Ралф Питърс
Залезът на героите (15)

14.

Дрю Макколи благодари и каза на младата жена с менюта в ръката, че и сам ще се оправи. Закъсняваше, което не беше обичайно за него, но знаеше, че Кейдж ще го чака. Беше един от малкото му близки хора в този град, където приятелите са рядкост.

Обикновената обедна тълпа в „Джорджа Браун“ допиваше последните глътки минерална вода или бързаше с кафето. Времето за ядене привършваше и следобедната работа чукаше на вратата с всички телефони, факсове и детайлно подготвени документи. Само някои от клиентите се бавеха още с десерти или втори кафета, повечето бяха безделници или гости от други градове, дошли да позяпат и похапнат.

Един бивш и бъдещ кмет, човек известен с апетита си, седеше пред виното си със захар и лимон с трима познати: един от онези пътуващи типове, Кънектикът-Ню Йорк, които харчат чуждите пари; млад, сериозен църковен помощник с цветни кръпки на реверите; и млада жена с шоколадов цвят на кожата, която само се усмихваше мълчаливо. Кандидат-кметът забеляза Макколи и кимна за поздрав, получавайки в отговор същото. Човек никога не знае от кого ще има нужда.

Макколи се усмихна разсеяно и на другите познати и непознати, докато прекосяваше ресторанта. Усещаше собственото си превъзходство, докато си проправяше път сред нагъсто разположените маси и столове с преметнати през облегалките, първи за сезона шлифери. Известен със съмнителната си репутация висш служител от Търговския департамент се обърна да го поздрави.

Кейдж му помаха, седнал зад полупразна чаша, изцапана с остатъци от доматен сок. И водка, разбира се. Кейдж бе голям пияч. Но носеше много, а и положението му го позволяваше.

Макколи подаде ръка и приятелят му се понадигна, докато я поемаше, после пак седна.

— Поръча ли вече? — попита Макколи.

— Още не. Нямам много апетит напоследък.

Келнерът се появи веднага, знаеше кого обслужва. Без да погледне менюто, Макколи каза:

— От салатата с пържено козе сирене.

— Много добре, сър. А за пиене?

— Минерална вода. Газирана. Не, сега като се замисля, дайте ми от това — показа чашата на сътрапезника си.

— И на мен още едно — допълни Кейдж.

— Вие ще ядете ли, сър?

— Донесете ми пилешко.

— Печено на скара или пържено по южняшки?

— Не искам нищо пържено. И нищо много южно. По дяволите, донесете само от онези крокети с раци. Печено на скара звучи прекалено републикански.

— Нещо друго?

— Просто ми донесете още едно от тези.

— Добре, сър.

След като келнерът се отдалечи, Кейдж каза:

— По дяволите. Едно време в този град се ядеше само месо с картофи.

— Е, това е американската кухня.

— Много бях разстроен, като измислиха всички тия глупости с холестерола.

На съседната маса две жени станаха да си ходят. Макколи не ги позна и не им обърна внимание. Но едната — с ярко начервени устни — го погледна настоятелно и замачка нервно палтото си.

— Кейдж… трябва ми помощта ти.

— Изглежда, напоследък всички са опрели до мен. Видя ли последните кандидати? Какъв мухльо са издигнали за Джорджия.

— Старият Етан Плимут има неприятности на юг.

Кейдж направи презрителна физиономия.

— Етан винаги се забърква в нещо. Второкласен мозък със самочувствие на велик мъдрец.

— Той ми е приятел.

— Да. Мерси. — Келнерът донесе двете питиета и хляб. — Да пием за приятелството.

— Не става дума само за Етан.

— Тази негова жена е доста привлекателна. Обзалагам се, че Етан не може да се оправи с нея.

— Военните там са излезли извън всякакъв контрол. Нашите военни. А пресата, изглежда, го смята за страхотно. Нещо пропускам ли, Кейдж?

— А, това с полковника ли? Добре се продава. Ние не се занимаваме с такива неща, разбира се.

— „Вашингтон Таймс“ го пускат на първа страница. Цветно.

Кейдж сдъвка малко хляб и погледна, като че в кората са замесени конфети.

— Имат добро оформление на страниците. Трябва да им се признае. Далеч са от нашия стил, разбира се.

— Нещо повече. Парнъл, човекът на Пентагона в Панама. Мръсникът направо изпратил морската пехота. Или армията. Във всеки случай целият район около клиниката на онзи тип гъмжи от войници. „Вършат добро.“ Това е срамно търсене на публичност, Кейдж.

— Изглежда умен човек. Не можете ли да си сътрудничите?

Макколи взе парче черен хляб. Но не го поднесе към устата си, а само го смачка.

— Виж, проваля цялата ни политика в района. И прави Етан на глупак.

— Етан е глупак, Дрю. Не е тайна за никого.

— За бога, Кейдж. Женен си за сестра му.

— Може би не е най-мъдрото ми решение в живота. Но това е друг въпрос. Та значи Етан е загазил, така ли?

— Още не. Искам да кажа, ръцете му още не са вързани да върши по-важни и по-полезни дела. Но местната преса го е изтипосала като политическия еквивалент на Джак Изкормвача. А и нашите журналисти не са по-приятелски настроени.

— Оспорих най-острите статии.

— Не е достатъчно, Кейдж. Знаеш го. Твоят вестник трябва да вземе ясна позиция. Срещу намесването на военните. Бонапартизъм и тъй нататък.

— Бих казал, че „бонапартизъм“ звучи малко пресилено.

Клиентите бяха намалели още повече и Макколи чуваше гласа на кандидат-кмета. Изнасяше представление. Всички бяха артисти. В това поне ги биваше.

— Кейдж, не можем да се оставим на военните специално в този случай. И не само заради Етан. Знаеш, че Департаментът е под постоянно напрежение. Налага се да се намесвам лично, за да поддържам руската ни политика.

— Това е само твоя политика, Дрю.

— Военните трябва да се държат изкъсо. Не сме ли научили вече този урок?

— Знаеш ли, разбирам, че сега трябва да сме приятели с руснаците, но ми се струва много трудно. — Погледна празната си чаша. — Все пак те правят проклетата водка.

— Тази самореклама на военните трябва да се разобличи.

— Чрез малко самореклама на Държавния ли?

— Не искам изявления.

— Какво тогава се опитваш да ми кажеш през цялото време?

Келнерът се появи с живописна салата, сочна като летен пейзаж в Бъркшир. Крокетите приличаха на фиеста на Задушница.

— Добър апетит — изкомандва келнерът.

— Ето сделката — продължи Макколи, като се наведе над масата, над обяда, над светлото бъдеще. — Редакторска страница. На която ясно се показва, че този полковник — Чърч — не е герой. Напротив. Той е виновникът за смъртта на онези войници. И сега се опитва да скрие вината си с цинични игрички на благодетелност.

— Той ли бил виновен за смъртта им? Мислех, че Етан беше глупакът, който измисли забраната за оръжията.

— Полковникът му е военен съветник. Трябвало е да го предупреди за опасността.

Кейдж махна презрително.

— За бога, Дрю. Етан никога не приема съвети. Освен когато стане вече късно. Такъв си е от училище.

— Кейдж, моля те за лична услуга. За доброто на страната. Как са крокетите?

— Добре. Не мисля, че нещо вече ми се услажда. Но преди време много ги харесвах. — Вдигна поглед, като остави ножа и вилицата си. — Нека помисля, Дрю. Де да знам; не съм голям любител на военните. Както и никой от екипа. Но все пак си има норми…

— Ще помогне ли, ако се обадя на Кейт?

Кейдж се усмихна като след две питиета.

— Дрю, голям мръсник си.

 

 

Фон Райнзее се събуди потен. Сънуваше, спомни си, че в последния кошмар участваше и Ева и че беше в ужасна опасност, но не си спомняше каква точно. Седна на леглото и запали нощната лампа, за да освети изкуствения си мрак по времето, когато за другите хора е ден.

Жълтата светлина обля раменете на жената, спяща до него. Лежеше по корем, дишаше на пресекулки през полуотворената си уста, чаршафът беше набран като застинала морска вълна под мишниците й. Кожата й бе нежна и гладка; краката — изящни; правата, добре оформена коса — толкова светлоруса, че изглеждаше почти бяла.

Беше полякиня, една от дългата поредица жени, които той си осигуряваше, задържаше шест седмици, ако му харесат, след което биваха отпращани с щедро възнаграждение, преди да започне да се привързва към тях. Тази щеше да му липсва. Беше твърде скромна, за да му досажда с преструвки, а тялото й — рядко елегантно. Въпреки това ставаше агресивна, даже малко страшна, когато се възбуди наистина. Страстта й му напомняше за Хайфец в „Рицаря“. Беше интелигентна и начетена. Ако страната й не беше пропаднала толкова, сигурно щеше да има по-добра съдба от платена любовница. Но Маркс беше прав в едно: икономиката е основата, на която се гради обществото.

Внезапно тя отвори очи, замижа, заслепена от светлината. Обърна се, като издърпа чаршафа зад себе си с грациозно движение, и се подпря на лакът. Белите й гърди се залюляха.

— Pan?^[1]

— Няма нищо — каза той, зарадван от гледката на тялото й, от аромата й. Беше нежна, макар и със строги черти, като звука на самотно виолончело.

Тя отметна кичур коса от лицето си и го загледа за миг. Той се запита как ли изглежда светът през нейните очи. Винаги се беше отнасял добре с жените, дори им даваше да си мислят, че имат някакъв избор, но рядко получаваше повече от обикновено телесно удоволствие. С тази беше различно и той се замисли дали да не я отпрати предварително.

— Заспивай, дете мое. Ще загася.

— Не ми пречи — каза тя сънено, искрена и нежна. Способността на хората за интимност дори при жестоки обстоятелства винаги го бе озадачавала.

Той загаси лампата. Заради гостенката си. На тъмно му беше добре, уютно, и успя да се ориентира до един шкаф, за да си намери пипнешком чиста пижама. После напипа вратата към личния си кабинет.

Преоблече се, сгъна мокрите дрехи, после извади томче на Шилер. Но остави книгата отворена, без да я чете. С толкова много неща се занимаваше. Трябваше да държи внимателно юздите, нито много опънати, нито много отпуснати. Отново се замисли за Ева; какво ще прави с нея; после, ядосан, си спомни за хората в Ла Пас. Ако изобщо можеше да се нарекат хора. Беше ги попритиснал и сега тичаха презглава да пращат помощ в Мендоса. Но бяха толкова тромави, некадърни, непригодни за съвременния свят, че щяха да им трябват дни, докато изпратят каквото и да било. Правителствата на юг от Рио Гранде бяха динозаври от деветнадесети век, изправени срещу изискванията на двадесет и първи. Обикновено това улесняваше бизнеса му. Но в такива ситуации като сега некадърността направо го вбесяваше.

Добре, че са янките. Веднага изпратиха хората си на помощ. Щяха да умрат, разбира се. Но бяха полезни. Трябваше да е сигурен, че Ева няма да е сред тях, като почнат да ги избиват. Рафаел трябва да се погрижи за това.

Рафаел. Фон Райнзее поклати глава. Онази жена бе направила сцена в ресторанта и хората говореха. Носеше само неприятности. Твърде добър кон за Рафаел. Сега Рафаел бе отишъл в Ла Пас след нея. Каква глупава недисциплинираност, слабост, но Фон Райнзее го разбираше. Предпочиташе да се изправи срещу което и да е правителство в света, отколкото да се бори с нечии чувства.

Въпреки това Рафаел трябваше да си свърши работата. Ева да бъде отстранена от Мендоса. Преди утре да се съмне. Фон Райнзее се наведе силно напред, като едва достигна телефона. Набра три цифри.

— Бенито. Намери господин Гутиерес в Ла Пас. Искам да го чуя. Да се обади точно в шест тази вечер. Да. Това е.

Стана, за да върне по-лесно слушалката, и остави книгата до телефона. Започна да се разхожда. Щеше му се да послуша музика, но не искаше да смущава съня на жената в съседната стая. Не беше кавалерско.

Колко неща трябваше да върши едновременно. Даже Рафаел нямаше представа. Не че не можеше да му се довери. Просто така работеше. Споделяше само толкова информация, колкото се налага.

Ето например работата с бразилците. На Рафаел бе казал, че са бъдещите партньори на семейството. Всъщност въпросът стоеше отворен. Главната му цел беше да насъска колумбийци и бразилци едни срещу други. Американците щяха да са катализаторът на реакцията. Но само Фон Райнзее го знаеше. Тревожеше се от разрастването на влиянието както на колумбийците, така и на бразилците в Боливия, бяха го изтласкали в неизгодна позиция. Сега, докато се избиваха взаимно, която и страна да надделее, щеше да е толкова слаба, че Фон Райнзее, с всичките си връзки и средства, щеше да се окаже незаменим партньор за много дълго време — и щеше да е в много силна позиция за преговори. Така че нека негодниците от Кали и Сау Паулу се боричкат. Да наквасят земята с кръвта си. Няма да е голяма загуба.

Фон Райнзее си сипа чашка крушов ликьор „Цвак“ и взе бутилка минерална вода „Юберклингер“ със син етикет от минихладилника, вграден под една от етажерките за книги. Алкохолът щеше да му помогне да заспи, а водата — да предотврати обезводняването. Трябва да се мисли в перспектива.

След като утоли жаждата си, той се върна в тъмната спалня, хладна като бутилка мускат. Намери пипнешком леглото и се пъхна под чаршафа и лекото вълнено одеяло, като се настани така, че да усеща топлината и аромата на полското момиче, без да се приближава много.

 

 

— Ан, наистина съм много зает. — Плимут вдигна глава от телеграмата, която редактираше, само колкото да се увери, че тази, която го безпокои, е жена му. Всичко в него: липсата на емоция в очите, небрежното кимване, вратовръзката, която като че никога не висеше право надолу, олицетворяваха десетките пропилени години в живота на Ан.

— Няма да ти отнема много време, Етан. Аз напускам.

Трябваше да мине време, та думите й да проникнат между по-важните мисли.

— Какво?

— Напускам Боливия. И теб.

Той я погледна, като че бе внесла мъртва котка в стаята.

— Не говори глупости, Ан.

— Не се отнасяй покровителствено с мен, мръсник.

Той се изправи на стола. На ъгълчето на устата му висяха тъмни трохи.

— Ан. За бога. Говори по-тихо. — Погледна стената, зад която се събираха членовете на екипа за поредната среща. Ан беше минала като тайфун между тях. Успокоен от безучастността на стената, той се обърна нетърпеливо към жена си:

— Кажи сега… какво означава това?

След като успя най-после да привлече вниманието на съпруга си, Ан понижи глас:

— Нищо не означава. Просто ми писна от всичко, Етан. Всичко е една голяма илюзия, до гуша ми дойде.

След минутка размисъл той най-после загря.

— За бога… не е някой от посолството, нали? Не и от моето посолство.

— Не, Етан.

— Да не е боливиец? Ан… за бога…

— Не те напускам заради друг мъж. Просто те напускам. Не разбираш ли?

Той най-после влезе в час.

— Ан… животът, прекаран заедно… имаме здрав брак…

Тя се изсмя.

Съпругът й се изправи.

— В сравнение с приятелите ни. Знаеш какво имам предвид.

С тих глас, събрал леда от десетилетия, тя каза:

— Не сме се възползвали от брака си с години. Знаеш го много добре.

Той понижи глас, като че участва в състезание кой ще говори най-тихо:

— Ако е за секса… трябваше да ми кажеш…

Тя отново се изсмя, усещаше, че е невъзможно да запази жестокостта в гласа си. Спомни си нощта, когато го изненада в банята да мастурбира. Беше предпочел това пред нея. Това бе може би най-унизителният момент в живота й.

— Зает си. Не искам да отнемам повече от ценното ти време. Знаеш ли, за малко да се кача на самолета, без да ти се обадя. Но не исках да се проявя като страхливка, Етан. Мисля, че и на двамата ни е писнало вече.

— Почакай малко, Ан.

— Чакам от години.

— Моля те. Ан, да не правим скандал.

Тя се изсмя кратко. Огледа безличния кабинет. Докато преодолее отвращението си към човека срещу нея.

— Няма да има скандал. Ще си тръгна тихо. Кажи им, че съм болна. Измисли каквото искаш. Ти си отличен лъжец, Етан.

— Ан, никога не съм те лъгал и съжалявам…

— Спести си думите. Сбогом, Етан.

Тя се обърна, за да не го гледа повече, и тръгна към вратата. Сега, като си каза всичко, в жилите й потече цяла река от чувства. Питаше се дали наистина мрази мъжа, с когото е прекарала почти половината си живот.

Той я повика:

— Ан. Ани. Моля те.

Тя затвори очи и се обърна. Като се почувства достатъчно силна, отново ги отвори. Като дете, което гледа филм на ужасите.

— Какво?

— Ами дъщеря ни? Какво ще стане с малката Робин?

— Робин е вече на петнадесет. Тъкмо ще има с какво да се перчи пред съученичките си.

Плимут поклати глава и вдигна изцапаните си с мастило пръсти.

— Много си жестока, Ан.

— Да. Слава богу.

— Ан… ами къщата? Домът ни в Потомак.

— Твоя е. — Тя почти се изплю. — Прощален подарък.

— Знаеш, че не мога да си го позволя. Поддръжката… посланическата заплата… знаеш, баща ми загуби всичко.

Тя се замисли за миг.

— Ще подпишем договор.

Той стана. Сякаш бе забравил как се прави. Беше висок мъж, но сега раменете му бяха увиснали. Действителността го смазваше. Ан никога не беше виждала толкова отчаян мъж. Хареса й, че го е развълнувала поне веднъж в живота си.

— Ани… можем да уредим нещата. Помисли си за хубавите моменти.

Тя се извърна, преди да отговори.

— Хубавите моменти не продължиха и пет минути.

— Не. В никакъв случай. Не разрешавам — каза Плимут.

Посланикът стоеше пред големия прозорец с толкова дебели стъкла, че всичко навън изглеждаше размазано. Бронирано стъкло. Тази мисъл накара Зигер да се усмихне тъжно. През последните няколко дни му се струваше, че вътре в посолството има повече хора, които искат да застрелят Плимут, отколкото вън. Дори жена му беше сред тях, ако се съди по изражението й, като си тръгваше.

— Хенри — продължи Плимут, — това е последната ми дума. Ако си толкова болен, че да не можеш да отидеш, ще отменим акцията. Имам предвид, да я отложим. Искам ти да командваш. Никакви заместници. — Погледна към Зигер като към краставо псе.

Васкес потрепери. Наистина не изглеждаше добре.

— Господин посланик… не можем да отлагаме… свършихме много работа, подготовка… а боливийците… — Погледна Зигер. — Курт е вътре в нещата… има опит като командир…

Плимут удари масата с ръка. Но беше твърде висок и не уцели ъгъла. Жестът не постигна желания ефект. Това го разяри още повече.

— Учили са ме (с голяма мъка) да не се доверявам на военни. Всъщност започвам да подозирам заговорничество с някои среди тук — една финансирана от кокаина диктатура не е ли най-подходящото нещо за строител на империи като Парнъл? — Извърна лице, като че да плюне. — Да вървят по дяволите боливийците. Писнаха ми техните маймунджилъци. — Удостои света зад стъклото с презрителен поглед. — Толкова са се корумпирали, че се самозабравиха. Но сега ще играят по моята свирка. Аз дърпам конците.

Хенри Васкес вдигна ръце. Като че моли някаква жена.

— Сър… искам да командвам нападението. Но както казах… имам такова разстройство, че едва седя.

Плимут скръсти ръце.

— Ами тогава взимай „Ломотил“. Пий много „Ломотил“. Не ме интересува. Или ще водиш мисията, или я отлагам.

Васкес потрепери.

— Извинете ме. Извинете, сър. — Стана бързо и се затича към вратата.

Когато агентът на УБН излезе, Плимут погледна вицеконсула и представителя на ЦРУ Изпръхтя, после се обърна към Зигер и Лутър Дарлинг.

— Мислите ме за глупак. Но знам какво правите. — Погледна за кратко Дарлинг, после, даже с по-голямо отвращение, обърна очи към Зигер. — Мислите, че не знам. И двамата сте замесени. Правите ме на глупак. Знаете ли какво? Няма да се дам току-тъй. Ще има разследване.

Зигер не отговори. Беше уморен, недоспал и още не се бе адаптирал към надморската височина. Бе работил по-усилено от всякога, да учи, организира, координира — да прави неща, с които един офицер може да предотврати някое нещастие. Още не се доверяваше на методите на Васкес въпреки успеха при първото нападение. Имаше нещо страшно гнило в цялата операция, но не можеше да каже какво. Знаеше само, че ако има акция на следващия ден, той трябва да я планира поне малко по-добре от предишната. Ако имаше избор, щеше да предпочете отстраняването на Васкес.

Нямаше повече доверие на никого в посолството освен на капитана, седнал до него.

— Вие — обърна се Плимут към Лутър Дарлинг. — Знаете ли защо ви повиках на това събрание?

Дарлинг поклати глава.

— Не, сър. Не знам.

— Сега ще ви кажа. Знам какво сте. Гаден малък шпионин. Предател на целостта на посолството. Врете си носа, където не ви е работа. Когато имате задължения за вършене. Ами да ви кажа, капитане. Отивате на полето. Ще останете там. Ще се опитате да поживеете известно време с боливийските си приятелчета в буша. И ще започнете, като ги напътствате по време на операцията. Не искам да ви виждам повече в Ла Пас. Точка.

— Слушам, сър. Но, струва ми се, току-що се канехте да отмените операцията, сър. Или да я отложите.

Плимут отвори уста, но в този момент вратата се отвори. Беше Хенри Васкес. Агентът зае отново мястото си на масата. Лицето му беше мокро, като че се е мил, но не е имал кърпа.

— Извинявам се.

— Хенри — каза нервно Плимут, — какво ще правим? Ще можеш ли да оглавиш операцията? Или да я отменим?

— Сър…

— Да или не?

За миг видът на агента стана още по-плачевен. Седеше изпотен, с шкембе, провиснало над колана.

— Отивам — каза тихо Васкес. — Ще направя всичко възможно.

Посланикът се усмихна. Леко.

— Е, това е. Така те искам. Ще стане, Хенри, ще се справиш.

— Сър — намеси се Зигер, — не може така. Хенри е много болен. Вижте го. Можем да го отложим. Какво ни пречи?

Васкес вдигна пребледнялото си лице.

— Не. Никакво отлагане. Вече всичко е готово.

Плимут подсмръкна.

— Нещата стават май много напечени за служителя на Пентагона?

— Сър — продължи Зигер, — казвам ви направо — операцията е глупава. Планът е некадърен. Не можем да измислим по-добър план, за да пратим хората на сигурна смърт. Да се кацне направо върху целта. За втори път в една седмица. Става вече прецедент и…

Посланикът вдигна ръка.

— Добре, Зигер. Ако те е страх, не ходи.

Зигер стисна зъби. Плимут се усмихна.

— И така. Всичко е уредено. — Обърна се отново към Хенри Васкес. — Хайде, Хенри, сега си почини. Утре е велик ден. — Погледна часовника си. — Кога заминавате? В полунощ? Приключвате с това и нищо вече няма да ни спре. Ще им набутаме програмата за изкореняване в устата, че да им стане вкусна. — Плесна с ръце и огледа присъстващите. — Хайде, момчета. Горе главите.

Като излизаха, Зигер се приближи до агента на УБН.

— Хенри… това е лудост. Сам каза, че си прекалено зле, за да оглавиш мисията. Кажи му да я отмени.

Агентът го погледна и Зигер видя страх в очите му.

— За нищо на света.

 

 

Големият самолет с боливийски отличителни знаци се приземи на пистата, готов да избяга отново в небето, колкото се може по-бързо. Течението, създадено от роторите, вдигна облак червен прах, който накара Ева да затвори очи и да наведе глава. Малки камъчета шибаха кожата и косата й, а ревът на моторите приличаше на стенанията на ранено чудовище. Самолетът се завъртя на една страна и прашната буря поутихна, но пилотът нямаше намерение да спре машините. Слухът за епидемията се беше разпространил точно когато болестта, изглежда, бе загубила амбициите си.

Ева имаше само един пациент (и той щеше да остане последният в живота й).

Беше го оставила в приказния преносим изолатор, донесен от сънародниците му. Не можеше да стори нищо повече за него, но не искаше да го оставя, страхуваше се да не го загуби, докато я няма. Но трябваше да отиде до летището.

Ева закри очи с ръка, воняща на дезинфектант. Малката врата в предната част на самолета се отвори. Спуснаха се метални стъпала. След миг, държейки се за парапета от едната страна и балансирайки със сака си, по тях непохватно слезе жена в дънки. Тя забеляза Ева и й помаха веднага щом стъпи на твърда земя. Като премина покрай крилото, вятърът от пропелера разроши бурно косите й.

Ева си помисли, че може би трябва да я пресрещне, но краката не я слушаха. Зад гърба на жената стълбата потъна в търбуха на самолета, моторите изреваха ядосано и машината потегли обратно по пистата.

Новодошлата се приближаваше. Имаше лице на силна личност, която е плакала, но е твърдо решена да не показва слабостта си пред никой друг. Ева почувства, че другата жена е по-голяма от нея във всякакъв смисъл.

Със закъснение Ева пристъпи напред и посегна да поеме сака на новопристигналата.

— Нека ти помогна, Рут.

Рут Чърч се усмихна. Усмивка на осъдена на смърт.

— Ще се справя. Как е той?

Ева още не беше готова за този въпрос. Бе мислила много за отговор, който Рут Чърч да понесе, но не можа да намери достатъчно умерени думи, които в същото време да отразяват истината.

— Чака те.

— В съзнание ли е? — Рут вече се беше запътила към джипа: не искаше да губи нито секунда.

— Не говори. Но мисля, че вижда. От време на време.

Рут Чърч кимна, прехапа долната си устна. Очите й бяха като камък. Ева й отвори предната врата, Рут внезапно я стисна за ръката.

— Ще умре ли?

Погледна Ева в очите, ужасена от очаквания отговор.

Самолетът вдигна нов облак прах и камъчета. Двете жени му обърнаха гръб.

— Не знам — отговори Ева. Но ревът на машините заглушаваше думите й.

— Моля? — Очите на Рут Чърч приличаха на цепнатини върху лицето й. Наведе се към Ева, поднасяйки ухото си до устата й.

Самолетът започна да ускорява по пистата.

— Не знам — изкрещя Ева. Но самолетът вече бе отминал и гласът й се оказа твърде силен. Рут Чърч отметна глава, оглушена. — Не знам — повтори Ева, честно и безпомощно.

— Господи — възкликна Рут, но сега говореше на себе си. Влезе в колата. Ева заобиколи джипа, за да седне зад волана. Искаше й се тази обиколка да продължи вечно или поне достатъчно, за да й даде възможност да се овладее.

Като минаваха по улиците, жителите на града се скриваха в къщите си при вида на белия джип. Сякаш Ева беше прокажена. Все още нямаше нито един случай на мистериозната болест в Мендоса и дори епидемията от холера, от която се опасяваше лекарката, не се разрасна. Но паниката в града беше очевидна.

Рут Чърч извади кърпичка и избърса челото и бузите си.

— Все забравям каква жега е тук.

— Това е най-лошият климат в Боливия, доколкото знам.

— Благодаря, че дойде да ме посрещнеш. И че се грижи за Джон. Особено заради Джон.

— Няма нищо. Това е най-малкото, което мога да направя. Ще ми се да можех да му помогна повече.

Неочаквано Рут се засмя.

— Знаеш ли, пилотите толкова се страхуваха, че не искаха да се приближат до мен. Като че може да съм се заразила телепатично. Или по телефона. Капитан Дарлинг опита всичко, почти ги заплаши с оръжие, за да ги накара да ме качат на самолета. Джон ще се разочарова от тях, ако научи. Наричаше ги „моите пилоти“. Сигурна съм, понякога си мисли, че им е баща. — Гласът й бе започнал да омеква, но изведнъж отново стана твърд. — Казват, че тази болест била ужасна.

„Да — помисли си Ева. — А откъде могат да знаят? Кой е дошъл да й помогне, та да види?“

— Рут, симптомите на Джон не са съвсем като на хората в селата. Поне на мен не ми приличат. Сигурно за теб ще изглежда ужасно, но съм видяла много по-лоши неща през последните дни. Не знам. Може да не е същата болест. Може да е просто холера с някои усложнения.

Минаха покрай старица с наръч дърва на гърба.

— „Просто холера“ — повтори Рут. — Това дава някаква надежда.

Ева стисна кормилото при вида на огромна яма насред пътя.

— Гринговците — извинявай, — вашите хора, ще изпратят специално екипиран самолет утре сутринта. За да откарат съпруга ти в болница в Панама. Обадиха се по сателита (фантастично нещо). Там ще се погрижат по-добре за Джон. Искам само да го запазя жив, докато дойдат.

— Можеш ли?

Ева не отговори. Едно куче претича през пътя, нехайно за опасностите на новото време. Ева натисна клаксона, като използва възможността да изпсува грозно на испански.

Когато Ева се успокои, Рут повтори:

— Можеш ли да го запазиш жив?

Ева отвори уста, но не промълви и дума. Чувстваше погледа на спътницата си, очакваща отговор. Размърда устни, цялата си глава, но не издаде звук. Отново си спомни колко зле изглеждаше Джон, когато го остави. Беше оцапал всичко и се принудиха да го поставят върху пластмасово легло. Когато положението станеше нетърпимо, го вдигаха и изриваха изпражненията под него. Видът му, бледите му устни я караха да иска да стисне системите, за да пуснат повече течност във вените му. За нейно разочарование американският лекар не беше донесъл никакви чудотворни лекарства. Освен силните дози антибиотици, не можеше да предложи на Чърч нищо повече от това, което Ева даваше на най-бедните индианци.

— Може да е опасно за теб — внезапно проговори Ева. — Може да е заразно.

— Аз съм му жена.

— Да. Джон говори много често за теб. Много те обича.

Колата започна да слиза от покритите с колиби склонове към блатистата равнина, където на едно възвишение стърчеше клиниката, виновна за всички тези неприятности. Двама души работеха на покрива.

— И аз го обичам — каза рязко Рут. — Дори повече от теб.

 

 

Военният лекар накара Рут да сложи предпазно облекло с качулка, която го правеше да изглежда като космически костюм. След като й каза да не докосва нищо в изолационната камера и че видът на съпруга й може да я изплаши, той я въведе в надуваемото помещение. Ева фон Райнзее ги следваше с огромния си защитен костюм. Не беше продумала, откакто слязоха от джипа. Рут съжаляваше, че се е проявила толкова необщително, но нескриваните чувства на тази жена, унинието, я дразнеха.

Джон изглеждаше по-добре от очакванията й. Поне си личеше, че е той. Друга качулата фигура го бършеше отзад с тънка кърпа, по която се виждаше кръв.

— Джон — каза Рут.

Кабели свързваха ръцете му с апарати, които не й говореха нищо: променящи се показатели, зелени вълни и начупени линии като движещи се планински вериги. В сравнение с тях Джон изглеждаше първобитно. Сякаш кожата му бе намазана със син грим. Косата му беше сплъстена и мръсна, очите му — затворени. Изпъкнали вени пълзяха по слепоочията. Гърдите му се надигаха, като че се приготвя да вдига тежести. Беше се състарил.

Рут се почувства облекчена. Почти бе свикнала с жалкото състояние на съпруга си, когато тялото му започна да се гърчи като при електрошок. Сестрата и лекарят бързо го хванаха и обърнаха главата му към кофа с отворен капак. Устата му сякаш бълваше оризов пудинг, гарниран с ягодов сироп. След миг вътрешностите му избухнаха, изливайки съдържанието си навън. Инстинктивно Рут се отдръпна, но веднага се засрами.

— Не го докосвайте — заповяда лекарят. — Ние ще се погрижим.

Ева фон Райнзее, мъничък инструмент, се впусна да помага. Джон я опръска с изпражнения. Тази интимност бе почти непоносима за Рут. Но тя овладя чувствата си. Питаше се как ще разберат, ако Джон умира.

Изолационната камера беше приказна, пълна с чудни апарати. Защо не можеха да го излекуват? С толкова много машини. За какво беше всичко това?

Като не можеше вече да издържа гледката, Рут спря погледа си на системата, започна да брои капките. Скоро започна да й се повдига и тя излезе от временната хипноза. За неин ужас Джон бе отворил очи.

Приближи се до него и застана между военния лекар и Ева фон Райнзее.

— Вижда ли?

Очите му бяха измъчени. Като че гледаха далечни демони. Никой не й отговори.

Джон потръпна още веднъж, после се успокои. Рут се ужаси, че може би той умира пред очите й, но дишането му се възстанови. Стана по-равномерно, почти нормално.

— Оставете ни сами — каза тя изведнъж. Гласът й бе достатъчно силен да се чуе през всякакво защитно облекло.

Лекарят се обърна и вдигна ръка да възрази.

— Оставете ни сами — заповяда Рут. — Искам да остана сама със съпруга си.

— Госпожо Чърч…

— Ако трябва да се прави нещо друго, освен да се бърше отзад, кажете. Ако не, оставете ме със съпруга ми.

Усети, че докторът се двоуми.

— Дайте ми десет минути с него. Пет минути. Моля ви.

Ева фон Райнзее заговори, гласът й беше заглушен от предпазната маска.

— Това няма да навреди. Да ги оставим за пет минути.

В гласа на Ева имаше нотка на съжаление, което вбеси Рут. Почувства се обидена, че тази жена може да е споделила повече от последните мигове на съпруга й, отколкото самата тя.

Докторът вдигна ръка, за да привлече вниманието й. После показа един предмет, подобен на компютърна мишка.

— Ако отново започне да се гърчи, натиснете това. Ще чакаме отпред.

Рут кимна. Вече усещаше миризмата на собствената си пот в космическия костюм. Искаше само да се махнат.

И те излязоха. Ева докосна съчувствено рамото й, но Рут не отговори. Изчака мълчешката да се оттеглят, после се обърна да се увери, че наистина са изпълнили желанието й.

Рут издърпа един стол до пластмасовото легло на Джон. Погледа за минута как диша, малките изпъкнали кръвоносни съдове на местата, където възрастта, а сега и тази болест бяха похабили кожата му, на клепачите, носа, бузите. Нещо, вероятно кръв, обагряше потта му в розово. Главата му се въртеше наляво-надясно и устните му се мърдаха като на спящ, който иска да каже нещо.

Помисли си, че няма да може да чуе името си, ако я вика, и непохватно се опита да отметне качулката на защитния костюм. Като не успя да хване ципа с дебелите ръкавици, тя ги свали и с голи пръсти откопча скафандъра. Въздухът беше хладен и смърдеше.

— О, Джон. — Сега го гледаше без пластмасовата бариера.

Взе ръката му, изненадана, че е толкова безчувствена. Кървави изпражнения бавно изтичаха зад гърба му.

— Не можеш да умреш. Джон, не ми причинявай това. — Не я интересуваше колко егоистично звучаха тези думи.

Съпругът й оставаше все така безучастен.

— Не можеш да умреш. Не и сега. Не и след като сме чакали толкова години. — Очите й се навлажниха. — Джон, мразя тези джунгли. И никога не съм се интересувала от онези развалини. Нито от църквите. Нито от тъпите грънци. — По ъгълчето на устата му се появи малко пяна и тя я избърса с пръст. — Дойдох тук само защото исках да съм с теб. Надявах се… надявах се, че някой ден няма да те назначат на нова длъжност. И ще трябва да напуснеш армията. И да останеш само мой. Завинаги. — Поклати бавно глава, с неизмерима жал. — Сега това време дойде. Отиваме си вкъщи, Джон. Сега е мой ред. Не ми причинявай това.

Тя стисна ръката му, която беше вече като мъртва, опита се да му прелее от своята енергия.