Ралф Питърс
Залезът на героите (20)

19.

Дрю Макколи се събуди рано и навлече любимия си стар фланелен халат. Обръсна се, тъй като за уикенда имаше гости у дома, и среса оредялата си коса. Изключи алармената инсталация и взе новия брой на „Вашингтон пост“. Утринта, хладна октомврийска сутрин, в която съседите все още спяха, обещаваше хубав ден. Времето щеше да е чудесно и той заедно с жена си и един стар приятел от времето, когато бе работил като журналист, и далеч по-симпатичната му съпруга щяха да се качат на Капитолийския хълм, за да закусят на „Ийстърн маркет“.

Щяха да се наредят като обикновени граждани на опашката — практика, която затвърждаваше чувството на Макколи за собственото му превъзходство над останалите — и търпеливо да си изчакат реда. След закуска щяха да се разходят под разноцветните листа на дърветата и жена му да го остави за няколко часа в службата.

Трябваше да пътува за Женева във вторник и му бяха нужни няколко часа, за да уреди няколко малки проблема, които руският външен министър не беше успял да заглади, по въпросите за Карабах, „Партньорство за мир“ и нефтопроводите. Незначителните спънки се сипеха една след друга. Някои от проблемите трябваше да се обсъдят в понеделник и Макколи искаше да бъде сигурен, че дневният ред е съставен съобразно изискванията на политиката му. Председателят бе много упорит по въпроса за партньорството и по принцип никоя от държавните институции нямаше общ поглед на нещата. Като че никой не разбираше нещата в Русия. Не разбираха, че руснаците правят неща, които изглеждат лоши, само от крайна нужда, заради повелите на историята. Не трябва от всяко малко отклонение да се прави световен въпрос. Руснаците бяха чудесни хора, интелигентни и в много случаи далеч по-привлекателни от тъпите, мързеливи американски избиратели. Москва се нуждаеше от помощ. И президентът го разбираше. През повечето време. Но останалите нямаха представа за хода на историята, за световното развитие. Да не говорим за държавния секретар с ограничения му мозък на адвокат по търговско право и острата му плъша физиономия.

Но това щеше да стане по-късно. Макколи влезе в кухнята, смели порядъчно количество кафе, специална поръчка от Швеция, и се зае с вестника. Пропусна предната и отвори на редакторската страница. Това, което търсеше, беше там, най-отгоре. Кейдж, Господ да благослови този алкохолик, се беше изявил.

Обгърнат от прекрасен аромат на кафе, Макколи зачете: „Назряваща криза“. Добро заглавие. Да. Военните излизат от контрол. Подкопават усилията на Държавния департамент и УБН, и всички останали малки управления. Защо Американската армия помага на роднините на доказани наркобарони? Защо американският данъкоплатец подкрепя строежа на клиника в град, който вече си има една и където главният лекар е дъщерята на един от най-богатите хора в Боливия? Намекът, че военните може би се стремят да подкопаят плана на бедния Етан за изкореняване на плантациите от кока, за да защитят интересите на местните генерали, които играят заедно с наркотрафикантите, беше блестящо направен. А когато Кейдж стигна до полковника, Чърч, го беше обрисувал като Оливър Норт^[1], само че в малко по-черни краски. Редакторската статия гъмжеше от намеци, че главнокомандващият на корпуса, Парнъл, се е развилнял из Андите и убива собствените си войници, неволно или нарочно. Всеки средно интелигентен читател щеше да остане с убеждението, че войната срещу кокаина не може да бъде спечелена единствено заради подривните действия на американските военни.

Е, беше малко грубовато. Със сигурност нямаше да спечели награда за журналистическо майсторство. Но военните трябваше да се приберат отново в черупката си и като се има предвид светлата цел, няколко изопачени факта бяха съвсем в реда на нещата. Разбира се, самият Макколи не би могъл да напише подобно нещо. Той се гордееше със стила си. Но Кейдж се беше справил добре.

Макколи се изправи, вдигна каната и наля първата си чаша кафе. Тъкмо отпиваше, като чу стъпки на горния етаж, твърде тежки, за да са на жена му.

Беше Джоел Розен, стар приятел, за когото Макколи се беше надявал, че ще поспи поне още един час. Всъщност Джоел не беше особено приятна компания, само полезен, и Макколи ценеше всеки миг, прекаран в негово отсъствие. Сега щеше да му се наложи да слуша още много глупости за Израел. Джоел бе загубил цялата си обективност.

Октавио познаваше черния път и околността като пръстите на ръката си и никога не беше виждал такова оживление. Едрите черни птици кръжаха над развалините, като че долу ги чака обилен пир; бяха много повече, отколкото ако имаше някое мъртво животно.

Ламите му припкаха надолу по хълма, охранявани от две кучета. Малкият му брат гонеше животните с тояга. В далечината се белееха планински върхове, а сивите води на езерото Титикака блестяха на утринните лъчи. Свежият, сух планински въздух го смразяваше, въпреки че слънцето пареше гърба му. Всичко щеше да е нормално, ако не бяха птиците.

Развалините, които привличаха птиците, се разполагаха в една долчинка. Октавио знаеше легендата за мястото. Демони бяха пресушили всички извори. Пътеката, по която пастирите караха стадата си, заобикаляше разпадащите се зидове, но все пак през тях минаваше черен път, по който от време на време личаха следите от някоя кола. Октавио не се страхуваше от мястото през деня, защото беше силен, можеше малко да чете и носеше много могъщ талисман, изработен от майка му. Но за нищо на света не би се скитал из развалините нощем. Тези птици може би бяха душите на демони, въпреки че щяха да останат пленници на черната си перушина до залез-слънце като наказание за злодеянията им.

Миризмата и шумът на приближаващото стадо подплаши глутница подивели кучета. Хищниците държаха птиците далеч от мършата, половин дузина от тях изскочиха от прикритията си сред развалините и с джавкане побягнаха нагоре по долината, далеч от владението на човека. Храбрец, едното куче на Октавио, се хвърли подир тях с предупредителен лай. Октавио го извика, но любопитството започна да го мъчи. Извика на братчето си да пази ламите и се спусна между камънаци и рядка трева, като се подпираше с тоягата си.

Овчарското куче млъкна и се скри сред развалините. После, когато Октавио наближи първите порутени стени, то отново се показа и започна да вие. Застана пред господаря си с изплезен език, като го подканяше с поглед да го последва. Във въздуха птиците кряскаха, издигаха се и пак се снишаваха.

Октавио очакваше да види трупа на някоя крава или лама. Скитниците имаха навика да задигат някое добиче през нощта, понякога за продан, но най-често, за да го убият и изядат. Оставяха, което не успеят да поберат в стомасите си или да отнесат. Но Октавио не усещаше тежкия мирис на кръв, нито на огън.

Преди да подуши миризмата на разложена плът, той видя трупа на жена. Лежеше в единия край на това, което някога е изпълнявало ролята на централен площад на селото, когато чичовците и лелите му бяха живели тук, доста преди той да се роди. Въпреки че голяма част от тялото беше изядено и разкъсано от кучетата, градското облекло, окървавено и разръфано, както и непрактичните обувки придаваха особена женственост на трупа, както и формите на единия крак, който беше най-малко пострадал от зъбите на хищниците. Лицето и тялото бяха наръфани, но косата, събрана в прическа и боядисана, издаваше, че жената е от Ла Пас. Октавио гледаше мъртвата от почтително разстояние, повече с любопитство, отколкото уплашен и без никакво особено съжаление. Беше селско момче и бе видял достатъчно смърт и раждания. А и тази жена беше съвсем чужда за неговата действителност.

Като си даде сметка, че брат му и стадото вече са превалили хълмчето, той се обърна. Тъй като кучето не го последва, той погледна назад и го завари да души трупа. Това ядоса Октавио и той извика силно на животното, което уплашено затича към господаря си. След това момчето и кучето бързо се отдалечиха, оставяйки жената на разположение на кресливите птици.

Питаше се дали да каже на родителите си за находката си. Страхът и подозрителността към белите, които идваха с колите си до езерото, за да ядат риба, бяха заложени в кръвта на рода му от векове. Страх, подобен на този, който кучето изпитваше към него. Въпреки това Октавио беше достатъчно умен и се познаваше добре, за да си даде сметка, че не може да запази такава тайна. Устата му сама искаше да сподели с някого.

В началото реши да каже само на майка си. Тя ходеше в града, продаваше разни неща на белите и ги познаваше най-добре. Беше мъдра. С познанията й по знахарство и магии я уважаваха в цялата околност. Тя щеше да знае какво да прави. Докато караше стадото, Октавио спря и погледна назад към развалините. Жената не се виждаше, но кацащите и издигащи се птици показваха местоположението й.

Посланик Етан Райе Плимут седеше на бюрото си и чакаше някой, върху когото да излее гнева си. Ан беше курва. Абсолютна курва. Майка му го беше предупреждавала да не се жени за единствено дете, но той бе прекалено твърдоглав. И ето докъде стигна.

Беше накарал представителя на ЦРУ към посолството, дискретен човек, да провери полетите за деня. Ан, лъжливата кучка, не беше заминала с никой от тях. Просто се чукаше някъде с някой лигльо. В неговата страна. Имаше голяма опасност от унижение. Латиноамериканците взимаха такива неща на сериозно. Всъщност само това взимаха на сериозно. Ако научеха, че жена му спи с някой служител от посолството или — Боже опази! — с боливиец, той, Етан Плимут, щеше да стане за посмешище. Поведението й беше абсолютно неприемливо. И тя го знаеше.

Никога не се бе проявявала като добра съпруга на дипломат. Сега му стана ясно. Твърде голяма егоистка. Самовлюбена. Не искаше да стои в сянката на съпруга си. Останалите жени в нейното положение щяха да са благодарни. Развълнувани. Нямаше да повярват на късмета си. Жена на посланик. На човек с бляскава кариера, която тепърва има накъде да се развива. Това, което Ан му причини, бе немислимо.

Питаше се дали е имала и други връзки преди тази, дали не е бил обект на скрит присмех с години.

Мразеше я. Нея. Жена си. Мразеше я.

А и онзи негодник, Васкес. Агентът не се обади в уговореното време. Всички бяха мързеливци, нехранимайковци, не можеше да им се има доверие. По едно време си мислеше, че Хенри прави изключение. Но вече преваляше обяд, а от него ни вест, ни кост. Васкес трябваше да остави съобщение по пейджъра в, случай че не успее да се свърже по сателитния телефон. Един посланик трябва да чувства пулса на такава операция. Особено когато боливийците започват да създават проблеми — да вървят по дяволите, щеше да ги научи да играят по свирката му — и когато този негодник, Парнъл, се промъква в страната му през задната врата. Цялата сутрин Плимут обмисляше как да закрие военното представителство на САЩ в Ла Пас. Ще изрита и аташето. Всички. Вън.

Вицеконсулът се обади по вътрешната линия. Искаше да говорят за медицинския екип, който трябваше да пристигне от Атланта. Един боливийски министър ги приветстваше, друг крещеше за нарушение на националния суверенитет. Но Плимут нямаше настроение за такива досадни дейности. Каза, че е зает.

Каква каша! А, разбира се, Ан бе планирала всичко за събота, когато никой в Боливия не си помръдва пръста за нищо. Добре, но той щеше да се погрижи всички служители на посолството да дойдат на работа точно тази събота. Заради голямата операция срещу наркотиците. Време беше да обяви съботата за нормален работен ден. Беше забелязал, че никой не работи с нужното усърдие, включително и представителят на ЦРУ Беше време посолството отново да започне да работи както трябва и програмата за изкореняване на коката да се стовари като един тон тухли върху главите на боливийците. Ако не размърдат мръсните си задници и не започнат сериозни действия в Чапаре, беше решен да ги лиши от помощите. Да видим дали ще им хареса, като им спре паричките.

Всички бяха подкупни. Освен редките потомци на европейски изселници, като Райнзее. Корумпирани и мързеливи. Точно това беше слабото им място. Започваш да работиш в събота. Отменяш три-четиричасовите обедни почивки. Това бе главното им оправдание, че цивилизацията никога не идва.

Плимут поклати глава, отблъсна се от бюрото и погледна през матовите, бронирани стъкла. Спешно се нуждаеха от измиване от външната страна. Цялата гледка беше размазана.

Ан, Ан. Как можа да му причини това? Спомни си я изведнъж, необяснимо защо, на екскурзията им на Миконос, с белия й бански костюм. Какво чудесно семейство бяха тогава, всички им завиждаха.

Ако наистина се е забъркала с някой местен, щеше да я накаже. Не знаеше как, освен това Ан държеше всички козове в момента. Но идеята го караше да се чувства по-добре. Да я накаже. Да накаже кучката.

Жена му. Неговата Ан. След всичко, което бе направил за нея, всичко, което й беше дал. Безотговорна, егоистична кучка.

И защо, по дяволите, не се обажда Васкес? Да не би военните да са измислили някаква глупост, да са провалили операцията? Всичко трябваше да се движи по плана. Телеграмата беше готова за изпращане след някои уточняващи детайли. Трябваше да е на бюрото на Дрю в понеделник сутринта. А Дрю щеше да се погрижи да я препрати към секретаря.

Господи, как щеше да каже на Дрю новините за Ан?

Беше го извадила от равновесие и отзвукът от действията й щеше да ехти още много дълго. Но нямаше да успее да навреди на кариерата му. Нямаше да позволи. Щеше да я елиминира, само да опита.

Плимут седеше на бюрото, наслаждаваше се на омразата към жена си и си бъркаше толкова яростно в носа, че пръстите му се оцапаха с кръв.

Панама и панамците не се харесаха на Анхел от самото начало. Стаята, където го настаниха, беше мръсна, без водопровод и на ключалката на вратата не можеше да й се има вяра. Океанът, огромен и винаги бурен, не беше далеч, но миризмата му не се усещаше от смрадта на хората. Стаята се намираше в един четириетажен блок, населен главно с негри, и носеше още белезите на американската агресия отпреди много години. Анхел беше израсъл сред бунищата и не се смяташе за особено чистоплътна личност, но панамците не си правеха никакъв труд да поддържат поне малко чистота. И за него, гордия колумбийски планинец, негрите бяха същата паплач като индианците от джунглата. Това съжителство го обиждаше. Храната дразнеше стомаха му и правеше нощните му колики още по-лоши. Звуците, които издаваха съседите му, бяха невероятни и отвратителни.

Единственото хубаво в жилището беше близостта му до американските военни постройки. Първото нещо, което направи сутринта, бе да отиде към хълма с развят панамски флаг на върха. В началото един тайнствен водач му показа входовете на военната болница. Мястото беше чисто, удобно за удара. Постройката се извисяваше в подножието на хълма, доста под охраняемия район около главния щаб на корпуса. Бе построена на един завой на шосето и входът й лежеше извън зрителното поле на часовите от щаба. Като остана сам, Анхел, още едно латиноамериканче от многото по автобусните спирки и из парка, огледа подробно околността, възможностите за подстъп, стрелба и бягство.

Все още непознатите му работодатели го впечатляваха, въпреки че не искаше да си го признае. Американецът, на име Чърч, още не беше пристигнал в Панама. Но щеше да дойде. Скоро. Анхел бе тук първи, защото неговите хора бяха по-умните. Все повече и повече се увеличаваше доверието му към работодателите и даже започваше да си мечтае за мощ, богатство и слава, добити при работата му за тях.

Американецът беше болен и можеше да умре. Но ако останеше жив, Анхел щеше да се погрижи за него. Засега още чакаше в съботния следобед с нажежен въздух и надвиснали облаци, готови отново да се излеят върху земята. Изгледа внимателно линейката, която щеше да докара полковника. Анхел искрено се надяваше американецът да остане жив. Много искаше да използва възможността да се докаже пред големите шефове като способен да се справя с такива сложни задачи. Жалко, ако грингото умре от болест.