Ралф Питърс
Залезът на героите (23)

Епилог

— Но аз никога не получавам по-малко от много добър — възрази младата жена.

Чърч я погледна с повече съчувствие, отколкото можеше да си позволи да покаже. Беше от тези студенти, за които понятията са твърде трудни за запомняне, и косата й не се подчиняваше на гребени. Седеше в кабинета му в априлския ден и гледаше на целия свят като персонаж от картина на Вермеер^[1]. „Жена, която оценява работата си.“

— Като напишете нещо за много добър — каза Чърч, — ще ви пиша много добър.

— Обикновено получавам отлични оценки.

— Когато напишете нещо за отличен, ще ви поставя отличен.

Тя го погледна, сякаш всеки момент ще заплаче.

— Но какво й има на работата ми?

С енергията на самотна студентка тя бе написала две и половина страници голям формат на тема: „Непоносимото положение на жените в Перу“. Критиката му бе почти толкова дълга, с червен химикал. Не беше потърсила никакви факти и дори не беше редактирала работата си, преди да я предаде.

Дори при това положение, ако се беше поддал на симпатиите си, Чърч можеше да й постави отличен. Девойката, седнала пред него в бледата светлина, искаше да промени един свят, който още не познава, и точно този стремеж да направи някакви въображаеми неща по-добри, без да има представа от тях, нажежи въздуха между тях. Но сега целта му беше да научи колкото може студентите си поне на частица реалност. Работеше в малък провинциален колеж в Охайо, младите мъже и жени, които обучаваше, не си бяха дали труда да кандидатстват в по-добри училища. Бяха предпочели да си изкарват хляба по-близо до вкъщи, да си плащат таксите и да не се отделят от социалната си среда.

— Преди всичко — започна Чърч — вие цитирате само един източник. И то телевизионен репортаж. Спомняте ли си, когато говорихме за източниците? — Погледна младата жена и разбра, че тя мисли нещо друго и изобщо не го слуша. Но продължи с това, което беше длъжен да й каже. — Не сте подкрепили с факти никое от твърденията си. Нито сте изложили логиката на аргументите си. — Наведе се напред, за да привлече поне малко вниманието й. — Това, което виждам в съчинението ви, са достойни за уважение, но безпочвени емоции. И… честно казано, госпожице Маккинън… трябва да поработите повечко по правописа си.

— Но аз използвах „Спелчек“^[2].

Чърч отвори уста, после реши, че е по-добре да не отговаря. Питаше се по каква учебна система работят другите преподаватели. Вече беше смъкнал значително критериите си, за да избегне отпадането на тези студенти, които поне посещаваха занятията и правеха каквото им се каже.

Като помисли мълчанието му за слабост, студентката добави:

— Освен това предадох работата си навреме.

Чърч кимна в знак на съгласие.

— Това е една от причините да не ви поставя среден.

Беше си помислил, че е готова всеки момент да избухне в плач, но тя се разгорещи.

— Вие просто не разбирате.

Беше откровена и тъжна, и прекрасна, с пръсти, стиснали листата в папката, неволен умолителен жест.

— Какво не разбирам? — попита Чърч със спокоен глас, който беше използвал често в Боливия.

Студентката отметна кичур коса от ъгълчето на окото си.

— Като мъж, не можете да разберете как страдат жените в Латинска Америка. На какво са подложени. — Погледна го ядосано. — Не сте квалифициран.

Чърч забеляза, че студентката веднага съжали за тона си. Войнственият й изблик беше само опит да подражава на нещо, което е чела в някое списание или чула от приятелки. Изражението й бе такова, сякаш очаква да я накажат за думите й.

Потопен в удобствата на родината си, където семейството му процъфтяваше и всичко изглеждаше много лесно, Чърч едва не започна да й разказва цял роман. За страданията на една лекарка, за добри намерения и безсмислена смърт, за посланици, които се справят толкова зле с работата си, че могат само да получат повишение. За деца-убийци, избори и една затънала сред блатата клиника, построена само за да остане празна поради липса на финансови средства. И за жестоката красота на света.

Но не каза нищо. Не искаше да се превръща в един от онези досадници, които убиват интереса на младите с безкрайните си спомени. А има, разбира се, неща, които не се изразяват с думи. Накрая той просто погледна за миг през прозореца, към зелените морави и безкрайния танц на катеричките.

— Докато и двамата станем по-квалифицирани — каза той на младата жена, — ще мине доста време. Дотогава ще оценявам такива работи с добър.