Ралф Питърс
Залезът на героите (22)

21.

Анхел презираше мъжете и жените, които го заобикаляха в Панама. С безизразни лица през деня и шумни през нощта, те затвърдиха мнението му на планинец, че хората, живеещи в равнината са мръсни и развратни. Жени, прилични на болни маймуни, чукаха на вратата на стаята му, хилеха се пискливо и предлагаха съмнителните си услуги. Анхел не им обръщаше внимание и чакаше сутрешният порой да отмие тези човешки отрепки в дупките им. През нощта не можеше да спи и болката в стомаха често го караше да прибягва до кофата в единия ъгъл на помещението. Понякога изкарваше и кръв.

Тревожеше се за сестра си. Нямаше да види дълго време нито нея, нито майка си. Вече живееше в друг свят и можеше само да им праща пари и да научава от чужди хора дали са добре. Дългите дни, прекарани в самота, първо в оранжерията, сега тук, му даваха много време за мислене. Прекалено много време. Стигна до извода, че човекът е мръсно същество, божия грешка, и че всеки е осъден от самото си раждане. Нещо като това, дето проповядват свещениците. По-малко жестоко, но в някои отношения по-гадно. Най-доброто, което можеше да направи човек, бе да запази честта си. Достойнството беше единствената ценност.

Поне веднъж на ден го посещаваше панамец с бяла риза, разгащена, за да замаскира шкембето му. Потният му врат бе окован в златни ланци. Панамецът му носеше храна и му отпускаше по малко джобни пари, сякаш се страхуваше, че момчето ще изчезне или ще се напие. Ясно беше, че този човек не познава хората извън собствената си среда.

Все пак панамецът имаше ценни качества. Знаеше какво става в болницата на гринговците.

Една сутрин, докато мургави деца играеха и пищяха върху бунището в двора, панамецът се появи отново на паянтовата врата. Почука като курва. Носеше черни очила дори на сянка и смърдеше на сладникав одеколон. По слепоочията му струеше пот.

— Денят настъпи — каза той. — Трябва да действаш. Подготвяме документите за изписване на копелето.

Анхел не отговори и човекът продължи:

— Събирай си нещата. Ще те закарам до хълма.

Анхел имаше малко вещи и спокойно се зае да ги прибира. Но не беше достатъчно бърз за госта си, който нервно мърдаше рамене и се разхождаше напред-назад. Този гринго явно бе много важна клечка. И панамецът не вярваше, че работата ще бъде свършена добре. Анхел реши, че е слаб човек, от тези, дето лесно можеш да убиеш.

Докато слизаха по бетонната стълба без парапет, панамецът го попита:

— На колко си години все пак?

Анхел го погледна изкосо, мисълта му беше заета с доста по-важни неща, отколкото един отпуснат дебелак може да допусне.

— Достатъчно, за да убия, когото трябва — отговори Анхел и погали пистолета, скрит под якето, купено от един магазин за източни стоки. На гърба му бяха изрисувани дракони и беше много красиво. В Панама бе ужасно горещо и трябваше да си купи нещо по-леко от коженото яке. За да прикрие пистолета. Оръжието беше вярно като божия глас. Пистолетът бе по-добър от свещеник.

Панамецът излая към групата деца, събрани около колата му — зелен мерцедес с ръждясали джанти. Анхел си спомни собственото си детство и повика пак децата. Подаде им кесия с бонбони, която бе взел от стаята си, за да заличи всяка следа от пребиваването си там.

Най-смело се оказа едно момиченце, тъничко като палмов лист. То се примъкна към него и внезапно грабна плика от ръцете му. После заедно с другарчетата си побягнаха с победоносни писъци.

— Боклуци — изсъска презрително панамецът.

— Да — съгласи се Анхел, като си мислеше за цялата им страна.

Панамецът прибра единствения сак на Анхел в багажника сред пробити бидони, инструменти и стари автомобилни гуми.

— Помниш къде трябва да отидеш след това, нали? Не се бави.

Анхел кимна. Безпокойството на мъжа беше обидно и несправедливо.

Купето на колата се пълнеше постоянно с дим и дори отворените докрай прозорци не помагаха. Докато пътуваха, градският въздух ги покри с мръсотия. Претъпканите автобуси бълваха отрова от ауспусите си. С бръмчене и дрънчене старият мерцедес се добра до подножието на хълма с развято панамско знаме на върха. Движението беше толкова натоварено, че Анхел щеше да стигне по-бързо пеша. Но очевидно панамецът искаше да каже на шефовете си, че е направил всичко, което зависи от него, за постигане на успех.

Като наближиха постройките на представителството на Съединените щати, панамецът започна да нервничи и точно преди площадчето, където местните се трупаха да чакат автобус, отби и каза на Анхел да слиза. Веднага след като хлопна вратата зад гърба му, той потегли.

Анхел тръгна бавно нагоре покрай кафявите и черни лица на тези, които нямаха пари да си купят коли. Някои бяха облечени чисто и имаха приличен вид, докато други бяха мръсни и раздърпани като доскорошните му съседи. Млада жена с буйна коса и бяла блуза го накара да се обърне, но той бързо си спомни за жените и колко трудно е да се оправяш с тях и отново се съсредоточи върху работата.

Нямаше много гринговци. Беше чул, че се махат. Но постройките, които им принадлежаха, имаха най-добър вид от всички останали в града. Местни, обути с дънки, работеха на поляните и подрязваха храстите. Янките поне имаха някакво самоуважение. Анхел си помисли, че от него можеше да стане добър гринго, ако беше роден на север.

Единственият проблем с болницата беше, че човек не можеше просто така да се мотае наоколо. Тук беше много по-различно от мизерията в центъра. Никой не стоеше без работа. Гринговците постоянно бързаха нанякъде. Най-доброто прикритие беше да седне на една пейка пред входа на болницата, с лице към паркираните коли, все едно че чака някой да мине да го вземе. С други думи, да седи с гръб към сградата.

Поне улицата беше тиха. Щеше да чуе всяко движение зад гърба си. И можеше да види всеки излязъл от болницата, щом стигне до улицата. Имаше и добра възможност за бягство между къщите, така щеше да се скрие за секунди от евентуалните преследвачи. Панамецът го беше уверил, че Чърч няма специална охрана, няма телохранители. Като цяло, изглеждаше много по-лесна задача от повечето работи, които беше изпълнявал досега.

Извади от джоба си някаква книга. Не можеше да я прочете, дори и заглавието, но я беше избрал заради корицата — гол до кръста войник. Мъжът имаше страхотни мускули и беше препасан с патрондаши за картечницата, която държеше. Изглеждаше като истински мъж. Анхел бе решил да започне бодибилдинг веднага щом финансовото му състояние го позволи. Илюстрацията на корицата щеше да му служи за пример.

Книгата беше само инструмент, извинение да седи на пейката. Но само като я държеше в ръце, Анхел се чувстваше изпълнен със сили. Всеки минувач щеше да си помисли, че е мъж, който може да чете. Държеше книгата гордо, малко вдигната, за да е сигурен, че всеки ще я забележи.

Минувачите бяха малко и никой не му обръщаше внимание. От време на време отделни хора или групи от хора излизаха от болницата, но неговият човек го нямаше. Сирената на една линейка го стресна. Но тя слезе надолу и зави към моста през канала.

Жегата го задушаваше като планина от одеяла. Плажът, слънцето изобщо не приличаха на туристическите брошури. Времето беше неприятно. Потеше се в новото яке и му се щеше да може да го махне. Може би, помисли си, трябваше да си купи като ризата на панамеца. Под нея щеше да успее да скрие пистолета. А може би не. Беше твърде тънка и оръжието щеше да прозира. Всичко трябва да се обмисля добре.

Русо момиче, очевидно гринга, премина по отсрещния тротоар и той не се стърпя да я погледа. Памучната й блуза беше по-различна от тези на местните жени и се носеше около тялото като развята от собствения й бриз. Косата й беше мека и изглеждаше много чиста. Приличаше на жените от филмите.

Може би с такова момиче щеше да е различно. Може би те имат достатъчно мозък, за да уважават мъжете заради истинските им качества. Не можа да не си представи живота си с нея. Тя се спусна надолу по хълма, отнасяйки красотата от един различен свят, и Анхел започна да си мечтае как я спасява от беда и така спечелва уважението и любовта й.

Тежката врата се отвори. Зад гърба му. Анхел отпусна книгата и погледна през рамо с престорено спокойствие.

Той беше. Грингото.

Чърч се движеше подкрепян от жена, за която Анхел знаеше от снимките, че му е съпруга. Отзад вървеше мъж в униформа, но не изглеждаше да носи оръжие. Не беше телохранител. Чърч се усмихна и, изглежда, твърдеше, че може и сам да върви. Но залитна по ниските стъпала и другите го хванаха отново.

Лесна работа.

Анхел спокойно прибра книгата в задния си джоб, стана и се протегна, сякаш гърбът го е заболял. Запъти се с отмерени движения към пресечката на алеята с тротоара на улицата.

Американците дори не го забелязваха. Цялото им внимание беше съсредоточено да помагат на Чърч да стигне до паркираните коли.

Анхел усещаше твърдия пистолет, опрян в тялото му. Но беше още рано да го вади. Всичко трябваше да стане много бързо.

Вървеше бавно, като от време на време хвърляше поглед назад, като че гледа дали не идва автобус или кола. Изчакваше най-подходящия момент.

Оставаха секунди. Няколко секунди.

Чърч се опита да се освободи от помощниците си. С нервна усмивка. За момент Анхел го погледна в очите, но американецът пропусна погледа му.

„Да — помисли си Анхел. — Точно така.“

Накрая забърза крачка към тримата, извади пистолета с точно премерено движение и насочи дулото.

Жената го забеляза. И беше бърза. По-бърза от всеки мъж. Безмълвно тя се изпречи пред съпруга си.

Анхел нямаше добра видимост към жертвата. Подвоуми се за секунда, мъж на честта до последно, никога нямаше да нарани жена. Преди да преодолее стъписването си, един снайперист от Специалните части, заел позиция на покрива на една съседна сграда, го застреля в главата.

 

 

Елегантно облечен стар човек препускаше на шоколадовокафявия си жребец покрай редицата дървета. Дните и нощите му се бяха превърнали в още по-скучна рутина отпреди и той се стремеше да запълва плътно времето си с работа или физическа дейност. Сега не държеше любовница, въпреки че от време на време си спомняше за последната, полякинята, която отпрати по-рано от предвиденото. Заряза дори любимото си занимание — слушането на музика. Музиката носеше спомени или го караше да мисли за неща, които не може да понесе. Сега не му оставаше нищо, което да осмисли живота му, след смъртта на дъщеря му и изчезването на племенника му (вероятно и той мъртъв).

Опита се да играе и загуби.

Бизнесът, от друга страна, вървеше добре. Уреди отношенията си с колумбийците и получи изгодни позиции. В същото време продължаваше тайното сътрудничество с новите партньори от Сау Паулу. В крайна сметка имаше хляб за всички, като се има предвид огромното търсене на кокаин по света. Дори изнасяха за Русия, което го забавляваше. Бизнесът обещаваше все по-големи приходи с влошаването на ситуацията там. Това беше най-хубавата страна на търговията с наркотици. Депресии, кризи, природни бедствия увеличаваха още повече желанието на хората да избягат от действителността.

Конят тропаше с копита по познатия път, малко тромав по меката почва, твърде съвършен за света, в който живее. Дъждовният сезон бе отминал, но земята още не беше изсъхнала. После дългото южно лято щеше да превърне калта в прах и цикълът да започне отначало.

Колко още такива цикли щеше да преживее?

Редицата от дървета зави рязко. Приближаваше открит участък на пътя, който изсъхваше по-бързо; там имаше възможност за галоп, да пришпори животното, да го изпита. И себе си. Първите лъчи на слънцето прорязаха равния хоризонт.

Преди Фон Райнзее да забие шпори в хълбоците на коня, от дърветата излезе човешка фигура.

Беше племенникът му. Небръснат. И с автомат в ръцете. Приличаше на скитник.

Фон Райнзее дръпна юздите и животното пристъпи леко назад, пълно с енергия.

— За бога, Рафаел. Къде изчезна? Помислих си, че съм те изгубил.

С каменно лице племенникът му пристъпи напред и вдигна оръжието.

— Ти я уби — полузаговори-полуизкрещя той. Лицевите му мускули бяха мъртви, очите му — диви. — Ти си накарал да я убият, чичо Кристиан. Нали?

Фон Райнзее не разбра.

— Рафаел. Стига. Не знам за какво говориш. Просто се радвам, че се върна.

Конят не се успокояваше. Усещаше опасност.

— Ти я уби — каза безизразната маска. Дивите очи започнаха да се навлажняват.

Шокиран, Фон Райнзее си помисли, че се сеща за какво говори Рафаел.

— Господи, Рафаел. Да не мислиш, че аз съм накарал да убият собствената ми дъщеря? Ева?

Младият мъж стреля. Но се целеше в коня, в главата и шията му. Прекрасното животно потръпна, подскочи нависоко, в главата му зейна дупка. Завъртя се и се строполи, повличайки стареца на земята. Бедрената кост на ездача изхруска като сухар, когато едрото животно се стовари върху нея.

Фон Райнзее отвори уста и от гърлото му се изтръгна звук, подобен на животински рев. Падането беше жестоко и рамото му също бе счупено, въпреки че той не си даваше сметка за това в момента.

Племенникът му се приближи и застана над него, като че има намерение да уринира отгоре му. Но ръцете му стискаха автомата и чакаше старецът да се съвземе и да възвърне чувството си за реалност.

— Защо? — попита Фон Райнзее накрая. — Защо, Рафаел? — Не разбираше нищо. Смъртта на великолепния кон. По-малката смърт на крака му и необходимостта да овладее шока и болката, да не показва слабост пред никого.

— Ти я уби — повтори младият, този път с още по-голяма убеденост. И изпразни пълнителя в чичо си.

Старецът беше як, а младият човек — свикнал повече да си служи с мобилни телефони, отколкото с оръжия, не успя да удържи на отката на автомата и само три куршума попаднаха в целта. Поразиха корема малко под сърцето. Раните бяха смъртоносни, но старецът имаше достатъчно време да премисли случилото се. С кръв на устата той промълви:

— Семейство.