Ралф Питърс
Залезът на героите (21)

20.

Лутър Дарлинг стоеше ужасѐн, с пистолет в дясната ръка и отворен компас в треперещите пръсти на лявата. Опитваше се да се успокои, за да може да нагласи добре азимута. Не беше нужно да го направи много точно, но трябваше да се ориентира към пътя и далеч от преследвачите.

Дъждът се опитваше да изтръгне инструмента от ръката му. Бурята не беше толкова жестока тук, в храстите, колкото на открито, но все пак имаше силата на летните вихри, които не позволяваха на никой самолет да се вдигне от земята по времето, когато бе служил в авиационния батальон в Тексас. Тежки капки си пробиваха път през редките корони на дърветата или се разбиваха върху големите, жадни листа, после отново се събираха около централните жилки и продължаваха, още по-наедрели, пътя си към земята. Горската почва се превръщаше в блато под стотици хиляди миниатюрни водопадчета. Все пак тук, в това временно убежище, не чувстваше, че пороят всеки момент ще го повали на колене.

Капките падаха и се размазваха по стъклото на компаса и пръскаха Дарлинг в лицето, като го караха да премигва, докато почти престана да вижда. Наведе се по-близо, опитвайки се да намести металния пръстен, като се стараеше да държи тялото си и инструмента максимално неподвижни.

Гората, в която съдбата го бе отвела, не беше истинска джунгла, само по-буен храсталак, но за Дарлинг нямаше особена разлика. Представяше си я как гъмжи от отвратителни, хищни гадини и отровни растения, които се опитват да го сграбчат. Джунглата и всичко, което поне малко прилича на нея, бе кошмар за него. Не беше особено чувствителна душа, но само мисълта за джунглата го изпълваше с подсъзнателен ужас, който като че бе роден от страха. Случката с катастрофиралия хеликоптер и прибирането през гъсталаците заедно с Чърч само бе влошила реакцията му към такива места.

Побягна, измъчван от страх и чувство за вина, далеч от калния гроб, където бе зарязал Зигер; светът му се беше превърнал в плетеница от страх. Не знаеше дали нападателите са го видели, дали по него са стреляли. Усещаше само дъжда и калта, която се опитваше да му събуе обувките и да го погълне. Спъваше се и падаше на земята, където тръни и шипове, мокри от дъжда, разкъсваха дрехите и плътта му, докато ставаше, бягаше, спъваше се, падаше, бягаше. Лиани висяха като въжени примки, разклатени от дъжда, и се опитваха да се омотаят около ръцете или краката му. Нямаше пътека, само пролуки тук-там между стволовете. Тича дълго време в мрака на гората и дъжда, с почти нечовешка бързина, изплашен до безумие, докато не взе съдбоносното в този момент решение, че вече се е отдалечил на достатъчно разстояние от нападателите и ако не спре да погледне компаса, има реална опасност да обърка посоката и да се върне пак там, откъдето е тръгнал.

Под ударите на капките върху стъклото стрелката на компаса не искаше да застане на едно място. Но той сметна, че тича на север. Трябваше да се поправи незабавно. Да достигне шосето.

Не мислеше, не можеше да мисли за спасяване на останалите. Клиниката, доколкото изобщо съществуваше, беше твърде абстрактна, съществуваше в някаква друга вселена. Смъртната заплаха и страхът от обкръжаващата го природа го изнервяха и правеха движенията му повече и по-енергични, и в същото време по-малко ефективни. Опита се за последен път да нагласи пръстена на компаса.

Една змия се спусна пред лицето му.

Той едва не падна назад, после отстъпи, но се опря в някакво дърво, което го накара да подскочи отново напред. Към клатещата се змия.

Не беше змия. Само поредната лиана. Клатена от вятъра.

Той си пое дълбоко въздух, трепереше, беше му ужасно студено, без да го осъзнава. Крайниците горяха от ожарванията на коприви и отровни растения, а мократа му униформа създаваше чувството, че го лазят паразити. Вдигна отново компаса, като този път използва ръката, хванала пистолета, за да го задържи неподвижен. Всичко започна отначало. Усилието да остане неподвижен.

А да остане неподвижен беше най-правилното, което бе правил в живота си, защото му позволи да чуе преследвачите, преди да го усетят.

Тъмни силуети привлякоха вниманието му. Движение. Движещи се дървета. Или едри животни. Дъждът толкова намаляваше видимостта, че се бяха приближили почти на едно витло от вертолет разстояние, преди да отклонят вниманието му от компаса.

Двама души, движещи се един до друг, сякаш се страхуват да се разделят. Не се чувстваха у дома си на това място, както и той. Държаха къси, ръбести оръжия и вървяха под остър ъгъл спрямо неговата посока. По-късно, като се замисли, Дарлинг щеше да си даде сметка, че нападателите са се загубили, докато са опитвали да изненадат него и Зигер в гръб, преди храсталакът да ги погълне. Щеше също така да се почувства късметлия, че служи в армия с тъмни камуфлажни дрехи, станали още по-тъмни от дъжда, и надарен от Господ, че се е родил черен, или поне тъмнокафяв, докато светлите лица на враговете му изглеждаха съвсем несвойствени за това кътче от света, където щяха да намерят смъртта си. Но за всичко това той се замисли по-късно, докато си проправяше път през джунглата и скимтейки от болка, вадеше дълги като острие на нож бодли от бедрата и ръцете си. Но в този момент на прозрение той виждаше, мислеше и чувстваше само най-важните неща.

Един от нападателите поклати глава и изпсува. После забеляза Дарлинг.

Много късно.

Най-накрая Дарлинг се изправи пред ситуация, за която е бил обучаван. Много по-добре подготвен от враговете си. Вдигна пистолета с точно, премерено движение. Застреля първия нападател в гърдите, после бързо отмести оръжието. Вторият се опита да отскочи и Дарлинг го улучи в ръката. Врагът се извъртя и капитанът стреля втори път, като го уцели в гърлото. Единият от преследвачите започна да стреля отчаяно, вероятно пръстът му беше заседнал на спусъка, но Дарлинг се хвърли в калта, стискайки драгоценния компас по-силно от пистолета.

Сред плющенето на дъжда долетяха звуци от кашляне и стенания, но не се усещаше движение. Дарлинг бързо се изправи, хвърли се напред и стреля няколко пъти в двете тела. След секунди те бяха най-неподвижните предмети в джунглата, а дъждът отмиваше кръвта им, преди още да е излязла от раните.

Като се огледа за други преследвачи, Дарлинг пъхна компаса в един джоб на панталона си и грабна най-близкия автомат, удобно черно оръжие с прави ъгли. Беше студено и лигаво от дъжда, и не това, което бе стреляло. Вторият труп имаше същото оръжие и Дарлинг прибра пистолета си в кобура, после вдигна втория автомат, но само за да прибере полупразния му пълнител в джоба си. После увеси новото оръжие на врата си, извади компаса, избърса калта от стъклото му и много бързо нагласи азимута.

Коренно променен от извършеното убийство, Дарлинг започна смело да си проправя път през храсталака.

 

 

Вече не усещаше нищо освен ярост. След като отново го простреляха (този път куршумът откъсна парче месо от седалищния му мускул), последните следи от страх се изпариха и единственото му чувство остана яростта. Това беше бяс, който го изпълваше със сила, сгряваща душата и вледеняваща нервите му. Някаква животинска самоувереност го облада и той почти беше сигурен, че ще успее да излезе жив от схватката, поддържан единствено от омразата към врагове, чиито лица дори не е видял. Оставяше ги да си изразходват боеприпасите и когато стрелбата отслабваше, изпращаше по някой откос срещу тях. За да ги раздразни отново. Да привлича вниманието им. Да спечели време за Дарлинг.

Остави ги да се приближат, тъй като не можеше да се движи. Само се мяташе от страна на страна в калта, като че се е върнал на някакво по-ниско стъпало на еволюцията, към някаква примитивна форма на живот, която се бори единствено за оцеляването си. Избута останките на Васкес, докато мъртвото туловище го закри от едната страна от куршумите. Нека мръсникът свърши някаква работа.

Нападателите се приближаваха, някой извика на развален английски:

— Хей, копелета. Копелета, искате да живеете? Не стреляйте повече.

После смотолеви нещо на испански, гласовете бяха вече достатъчно близо, така че Зигер различаваше всяка сричка. Приближаваха се от двете страни и отпред. Но зад него все още никой не се чуваше, нито виждаше. Трябваше да го обградят от всички страни. Това го озадачи. Как може да са толкова глупави?

Направи, както искаше онзи, който говореше английски. Спря да стреля. Докато накрая в дъжда не се появи човешка фигура.

С равномерно дишане, Зигер изчака достатъчно дълго, та нападателят да го забележи в калта. Американецът изпрати един откос в корема на врага. Раненият заби пръсти в тялото си, като че жестоко го засърбя, и падна на колене. Започна да се гърчи, ужасен от това, което става с тялото му.

Зигер го остави да се мъчи, за да запази последните боеприпаси.

Ураган от куршуми закипя в калта пред най-близките дървета. Един от откосите уцели ранения и той се строполи по очи.

Зигер знаеше, че ще се опитат да го нападнат едновременно. Трябваше да го направят. Ако беше прав за клиниката. Трябваше да го довършат бързо.

Замисли се за миг дали Дарлинг се е измъкнал. Но това вече му беше много далечно. Сега значение имаше само настоящият миг.

Стрелба. Викове. Няколко ругатни на английски, за да го дразнят. Зигер искаше да извика нещо в израз на смелост, предизвикателство, но гърлото му беше сухо въпреки постоянния дъжд. А езикът и устните му вече не се подчиняваха.

Най-накрая те се появиха, тичайки през дъжда. Неорганизирано. Крещяха и стреляха.

Бързо, но внимателно, без да чувства вече болка, Зигер простреля трима, преди един нападател да се промъкне зад него и да изпразни автомата си в гърба му.

Оставаха му още няколко мига живот, все още виждаше приближаващите силуети, но ръцете му бяха безчувствени, дори не знаеше дали още държи автомата. Още някой започна да стреля в тялото му; Зигер започна да се гърчи, като че някой го риташе през калта, и със съжаление си помисли, че това не са никакви войници, нямаха дисциплина. Просто паплач.

Застреляха го отново и отново, и отново и последната му неясна мисъл бе, че е срамно да загине така.

 

 

Когато самолетът се приземи във военновъздушната база „Хауърд“ в Панама, лекари в изолационни костюми изскочиха от една линейка под следобедния дъжд и измъкнаха сгъваема носилка с покривало, подобно на балон. Докато местеха съпруга й от изолационната камера на самолета, Рут Чърч го видя за пръв път в такова добро състояние. За нейна изненада очите му бяха отворени. Беше твърде изненадана, за да се приближи по-близо, а лекарите действаха бързо.

Изглежда, никой не ги беше уведомил, че и тя ще пристигне, и толкова се бяха съсредоточили над работата си — уплашени от възможното разпространение на болестта, — че едва не я зарязаха на летището заедно с доктора, когото главнокомандващият бе натоварил да се грижи за Джон в самолета. Наложи се лекарят да тича в дъжда след колата и да им крещи да спрат.

Рут и лекарят се качиха отзад в линейката, при Джон. Той отново не можеше да се види ясно, този път увит в пашкул от млечнобяла материя.

Със сиренен вой линейката започна да криволичи между сутрешния поток от коли; Рут гледаше разсеяно еднаквите бели постройки с оранжеви керемиди и добре поддържани колониални сгради. Панама беше добро място за живеене, макар да й беше харесала повече при предишното й посещение. Джон работеше в канцелария и единствената опасност беше една боа, увита около подпората на навеса за коли. Змията се хареса на децата значително повече, отколкото на нея. Панама с непрестанната си смрад и тъпия Клуб на офицерските съпруги. Златни времена. Рут отмести поглед от запотения прозорец и прокара длан по мократа си коса, като се наведе към доктора. Беше дребен човек с къдрава посивяла коса, малко разчорлена, и очила с изящни рамки. Имаше арогантен вид на провинциален полицейски началник.

— Лъжа ли се? — попита тя. — Или Джон наистина е по-добре.

Лекарят поклати глава. Но не отрицателно. Веждите му се събраха и Рут си помисли, че им е необходимо леко подстригване.

— Честно казано, госпожо Чърч, не виждам нищо опасно за живота. Не ми е ясно за какво е цялата тази паника. Специалният изолатор и така нататък. Като че всички за полудели от страх. — Намести се колкото можеше по-удобно в теснотията и въздъхна. — Отложих важна командировка заради това.

— Трябваше да го видите вчера — каза Рут. — Всички смятаха, че умира…

— Това е било вчера. И аз не съм бил там. И мога да ви кажа, по мое мнение, че лабораторните изследвания ще покажат, че този човек не е имал нищо повече от силен пристъп на холера. Може би е вторична инфекция, която го е докарала до кома. Може никога да не разберем с какво точно е бил заразен. Но такива неща са ежедневие в моята практика. Вкарваме им няколко банки течности. Няма нужда от такава истерия.

— Докторе… — Рут бе готова да му изнесе лекция, която той да помни цял живот, но си даде сметка, че той вече почти я е забравил, както и съпруга й.

— Пропуснах командировка в Централна Африка заради това — промърмори той.

 

 

Лутър Дарлинг се страхуваше от джунглата заради животните, които си представяше, че пълзят из растителността. Но досега не видя и най-малка буболечка. Проправяше си път сред гъсталаците и образуваните мочурища и всички живи същества се бяха притаили в скривалищата си заради дъжда. Не искаше да спира, но страхът му сега бе много по-лесно преодолим, след като беше убил. Убиването на други хора го изпълваше с неочаквано чувство на веселост, нещо, за което не беше подготвян през нито един период от обучението си и дори трудността при следването на азимута не успокояваше възбудата му.

Растителността като че имаше зъби и разкъсваше униформата му. Джобовете му висяха разръфани и някакви дълги, остри като ножове листа направо прерязваха дрехите му. От време на време някой бодил се забиваше през двойния плат на коленете му, като оставяше след себе си непоносим сърбеж. Една лиана отмъкна кепето му и то изчезна в хаоса от гнили блатни треви. Когато по едно време отмести някакъв клон от пътя си, той почувства състоянието на бузата си и се стъписа. Не знаеше, че месата му висят, а още не беше разбрал, че долната част на ухото му липсва.

Не се замисли за роднините и любовниците, нито се впусна в разсъждения за бъдещето. Това, което се случваше, нямаше нищо общо с книгите и филмите за хора, попаднали в безнадеждни ситуации. Всъщност изобщо не чувстваше това, което хора, неизпитвали никога истински страх си въобразяват, че човек в такова положения трябва да чувства. Опитваше се да оцелее между два жестоки момента, страшно изтощен, но без да си дава сметка за това. Докато си пробиваше път през буша, реакциите му се управляваха от нещо дълбоко и диво, и съвсем не романтично.

Не знаеше дали върви през този ад от един час, или вече цял ден, и след известно време започна да си тананика, като се движеше ритмично, нещо което не бе учил никъде, но чувстваше, че винаги е знаел. Въпреки умората — смазващата умора — той започваше да се движи все по-умело, като разчиташе все по-малко и по-малко на компаса. В този момент единствената му мисъл бе, че е загубен, че изпитанията нямат край и че никога няма да успее да се измъкне от буша. Продължаваше да си мисли нещо в този дух, когато се провря през стена от сочни, натежали от дъжда листа и неочаквано се озова на края на покрития с павета път.

Излезе по средата на шосето, падна на колене и повърна. Бе толкова далеч от човешките възприятия, че не чу приближаването на камиона и колата едва не го блъсна. Старите спирачки изсвириха, празната каросерия затанцува по шосето. Предницата спря на разстояние колкото бейзболна бухалка от главата му.

Дарлинг вдигна поглед, като се чудеше дали едва видимите лица в кабината не са тези на враговете му.

 

 

Етан Плимут не можеше да се свърже с никого. След като часовете минаваха, а Хенри Васкес продължаваше да не се обажда, мрачните предчувствия на посланика се увеличаваха, още повече като не намираше никой висш представител на местната власт. Всъщност не можеше да намери и никой нисш представител.

Опита се да звънне в ключовите министерства, но не намери даже дежурните. Абсолютно мъртвило. Когато най-накрая се свърза с националната полиция, намери някакъв лейтенант, който знаеше само, че генералът е повикан спешно за някаква специална мисия в планините. Секретарката му успя да получи отговор от военното летище в Санта Крус, където наетите от Държавния департамент инструктори тренираха Диаблос рохос, но дежурният там каза, че няма никаква мисия. Плимут реши да стегне колана на инструкторите, които получаваха значителна част от бюджета за антинаркотична дейност, без да отчитат видим успех.

После идваше проблемът с оня мръсник Парнъл, който си вреше носа в Мендоса. Правеше каквото си поиска, сякаш той е посланикът. Плимут реши да отиде там и да се заеме лично с нещата. Но не обичаше да се отдалечава от посолството, а и условията за живот в Бени и Пандо бяха отвратителни. Ан също можеше да се появи — искаше да е наблизо, ако това стане. Да й прочете присъдата. Така или иначе, както го беше уведомил аташето, Парнъл имаше намерение да долети в Ла Пас, за да се срещне с боливийския министър на отбраната в понеделник.

Нищо не беше координирано както трябва. Ситуацията бе нетърпима.

Но критичният момент си оставаше нападението над лабораторията. Не можеше да не мисли за него. Ако минеше добре, всичко останало си идваше на мястото. Щеше да изпрати телеграмата за успеха на мисията — беше я подготвил почти в краен вариант, — дискретно бе уредил отговорникът по връзки с обществеността да „изпусне“ необходимата информация в пресата. Ако всичко вървеше по план, новината щеше да бъде публикувана на север още в неделя, почти гарантирано, че ще попадне във вниманието на президента. А ако успееше да поведе кампанията по изкореняването, можеше да се надява и на президентско посещение в Боливия. Това щеше да е голям удар срещу Джайлс Маншет в Богота. Щеше да повлияе благоприятно на кариерата му. И президентът да възнагради щедро успехите в борбата срещу наркотиците. Това можеше да означава истински бум в боливийско-северноамериканските отношения. И голямо посолство за него или служба във Вашингтон след някоя и друга година.

А малко работа във Вашингтон нямаше да му се отрази зле. Трябваше да се погрижи за законовите последици от непростимото своеволие на Ан. Робин щеше да се нуждае от присъствието му повече от всякога, въпреки че не се сещаше точно защо. Последния път, като видя дъщеря си, тя носеше малка обеца с диамант на носа, безумие, което Плимут отдаде на безотговорното отношение на майка й.

Плимут погледна часовника си и откри, че е обезпокоително късно. Щяха да пропуснат сроковете за подаване на материали за неделните издания. Хенри Васкес трябваше най-после да си раздвижи дебелия задник и да вземе телефона. УБН-агентът разбираше важността на навременната информация. А сега беше на път да развали всичко. Не може да се има доверие на такива хора, независимо колко надеждни изглеждат.

Плимут не беше обядвал, бръкна в едно чекмедже с омазаните си с кръв пръсти и извади едно „Орео“ от полупразната опаковка. Боливийците дори не можеха да правят хубави бисквити, въпреки помощта на немски сладкари. Даже германците се разваляха тук. Налагаше се всичко хубаво да се внася от чужбина.

Какво, за бога, му става на Васкес? Дали онези военни некадърници не са провалили всичко? Какво става? Да не би пък Парнъл да се е намесил по някакъв начин?

Посланикът захапа бисквитата, като посипа с трохи бюрото и панталоните си. Беше му сухо в устата и затова позвъни на секретарката да донесе кафе.

След минута вратата се отвори. Но не беше Дона с кафето. Вицеконсулът влезе плахо, следван от представителя на ЦРУ.

— Сър. Може ли да влезем за момент?

Плимут изгрухтя, поглъщайки сухата бисквита.

— Струва ми се, че вече сте влезли. — В гласа му се усещаше нетърпение, въпреки че не бързаше заникъде.

Двамата се приближиха към бюрото с посърнали лица. „По дяволите — помисли си Плимут. — Мисията. Какво става пък сега?“

— Сър — каза вицеконсулът, след като застана пред бюрото, — началникът на Боливийската национална полиция иска да говори с вас.

Плимут вдигна рамене. Искаше кафе. И да изяде още една бисквита. Но пратката от чужбина му беше ценна и не искаше да предлага на останалите и една трохичка „Ореос“.

— Аз също много искам да говоря с него. Кога можете да уредите среща?

Лицето на вицеконсула не се промени.

— Сър, той иска да го приемете още сега. Чака ви отвън.

Сърцето на Плимут подскочи. Не можа да намери думи за миг, после продължи:

— За бога. Да не е станало нещо с мисията? Да не би нещата да не са наред?

Двамата мъже се спогледаха, после ЦРУ-агентът пристъпи напред.

— Не, сър. Искам да кажа… не става дума за антинаркотичната операция. Има нещо друго.

Плимут почувства вълна на облекчение. Но сърцето му още биеше засилено. Ядоса се.

— Какво може да е толкова важно, че този корумпиран негодник да идва чак дотук в събота следобед? Когато може просто да звънне по телефона.

Двамата му посетители гледаха ту пода, ту стените, ту прозорците. Навсякъде освен в очите на посланика. След ужасно дълго мълчание, в продължение на което през съзнанието на Плимут преминаха кой от кой по-жестоки страхове, вицеконсулът се наведе над бюрото и пошепна:

— Става дума за личен въпрос, господин посланик.

 

 

Гарса искаше да свършва и да се маха от страната. Да се върне в Колумбия или поне да премине в Бразилия, преди Фон Райнзее и хората му да разберат, че нещата не вървят по техния план. Преди старият негодник да разбере какво е станало с дъщеря му. Беше време да избият останалите проклети гринговци и да се махат.

Тревожеше се. Не беше страхлив по природа, но досега нищо не вървеше точно както е било предвидено. Хеликоптерите пристигнаха късно, с оглушителния си рев, дъждът намаляваше видимостта и им пречеше да стрелят точно. Някои от гринговците успяха да се измъкнат от машините. И проклетата престрелка продължи цял час. Загуби шестима души, двама от които изчезнаха в буша и най-вероятно просто са избягали, вместо да заобиколят зад янките, както им беше наредил. Бяха изхабили патрони, достатъчни за цяла война. И при това само срещу един противник. Не можеха да си позволят повече такива престрелки. Трябваше да нападнат внезапно клиниката, да свършат с копелетата и да се махат.

Планът му предвиждаше да се приближат внимателно откъм буша с джиповете и камиона, скрити на няколко километра от лабораторията. Но денят вече преваляше и дъждът намаляваше още повече видимостта. Щеше да им е необходимо три пъти повече време да се придвижат през калта. Ако не се загубят.

Но работата трябваше да се свърши. Шефовете му не признаваха оправдания.

Гарса реши, че е най-добре да спрат колите колкото се може по-близо до целта и да действат бързо. В този дъжд гринговците нямаше да виждат нищо. Докато не стане твърде късно. А и не беше абсолютно необходимо да избиват всички. Просто да са достатъчно, за да се вдигне шум.

На края на склона, където започваше градът, Гарса спря малкия керван и излезе на дъжда; това не му се нравеше много, беше му писнало от страната и всичко в нея. Тръгна напред, за да е сигурен, че колите няма да се виждат от клиниката, и ги поведе след себе си. Като си проправяше път през храстите, той спря в дълбоката кал върху едно възвишение и огледа хоризонта по посока на клиниката.

Нищо. Сива завеса от дъжд. Виждаше само първите дървета в равнината. Там свършваше светът.

Изкушаваше се да ги нападне направо от колите. Да кара напред и направо да започнат да стрелят. Но пътят беше твърде кален. Като се има предвид силата на дъжда, колите можеше да затънат. А Гарса искаше да може да избяга бързо.

Върна се до джиповете и камиона, пълен с бойци, и поведе кервана малко по-надолу по пътя откъм града. Спряха в една горичка, където се образуваше малко островче, и слязоха. Наоколо всичко бе пусто. Всички жители на града си седяха по домовете в очакване края на дъжда.

Когато отново се подложиха на жестокостта на стихията, мъжете започнаха да мърморят и да ругаят. След смъртта на някои от другарите си бяха станали доста кисели. Гарса не би се доверил поне на половината от тях.

— Хайде. Бързо — изкомандва той. — Нямаме време да се размотаваме. Хайде.

Тръгна напред през растителността, към мястото, където си спомняше, че е клиниката. Знаеше, че просто пътят трябва да остане отляво, а възвишенията — отдясно.

Но не се оказа толкова лесно, колкото се надяваше. Щом групата навлезе в ниската част на терена, започнаха да газят до коленете във вода, на места и до кръста. Блатото смърдеше и успяваше да събуе някоя и друга обувка, дори високите военни обувки, и убеждението на Гарса в способностите му за ориентиране се изпари. От дъжда не можеха да видят и на двадесет метра пред себе си, а растителността още повече намаляваше кръгозора им. После един от мъжете закрещя и когато Гарса се обърна, го видя омотан от дълга, тънка змия. Влечугото бе забило толкова дълбоко зъбите си в китката му, че с нищо не можеше да бъде отстранено.

Друг от групата стисна змията зад главата и счупи врата й. Но всички бяха спрели. Ухапаният стисна ръката си и започна да псува.

Гарса се приближи към пострадалия и спря поглед върху мъртвата, сгърчена в тръстиките змия. Не беше виждал този вид. Никоя от посестримите й, които познаваше от кокаиновите лаборатории в Южна Колумбия, не приличаше на нея и той не можеше да каже дали е смъртоносна, или сравнително безопасна.

— Върни се при камиона — нареди той на пострадалия.

Човекът само го изгледа с разширени от ужас очи.

— Хей, нещастник. Казах да се връщаш в камиона и там да ни чакаш!

Но човекът само се оглеждаше наляво-надясно, ужасен.

— Шефе, не знам накъде е камионът. Нищо не се вижда.

— По дяволите. — Гарса си даде сметка, че не знае накъде отиват. Блатото бе като лабиринт. „Като скапания Мойсей — помисли си той. — Можем да се мотаем тук четиридесет години.“

— Хайде — каза Гарса с най-решителния си глас. — Стига с тази гадост. Да се върнем на пътя. Ако се натъкнем на някого, просто му прерязваме гърлото. Но без изстрели. Докато не стигнем до гринговците.

Нужен им беше половин час да намерят обратния път до ивицата гъста кал, която минаваше за шосе.

После Гарса ги накара да вървят по-бързо. Оставаха им още цели петнадесет минути до клиниката, наоколо ставаше все по-тъмно. Дъждът се засилваше, дори на Гарса вече му се искаше да се скрие на сушина.

„През какви гадости трябва да премине човек — помисли си той. — Да живее като животно. И за какво?“

За пари. Знаеше го много добре.

Гарса бе служил като лейтенант в Колумбийската армия, преди да разбере, че бъдещето не е в държавната служба. Сега водеше хората си в две дълги, не съвсем стройни колони от двете страни на пътя. Той вървеше по средата. С надеждата, че няма да мине никаква кола. Защото това щеше да означава стрелба, не можеха да се справят само с ножове, а изстрелите щяха да унищожат всяка възможност за изненада. Но какво да се прави? Когато дори природата се опитва да те прецака.

След като се приближиха достатъчно до клиниката, той вдигна ръка в знак за хората си да спрат. Някои не разбраха сигнала, но той ги задържа със следващ жест. Махна им да се приближат.

— Слушайте — прошепна достатъчно силно, за да го чуят в плющенето на дъжда. — Всичко върви добре. Проклетите гринговци са точно отпред, зад този завой. Трябва да действаме бързо. Щом видите постройката и палатките, и другите им глупости, се втурвате напред и убивате всичко, което мърда. Минавате през целия лагер. През всичко. Като стигнем до другия край, се обръщаме и тръгваме назад. Бързо. Убиваме, ако има някой останал жив. После се махаме от тази помийна яма. И не се събирайте. Оставете малко разстояние между мръсните си задници, ясно ли е?

Но уморени, уплашени хора инстинктивно намаляват всяка дистанция помежду си. Освен ако не са добре обучени, те винаги вървят заедно. Затова, като се приближаваха към клиниката, бойците постепенно започнаха да се събират по двама, трима, четирима, шестнадесетима мъже. Само Гарса се държеше настрана. Тревожен, той вървеше напред, без да се обръща.

Забелязаха белите стени на клиниката, като я наближиха на четиридесет метра. Един от тях нервно изкрещя и всички се затичаха напред. Започнаха да стрелят към постройката.

Неочаквано на огъня им отговориха с огън. Отпред, отстрани. Сребристи пламъчета и малки червени искри пронизваха дъжда. Гарса спря стъписан, двама от хората му се гърчеха на земята пред него. Пред тях се появи цяла огнена завеса.

Обърна се, хората му падаха един по един, въргаляха се бясно като улучени от няколко оръжия едновременно. След секунда един изстрел го удари в гърба и го повали на земята. Опита се да се изправи, но дъждът като че го притискаше.

— Стреляйте — изкрещя Гарса, докато се опитваше да се изправи, хлъзгайки се по лигавата земя. — Стреляйте, негодници!

Подпрян на коляно, той изпрати един откос в храстите, където му се струваше, че е видял проблясване на оръжие. После стана, знаеше, че е ранен, но не усещаше къде. Беше важно само, че може да ходи. Болката все още не се усещаше от шока.

Хората му бягаха. Тези, които можеха. Видя петима да се отдалечават по пътя, от който бяха дошли. Един от бегълците се обърна да стреля, но цяла канонада направо го вдигна от земята и го разтресе. Той падна с преплетени крайници, автоматът му продължаваше да стреля.

Гарса също побягна. Стреляше зад себе си, без да се обръща назад, опитвайки се да накара враговете да залегнат, за да не могат да се прицелят точно. Тичаше трудно, калта го спираше.

Обхвана го някаква странна летаргия и му се прииска да седне. Не можеше да догони хората си; нещо друго освен дъжда правеше тялото му по-тежко, забавяше движенията му. Понечи да им извика, да ги помоли за помощ, но се сдържа. Ако трябва да умре, нямаше да моли като някаква курва.

Препъваше се, пробягваше няколко крачки, пак се спъваше, последният от хората му се виждаше съвсем слабо в дъжда; Гарса остана сам. Четиримата оцелели се превърнаха в осмокрак силует, размахващ ръце и стрелящ безцелно.

Фантастичното същество се разпадна. Ослепителна светлина раздра полумрака и четиримата мъже паднаха, всеки сгърчен в различна поза. Един се стовари моментално и тежко на земята; друг продължи да се лута слепешката, докато втори взрив не откъсна краката му. Едно дребно момче пълзеше напред и бълваше кръв. Необяснимо защо, последният седна бавно, почти внимателно, с една ръка, провиснала на тънка ивица кожа, от рамото му шуртеше кръв, обърна дулото на автомата към главата си. Мозъкът му се пръсна нагоре към небето, като предизвикателство към дъжда.

Всичко се разигра пред погледа на Гарса. Очите му се разшириха от ужас, трябваха му няколко секунди да осъзнае случилото се. Гринговците ги бяха наблюдавали, бяха ги държали на мушка през цялото време. Бяха попаднали в капан, съвършена засада. Никой нямаше да се отърве жив.

Освен него. С неизчерпаемата енергия на страха Гарса се втурна настрани към блатото, като заряза собственото си безполезно оръжие. Беше слушал, че гринговците не стрелят по невъоръжени.

Опитваше се да се изкачи по лигавия склон на една канавка, когато неочакван удар, нещо голямо и плоско, го повали на земята.

Не куршум. Някакъв човек се бе хвърлил отгоре му. Притисна го на земята, навря главата му в калта, накара го да вкуси мократа пръст.

Гарса искаше да се защити. Но нямаше никакви сили. Опита се да заговори, да каже на нападателя да не го убива, че е невъоръжен. Но от ударите не му оставаше въздух.

— Шибан боклук — ревеше човекът-звяр. Нападателят го удари там, където вероятно имаше рана, защото непоносимата болка накара Гарса да подскочи, като едва не повали врага на земята. Но нападателят беше прекалено силен, прекалено тежък. Още един удар и Гарса загуби съзнание.

 

 

— Стига — каза нечий глас. — Достатъчно, синко. Не може да избяга.

Редник Краг вдигна очи. Видът на сивокосия мъж с четири мокри звезди го изненада. Амфетаминът от битката още пулсираше във вените му и боецът стисна оръжието си, като че генералът е поредният враг. Преди секунди бе забил приклада на автомата в гърба на пленника.

— Мръсник — каза Краг за последен път на окървавения гръб на пленника. Говореше, без да мисли. Нещата се развиваха твърде бързо.

— Искам го жив — каза генералът. — Искам да поговоря малко с този човек.

— Слушам, сър. — Краг се опомни и отдаде чест, стиснал непохватно оръжието. Ръцете му трепереха. За негова изненада.

Присъствието на генерала беше всичко друго, но не и успокоително. Краг наскоро бе разпределен в Панама след основната и напредналата си индивидуална подготовка във Форт Линард Уд и едва слязъл от самолета, взводът му бе изпратен в Боливия, която изглеждаше още по-отвратителна дупка от Зоната. Никога не се беше срещал очи в очи с генерал. Дори не беше чувал за генерал Парнъл, докато началникът на отряда не му го показа. Главнокомандващия. Това го объркваше, но Краг се смущаваше прекалено много от невежеството си, за да задава повече въпроси. Винаги бе смятал, че президентът е главнокомандващ.

Мисълта, че току-що е участвал в битка, отново облада редник Краг.

Битка.

Вече беше ветеран.

А това е вече нещо, нали?

Впечатленията се трупаха едно връз друго и започваше да си спомня неща, които никога не си е представял, че ще знае. Отначало се двоумеше дали да стреля, не можеше да се прицелва; после започна да пука здраво. Надяваше се никой да не го наблюдава. После се хвърли след онзи човек, като че тялото му само се впусна в преследването. Крещеше до изнемога. Все още не можеше да повярва какво е сторил.

Битката се оказа нещо като рафтинг^[1]. Всичко тече с главоломна скорост. Не разбираш какво става. После бързеите остават зад теб, като че никога не са съществували. Странно.

Генералът се усмихна и отвърна на поздрава. Изглеждаше като генералите от филмите. Беше взел мълниеносни решения след появата на капитана с раздраното лице. Като в истинска война. Генералът лично се зае да им помогне в избора на огневи позиции, да се окопаят, да се замаскират. Въпреки пороя. Старецът, изглежда, наистина се забавляваше. И разбираше от битки почти колкото старшината в подготвителния център. Никой нямаше да се измъкне от засадата. Бяха готови да се отбраняват от всички посоки, въпреки че Краг чу генералът да казва на един от офицерите: „Залагам десет към едно, че ще дойдат откъм пътя. Не са достатъчно организирани да направят нещо друго в това време.“

— Голямо сражение — каза генералът, без да обръща внимание на дъжда. — Играл ли си футбол в училище, редник?

— Тъй вярно, сър.

— Като какъв?

— Полузащитник, сър.

— Как ти е малкото име, синко?

— Дан. — После си спомни военния етикет и добави: — Сър.

Генералът кимна, усмивката му изчезна като отмита от дъжда.

Не изглеждаше страшен. Просто не можеше да се усмихва много продължително.

— Добре, Дан — каза генералът, — грижи се за този човек, докато пратя някой лекар. — После лицето му стана много мрачно за секунда. — За бога. Съжалявам, войниче. Уча те на лоши навици. Нека преди това го проверим за оръжие.

Генералът застана в локва мътна вода, с пистолет, насочен в гърба на неподвижния мъж, като че наистина имаше опасност. Краг претърси пленника, после го обърна по гръб, за да види и колана му отпред. Човекът бе омазан с кал, но се виждаше, че лявото му рамо е раздробено. Разбира се, имаше пистолет. Краг го взе с ръка, която почти бе спряла да трепери. Все още чувстваше дива, почти неконтролируема вътрешна енергия.

— Господи — каза генералът. — Като че е ранен от цял откос.

Раненият изстена, без да отвори очи. Но дори генералът да чувстваше някакво съжаление, Краг не го споделяше. Човекът беше боклук. Враг.

— Е, сър — каза поучително редникът на генерала, — така е, като се бърка на инженерните войски.