. След като хеликоптерите кацнат при лабораторията и колумбийските ни наемници свършат с тях, ще пратя момчетата в Мендоса. Да свършат работата и там.

Васкес остави чашата си.

— Започва да прилича на война.

Фон Райнзее го погледна.

— Ами че то вече е война, Хенри. И очаквам твоите сънародници да отговорят с огън и меч, ако мога така да се изразя. — Направи небрежен жест, като че хвърля някакъв боклук на пода. — Тази работа с две лаборатории за кокаин. Или три. Десет. Това не е нищо. И двамата го знаем. Опитвам се да събудя твоите хора. А ако това означава унищожаването на няколко хеликоптера и полицаи, и на щурия полковник… или на още малко американски войници, не смятам, че цената е толкова голяма. — Той отпи още една дразнеща гърлото глътка. — Опитвам се да помогна на страната ти, Хенри. Да ви покажа опасността от колумбийските наркотрафиканти.

— Господин Фон Райнзее, ако разберат кой наистина стои зад това, Бог да ви е на помощ.

Фон Райнзее се усмихна.

— Това е моя грижа. А ти се погрижи за Хенри Васкес и светлото му финансово бъдеще. Ето какво ще стане. Започва акцията. Засада. Всички са избити до последния човек. После нашите „колумбийци“ се развилняват из Мендоса и спретват кърваво шоу с онези войници — Господ ни ги изпраща. Ако Чърч е още там, той ще е първата жертва. Ако го няма, ще го намерим и убием където и да е. Мисля, че засега това ще е достатъчно. Ако и това не събуди вашето правителство, значи то не е по моите възможности. Обичаш ли музика, Хенри?

Васкес тъкмо си наливаше втора чаша кафе. Ръцете му трепереха.

— Предполагам.

— Каква музика?

Васкес разля малко кафе по брадата си. Като остави подрънкващата чаша на масата, бързо забърса със салфетката лицето и ризата си.

— Ами обикновена. Нали знаете. Музика.

— Шостакович?

Васкес постави салфетката на крака си. Фон Райнзее се надяваше агентът да не изпусне нервите си в последната минута. Щеше да е неприятно.

— Той някакъв класик ли беше?

— Да. В общия смисъл. Според мен той е най-великият композитор на нашия размирен век. Стравински е мислил твърде много: прекалено умен. Но Шостакович има нескончаема енергия. Даже Сталин се е прекланял пред таланта му. Имам нови записи от някои от струнните му квартети. Ще ги прослушам тази нощ. — Фон Райнзее се приближи, за да се полюбува на смущението на наемника си. — Жалко, че горкият човек е бил руснак. Това предизвиква смесени чувства у мен. Разбира се, Стравински също. Толкова много велики личности. Необяснимо явление. Най-големи таланти и най-долни отрепки, събрани в един народ. — Фон Райнзее седна на изящен дървен стол съвсем близо до госта си. — Предполагам, че имаш смесени чувства към мен, Хенри.

Васкес се сепна и сведе очи към килима.

— Имаме сделка. И аз ще изпълня своята част.

— Да — каза Фон Райнзее и въздъхна. — Честта е като девствеността, не смяташ ли?

 

 

Ан не искаше да се показва на обществени места с любовника си. Въпреки че Санта Крус бе далеч от затвореното дипломатическо общество в Ла Пас, Боливия бе малка страна. Често си мислеше, че всеки боливиец с костюм и вратовръзка знае всичко за всеки друг с прилични обувки. А не искаше да стане от онези невнимателни жени, които се унижават със скандали. Нито пък да уронва престижа на съпруга си. Само това му липсваше.

Знаеше, че е затънала дълбоко. Не изпитваше угризения, но се страхуваше да не я разкрият, личният й живот да не се превърне в публично достояние. Външният вид и възрастта на Рафаел щяха да направят нещата да изглеждат още по-зле. Тя се виждаше с очите на обществото: застаряваща жена, хлътнала и отчаяна, която със зъби и нокти се опитва да задържи това, което е безвъзвратно отминало. Щеше да е по-приемливо, ако той беше по-възрастен, може би с малко шкембе и оредяла коса. Но той седеше до нея в полумрака като красив испански сваляч от старите филми. Типичният латиноамерикански любовник. Рафаел много добре разбираше ситуацията, за да се надсмива над себе си. Имаше прекрасно чувство за хумор, което Ан никога не би предположила, че може да съществува в едно толкова красиво същество. Понякога, с престорен акцент на стар хавански жиголо й казваше:

— С други жени права секс… но с теб права любоф…

И правеха любов, както тя никога не си беше представяла. Сексът й беше харесал още първия път, когато го опита — няколко години след като завърши колеж, — но винаги се отнасяше резервирано към акробатиките, предлагани от мъже със съмнителна репутация. Сега всичко беше различно и този мъж правеше с тялото й каквото си поискаше, защото бе проникнал в душата й както никой друг преди. Понякога, докато лежаха, той — изстискан, тя — изпълнена, бавно изпускайки жизнените му сокове в чаршафите, й се налагаше да се бори с възбудата и желанието за още. Благодареше на Господ и на звездите, че е благословена да познае тази страст поне веднъж в живота си, и сърцето й се свиваше, като си помислеше, че хиляди обстоятелства може би са й попречили да я изпита по-навреме.

— Ела с мен — каза й той, както лежаха един до друг, и се извърна с косматите си гърди към нея. — Обещавам, че няма да има проблеми. Собственикът ми е добър приятел. Няма да пусне никого, който може да бъде опасен за нас. Това е ресторант с ограничена клиентела.

— Защо толкова много настояваш? Не можем ли просто да поръчаме румсървис и да останем тук? Тук не ти ли е добре?

Той се наведе и я целуна по бузата, прокара устните си върху меката плът около ключицата й. Приближи устата си до нейната и тя усети миризмата на вино в дъха му. Най-съвършеното същество, което бе срещала.

— Да. Тук ми е добре. Любов моя. Но искам да сме свободни. Искам да седя в ресторант и да ям и пия в твоята компания. Като че си ми жена.

Последната дума я удари като шамар. Не му отговори. Той прокара нежно ръка по тялото й.

— Моля те. Облечи се. И ела на вечеря с мен. Ще те напия. После ще се върнем тук и пак ще се любим.

Личеше си, че това е повече от обикновен каприз, че наистина го желае. А тя не искаше да го загуби. Все още.

Никога. Никога не искаше да се раздели с него. Но знаеше, че мисълта е глупава, безполезна, опасна. Ако искаше да запази поне капка достойнство. Но сега й се струваше, че той е единственото наистина хубаво нещо в живота й.

Прегърна го и го целуна. Както преди години би целунала някой нов любовник за лека нощ.

— Добре. — Преди той да се зарадва прекалено много, добави: — Но трябва да си взема душ.

— Не и когато си с мен.

Погледна го с лукава усмивка, която бе позагубила в последно време.

— Но ще има други хора.

Ресторантът бе приятен и празничен, с ярки лампи в градината и големи открити скари, които миришеха вкусно на печено, мазнина и дървени въглища. Бърз поглед върху присъстващите увери Ан, че няма никой с нейния цвят на кожата. Тълпата, през която любезният собственик ги поведе, се състоеше от шумни семейства, които се заливаха от смях, и млади двойки, седнали близо един до друг, всеки сигурен в уникалността на преживяването си. На Ан й се щеше да ги посъветва да се отдадат на най-хубавото в любовта за сметка на всичко останало в живота.

Дребно момиченце с бяла рокля притича между масите и се хвърли в краката на Рафаел, преди той да успее да седне, прегърна го, като че репетира за времето, когато ще порасне. Рафаел се усмихна и я вдигна точно навреме, за да я остави в ръцете на баща й, който притича да се извинява. Пленено в ръцете на баща си, момиченцето продължи да се смее и да протяга ръце към лицето на Рафаел.

Всички засвидетелстваха уважението си към Рафаел, поздравяваха го, някой му поръча бутилка тъмно аржентинско вино. Това бе много по-топла, по-сърдечна среда от обкръжението на посланика. Хората се отнасяха към Рафаел като към щедър, любим принц. Ан бе безсрамно горда, че е с него, доволна, че е отделила повече време за външността си.

Едно трио: китара, цигулка и акордеон, изпълваше нощта със сладки трели. Рафаел ги накара да свирят непознати песни само за нея; песни на испански; твърде бързи, за да разбере текстовете с оскъдните си познания; с думи, нежни като ръка, която гали под роклята й. Рафаел се навеждаше над нея с усмивка и при всяка нова песен я уверяваше, че това е поздрав специално за нея, въпреки че била по-красива от всяка песен; че следващото парче било старо и се основавало на истински, трагичен случай, когато някаква жена чакала цял живот любимия си на прозореца. Всичко беше толкова хубаво, като в сън на стара мома, че Ан не можеше даже да се усмихне достатъчно искрено, макар да си мислеше вече как ще му се отблагодари по-късно с тялото си.

Рафаел вдигна тост за нея и двамата отпиха от искрящото червено вино. Китаристът, дебел и мургав, понижи глас и Рафаел остави чашата си. Докосна рамото на Ан и я придърпа към себе си. Докосна с устни косата й и прошепна:

— Омъжи се за мен, Ан. Зарежи го. Омъжи се за мен.

Тя подскочи, стисна дамската си чантичка с две ръце, почти събори стола на земята. Лицето й се напрегна, безпомощно, ужасено, и тя извърна поглед от него. Като си проправи грубо път покрай музикантите, Ан се забърза към тоалетната, не можа да я намери, с мъка сдържаше сълзите си, трябваше да се скрие, и то бързо.

Тоалетните бяха отзад — най-неприятната част от ресторанта. Но на нея не й пукаше. Заключи се вътре и веднага избухна в плач, сълзите й рукнаха като река. Опря се на мръсния умивалник, уплашена, че ще повърне.

Когато стомахът й се поуспокои, тя вдигна поглед. Към напуканото, безсърдечно огледало.

— Мръсник — промълви. — Мръсник, мръсник, мръсник.