Ралф Питърс
Залезът на героите (5)

4.

В края на полета за Ла Пас Чърч застана зад пилотите с бутилка минерална вода в ръка. Пред тях на фона на тъмносиньото небе се простираха Андите със сиви и бели отблясъци и няколко ефирни облачета под острите върхове. Познати зъбери преминаваха покрай самолета. Кутийка с човешки същества, навлезли в забранен свят. Тези гледки винаги караха Чърч да се чувства щастлив, че е избрал точно тази професия, и сега пак го вдъхновяваха въпреки всичко, което се бе случило.

Но той не забравяше, не можеше да забрави мъртвите: мъжете, пътували със същия полет предишния ден, без да могат да се насладят на гледката, заспали вечния си сън. Чудеше се дали ще завари големият C-141 все още на летището в Ла Пас, или вече ще е отлетял за Панама. Първото, което трябваше да направи, щом пристигне, бе да се добере до някой от секретните телефони на посолството и да се обади в Коури Хайтс, за да помоли в САУТКОМ да извършат пълна аутопсия, преди да изпратят труповете на юг. Може би усилията му нямаше да са необходими, може такива аутопсии да са нещо обичайно. Не знаеше. Не знаеше някога да е имало подобен случай. Но искаше да разбере дали подозренията на Ева са верни. Дали войниците първо са били застреляни и после насечени. Това му се струваше важно, въпреки че не знаеше точно защо. Можеше да помогне за разгадаване целите на убийството. Да му покаже някаква следа към извършителите.

По-скоро Андите ще се сринат, помисли си Чърч, давайки си сметка, че много се е размечтал.

Взе друга бутилка и отви пластмасовата запушалка. Подготвяше се за обезводняването, което го чакаше на надморската височина на Ла Пас^[1]. Даже само след няколко дни, прекарани в ниската част на страната, се налагаше да се аклиматизира отново. Хубав град е Ла Пас. За любители на призраци. Но отвратително място за хора от плът и кръв. Със смрадлив, сух, разреден въздух и отвратителна вода с дъх на изпражнения. Сърцето му на пътешественик се разтуптя при мисълта за Ла Пас.

Чърч знаеше, че е твърде чувствителен. Смяташе се за неподготвен за новото време и предполагаше, че това е една от причините да се влюби в този континент. Тук душата му се отпускаше поне през по-голямата част от времето. А и двамата с Рут се опиваха от неподправената красота на пейзажа и хората. Отляво внезапно изникна остър връх, достатъчно близко, за да уплаши някой неопитен пътник. Чърч се питаше колко още пъти ще прелети по този маршрут, колко пъти ще има привилегията да вижда този свят от гледната точка на малък бог. Отпред боливийските пилоти превключваха копчета, местеха лостове с професионализъм, неразличим от този на северноамериканските им събратя. Бяха горди с уменията си, придобити благодарение на него. Както и с позакърпените униформи на американски пилоти.

Беше му струвало най-големите усилия в живота да убеди посланика и скептичните висши военни от Севера, че за да се бориш успешно срещу кокаина, е необходимо да подобриш квалификацията на местните военни и полицаи. Да ги обучиш, да им дадеш униформи, да ги накараш да се гордеят с професията си. Да ги направиш равностойни противници на наркобароните. Да ги накараш да се гордеят със страната си, да пазят честта й, а не само да се перчат с пагоните и чиновете си. Беше наблюдавал как боливийските военни израстват от най-големи невежи в региона до професионалисти, надминаващи много от доскоро по-способните си съседи.

С огромни усилия ги бе обучил на чувство за лична отговорност, уважение към човешките права и методика на военното обучение. Най-добри успехи постигаше с младите офицери благодарение на омразата им към корумпираните стари генерали, заинтересовани повече от политиката и личното си облагодетелстване, отколкото от условията, в които живеят гладните им войници. Преди няколко месеца при внезапна проверка в един провинциален cuartel завариха един капитан, полуиспанец, полуливанец, току-що завърнал се от обучение във Форт Бенинг, да учи войниците си да четат. Чърч знаеше, че това няма да впечатли никой политик или журналист в родината. Но за него бе главозамайващ прогрес.

Моторите изреваха, за да издигнат тридесетгодишния самолет над последната планинска верига, скриваща голямото плато. Най-високо разположената прерия в света с безкрайните си кафяви прахоляци и дългото, кристалносиньо езеро на запад. Обикновено Чърч вдигаше всички американски пътници в самолета, за да се насладят заедно на спектакъла. С детски ентусиазъм ги завеждаше в пилотската кабина. Но чувството за наивност и неуместността на такъв ентусиазъм сега го спираше. Така или иначе на борда имаше само един пътник. Зигер — ангелът-отмъстител от Вашингтон. Подполковникът дремеше на командирската седалка зад пилотската кабина и Чърч го остави да спи.

Самолетът започна да се снишава, машините почти заглъхнаха. В далечината вече се виждаше едно ново предградие. То започваше да прилича на отделен град, убежище за гладни, но амбициозни индианци, многобройни и бедни. Самата Ла Пас оставаше скрита в огромното дефиле, порта към старите сребърни находища, към зелените хълмове и пасбища, а сега и към плантациите от кока.

„Убих дванадесет души — мислеше Чърч, — с ината и егоизма си. Убих дванадесет души, защото си затворих очите пред рискове, които не исках да видя, защото се смятах за безгрешен.“

Замисли се как индианските жени предприемат поклоннически скитания на колене, като посвещават страданията си на религия, заробила тези от предците им, които не бе убила. Чърч с готовност би приел всяко изкупление, стига да не изглежда неуместно и прекалено показно.

Когато пред тях се откри създадената от човека пустиня около летището, Чърч зае мястото си зад Зигер, който приличаше на заспало русокосо дете, и закопча предпазния си колан.

 

 

Посланикът влезе последен в помещението, оставяйки зад вратата уличния шум и любопитните уши на Ла Пас. Затвори вътрешната врата, като така напълно изолира стаята от външния свят, и бавно огледа присъстващите, преди да заеме председателското място. Беше оставил вратовръзката разхлабена, изкривена на една страна, с небрежността на човек, който знае, че в тази компания това не е от значение. Лицето му имаше постоянен тен от сърфинг на езерото Титикака.

— Всички ли са тук? — Знаеше, че всички са там. Вицеконсулът се беше погрижил. Но с тази кратка реплика Етан Райе Плимут целеше да ангажира вниманието на присъстващите.

Останалите служители от мисията, от Чърч до представителя на ЦРУ, кимнаха, един или двама измърмориха някакво уверение, че имат пълен кворум. Хенри Васкес, висшият служител на УБН, седеше непосредствено до подполковник Зигер, гост, поканен лично от посланика след първата им среща.

Посланик Плимут се настани в единия ъгъл на кабинета, твърде огромен дори за голямото му кресло. Кестенявата му коса бе изпъстрена със златисто (не посребрена), а рунтавите му вежди, изрусени от слънцето, надвисваха над очи, студени като морето на Ню Ингланд. Чърч знаеше обичаите на Плимут в такива случаи. Посланикът първо погледна часовника си. После закопча маншетите си, намести сакото си. Но не направи никакъв опит да изправи вратовръзката си. Остави я да виси накриво, показвайки етикет с доста по-долнокачествена марка, отколкото би могло да се очаква.

Посланикът огледа още веднъж всички присъстващи освен Чърч.

— Закъснях. И знаете ли защо? Току-що проведох хилядния си разговор с Конгреса за тази седмица. Този беше доста дълъг. Сенатор Хелмс се интересува какво толкоз забавно намират боливийците в убийството на дванадесет американски войници, които им строят някаква проклета клиника. Извинете, ако звуча нервно. — Най-накрая погледна Чърч. С хищни очи. — Аз също искам да разбера какво забавление виждат боливийците в нарязването на дузина американски войници на парчета. След като ме убеждават, че можем да спрем разпространението на дрогата с хуманитарни програми за бедните и периодични ваксинации на добитъка. — Отново измести поглед от Чърч и се обърна към останалите. — Господа, сенатор Хелмс е ядосан и аз разбирам раздразнението му. Аз също съм ядосан. — Отново погледна Чърч. — И така, Джон. Би ли обяснил какво, по дяволите, е станало там? Кой го е извършил?

Чърч въздъхна. Беше объркан. Приготвил бе серия отговори за въпросите, които очакваше да му зададат. Но нито един не беше достатъчно добър.

Всички се обърнаха към него. Нямаше нито едно приятелско лице.

— Господин посланик. Не знам кой ги е убил. Все още. — Погледна суровото студено лице, което го гледаше от другия край на масата. Плимут бе по-млад с две години, но изглеждаше поне с десет. Явно престоят в джунглата състарява, реши Чърч. — Мисля, че трябва да обмислим голям брой възможности.

Плимут отвори бавно уста и Чърч почувства, че посланикът не му отговаря само защото не може да намери достатъчно груби думи.

Хенри Васкес взе думата.

— Господин посланик, ако ми позволите… да изложа гледната точка на УБН. Категорично мога да заявя, че това е дело на колумбийската мафия.

Чърч се обърна рязко.

— Навсякъде се вижда подписът на хората от Кали — продължи Васкес. — Престъплението е извършено в много отдалечен район. Безсмислено насилие. Даже моят приятел, полковник Чърч, ще се съгласи, че не прилича на боливийска работа. Наркобароните тук не стигат толкова далеч. — Васкес имаше суров, но вял поглед на пенсиониран сержант: все още як, но пригладената му черна коса започваше да оредява и под безизразните му очи висяха гънки от мъртва кожа. Надутото шкембе показваше основната насока на живота му. — Така или иначе, УБН не си издава източниците на информация. Но едно мога да ви кажа — вече се чуват слухове. На улицата се говори, че е работа на колумбийците. Момчетата от Кали се опитват да се наместят тук, да увеличат влиянието си. Надявам се колегата от ЦРУ да ме подкрепи в това твърдение.

Представителят на Управлението, среброкос мъж с момчешко лице, кимна.

— Наистина прилича на дело на колумбийците, сър. Въпреки че не мога да кажа на кой от клановете.

— Чакайте малко — намеси се Чърч. — Може да са колумбийци. Не мога да се позова на осведомители като вас. Но защо, по дяволите?

— Нали ви казах — каза Васкес. — Борба за влияние.

Чърч поклати глава.

— Влияние върху какво? Хората от Кали и боливийците се сработват чудесно. Има хляб за всички. Боливийците произвеждат суровината, печалбата по обработката се дели, а пласирането на готовия продукт остава за колумбийците. Всеки си има роля, заема своя ниша. Всички имат изгода.

Васкес се усмихна снизходително.

— Може би се намесват нови играчи. Или старите барони са станали по-алчни и се опитват да изтласкат боливийците. Може боливийците да са разширили твърде много влиянието си. Може би някой алчен негодник, като например Фон Райнзее, иска да управлява сам всичко и е раздразнил момчетата от Кали. Затова са дошли тук да се разправят с него и хората му. Има безброй възможности. Но на мен ми мирише на Кали. И съм…

— Хенри — прекъсна го посланикът, — уважавам мнението ти. Но и преди съм те предупреждавал, господин Фон Райнзее не е обвинен досега в нито едно престъпление и е личен приятел с президента на републиката. Както и с мен. Всички сме слушали слуховете и клеветите, но смея да твърдя, че по-голямата част от тях са израз на завист, нищо повече. Фон Райнзее е чист, не сте ли съгласни? — Посланикът погледна представителя на ЦРУ, който кимна утвърдително. — Нещо повече, този човек е основният двигател за икономическото възраждане на района на Санта Крус. Това е най-положителното събитие в тази страна от векове и съм убеден, че всички желаем този разцвет да продължи. Тъй че нека оставим хер Фон Райнзее на мира. — Вдигна едната си вежда и погледна Васкес. — Освен ако нямаш конкретни улики срещу него. Имаш ли конкретни улики, Хенри?

— Не, господин посланик.

— Да се върнем тогава на въпроса.

— Господин посланик — намеси се отново Чърч, — ами ако допуснем участието на бразилците? Напоследък получаваме все повече доказателства за тяхното активизиране. И ако говорим за жестокост, негодниците от Сау Паулу са десет пъти по-лоши от колумбийците. Колумбийците просто застрелват жертвите си. Бразилците имат далеч по-голямо въображение.

— О, за бога, Чърч — каза Васкес. — Стига с твоята постоянна опозиция. Напомняш ми за леля Исабел. Няма начин да е дело на бразилците. Тези момчета пренасят съвсем малко суровина през границата. Повече ги интересува Перу.

— И откъде прекарват тамошната суровина, Хенри? Къде минава главният път през границата? Право през Мендоса. Ами ако не са нито бразилци, нито колумбийци? Ако е някоя нововъзникнала боливийска банда?

— Още един аргумент — бразилците и боливийците нямат интерес да привличат вниманието върху собствения си район. — Васкес вдигна ръка, като че ще полага клетва. — Убеден съм, че колумбийците едва започват. Това може да е само началото на цяла кампания за изгонването ни от Боливия, като в същото време кръстниците от Кали ще установят пълен контрол над региона. Фактите сами говорят, човече. Всичко тук носи печат: „Произведено в Колумбия.“

Посланикът кимна. Бавно. Замислено.

— Колумбийци. Предупреждавах президента. Казвах на всичките ни боливийски приятели: „Пазете се от колумбийците.“ — Огледа събраните около масата. Всички, освен Чърч. — И така, какво да правим?

Васкес придърпа стола си по-наблизо.

— Господин посланик, трябва да ударим колумбийците колкото се може по-силно и колкото се може по-скоро. Тук, в Боливия. Следим някои от нарколабораториите им от месеци, но боливийците се страхуват да ги нападнат направо. Сега всички пречки отпадат. Пуснах всичките си връзки, попритиснах няколко души. Мисля, че има две големи лаборатории — едната на границата на Чапаре, другата на северозапад от мястото, където загинаха нашите момчета. Трябва да започнем с тези две рафинерии.

— За тези ли лаборатории боливийците твърдят, че не съществуват?

— Да, сър. Големи лаборатории. Боливийците не щат да се замесват. Но този инцидент ни развързва ръцете. Вицеконсулът работи по случая заедно с мен. Ако искате лично да се заемете…

Посланикът събра длани и вдигна пръсти към устата си. Ноктите на показалците и средните му пръсти бяха оцапани с кафяво. Облегна се на креслото.

— Казахте една лаборатория в Чапаре, така ли?

Васкес кимна.

— А другата е в Пандо. На две крачки от Мендоса.

— В Чапаре няма да е леко. Кокалеросите там са по-организирани. Всеки запален троцкист от Националния университет е на тяхна страна. И се ползват с добро име. Местната власт е в шах. Въпреки че, бих казал, проявяват повече търпимост от необходимото. — Обърна се леко настрана. — Все още смятам, че единственото решение е изкореняването на плантациите. И ти го знаеш, Хенри.

— Ако операциите срещу лабораториите протекат добре, може би отново ще спечелим правителството за програмата по изкореняването. Нещата сами ще се наредят. В скоро време не се очакват избори. Много удобно време за удар срещу наркобароните.

— Господин посланик — намеси се Чърч, опитвайки се да звучи по-умерено, — унищожаването на фабрики винаги е добро начинание. И ако наистина в Пандо има лаборатория, за която да не знам, аз съм съгласен. Да се унищожи, преди този бизнес да се затвърди. Не бих се противопоставил, ако операцията бъде добре обмислена и планирана. Но след всичко това, ще знаем ли кои са убийците? Не се ли изхвърляме? Без да мислим за последствията? Без план?

Посланикът се обърна в креслото си. Бавно. Докато очите му не срещнаха тези на Чърч. Плимут запази мълчание дълго време и по напрежението във въздуха Чърч усещаше, че вече е изхвърлен извън играта. Посланикът с голямо умение можеше да накара човек да се чувства неловко.

— Гласът на разума, както винаги — проговори накрая Плимут. — Както винаги, Джон. Но може би вече е дошло време да „се изхвърлим“. Като имаме предвид, че ни се предоставя повод благодарение на тези мъже, които загинаха. Боливийците не знаят дали просто ще ги смъмрим, или ще отрежем всякаква финансова подкрепа завинаги. А Вашингтон иска резултати. Боливийците не очакват избори, но ние очакваме. Може би това е шанс борбата с наркотика да прерасне в истинска война. — Усмихна се самоуверено. — В законни граници, разбира се. — Посланикът проточи шия и погледна зад Чърч. — Какво мислите, подполковник Зигер? Като външен човек. Какво е мнението на военния?

Чърч се обърна и погледна Зигер, но по-младият офицер отбягна погледа му.

— Господин посланик — каза Зигер, — знам, че съм новак в тази страна. Но когато виждам дванадесет убити войници, ми се иска някой да заплати за това. Ако сме сигурни, че това е дело на колумбийците, то трябва да ги прогоним чак до Богота. — Погледна представителя на УБН. — Освен това не виждам нищо лошо в унищожаването на рафинерии за дрога.

Посланикът се усмихна отново.

— Добре. Благодаря за доверието. Радвам се, че сте тук. Полковник Чърч бе много зает напоследък и се нуждае от почивка. — Обърна се към Чърч. — Имаш много други неща за вършене, нали, Джон? Искам да си починеш за една-две седмици. — Без да изчака отговор, посланикът отново се обърна към Зигер. — Курт, така ви е името, Курт, нали? Искам да помогнете на Хенри с военното осигуряване на тези операции. Полковник Чърч създаде добър военен екип тук, в посолството, и всички ще ви помагат. Аз ще обезпокоя някои от боливийските ни приятели. Край на сиестата. Ще поискам подкрепа от страна на боливийските власти. — Огледа отново залата. — Някакви въпроси?

Чърч запази мълчание. Никога не се бе чувствал толкова унижен.

— Добре — каза посланикът, като най-накрая си оправи вратовръзката. — Всички знаете какво да правите. Нека наистина ги настъпим по мазола.

 

 

Кабинетът на главнокомандващия Южния корпус на Американската армия се намира в задната част на Куори Хайтс в покрайнините на Панама Сити. Това е военна база, която контролира както града, така и големия мост на входа на Панамския канал откъм Тихия океан. Както останалите фортове и авиационни бази в Панама, Куори Хайтс е чудноват остатък от времето, когато не е било необходимо Съединените щати да се съобразяват с нечии други интереси. Тук могат да се срещнат много призраци, някои с износени фуражки, други в бели ленени дрехи, объркани духове с тъжни погледи.

Административните сгради, сгушени сред гигантски дървета, и офицерските жилища, проектирани да устояват на проливните дъждове и настъпващата джунгла, са оставени бавно да се разпаднат. Тъй като Съединените щати трябва да освободят територията в края на века, никой не вижда причини за по-големи инвестиции за поддръжка на сградите. Тук човек може да види пъстри птици, понякога маймуни и от време на време чудновати влечуги в задните дворове. Гледката към покритите с джунгли планини от другата страна на канала кара старите войници да спират, замаяни от величествената сцена, където те са играли собствените си малки, преходни роли. На върха на хълма сега се вее огромен панамски флаг, символ на своеобразния прогрес, постигнат във Вашингтон от хора, чието мнение никога не се е изграждало въз основа на личния им опит.

Кабинетът на главнокомандващия е разположен на втория етаж на сграда, отделена от улицата с лабиринт от тунели. За да влезе, посетителят трябва да мине през редица часови, служители, секретарки и най-накрая старшия помощник на генерала. Гарнизонът и бюджетът на главнокомандващия постоянно биват съкращавани. Действията му са ограничени от законодателството, междуведомствени препирни и лабиринтите на латиноамериканската политика. Въпреки всичко той си остава най-влиятелният човек на юг от Рио Гранде и единствено неговата власт се простира през граници, планини и реки, за да управлява цял континент. Заемащите този пост се избират с най-голямо внимание.

Настоящият главнокомандващ, генерал „Блек Джек“ Парнъл, бе обзавел собственоръчно кабинета си. Всяка снимка или историческа картина, всяка книга или сувенир са избрани и поставени на съответни места за постигане на най-голям ефект върху посетителя. Всеки допуснат до кабинета на главнокомандващия научава, че генералът се здрависва с президенти и обича семейството си, че е запознат с всички новости, важни за региона или за Вашингтон, което невинаги се препокрива, и че се гордее с военните традиции, на които служи.

Самият главнокомандващ никога не изненадва посетителите с външния си вид, защото изглежда точно както би трябвало да изглежда един четиризвезден генерал. С красиво лице, издялано от ирландско-американски гранит. Интелигентен, сериозен и способен. Даже много малка част от гостите забелязват, че лявата му ръка е саката. Човек, който оцелява, способен да се бори също толкова смело и хитро във вашингтонските кабинети, както във Виетнам и при операция „Пустинна буря“.

За всичко това обаче трябва да се заплати висока цена. Времето никога не му принадлежи. Често отсъства, пътува на север или на юг, а когато седи в кабинета си в Панама, хората от екипа му с мъка намират време за всичките му срещи и задължения. Пет минути от времето му могат да са решаващи за събитията в някоя страна през следващата година, а един час може, без преувеличение, да промени коренно външната политика на Съединените щати. Ничия друга роля не прилича толкова на тази на великите консули по време на разцвета на Римската империя.

 

 

Пред прозорците на кабинета на главнокомандващия притъмня от следобедните дъждовни облаци. По алеите и паркинга бързаха офицери и цивилни чиновници, за да се скрият от неизбежния късносептемврийски порой. Делегация панамски бизнесмени току-що бе напуснала кабинета, след като се осведоми дали не е възможно Съединените щати да запазят ограничено присъствие в страната въпреки договора за канала. Генералът щедро им отдели от времето си, посрещна ги топло и прояви голямо разбиране към проблемите им. Мнението и стратегическите му цели не бяха много различни от тези на панамските бизнесмени, но причините бяха крайно противоположни. Панамците искаха американците да останат, защото си даваха сметка колко важно е присъствието им за местната икономика, защото стабилността правеше страната привлекателна за чуждестранните банки, сигурно място за пране на стотици милиарди долари от наркотрафика в цялото полукълбо.

Генералът мразеше наркотиците и всеки, който има нещо общо с тях. Но въпреки че решението главната му квартира да се премести в Маями вече бе почти взето, той би предпочел да остане тук. Беше воювал в пет континента и знаеше, че не е възможно да почувстваш пулса на Латинска Америка, докато си седиш в Съединените щати, както не можеш да получиш представа за Африка, ако стоиш в Алабама. За да действат ефективно, военните трябва да са винаги на мястото на събитието, да станат част от региона. Разбираше, че американските интереси в Латинска Америка се увеличават точно когато влиянието на Съединените щати започва да отслабва. Като лейтенант бе преследвал снайперисти по улиците на Санто Доминго и знаеше, че дипломацията е като пиянски сън — чувстваш се страхотно, но като се събудиш, откриваш, че те боли глава и джобовете ти са празни. Само две сили управляват този свят: парите и войската. Политиците идват и си отиват, но полковниците остават. Особено в демократизиращата се, но жестока Латинска Америка. Местните военни бяха класически пример за приемственост.

След като посетителите си тръгнаха, генералът потърка бедрото си със здравата си ръка. По време на първото си ходене във Виетнам бе получил рана малко над коляното. Нищо сериозно, не както тази в ръката, но преди започването на дъждовете старата травма започваше да напомня за себе си. Обади се на адютанта да му донесе пощата.

Вместо адютанта на вратата се показа старшият му помощник.

Генералът вдигна поглед. Не каза нищо. Нямаше нужда.

— Сър — каза старшият помощник, добросъвестен полковник с дългогодишна служба, — току-що ми позвъни Джон Чърч по секретната линия. Искаше да говори с вас лично, но му казах, че сте зает.

Генералът поклати глава, разсеяно потърка бедрото си, неспособен да облекчи дълбоката болка.

— И?

— Сър, иска да задържите телата от онова клане за аутопсия. Да се открие точната причина за смъртта. Очевидно там са имали време и апаратура само за частично изследване, а той подозира нещо.

Генералът се облегна назад. Навън внезапно заплющя дъжд. Гъст като олио. Като че бе настъпила нощ.

— Опитва се да се лови за сламки — каза главнокомандващият. — Ако бях на негово място, и аз щях да постъпя така.

— Сър, не знам по каква причина, но Чърч смята, че войниците първо са били убити, а след това нарязани, за по-голям ефект. Мисли, че тук наистина има нещо гнило.

Ръката на генерала застина до коляното. Не каза нищо и помощникът му, който се беше задържал повече от всичките си предшественици, знаеше, че трябва да изчака и да не прекъсва мислите на командира си.

— Интересно — каза генералът. После се усмихна. Той имаше два вида усмивки: едната — тънка и студена, другата — широка, по ирландски. Сега показваше януарския вариант. Бе срещал Чърч няколко пъти и си беше изградил собствено мнение за него, но въпреки това попита: — Познаваш ли Чърч?

— Сър, срещали сме се. Но не го познавам.

Усмивката на генерала изчезна.

— Никога не съм се замислял сериозно за програмите, по които работи там. Няма видими резултати. — Усмивката му се върна. — Но знаеш ли, Тим? Имам вяра на този негодник. Като мъж. Той е единственият в онова егоистично посолство, който знае какво става в страната, в която служи. Ами… ако… ако Чърч е надушил нещо? — Генералът пристъпи веднага към действие. — Онзи C-141 още ли е на летището?

— Да, сър. Чакат за медицинско разрешително, избягване на карантинните разпоредби и тъй нататък. Това отнема няколко часа. Да задържа ли самолета?

Генералът натисна едно копче на бюрото, за да извика колата си. После нареди по оповестяващото устройство.

— Намерете главния лекар. Кажете му, че слизам при него. На частно посещение. Без много шум. — Обърна се отново към помощника си. — Намери Джим Макизи и му кажи, че самолетът има технически проблем и няма да излети преди утре сутринта. — Замисли се. — После се обади на Бил Блак в Кристъл Сити. Кажи му, че C-141 ще закъснее с един ден. Докато там се усетят, че нещо става, самолетът вече ще е отлетял.

— Какво да кажа на Бил, сър?

— Нищо. Само, че самолетът ще закъснее. Колкото по-малко знае, толкова по-добре. За него. Това ще разстрои много разписания. Всички ще искат да знаят какво става, включително и пресата. А ако от това излезе нещо, не е необходимо никой да научава. Също и на Капитолия. Засега.

— Сър, сигурен ли сте, че аутопсиите могат да станат до утре сутринта?

Генералът го погледна с ледени очи.

— Ще станат. Или в Панама ще има един нещастен главен хирург.

— Слушам, сър.

Генералът стана, от другата страна на канала отекна гръм. Той отново се наведе над разговорната уредба.

— Отменете всичко, което не е спешно… както и всичко останало. — После се усмихна на помощника си. Този път с ирландската си усмивка. — Знанието е сила.

 

 

Анхел влезе в магазина за компютри с много различно настроение от предния път. Онази сутрин беше нервен, несигурен в този забранен свят на машини, които могат да правят всичко. Чувстваше се неловко даже из търговските улици на собствения си град. Държеше се внимателно, търпеливо, необичайно срамежливо. Бе позволил на търговците да го баламосат, плати в брой и без да се пазари. Поведението му сега беше съвсем различно.

Сега ставаше дума за бизнес. Бяха му достатъчни само пет секунди в светлия, нов магазин, за да разбере, че от петимата присъстващи трима работят вътре, а останалите са клиенти. Знаеше точно къде стоят и накъде ще се преместят след пет, след десет секунди. Нямаше намерение да остава дълго.

Управителят го позна, усмихна се и се забърза към него между монитори, кашони и клавиатури.

Анхел също продължи напред.

Управителят спря пред него, усмивката му стана по-несигурна.

— С какво можем да ви бъдем полезни днес, господин Домингес?

— Господин Домингес бях вчера — отговори Ангел, — днес се казвам другояче.

Усмивката на управителя изчезна. Отстрани се приближи друг служител.

— Продадохте ми боклук — каза Анхел. — Сестра ми не може да го накара да работи, както ми показахте.

— Сестра ви разбира ли от компютри? — попита управителят.

— Може би не сте купили всички програми — добави другият служител.

— Или има някакъв инсталационен проблем — продължи управителят. — „Компак 650“ е страхотна машина, най-добрата, както поискахте.

— Прецакахте ме — каза Анхел. Движенията му бяха по-бързи, отколкото търговците, свикнали с непохватността на дребните крадци, можеха да очакват. Застреля двамата точно в средата на челото. После останалите трима, преди да могат да реагират. Радваше се, че всички са мъже. Не му харесваше идеята да нарани жена. Всяка жертва получи куршум в главата.

Анхел не си даде труда да провери как си е свършил работата. Самонадеян млад човек, който отново се чувства на своя територия.

Преди да излезе, хвърли последен презрителен поглед в помещението.

— Компютри — каза и плю.

 

 

— Това е някаква хеморагична треска — каза Ева на кмета. Седяха в домашния му кабинет, където той предпочиташе да прекарва горещите следобеди, когато не изпитва особена необходимост от жена. Ева отпи от кафето, врялата течност я зареждаше с енергия. — Много лош вид.

По-голямата част от сутринта бе прекарала на телефона, в борба с лошите връзки и бюрократщината, в търсене на отсъстващи представители на властта. Докато учеше в Щатите, бе слушала хората да се оплакват от бюрокрацията, но те всъщност нищо не бяха видели. Тук от трима представители на властта един бе при любовницата си, друг се занимаваше с частния си бизнес, а третият много съжаляваше, но нищо не можеше да направи. Може би четвъртият щеше да обещае, че ще се опита да направи нещо, само да я разкара от телефона. Всичко трябваше да се уговаря лице в лице, а дори и тогава без гаранции за успех. А нямаше време да пътува до Ла Пас.

Челюстта на кмета увисна по-ниско от обикновено, в очите му се появи страх.

— Мачупо? — попита той шепнешком.

— Може би мутантен щам. Не мога да кажа. Вирус. Това е почти сигурно. Развива се много бързо и е смъртоносен. За мен е по-зле от мачупо. Убива по-бързо. Убива повече хора. Кръвта изтича през самата кожа.

— Заразно ли е? Безопасно ли е да сте тук?

— Ако имаме късмет, ще се унищожи сам. Всъщност е много неефективен. Изглежда, има къс инкубационен период. Болният може да умре за двадесет и четири часа. Някой „по-умен“ вирус би запазил жертвата си по-дълго жива. — Спомни си с кого разговаря. — Както и да е, не можем да разчитаме само на късмет. Опасен е. Ако достигне до града, няма да видите туристи доста дълго време. И орехите от фабриката може да попаднат под карантина.

— Не могат да го направят. — Кметът повиши глас. — Орехите нямат нищо общо.

— И ще затворят летището. Освен за военни полети.

— Невъзможно. — Гърдите на кмета потрепериха като на дебела стара жена. — Но това може да отмине, нали?

Ева кимна.

— Или да ни зарази всички. Индианците постоянно идват в града на пазар.

Чашата на кмета потрепери в ръката му.

— Можем да затворим пътищата. Да спрем индианците.

— Много от тях идват направо от буша.

— Ще им забраним.

— Болестта може вече да е тук. В инкубационен период.

— Чуйте, приятелко. Уважаема доктор Фон Райнзее. Трябва да овладеем това нещо.

Ева се наведе напред. Беше поспала, закусила. После отиде в клиниката на града да говори с другия лекар, човек от планинската част на страната, който сериозно загазил в една болница на Ла Пас и се озовал тук непредвидено. Местните богаташи се лекуваха при него, убедени, че мъж, макар и с тъмно минало, е по-добър от жена. Тя описа положението в селата на доктор Мандиа и уреди той да се грижи за нейните болни в града, докато я няма, въпреки че нямаше да обърне внимание на онези, които не могат да си платят. Лекарят от своя страна бе доволен, че Ева ще се заеме с епидемията, и я увери, че ще направи всичко възможно, за да я улесни.

— Искам само да ви помоля — каза тя на кмета — да се обадите на всеки, за когото се сетите, в Ла Пас. Да ги молите. Да ги заплашите. Но да изпратят медицински екипи и лекарства, колкото може по-бързо. Трябват ни много антибиотици. Засега всяка помощ е добре дошла, тъй като още не знаем какво точно ни трябва. И си издействайте пълномощия да извикате федералната полиция да установи карантина, щом стане нужно. Военните могат да помогнат за погребването на мъртвите. Или за изгарянето им. Аз ще уредя това. — Погледна мъжа, чието лице бе загубило самоувереното си изражение. — Сигурно ще се наложи да изгорим някои от селищата. Може би това е единственото, което можем да направим.

— Но… така ще се разчуе. Не можем ли да го запазим в тайна? Докато не видим накъде отива работата?

Ева понечи да му чете лекция, но се спря. Просто каза:

— Вече информирах някои познати в Ла Пас. Такова нещо не може да се запази в тайна.

— Вие сте им казали?

— Хората умират. Ходих само в три селища и там всички бяха заразени. Едното е почти обезлюдено. Такава болест може да убие половината население на града. Повече от половината.

— Значи в Ла Пас вече знаят. — Той сведе поглед. — Лошо.

— Господин кмет, трябва да ми помогнете. Градът се нуждае от помощта ви.

Празните чашки стояха на масата пред тях.

— Да — каза той примирено. — Ще направя каквото мога, разбира се.

 

 

Кметът изгледа как лекарката потегля. Проклинаше я наум. Трябваше му време да размисли. Да си състави план. Но, разбира се, някои неща не търпяха отлагане.

— Фортуната — извика той. После, като не чу никакъв отговор от жена си, повтори с все сила: — Фортуната!

Жена му се появи на вратата, не смееше да се приближи повече без покана — познаваше гнева на съпруга си.

— Фортуната, любов моя — каза той с неочаквана нежност. — Заминаваш на почивка. С децата.

Жена му го погледна изненадана.

— Но кога?

— Днес. Сега.

— Но, Мигелито… училището… и…

— Млъквай, кучко. Ще правиш каквото кажа. Отивай да си стегнеш багажа. И приготви децата.

Тя се разплака.

— Но къде ще отидем?

Той се запъти към нея. Тя се отдръпна. Но той пак промени изражението си. Прегърна я с нежност, която тя почти бе забравила.

— Можеш да отидеш където си поискаш, любов моя. Не е каквото си мислиш. Знам какво си мислиш, но не е това. Но ти и децата трябва да отлетите за Санта Крус още днес следобед; побързай. Можеш да идеш при сестра си в Сукре.

— Но защо? — Тя не можеше да разбере.

Той я потупа по рамото, спомняйки си всичко, преживяно с нея. Можеше да бъде много нежен и знаеше, че невинаги е бил идеалният съпруг.

— Просто така, живот мой. Хайде, сега се приготви.

След последна, кратка прегръдка, тя се отдръпна и се забърза да изпълни нарежданията, като вече си мислеше колко пари ще й бъдат отпуснати, ако реши да отскочи на пазар до Буенос Айрес. Не беше ходила там… от почти пет години.

Мъжът й я изпрати с поглед, после се върна в кабинета, да се заеме с мъжки работи. Забеляза двете празни чашки за кафе на масата.

— Фортуната — извика след жена си.

Тя спря в основата на стълбището и се обърна.

— Прати Мария да вземе тези чаши. И да почисти кабинета ми. Пълно почистване.

Жена му се усмихна и тръгна към него.

— Аз ще ги взема.

Кметът настръхна.

— Не. Прати Мария да ги вземе. И да не ги мие. Искам да ги унищожи.