Ралф Питърс
Залезът на героите (12)

11.

Плъховете бяха огромни, почти колкото кучета, и настръхналите им козини лъщяха. С грухтене на преяло прасе един от тях се насочи към него и Анхел отстъпи назад, но се блъсна в свито на кравай дебело същество с очи на жена. Зверчето изсъска и избяга, когато момчето го удари с юмрук. Десетки плъхове цвърчеха и обикаляха извън обсега му, промъкваха се зад него и го дебнеха. Анхел бягаше от една тъмна стая в друга, като се хлъзгаше по подовете, покрити със зловонна слуз. Един дребен плъх се вдигна на задните си крака и изсъска като змия; устата му блестеше, като че в гърлото му гори огън. Гадините се събираха на групи, цвърчаха и пискаха, сякаш говорят някакъв свой език, твърде интелигентни, за да бъдат победени. В последната стая, капан без изход, го чакаше огромен плъх с кръв по устата, застанал над трупа на разкъсано дете.

Шумът от потропване и шепот го събуди. Стана от дивана, където спеше, когато си седеше вкъщи. Късите му гащи с разхлабени ластици едва се държаха на кръста му. Като си спомни ужасите на нощта, той се насили да отвори очи, за да не се потопи отново в света на плъховете.

— Идвам — отговори и взе пистолета си.

Беше един от местните полицаи. Посетителят се усмихна виновно и каза:

— Анхел, пусни ме вътре.

Анхел се отърси от останалата част от съня и го пусна.

— Знаеш ли кое време е?

Полицаят бе по-висок от Анхел и сви рамене, за да намали разликата.

— Рано е, знам. Извинявай. Много е важно.

— Да. Какво има?

Полицаят се огледа из стаята, като че и стените имаха уши. От другата стая майката на Анхел извика нещо неразбираемо.

— Нищо няма, мамо. Спи.

— Анхел — каза полицаят. — Трябва да се махаш оттук. Бързо. Те идват.

— Кой идва?

— Всички. Полицията. Може би армията. Не знам. Ще има голяма хайка. Тази сутрин. Американците са ядосани за нещо.

— Мен ли търсят? — Анхел намъкна дънките си.

— Не знам какво търсят. Някой някъде убил неколцина янки и сега тук става голяма патърдия. Навсякъде ядове.

— Да. По дяволите, янките.

Полицаят го погледна внимателно.

— И аз така казвам. Но трябва да се махаш незабавно.

— Да. Е, и без това тръгвах. Имам работа. — Той извади дебела пачка пари от панталоните си и измъкна външните банкноти. — Дръж под око майка ми и сестра ми, докато ме няма.

Когато полицаят си тръгна, Анхел се приближи до завесата, която отделяше стаята на майка му и сестра му.

— Мамо, трябва да тръгвам. А Роса ще закъснее за училище.

Старата жена изпъшка мъчително, докато ставаше. Анхел се върна да събере необходимите му неща. Движеше се с гъвкавостта на професионалист, като се опитваше да преодолее желанието на тялото си за още почивка. Почти беше готов, когато майка му се появи.

— Кой беше?

— Никой.

Тя го огледа, по лицето й се изписа дълбока тъга.

— Тръгваш ли?

— Имам работа, мамо. Ще се върна.

— Къде отиваш?

Той се усмихна.

— На много места. Аз съм международен бизнесмен. Ще ти разкажа, като се върна. — Лицето му стана по-строго. — Къде е Роса? Трябва вече да става.

По лицето на майка му се изписа страх, като че очаква да я ударят.

— Роса не е тук.

Той посягаше към един хляб в торба, закачена на тавана, но спря.

— Как не е тук?

— Не е тук. Не знам къде е.

— Снощи беше тук. Кога е излязла?

По лицето на майка му се виждаше, че не знае. Анхел щеше да чуе сестра си, ако беше излязла през предната врата. Значи е минала през прозореца на задната стая.

Анхел се разпсува, после спря.

— Мамо, трябва да я държиш по-изкъсо. Тръгнала е с лоши другари, с безделници.

— Може би, ако брат й си стоеше вкъщи…

Но нямаше време за такъв разговор. Анхел се наведе, целуна майка си, после я прегърна.

— Кажи й, че ще я набия като курва на улицата, ако не се държи прилично. Кажи й, че ще смачкам онези гниди, с които се мотае.

— Анхел… не говори така.

— Така й кажи, мамо.

— Анхел?

Но нямаше време. Не го беше страх, просто бързаше. Ако американците бяха добри, той трябваше да е по-добър. Той беше най-добрият.

— Мамо, може да ме няма по-дълго време. Сега имам повече работа. Но не се тревожи. Имам приятели. Те ще се погрижат за мен, както аз се грижа за тях.

— Анхел, не мога да не се притеснявам.

Той я погледна. Вече с очите си на убиец.

— Притеснявай се по-добре за Роса.

Заместник-държавният секретар Дрю Макколи нареди да извикат помощник-държавния секретар за Латинска Америка и се зае да дочете новините в „Ърли Бърд“. После пристъпи към „Уолстрийт Джърнъл“. Независимо колко е зает, той винаги отделяше по един час сутринта за преглед на пресата и кореспонденцията си, обмисляше проблемите и се подготвяше за работния ден. Днес календарът му показваше две срещи с чуждестранни делегации на ниво малко под държавни глави; тържествен обяд по случай Деня на независимостта в едно незначително посолство; делови разговор, който трябваше да проведе вместо държавния секретар; две пресконференции; церемония по награждаване на един служител и ранно вечерно заседание на Съвета на заместниците за гласуване по нефтения обмен с Иран; и — като заключително мероприятие — вечеря с един стар приятел в „Галилей“. Никакво свободно време за скуош — утре щеше да се наложи да наваксва. Погледна дясната колона в „Джърнъл“.

Още абсолютни глупости за опасността за демокрацията в Русия. Журналистите не си бяха научили още урока. Дрю Макколи познаваше Русия и руснаците. Пътят към демокрация беше необратим. Руснаците просто се нуждаеха от добре обмислена помощ и търпеливо насърчаване. Те бяха чудесен народ. Макар и с доста лош късмет. Забележителна култура. Водеха интелигентен разговор, рецитираха стихове. Човек можеше да им има доверие. За разлика от простаците на Капитолия.

Макколи се отпусна в едно кожено кресло, меко като бебешка кожа, зад бюрото на Кордъл Хъл. Портрет на Удроу Уилсън, зает от Националната галерия, висеше на стената зад важната особа на заместник-секретаря. Кабинетът беше обзаведен с мебели от американски орех, толкова стари, че бяха станали почти черни. Една от стените бе напълно покрита с карти. Мебелите бяха скъпи, консервативни, изящно подредени, ако не се броят купищата книги по пода. Макколи бе приел многобройните телефони, но отказваше да му инсталират компютър. Въпреки че си даваше сметка за напредъка на техническата революция, той смяташе този апарат за грозен и неподходящ за високия му пост. Електронната поща бе за секретарките, а компютърът — за писане на мемоари.

Секретарката на Макколи обяви, че помощникът за Латинска Америка е дошъл, и Тик Бенет показа острия си нос и оределите си мустаци на вратата. Беше невзрачен и хилав. Уважаван, но без съответната представителност, Бенет нямаше да се издигне повече в йерархията.

— Тик. Влизай. Прегледа ли „Ърли Бърд“ тази сутрин?

Помощник-секретарят поклати глава.

— Имах работна закуска с бразилската търговска делегация. Между другото, сделката с „Райтеон“ е уредена.

— Сядай. — С „Ърли Бърд“ в ръка, Макколи посочи към един кожен диван и се настани на най-близкото кресло. Намери статията, която го засягаше, и подаде вестника на госта си.

— Това най-отдолу. Малката извадка от „Таймс“. За какво е всичко това, Тик?

Помощникът взе вестника и се зачете. После вдигна очи, но по лицето му не личеше интерес.

— Не знам нищо по въпроса. Не мисля, че е нещо важно.

— Този полковник. Знаеш ли нещо за него?

Помощник-секретарят вдигна рамене.

— Може да съм го срещал там. Светът е пълен с полковници. Нямам спомени.

— Звучи като последния светец. А вторият абзац е малко строг към Етан Плимут, не мислиш ли?

Помощникът остана безучастен.

— Постоянно излизат такива писания. Южноамерикански манталитет. Като загубиш от тотото, американското посолство ти е виновно. И, за бога. Виж източника.

— Мислех, че сме приключили с онази работа около мъртвите войници. Надявам се да не се раздуха отново.

— Няма да се раздуха.

Макколи се облегна замислен.

— Плимут ми е приятел. В известен смисъл. Добър човек. Достатъчно способен. Невнимателна съпруга. Но наистина си върши както трябва работата. — Присви очи. — Не искам това да му навреди. Не е честно. Не го заслужава.

— О, за Плимут постоянно се пишат такива неща. Боливийците не го обичат, защото държи твърдо на договора за изкореняването. Ще го преживее. Няма да го почувства. Наистина, Дрю, това е дреболия.

— Все пак на мен не ми харесва резултатът. Департаментът по отбраната срещу Държавния — едно на нула. Лично аз бих се чувствал по-добре, ако беше в „Пост“. Мога да се разбера с тези хора. Но не мога да влияя на „Таймс“. Не говоря за „Ню Йорк Таймс“, разбира се. Това е съвсем друго нещо. Много разбрани хора, стига да не режеш от помощта за Израел. Но тези…

— Празни приказки. Никой не ги взима на сериозно.

Макколи не беше убеден. Бяха го унижавали. Публично. Помощникът, като по-дребна риба, не беше изпитвал такова нещо.

— Добре, следи развитието на тази история. — Облегна се напред. — Какво ще кажеш за главнокомандващия на корпуса? Парнъл. Винаги ми е правил впечатление на умен мъж. За военен. Напоследък си вре носа, където не му е работа. Какво е наумил? Има ли опасност да ни направи някаква беля? — Макколи вече си бе създал мнение за генерал Джак Парнъл, но искаше да чуе и събеседника си. В случай че нещата тръгнат в грешна посока.

— „Блек Джек“ Парнъл? Не е толкова гъвкав. Искам да кажа, че е като всички военни. Иска просто да се поперчи, докато намери убийците. На онези хора от Специалните части. Нищо повече от обикновена военна солидарност. Мисля, че можем да го оставим да си поиграе. Няма да ни навреди, освен ако не настъпи твърде много местни политици по палците. Така или иначе местната преса се е раздвижила. — Помощникът подсмръкна, сякаш е доловил някаква миризма, и леко вдигна ръце от бедрата си. После се отпусна отново. — Съмнявам се Парнъл да има нещо общо с тези глупости около полковника. Военните не са такива любители на публичността. Изглежда, полковникът действа на своя глава.

— Чувам слухове, че Парнъл може да е следващият командващ на стратегическите ни сили в Европа. Господин НАТО. Това говори ли ти нещо, Тик?

Помощник-секретарят поклати глава бавно, сякаш жестовете струват пари.

— Не ми е работа. Ти би трябвало да знаеш повече, Дрю.

— Исках само да чуя мнението ти. Работил си с него. Аз го виждам само като дойде да проси милостиня на Капитолия.

Помощникът се замисли. Не искаше да говори нищо, за което не е напълно сигурен.

— Той ще те прецака, ако може, Дрю. Заради руската ти политика. Много е злопаметен. Експанзия на НАТО. Не можеш да излезеш на глава с него. Има добър имидж. Изглежда добре. Герой от войната и т.н. Бих направил всичко, за да го държа далеч оттук. Или да му помогна да се пенсионира. Но в никакъв случай не трябва да застава начело на европейския ни контингент. Ще поддържа всяка нововъзникнала държавица срещу Москва. Ще оплеска всичко. Слон в стъкларски магазин. Можем да изгубим Русия. — Помощникът внезапно се спря. — Но това е в твоите компетенции.

— А далновиден ли е? Може ли Парнъл да вижда по-далеч от носа си?

Помощник-секретарят се усмихна вяло. Само тези, които го познаваха добре, можеха да разберат, че това е израз на бурни емоции.

— Хайде, Дрю. Къде се е чуло и видяло далновиден генерал?

 

 

Парнъл погледна още веднъж съставния портрет на компютъра си. Като слабо наклони глава към тримата офицери в кабинета, генералът каза:

— И твърдите, че това дете (поне така изглежда на картината) само̀ е избило цял екип от Специалните части?

Г-2^[1] заговори бързо:

— Сър… момчето е било въоръжено; нашите войници — не.

Парнъл се завъртя със стола си.

— И все пак… едно проклето хлапе.

— Има репутацията на най-добрия sicario^[2] в Кали. Може би в цяла Колумбия.

Генералът бавно вдигна очи и погледна Г-2. Бригадният генерал имаше постоянно изненадано изражение на лицето и Парнъл на няколко пъти за малко да го уволни. Но генералът смяташе, че част от професията му е да работи с тези, които са му се паднали. Един сержант го беше научил на това преди много години.

— Щом е толкоз способен, защо не сме знаели нищо за него, преди това да се случи? Какво ще кажеш, Втори?

Г-2 като че говореше с цялото си тяло.

— Сър… имаме много слаба активност там. Знаете как е. Ние… просто нямаме информатори навсякъде, където е нужно. И приоритетите…

— Дванадесет мъртви войници. Да не искаш да го обясня като пропуск в разузнаването, Втори?

— Ами… сър, не бих казал. Искам да кажа, тази работа с наркотиците е толкова сложна… че трудно можем да следим всички главни играчи.

Генералът го изгледа безмилостно. Сякаш погледът му проникваше през униформата на подчинения, през стени и прозорци, и планини, отвъд морета и континенти.

— Но — продължи Парнъл — като подпаля задниците на цялата разузнавателна паплач, изведнъж откриваме нашия човек. Защо е необходимо да се занимавам лично?

— Сър — намеси се Г-3, като се опитваше да помогне на колегата си, — това е нормално. Втори е прав. Нямаме достатъчно сътрудници на място. Но ако получим ясна задача, можем да действаме. Бих казал, че този път постигнахме завидни резултати, и то много по-бързо, отколкото сме очаквали. Даже успяхме да накараме колумбийците да се раздвижат. — Старият войник погледна големия часовник на дебелата си китка. — В момента би трябвало да провеждат хайка в предградието, където живее момчето.

Но Парнъл не беше свършил още с офицера от разузнаването.

— Искам само да разбера… как решихте, че това момче е нашият убиец.

Г-2 потрепери.

— Сър… преди всичко… както отбелязах… ние само предполагаме, че е той. Искам да кажа, следите и…

— Кой ви даде сведенията? Кой е информаторът?

Очите на офицера от разузнаването зашариха из стаята.

— Ами, сър — той понижи глас, — местният ни представител. От Управлението.

Парнъл изкриви уста, като че е вкусил нещо кисело.

— Така значи. Просто се обаждате на господин ЦРУ И той сам ви казва. Откъде е разбрал?

— От техния човек в Колумбия.

— Безполезен е. Познавам го. Колумбийците го водят за носа. — Парнъл спря и обмисли всичко отначало. Мислеше много бързо. — Разбира се, може това момче наистина да е убиецът и колумбийците да искат да ни го предадат, за да ги оставим на мира. Помислил ли си за това, Втори? Измисли задоволителен отговор.

— Тъй вярно, сър.

— Е, разкажи сега.

— Какво, сър?

— Къде е получил информацията твоят близнак в Богота? Кой му я е дал? Тук съм достатъчно дълго, за да ми е ясно, че не си е мръднал пръста да открие нещо сам. — Обърна се към третия офицер в кабинета, неговия старши помощник. — Следиш ли разговора, Тим?

— Тъй вярно, сър.

— Откъде в Богота са се добрали до информацията?

— От Кали. От наркобароните.

Парнъл се извърна отново към офицера от разузнаването.

— Това проверено ли е, Втори?

Г-2 кимна.

— Значи разузнаването ни черпи информация от хората, с които се предполага, че трябва да се бием. Намирам го за… забележително.

— Сър — намеси се старшият помощник с внимателно подбран тон, твърд, но изразяващ уважение, — може би е най-добре да изслушате и Франкети, да чуете позицията на Управлението. Но мога да ви кажа, че хората в Кали са ужасно обезпокоени от нещо. Разтревожени са. Има нещо гнило в Боливия и те отчаяно се опитват да ни убедят, че не те са избили онзи екип. Вярно, че те са предали момчето на Управлението. Разбирате ли? Искат да го елиминират. Може би никога няма да разберем защо. ЦРУ твърди, че кръстниците в Кали са парализирани и объркани.

Парнъл се завъртя отново към Г-2.

— Втори. Доколкото си спомням, от посолството в Ла Пас са сто процента сигурни, че колумбийците стоят в основата на всичко.

— Тъй вярно, сър.

— И даже хората от Кали признават, че този техен вундеркинд е дръпнал спусъка.

— Тъй вярно, сър.

— В Държавния департамент са сигурни, че това е дело на колумбийците.

— Точно така, сър.

— А нашият посланик Плимут, „Андският орел“, провежда акции срещу колумбийски лаборатории за назидание.

— Тъй вярно, сър. — Този път заговори Г-3. — Вчерашната акция е пожънала удивителен успех. Според предварителния доклад. Изглежда, като че са опекли към два тона напълно готов кокаин. Имаме очевидец, оня подполковник от щаба, Зигер. Има някои съмнения, но не съм сигурен, че са оправдани.

Парнъл погледна тризвездния генерал. После премести студените си като стомана очи върху Г-2. Накрая погледът му спря върху старшия помощник.

— Добре, Тим. Имаме убиец колумбиец. И всички от Боливия до Вашингтон са убедени, че работата е дело на колумбийската мафия. Това говори ли ти нещо? Ако се позовем на исторически прецедент.

— Тъй вярно, сър. Изглежда, колумбийците нямат нищо общо. Даже някое момче от Кали да е дръпнало спусъка.

— Бинго. — Парнъл насочи напред показалеца си, като че е пистолет. Обърна се към офицера от разузнаването. — Стана ли ти ясно сега, Втори?

Г-2 кимна объркано.

Парнъл стовари ръка върху бюрото, като изненада присъстващите с необичайния изблик на емоции. И тримата офицери се отдръпнаха назад като пометени от ударната вълна.

— По дяволите, искам да знам кой е убил моите войници. И то с абсолютна сигурност. И не искам ония мухльовци от Държавния да превърнат всичко в някой от обичайните си флиртове с местните власти. Втори, дори да се наложи да пълзиш до Боливия на колене и лакти, искам да ми намериш убийците. Истинските убийци. Хората, които са дали заповедта, които са дали парите. Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър. — Офицерът от разузнаването проплака като набито дете.

— Никой не може да убива мои войници безнаказано. Никой.

Последва повече от минута мълчание, твърде дълга пауза, като се има предвид натоварения дневен ред на главнокомандващия. След по-малко от час трябваше да бъде на летището от другата страна на моста, за да посрещне делегация от Конгреса, дошла на инспекция на бежанските лагери и за малко пазаруване. Никой от подчинените офицери не смееше да проговори. Отвън се чуваше шумът на колите на паркинга. Тракането на климатичната инсталация бавно отмерваше секундите.

Накрая Парнъл прекрати мълчанието с леден глас.

— Втори, нямам предвид буквално да ходиш до Боливия. Ти си професионалист. Вършиш си работата. Но този случай е важен за мен. — Върху арктическото му лице се прокрадна ледена усмивка. — Знам, че всички ме смятате за хибрид между Чингизхан и инквизитор, но има някои неща, които ме вълнуват. Едно от тях е загубата на хора. Командвал съм американски войници по целия свят. Виждал съм да загиват и знам, че понякога се налага. Това е част от професията. Но няма да приема нито една безсмислена смърт.

Фиксира огнените си очи върху бригадния генерал, отговорен за разузнаването на САУТКОМ.

— Хората в Държавния могат да ме изкарат от нерви. Не съм голям дипломат. Ще ви кажа защо. Те не гледат на войниците, моряците, летците или морските пехотинци като на реални човешки същества. Ние сме „инструменти на държавната машина“. Разбира се, не могат да ни жертват с лека ръка, защото сме скъпи инструменти и имаме остриета, които могат да режат в различни посоки. Но в крайна сметка ние сме само оръдия на политиката. Символи върху географската карта. Защото в тези дни никой от Държавния не е служил в армията. По дяволите, никой от семействата им не е служил. Дори не познават никого, който да е служил. И правят всичко възможно и децата им да не постъпят в армията. Ние сме пролетариатът на голямата политика, а те се мислят за интелектуалния елит, управителите на съдбата. Блажени са наивниците. И Господ да пази страната ни. Гледат на нас като на временни и заменими. Но не знаят и едно-единствено нещо, което си струва да се знае. Даже не се обличат толкова добре като бащите им някога. И седят в столиците из целия свят, тлъсти, тъпи и щастливи, като уверяват всички, че Саддам е умен, прогресивен момък или че Сомалия има светло демократично бъдеще. И после, когато иракските танкове влязат в двора на посолството или пред прозорците им се събере разярена тълпа, на кого се обаждат? Не на професорите в Джорджтаун или Йейл.

Секретарката на Парнъл се обади.

— Сър, колата ви е готова.

Генералът се замисли за момент.

— Добре. Край на една от много редките речи на генерал Джак Парнъл. Да се върнем към работата, и то бързо. — Погледна оперативния офицер, чието теме лъщеше от пот въпреки климатичната инсталация. — Трети, чете ли днешната преса от Ла Пас?

— Не, сър. Още не.

Генералът се обърна към старшия си помощник.

— Разкажи му.

— Сър, Джон Чърч се е превърнал в истинска знаменитост. Вчера един от всекидневниците публикува статия как се е върнал в Мендоса, за да завърши клиниката, започната от убитите войници. Върши го по време на отпуската си и с лични средства. Това е най-положителният отзив в пресата за Американската армия, излизал някога в Боливия. Може би най-добрият отзив, който някоя американска институция е получавала.

— Джон Чърч като втори Христос на Андите — добави Парнъл. — А посланик Етан Плимут е като Луцифер, който иска да изсмуче ваксината от ръцете на децата. Бих добавил, че факсът от „Ърли Бърд“ съдържа извадка от „Вашингтон Таймс“ на същата тема, макар и в по-умерен тон. Нашият полковник Чърч прилича на дойна крава.

Секретарката се обади отново.

— Сър, казахте ми да ви напомням постоянно. За делегацията от Конгреса.

— Благодаря, Люси. — Парнъл се обърна отново към помощника си. — И така, какво е положението с медицинския екип и онзи инженерен взвод, които трябваше да подготвите?

— Сър, Трети е подготвил взвода.

Заместникът по операционната дейност пристъпи половин крачка напред.

— Сър, в пълна готовност са, в един хангар. И съм вдигнал два C-130 в бойна готовност. Машини „Хъмви“, преносими медицински съоръжения. Има одобрен коридор с изключение на Бразилия, но можем да минем и без това. Полковник Райдел командва лично медицинския екип и…

— Не — каза Парнел. — Без висши офицери. Искам Чърч да остане най-старши. Не трябва да го елиминираме. Отиваме само да му помагаме.

— Сър, имаме някои затруднения — намеси се старшият помощник. — Уведомихме Военномедицинския център в Детрик. Но екипът им за бързо реагиране работи по нещо в Африка и са толкова зле с финансите, че нямат резервен. Казват, че Центърът за епидемиологичен контрол е още по-зле. И ни липсват някои средства за бърз антиепидемиологичен отговор.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че не можем да го направим, Тим? Или че не трябва?

— Съвсем не, сър. Само ще разполагаме с много ограничени средства.

— Свикнал съм. Това е съвременната Американска армия.

— Значи тръгваме? — попита Г-3. — Сър, все още нямаме потвърждение от посолството в Ла Пас…

— Момчета. Една от причините да имам четири звезди на пагоните си е, че винаги изпреварвам събитията. И като се основавам на доказателствата от тази сутрин, стигам до извода, че трябва да последваме Чърч в това начинание. — Погледна часовника си. — Трябва да бягам. Искам да изпратите тези войници колкото може по-скоро. Мисля, че имаме не повече от двадесет и четири часа, преди във Вашингтон да надушат какво сме замислили. И още нещо. Искам ги въоръжени до последния човек. С достатъчно резервни боеприпаси.

— Сър — намеси се заместник-командирът по операционната дейност, — посланик Плимут строго е забранил всички американски военни в страната да носят оръжие. Така или иначе още нямаме разрешение от посолството за тази мисия. Със или без оръжие.

Парнъл се засмя. Това бе рядко явление и тримата му подчинени се изненадаха. Даже старшият помощник, който го познаваше най-добре, не беше сигурен какво следва.

— Сега ще ви разкажа как ще го направим — каза командирът, като се приготви да излиза. — Излитаме. После отговорникът от „Връзки с обществеността“ дава изявление за пресата. За всички, от „Вашингтон Таймс“ до „Нашънъл Енкуайърър“. Обявяваме намерението си да подкрепим един добър човек и да помогнем на бедния, но заслужаващ помощ народ на съюзна държава. Предлагаме на всеки журналист, който иска да види с очите си, възможност на специален полет, да речем, след два дена. За да дадем време на екипа да се разположи на място. — Взе кепето си от бюрото, където на компютърния монитор още стоеше портретът на момчето от Колумбия. — След като нашите момчета са летели вече около час, се свързваме с посолството в Ла Пас. Обаждаме се първо на вицеконсула. По-умен е от Плимут и разбира от намеци. Казваме му, че отиваме да им помогнем. Казваме му, че виждаме, че посланикът получава несправедливи упреци и отиваме да му възвърнем доверието пред народа на Боливия. Споменаваме за изявлението пред пресата. Случайно. И не забравяйте да споменете, че идваме въоръжени и ще кацнем директно в Мендоса, без да минаваме през Ла Пас. — Парнъл огледа офицерите, събрани да изслушат заповедите му. — Плимут, разбира се, ще се тръшка. — Усмихна се. — Но ще бъде в ръцете ни. Какво може да направи този нещастник, за да ни спре? Да отмени хуманитарна мисия, която вече наближава границите на Боливия по въздуха? Там вилнее епидемия. „Убива бедните.“ Да не мислите, че брат Плимут ще върне медицинския екип от въздуха? Под погледите на журналистите?

Събраните офицери обмислиха тази възможност. За няколко скъпоценни секунди. Един след друг и те се усмихнаха. Първо старшият помощник, после Г-3, накрая Г-2. Стратегия. Здраво свързана с тактиката. Плодовете на годините, прекарани в Ливънуърт и Карлайл, дългогодишното военно образование.

— Сър — извика старшият помощник в момента, когато Парнъл излизаше от стаята. — Още нещо, набързо.

Парнъл се обърна нетърпеливо на вратата, с кепе в ръка.

— Имате ли предпочитания как да наречем мисията?

Командирът отговори бързо и решително. С усмивката на хищник, предвкусващ обилен пир.

— Специална мисия „Чърч“.

След тържествена закуска със семейството на един от новите си защитници Чърч отново се зае за работа. И зачака Ева да го вземе. Беше й обещал да й помогне с гробарската работа в обезлюдените поселения и доколкото я познаваше, можеше да я очаква да се появи още с първите лъчи на слънцето. По време на скромната закуска постоянно се напрягаше да чуе джипа. Но по разбития път не се появи никаква кола.

В първата половина на сутринта се опита да подмени откраднатите след убийството жици. Тук излизаше извън компетенциите си и се опитваше да импровизира върху паянтовата стълба. Надяваше се да не остави без ток цялата северна част на Боливия, докато тялото му се превръща в овъглена пържола. Започваше все по-често да бърше потта от челото си или да чеше пъпките, останали по ръцете и краката му след нощното приключение.

Някаква врява недалеч от постройката го спря точно преди да пипне един оголен кабел с отвертката. После се чуха още викове. Двама души се караха. Чърч слезе от стълбата и погледна през входа.

Досами пътя сутрешният му домакин, Мигел, се опитваше да пропъди някакъв натрапник с мотиката си. Нарушителят, опърпан скитник, се извисяваше над главата на индианеца и енергично размахваше огромните си бели ръце. С раница и коса, вързана на опашка, човекът приличаше на още един член на „международния клуб на студентите-неудачници“, които кръстосваха континента в търсене на евтин подслон, добра храна и мъдростта на „Ню Ейдж“. Само дето студентските му години явно бяха отминали преди десетилетия.

Чърч тръгна към тях, вътрешно доволен, че има още едно извинение да прекъсне работа. Смешният посетител посочи към него и Мигел се обърна да погледне, после веднага поднови заплахите си с още по-голяма настоятелност, с високо вдигната мотика, готов да даде на скитника урок по безсмъртие.

— Мигел — извика Чърч. — Почакай. Няма нищо. — Непознатият приличаше на музей на скитничеството и нямаше страшен вид.

— Този негодник! Казва, че е periodista^[3] — отговори Мигел на развален испански. — Лъже. Журналистите не изглеждат така. Нали?

— Полковник Чърч, сър — проплака странникът. — Идвам заради вас. От Ла Пас съм. — Гласът му стържеше като стар магнетофонен запис, но думите му бяха ясни. С много роден акцент. Чърч се приближи.

— Всичко е наред, Мигел. Благодаря. Аз ще се оправя.

Защитникът свали мотиката. Внимателно. Бавно отстъпи и се върна към работата си на нивата, която копаеше. Като се жалваше сам на себе си за несправедливостите на новия свят.

Чърч огледа по-добре посетителя. Ако беше журналист, най-вероятно работеше за „Междугалактически вегетариански вестник“. Опашката му бе дълга, кафявите коси — прошарени. От индианския амулет на врата до сандалите на прашните му крака той бе като панаир на всевъзможни култури. Груба риза без ръкави и тъкана индианска жилетка висяха над шалвари, сякаш взети от гардероба на някой евнух. Чертите на лицето му бяха остри като бръснач зад провисналите мустаци. Усмихна се лъчезарно и подаде на Чърч огромната си ръка.

— Полковник Чърч, предполагам. Рик Сандърс. Журналист, както спомена вашият човек. Специалист по Латинска Америка. — Като се вгледа по-отблизо, Чърч забеляза тревожен пламък в очите на пришълеца, а по кожата му личеше, че е бил твърде дълго в тропиците. Ивица от дребни пъпчици се спускаше от единия му бакенбард към брадичката. — За мен е облекчение да видя, че наистина съществувате. Боливийците имат доста развинтена фантазия.

Чърч пое ръката му и установи, че събеседникът му е изненадващо силен, като тежкоатлет в концентрационен лагер.

— Джон Чърч. Та какво общо имам аз с вестниците?

Натрапникът задържа десницата на Чърч в двете си ръце и се взря в очите му.

— Ами със сигурност ви отделят немалко внимание. Полковник Джон Чърч, любимецът на пресата.

Чърч освободи ръката си.

— Нямам никаква представа за какво говорите.

— Ами статиите? Интервютата?

— Какви интервюта?

— В лапаските вестници. За начинанието ви тук.

Чърч не разбираше нищо, но веднага усети някаква опасност.

— Не съм давал никакви интервюта.

Журналистът го изгледа като проститутка някого, който твърди, че е верен на жена си.

— Майтапите се.

— Не съм давал никакви интервюта. И нямам представа за какво говорите.

— Будалкате ме.

— Имам работа, господин Сандърс.

— Наричайте ме Рик. Искате да кажете, че всичко е измислено?

— Вижте — или ми кажете какво става, или се омитайте.

— Искате да кажете, че не сте давали никакви интервюта? Никакви? И не сте чели вестниците? Мога ли да ви наричам Джон?

Чърч поклати глава и гласът му прозвуча нетърпеливо и объркано.

— Просто ми кажете за какво точно става дума, и то веднага.

Журналистът наклони глава, после разтръска опашката си. Чърч не би се изненадал, ако от косата му изскочат горски твари.

— Вие сте човекът на деня, Джон. Боливийските вестници ви описват като най-рядкото животно — героичен американец. Като рискувате живот и богатство, за да построите клиника за боливийските бездомници и бедняци. Това не ви ли говори нещо?

— Кой сте вие? Наистина?

Журналистът извади мизерен портфейл и измъкна от него карта за самоличност, която изглеждаше губена и печелена в безкрайни игри на хазарт. Изпречи я пред носа на Чърч, като че не можеше да си позволи да му я даде в ръцете. Полковникът и не гореше от желание да я пипа. Искаше само да разбере какво става.

— Наистина ли работите във всички тези вестници?

Очите на журналиста загубиха искреността си, грубата му кожа смени оттенъка си. Сребърната му обеца с тюркоаз проблесна на слънцето.

— Е… не постоянно. Работя на свободна практика. — Обърна се отново към Чърч, но не го гледаше в очите. Размаха объркано ръка. — Но всички публикуват мои материали. Под една или друга форма.

Чърч бе видял достатъчно, за да прочете в жестовете, в очите на събеседника си един пропилян живот.

— Господин Сандърс…

— Моля ви. Рик.

— Добре. Рик. Само ми разкажете за какво са тези вестникарски глупости. И доколкото ме засяга, защо сте тук?

— Наистина ли не сте чели пресата от Ла Пас?

Чърч му отговори без думи.

— Господи, това е страхотно. Човече, това наистина ще ти хареса. Ще ти доставя голямо удоволствие, Джон. Нося копия от всички статии. — Усмихна се, показвайки жълтите си зъби. — Само ми отговори на един сериозен въпрос — наистина ли аз съм първият репортер от плът и кръв на сцената?

— Каква сцена? Слушайте, да не ровите още за убийствата?

Журналистът изглеждаше приятно изненадан. Но Чърч усети, че в главата му се въртят сложни сметки.

— Аз съм първи на сцената. — Това вече не беше въпрос, а твърдение с нотка на учудване. — Това… — продължи журналистът бавно — е златен шанс.

— Кажете ми какво пише във вестниците. Покажете ми.

Журналистът поклати многозначително глава.

— Испанската душа е много изобретателна. Мислех, че тук ще гъмжи от репортери. А те са го направили, както си седят на бюрото. — Погледна Чърч тържествено като дете, което е хванало първата си голяма риба. — Ти си на първа страница, Джон.

Журналистът смъкна грижливо голямата си раница. Бе натъпкана до крайност и Чърч предположи, че в нея се намира по-голямата част, ако не и всичко, което притежаваше събеседникът му. Журналистът коленичи, извади навит на руло пешкир, който се разви, за да покаже избелели, полумокри къси гащи със скъсан ластик. Появи се лаптоп, лишен от калъфа си. Натрапникът забеляза погледа на Чърч (журналистът имаше набито око) и каза:

— Най-скъпата ми вещ. Не знам какво щях да правя без него.

Най-накрая журналистът извади няколко сгънати изрезки от вестници.

— Ето. Виж този. И този. Този е първият.

Чърч видя своя снимка, правена поне преди три години. Беше отрязана, но той имаше някакъв спомен, че е негова лична. Даде си сметка, че може да са я взели само от семейството, но не се задълбочи в такива мисли. Текстът го сащиса.

Чърч почувства, че му се повдига. Раменете му натежаха, искаше му се да седне. Но имаше на разположение само черния път. Остана прав и продължи да чете. После препрочете най-лошата от статиите. Ако вестниците бяха негови, щеше да ги разкъса на парченца.

— Това не съм аз — промълви накрая, като върна с трепереща ръка статиите на собственика им. — Не затова правя всичко. Поне със сигурност не съм герой.

— Казано като от истински герой, Джон. Мога ли да те цитирам?

Чърч рязко се извърна към клиниката.

— Това не е интервю. Не давам интервюта. Няма за какво. — Говореше, докато вървеше, без да се интересува дали журналистът чува всичко. Отзад натрапникът зашумоля в раницата, докато прибираше всичко обратно. След миг зад гърба му се чуха стъпки от тичане. Чърч не го удостои с поглед.

— Джон — извика журналистът. — Полковник Чърч. Моля ви. Отделете ми само една минутка.

Чърч продължи да върви.

Задъхан, журналистът се изравни с него с раница, преметната на едното рамо.

— Джон, ти си сензация. Независимо дали го желаеш. Може да е добре за теб. Помисли за…

— Само се опитвам да завърша нещо, което съм започнал. Нещо, което не потръгна добре. Това е личен въпрос, ясно ли е? Няма нищо за Си Ен Ен. Или за някой друг.

Чърч мина по пътеката през високата блатна трева. Като изрита парче мазилка, влезе отново в постройката, сигурен, че вече всичко е загубено. Плимут със сигурност щеше да го отстрани. Да го изрита от страната с първия самолет. Това беше краят.

Взе отвертката и се качи отново на стълбата, без да се интересува, че журналистът от зоната на здрача на шестдесетте го е последвал. Погледна снопа медни жици, прилични на глава на горгона, който висеше от тавана, пое си въздух и насочи инструмента към плетеницата.

— Не! — почти изкрещя журналистът.

Чърч спря, погледна надолу.

— Пуснат ли е токът? — попита сериозно неканеният гост.

Чърч вдигна рамене.

— Най-вероятно. Не знам как да го пускам и спирам.

Журналистът го изгледа странно.

— Работил ли си някога с електричество?

— Не. Не много. Дори в предишния си живот.

— Ами не мисля, че трябва да пъхаш отвертката, където се беше приготвил. Освен ако освен герой не искаш да станеш и мъченик.

Чърч го погледна смутено.

Журналистът внимателно остави раницата си в един ъгъл.

— Разбирам нещичко от това. Електричество, дърводелство, водопровод. Честно казано, понякога журналистиката не може да плати всички сметки.

— Аз мога най-много да отпушвам канали.

Журналистът му направи знак да слезе от стълбата.

— Ако не ме беше страх, че ще ми се присмееш, Джон, щях да ти кажа, че жичкаджийството има много общо с Дзен. Да събереш енергиите на вселената. Нека се кача за минутка на стълбата.

Чърч му освободи пътя. Като мина покрай него, от журналиста лъхна миризма на подправки, зехтин и оцет, миризмата на гръцка салата. Гостът се зае моментално с работата. Напълно се потопи в нея, без да говори, освен шепнешком на кабелите. Работеше много бързо, големите му ръце бяха неочаквано чевръсти, напомняха на Чърч за работничките в една текстилна фабрика, която бе посетил в Гватемала.

Изведнъж журналистът погледна надолу. Беше му дошло нещо наум.

— Джон, какво ще кажеш да се споразумеем? Аз ще ти помогна за това. А ти ще ми дадеш извънредно интервю. Честна сделка.

Чърч поклати глава. Беше неумолим.

— Не давам интервюта. Не мога.

Почти уплашен, журналистът свали ръце от кълбото кабели. Слезе бавно от стълбата, като че преживяваше душевен шок.

— Джон. Помисли. Моля те. Всички имаме някаква гордост. Но аз те умолявам. Имам нужда от това интервю.

— Не мога да ти помогна.

Живите очи на журналиста помътняха. Неудачник на средна възраст, който няма повече какво да губи. Освен обецата си може би.

— Мога да си оправя живота с теб. — Гласът му беше отчаян. — Джон, за мен ти си един месец квартира и храна. Може би два. Изхарчих всичко, за да дойда тук. Ако не искаш да ми дадеш интервю, поне ме пусни да остана. Ще ти помагам. Ще ти покажа всичко, което напиша. Ако не ти хареса, можеш да го изтриеш от компютъра. Моля, човече.

Чърч чу приближаването на кола. Обърна се и видя джипа на Ева с олющена боя и смачкана предница.

Чърч бързо се обърна към журналиста. Човекът се беше качил отново на стълбата, като че да покаже готовността си да помага и способностите си.

— Ще ти направя едно предложение. Никакви интервюта. И дума не може да става. Но ще ти плащам двадесет долара на ден и храна, ако останеш и ми помагаш в работата. Като свършим или ме изгонят от страната, ще направя всичко възможно да те върна в Ла Пас. И тогава ще можеш да си пишеш каквото си поискаш. Но не може да проваляш работата ми, като пишеш за нея сега.

Измъчената фигура го гледаше от тавана — гладен великан от приказките.

— Джон, ти си сензация. И все някой ще пише за теб.

— Такива са моите условия — повтори Чърч, като се вслушваше в звуците откъм джипа. — Сега трябва да тръгвам. Решавай. Ако искаш да останеш на работа, няма да мърдаш оттук, докато не се върна тази нощ. Или докогато се върна. Трябва някой да пази инструментите и материалите.

Журналистът отвори уста, но не можа да продума нищо.

— Да или не — попита Чърч. Един от най-лесните избори в живота. — Стъпките на Ева се приближаваха. Макар и дребна, тя вървеше с военна стегната походка.

— Добре. Печелиш. — Журналистът погледна Чърч в очите. — Ще съм ти признателен, ако оставиш нещо за ядене.

Неочаквано Чърч се почувства засрамен. И не можа да разбере от какво.

— Има малко консерви в раницата ми. В кафяви опаковки. Заповядай. Довечера ще хапнем нещо по-човешко.

Ева влезе. Бе закъсняла часове. Подутината на лицето й бе спаднала, оставяйки следи от обезцветяване, охра и индиго. Ставаше все по-слаба и измъчена с всеки изминал ден. Дали изобщо бе спала? Искаше да я разтърси, да й налее малко здрав разум. Но чувстваше, че тя е по-силна от него поне в това отношение. Ева щеше да се трепе до последен дъх. Имаше и такива офицери. Преди много време и той бе един от тях.

Тя отвори уста да поздрави, но в последния момент забеляза, че Чърч има компания.

— Buenos dias — поздрави журналистът и избърса ръката си в панталона, в очакване на ръкостискане. Слезе от стълбата, този път по-тромаво.

— Ева, това е господин Рик Сандърс. Рик е журналист.

— А — каза Ева. Тази единствена сричка привлече вниманието на Чърч.

Журналистът я погледна и очите му се разшириха като на дете. И с наивността на дете или на човек, живял далеч от добри маниери, той се втренчи в лекарката.

— Това е доктор Фон Райнзее.

— Просто Ева — каза тя.

— Фон Райнзее!? Да не сте роднина на…

— Да тръгваме — отсече Чърч. После го осени една идея. Чудеше се дали не е дошла вече и на Ева. — Рик… тук има и друго събитие. Много по-важно. Ева е районен лекар. Натъкнала се е на епидемия в буша, смъртоносна. И никой в Ла Пас или където и да е другаде не иска да чуе за нея. Можеш да я отразиш, да й помогнеш.

Журналистът се замисли, но интересът в очите му бързо угасна.

— Статиите ми никога не са в крак с времето. — Искрен, като че късметът никога няма да е на негова страна.

За изненада на Чърч Ева се изсмя. Студен, презрителен смях.

— Не мисля, че тук има някаква сензация.

Роден в Сакраменто, Рик Сандърс бе дете на времето си. През шестдесет и девета напусна университета в Санта Крус, една година преди да се дипломира, и замина на юг. Тогава се възхищаваше на Хо Ши Мин и Сесар Чавес, Джими Хендрикс и мъченика Че Гевара. Беше един от най-добрите студенти по журналистика, покровителстван от професори, които се стремяха да вървят в крак с разбиранията на младите. Един ден сложи раницата на гърба си и тръгна да променя света. Премина границата при Тихуана, решен да докаже, че перото е по-силно от автомата. Никога не се върна в родината си.

Вярваше в благодетелите на всички бунтовници и злото на управляващите, във вродената доброта на човека и подкупната природа на онези, които не споделяха вижданията му. Вярваше, че незаконните наркотици, ако се използват правилно, могат да бъдат от безкрайна полза за човечеството и че музиката може да направи света по-добър. Да имаше поне нормален глас и някаква сръчност на пръстите, щеше да предпочете многократно да стане музикант. Наместо това се скиташе с химикалка „БИК“ и евтин тефтер из джунглите, където индианците бяха жестоко експлоатирани и партизаните се бореха да ги освободят.

Като работеше за долнопробни контракултурни вестници и списания, той отразяваше освободителните борби и кървавите преврати, колективните стопанства, опитите за селски кооперации и всяка финансова криза, която заплашваше да се превърне в смъртоносния удар за капитализма. Само американският му паспорт, останал по необходимост, спаси живота му, когато Пиночет вилнееше в Чили и той успя да пробие в главните вестници, преди да го пребият. После го депортираха от Аржентина заради репортажите за изчезнали студенти и опозиционни активисти. Това бе златният век за актуалната журналистика. Отразяваше неравната борба на Куба срещу собствената му страна и писа за „Ролинг Стоунс“, когато американската рокгрупа направи исторически благотворителен концерт в Хавана. Апогеят на живота му дойде в Манагуа, когато стоеше рамо до рамо с непознати братя и сестри, с червен шал, пиян, пеейки, възторжен от победата на сандинистите. Бъдещето щеше да бъде в ръцете на недъгавите, онеправданите, благодетелните и бедните…

Оскъдните му любовни връзки потъваха като Атлантида, ужасни преживявания, но компенсирани с чувството за велика, поетична саможертва. Но повечето любови умират бавно, отначало незабележимо, после човек отказва да повярва, докато по-бързият от двамата партньори се впусне в ново изживяване, а у по-бавния остава за дълго чувството за празнота и пропилян живот. Голямата любов на Рик Сандърс, мечтата за революция в Латинска Америка, умря по втория начин. Сандинистите се оказаха съвсем малко по-справедливи от предшествениците си и много по-неспособни да управляват икономика. Купуваха оръжия, а народът гладуваше. Просто смениха предишните управляващи. Затова всъщност се бяха борили. В Ел Салвадор военните вършеха зверства. Но Рик Сандърс (вече на тридесет), който правеше репортажите си тайно от планините, под постоянната заплаха от най-разнообразни тропически болести, откри, че борците за свобода не се отличават много от противниците си. Не обичаха да взимат пленници и избиваха с десетки беззащитни индианци. Той скриваше тези неща в материалите си.

В Перу репутацията му на надежден приятел на революцията му предостави уникалната възможност да отразява дейността на „Сендеро Луминосо“ отвътре. А отвътре бе гнило, по-ужасно от най-страшния ад, измислен от коя да е религия. За пръв път той живееше в постоянен страх за живота си. Без да се самоуспокоява със старите морални оправдания. Стана свидетел на кланета на цели села, чиито обитатели нямаха представа защо умират. Тази диващина беше по-ужасна от всичко видяно в Чили, където при последното си посещение завари икономически разцвет, който не се припокриваше ни най-малко с представите му. Спасението му дойде, когато сендеросите го натовариха на една лодка за Икитос с поръчение да разкаже на света за терора на перуанското правителство, за зверствата на армията на Лима и за неизбежната победа на революцията.

Отиде на север, в Колумбия. Но довчерашните борци за свобода бяха станали наемници на наркобароните от Кали и Меделин. Или бяха започнали собствен наркобизнес. Когато направи репортаж за „Радио Пасифика“, собственост на един бивш марксист, го измъчваха със запалена цигара, след което се съмняваше, че ще може да прави отново секс.

Успя да прави секс. Но явно не беше вече така привлекателен за младите туристки на революцията и отегчените от добрите колежи в родината. Ожени се импулсивно за венецуелка, но тя го изостави веднага щом разбра, че съпругът й обеднява безвъзвратно. Може би имаше дете от нея, но не беше сигурен.

Деградираше, продаваше все по-малко материали, тъй като страните се демократизираха без участието на революционерите и пазарните икономики заплашваха да успеят, където всеки здрав разум виждаше пълния им провал. Все по-малко редакции купуваха статиите му и плащаха слабо и нередовно. Ставаше все по-трудно да пише. В упадъка на революционните идеологии той се сблъскваше с кокаин и алчност. Новият терор бе жесток и бърз, лишен от всякакви философски основи. Върна се в Никарагуа, но там всичко се беше променило. В Куба всеки го молеше да му помогне за преминаване в Маями, старите му приятели бяха изморени. Великият съветски поддръжник на революциите бе умрял, единствено продаваните от него оръжия все още убиваха. Всички мечти, които правеха лишенията, болестите и самотата поносими, бяха изчезнали в аналите на историята.

Накрая се установи в Боливия, където животът не беше толкова скъп, и се издържаше, като вършеше това-онова за боливийци, поласкани от мисълта, че американец им върши черната работа. Животът го изхвърли в мизерна стая на затънтена уличка в Ла Пас с една последна мечта.

Пишеше роман. Книга, която да отрази разочарованията му от континента-осиновител. Всички пропилени съдби и мечтите, разбити с приклади. Как добри мъже и жени умираха за нищо. Работеше на лаптопа, откраднат от една хотелска тоалетна, докато отразяваше някаква търговска конференция в Санта Крус. Компютърът беше единствената му ценна вещ — не само заради собствената си цена, но и защото книгата беше в него. Не можеше да си позволи да печата написаното.

Бе стигнал твърде далеч. И може би беше загубил връзка с реалността, въпреки че все още изпитваше нормална потребност от подслон, храна и понякога от медицинска помощ. От време на време нуждата от жена ставаше непоносима.

Вярваше, че книгата му е хубава. Беше открил в себе си способност да съчинява и пишеше за интересни неща. Книгата бързо тръгна в друга насока и се отдалечи много от полемиката, която бе смятал да създаде. Герои, които в началото трябваше да са лоши, станаха сложни образи, хора, раздирани от противоречия, докато тези, които трябваше да са герои, се изправяха срещу доброто. Лявото и дясното започнаха да изглеждат еднакво. В крайна сметка героите му се опитваха просто да оцелеят, без да се интересуват, че около тях се пише история. След повече от двадесет години писане той се бе научил да казва истината.

Това беше последната велика цел в живота му.