Ралф Питърс
Залезът на героите (19)

18.

Проблемите започнаха още преди да тръгнат от Ла Пас. След като се натовариха на самолета, който щеше да ги закара до базата, където да се прехвърлят на хеликоптерите на националната полиция, Зигер и Лутър Дарлинг трябваше да чакат още цял час, преди да излетят. Закопчаха униформените си якета догоре, за да се защитят от хладината на планинската нощ, а звездите над черните планини изглеждаха необикновено студени и далечни. Всички чакаха Хенри Васкес и когато агентът на УБН най-накрая избръмча с джипа си с двойна предавка по макадама към пистата, разсеяността му допълни картината за стихийността на операцията, която си беше съставил Зигер.

Имаше и още нещо. Още нещо, което не беше наред. Агентът трепереше, крещеше повече от необходимото и придружаваше заповедите си с безсмислено енергични жестове. Изтощен от безсънието, Зигер се стараеше да извършва само крайно необходими движения, както бе правил преди много години във Военното училище. Усещаше някаква коренна промяна в поведението на Васкес. Припряността, с която агентът изпрати всички по местата им в самолета, напомняше за спешна евакуация.

Зигер и Дарлинг се настаниха в отделението за войниците, където можеха да легнат и да поспят поне един час. Като се изтегнаха в тъмнината и моторите започнаха да бръмчат, Дарлинг се наведе над ухото на Зигер и каза:

— Питам се защо е толкова възбуден Хенри.

Зигер вдигна рамене в тъмнината.

— Много напрежение му се събра, за да проведе тази акция успешно. — После добави със значително по-неблагосклонен тон: — Да се надяваме, че ще успее.

Самолетът се издигна. Веднага щом машината набра височина, двамата офицери задрямаха леко, сложили глави на раниците си и обърнати така, че пистолетите да не им убиват. Зигер сънува много, но когато промяната на шума в тъпанчетата му го събуди и той отвори очи, не можеше да си спомни какво. Оставаше му само чувството, че нещо му се изплъзва, че не е подготвен достатъчно за това, което става. Остави Лутър Дарлинг да спи и с несигурна походка се заизкачва по стръмните стълби към кокпита.

Летяха право на изток и сивкаво-розовото сияние над облаците оживяваше металния скелет на машината с оранжеви отблясъци. Бремето от сънищата на Зигер и временната неспособност да събере мислите си отвориха душата му за спектакъла пред тях. Светъл, недостижим безкрай.

Представяше му се рядка възможност да се наслади на природата — жива, крехка, вдъхновяваща — и той го чувстваше, без да може да го изрази с думи. Великолепието на хоризонта го развълнува и напомни на опитния войник за толкова много изгреви, посрещнати на полевите лагери с канче кафе в ръцете. Помисли си как разумът променя действителността и как като натрупването на лихва в банка спомените стават по-богати от реалното преживяване. По-богати и понякога по-истински. Небето, близко и непознато, блестеше с красота, която човек никога не може да пресъздаде и която само след миг щеше да изчезне и да се превърне в хубав спомен. За един прекрасен, продължителен миг цялото му съществувание, сегашно и минало, се сля в едно. В тялото на Курт Зигер. После мигът свърши.

Обърна се и видя Хенри Васкес, свит на седалката зад главния пилот и облегнат на металната черупка на самолета, като че иска да се скрие.

Това беше може би игра на светлината, преди слънчевите лъчи да пробият хоризонта, но очите на агента горяха по начин, който стъписа Зигер. Никога не беше виждал такъв огън в очите на човек. Като очи на звяр, хищник или жертва, коварни, но изпълнени със страх, човешки единствено в изражението на скрито самосъжаление. Докато Зигер го гледаше, Васкес бавно завъртя глава и един слънчев лъч пробяга по лицето му.

Един от боливийските пилоти отвори термос и си наля кафе. Миризмата изпълни кабината. На Зигер му се прииска чаша от ободряващата течност, въпреки че бъбреците му протестираха. Животът е изтъкан от противоречиви желания. Обърна се с гръб към Васкес. Още не беше готов да се занимава с този човек и всичките неприятности, които носеше. Инстинктът му подсказваше да не се доверява на агента, както на всички сапунени мехури, които се перчат пред публиката. Това малко го успокои. Въпреки това Зигер си признаваше, че Васкес беше куражлия по време на предишното нападение. Даже твърде много. Сегашната му промяна просто нямаше логика.

Васкес, който обикновено беше толкова енергичен, сега като че не го виждаше.

Е, наистина хората действат по различни начини, като се изправят пред някоя опасност. Но един ден да си смел, а на другия да трепериш от страх… Васкес трябваше да се овладее. Ако може. Зигер беше готов да поеме командването. Може би даже така би било най-добре. Като се опитваше да се разсъни съвсем, той се замисли за по-практични неща. Слънчевите лъчи позлатиха лицето на помощник-пилота — статуя на древен бог. А възбуждащата миризма на кафето му напомняше за по-добри времена.

Раздиран от непонятни чувства, Зигер се опита да премисли отново плана на операцията. Все още не беше доволен, дразнеше се от цялата посредственост на замисъла. Щеше да се радва да зареже тази забравена от Бога страна и целия континент, и посланика, и Васкес. Искаше му се да ги изтрие колкото се може по-скоро от живота си, да се върне към неща, които разбира ясно и върши добре. Опита се да се съсредоточи.

Но очите на агента го следяха натрапчиво. Изражението му беше буквално незабравимо, ужасяващо по начин, който Зигер не можеше да разбере. На летището от Васкес струеше енергия. Сега се криеше в собствения си вътрешен свят.

Нещо не беше наред.

Трудно е за човек с амбициите за генерал да признае, че безпокойството на друг може да го изкара от равновесие. Зигер се опита да запази самообладание. Мисията беше започнала и единственото, което можеше да направи един добър войник, бе да даде най-доброто от себе си.

 

 

— Кой сте вие? — попита Зигер непознатия с черните очила. Долу на земята, под облаците, беше тъмно и ужасно влажно. Слънчевите очила изглеждаха не на място. Непознатият приличаше на англосаксонец по отпуснатата стойка и червенината от алкохола. Беше на около петдесет, с посребрели коси и широк гръден кош. Зад него стояха два стари „Хюи“ с бавно въртящи се витла и символът на Diablos rojos на вратата на пилота.

Само два хеликоптера! Трябваше да са четири.

— Ръсти Хагарти — отговори човекът и подаде рязко ръка, като стара механична играчка.

Зигер не беше в настроение. Направи се, че не забеляза ръката.

— И като какъв се явявате тук, господин Хагарти? — Отзад се чуваше Васкес да спори оживено на испански с командира на полицейския отряд.

Хагарти скръсти ръце. Коженото му яке бе издуто от кобур.

— Летя.

— Американец сте, нали? Имам предвид от Съединените щати.

— Имате забележителна наблюдателност, подполковник.

— Та какво правите тук? Пилотите…

— Инструктор-пилот съм. На граждански договор. Уча тези момчета как да не паднат от небето. В повечето случаи се справят добре.

Отзад Васкес крещеше.

— Поправете ме, ако греша — каза Зигер, — но не е предвидено да участвате в бойни задачи.

Хагарти въздъхна, като че се е сблъсквал с такива гадости хиляди пъти в кариерата си.

— Подполковник. Тук съм, за да проверя уменията на момчетата. Упълномощен съм да правя случайни проверки на знанията им. А вашият приятел Хенри Васкес ме помоли да направя случайна проверка на уменията им днес.

— Бивш военен ли сте?

Хагарти кимна.

— Подофицер?

— Тъй вярно.

— Виетнам?

Събеседникът му отново кимна.

— Две разходки. Хубава страна.

— И се забутахте тук?

— Добре плащат. И жените си ги бива. — Намести черните си очила. — Слушайте, подполковник. Препоръчвам ви да слезете от високия си кон и да смелите каквото ви яде отвътре. Чака ни гаден ден. Времето се скапва, дъждовният сезон започва. Така че трябва да се радвате, че ще летите с пилот, който има някой и друг полет по времето на мусоните. — Махна с ръка към Васкес. — Вашият приятел не се вслушва много в чужди съвети.

Зигер разбра, че напада не когото трябва, и затова се върна на това, което му беше направило впечатление още в началото.

— Добре, Ръсти. Виждам два хеликоптера, а трябва да са четири. Какво става с другите два?

Веждите на събеседника му се сключиха над очилата.

— Господи! Вие не си ли говорите в посолството?

— Поисках четири хеликоптера за тази мисия. Наредих на капитан Дарлинг…

— Да, ама вашият приятел Хенри се обади вчера следобед и каза, че ви трябват само два. Кого да слушам?

Разярен, Зигер се завъртя и се отправи към Васкес, който, преди да слезе от самолета, беше сменил топлите дрехи за планината с бойната си униформа: военни обувки, срязани над коленете дънки и незабравимата червена риза. Големият му четиридесет и петкалибров пистолет стърчеше от кобура. Зигер смяташе червената риза за най-глупавото нещо на света. При престрелка агентът щеше да е идеалната мишена.

Васкес стоеше до офицера от полицията. Двамата с ниския боливиец крещяха с цяло гърло. Лутър Дарлинг ги гледаше отстрани с ръце на кръста.

— Хенри! — изрева Зигер отдалеч. — Хенри, какво става тук?

Зад боливийския офицер се тълпяха взвод сънени момчета.

Приличаха на стадо крави, които чакат да ги изведат на паша. Униформите не им бяха по мярка, държаха оръжията си, сякаш не знаят за какво служат.

Васкес не му обърна внимание.

— Хенри… — изкрещя пак Зигер. Повиши още повече глас. Устреми се към агента, като че да го удари. — По дяволите, защо си отзовал останалите хеликоптери?

Накрая Васкес се обърна, с бели космати крака, дънките му бяха толкова тесни, че коремът му висеше тежко над колана.

— Разкарай се, Зигер. Имам работа.

— Кажи ми защо си отзовал другите два хеликоптера.

Васкес поклати глава с отвращение.

— По дяволите, човече. Нямаме достатъчно летателни часове. И не ни трябват още машини за такава фасулска работа. И два са много.

— По план трябваше да са четири.

Боливийският офицер ги наблюдаваше. Изглежда, разбираше езика им, колкото Зигер владееше неговия. Но по тона усещаше, че нещо не е наред. Беше дребен човек с индианско лице и тревожни очи.

Васкес постави ръка на кобура си. Но не като заплаха. Просто жест.

— Зигер, писна ми от теб. Аз командвам тук. Успехът на операцията е моя грижа. И ми писна собствените ни военни да хленчат като курви: „Не можем да направим това, не можем да направим онова, много е опасно.“ Защо, по дяволите, ви плащат?

— По план трябваше да са четири хеликоптера. Ти се съгласи. Посланикът одобри.

Васкес поклати глава. После пристъпи към Зигер, като загърби боливиеца. Продължи по-тихо:

— Хайде, Курт. Не ми създавай и ти проблеми. Нали знаеш какъв инат е Плимут. — Тръсна глава назад, на север. — Имаме задача за изпълнение. Два хеликоптера, четири хеликоптера, не е голяма разлика. Трябва да действаме.

— По план трябва да са четири.

Васкес го погледна с отвращение.

— Идваш ли или не, Зигер? Ако те е страх, просто си кажи, не е срамно. Аз сам ще изпълня мисията.

На Зигер му се искаше да го удари. Яко. Но почти двадесетгодишната му кариера го беше научила да се владее. Само обърна гръб на агента и се отдалечи.

Трябваше да обмисли ситуацията.

Да реши.

Да се успокои малко.

Брой до три, както те учеше баща ти преди сто години.

Броенето никога не помагаше. Горкият стар татко.

На Зигер му се щеше да се издигне отново в небето и да потъне пак в зората над облаците.

Но зората свърши.

Инстинктивно се върна до хеликоптерите. Не искаше да се разправя и с пилотите. Имаше по-спешна работа. Зави рязко наляво и се запъти към храстите до бетонната писта. Като стигна сухата висока до коленете трева, той разкопча панталона си, раздруса се, за да повдигне колана, на който висяха пистолет, манерка и компас.

Като свърши, се обърна и срещна погледа на Лутър Дарлинг.

— Добре, Лу. Какво става? За какво спорят любимият ми УБН-агент и „Че Гевара“?

По лицето на Дарлинг се изписа отвращение.

— Капитанът — боливиецът — не иска да участва. Казва, че дъждовете започват и е опасно да се лети.

Зигер кимна.

— Може да лети с втори пилот американец. Отхвърляме тази причина.

Дарлинг сведе поглед към напукания бетон. Големи червени мравки бързаха нанякъде.

— Сър. Работя с тези хора от доста време. И не смятам, че го е страх само от дъжда.

Зигер го погледна. Хубав човек. Млад. Далеч от дома.

— Боливийците си имат източници — продължи Дарлинг. — Ние не знаем и половината от това, което става тук. Честно казано, и една десета не знаем. Но боливийците се страхуват от нещо. Разбират кога някоя операция е обречена заради други причини освен лошото време. А този човек просто не иска да участва.

„Значи сме двама“ — помисли си Зигер.

 

 

Но тръгнаха. Боливиецът остана непреклонен за личното си участие, но заповяда на един сержант и на осмина войници да се качат на хеликоптерите. Васкес, сержантът и четирима войници се настаниха в едната от машините, която единствена имаше резервен комплект шлемофони. Зигер, Дарлинг и останалите четирима боливийци се качиха в хеликоптера, където Хагарти заемаше мястото на помощник-пилота. Понесоха се между върховете на дърветата и надвисналите облаци с отворени врати; въздухът миришеше на дъжд. От мястото си непосредствено до вратата, което му позволяваше да изскочи пръв от машината, Зигер различаваше безпогрешно червената риза на Васкес непосредствено зад пилотите в предния хеликоптер.

Зигер поклати глава; вертолетът бучеше, тресеше се, ревеше. Искаше само всичко да свършва по-скоро, за да може да се върне в света, който по-добре познава. Нямаше намерение да хаби повече нерви и енергия в мисли за Васкес. Но все пак нещо в поведението на агента го тревожеше. Промяната му през нощта, ужасеното изражение на лицето му при първите слънчеви лъчи. Зигер чувстваше, че точно в това изражение се крият всички отговори, но все още не можеше да измисли подходящите въпроси. По едно време агентът му махна.

Полицаите — още деца — изглеждаха на тринадесет-четиринадесет години. Наложи се Лутър Дарлинг да им обяснява как да държат оръжията си, с дуло, насочено нагоре. Дарлинг използва жестове, защото родният им език беше някакво индианско наречие и испанският им, изглежда, се ограничаваше само до най-важните команди. Лицата им се струваха еднакви на Зигер, захлупени от твърде големите каски, предвидени за по-едрите северноамериканци. Би трябвало да участват в някой скаутски отряд, а не да нападат лаборатории за наркотици в състава на военизираните полицейски части.

Хеликоптерите се издигнаха в притъмнялото небе. Отдолу постройки и големи запустели ниви показваха мястото на изоставени ферми. Хълмовете ставаха по-ниски, накрая изчезнаха. После по равната земя започнаха да се появяват единични групи дървета — предвестници на наближаващата джунгла около голямата река. Зигер се поуспокои и се отдаде на неясни мисли. Мислеше си за жени, за проекта за модернизиране на войската, който щеше да му отнеме месеци, след като се завърне във Вашингтон. Мислеше си как ще тича за здраве по алеята покрай хубави жени с фланелки „Барнард“ или „Васар“, с вързани на опашка коси и стройни тела. Живи.

Може би и това нападение ще бъде толкова безинтересно като предишното. Човек не може да се доверява само на чувствата си. Трябва да е винаги нащрек само за да избегне нещо глупаво.

Но цялата операция беше глупава.

Хеликоптерите полетяха известно време над дълъг прав път, после завиха отново над буша. Едно изгорено село с празни заграждения за добитък се виждаше под короните на дървета, някои от които бяха изсъхнали. Черните развалини бяха пресни и непроменени от времето.

Само Господ знае какво се беше случило.

После минаха над друго село, където повечето къщи горяха. Фигури в оранжеви космически костюми вдигнаха маскираните си лица към небето. Зигер отначало се изненада, но после се сети.

Това бяха лекарите, изпратени от командващия корпуса. Заради епидемията. Значи наближаваха Мендоса и клиниката на Джон Чърч.

Зигер се замисли за Чърч с неудобство и срам. Как само беше подценил този човек. Чърч знаеше какво е положението, опита се да го предупреди приятелски. Зигер си го представи, както го беше видял за последен път: голяма ранена мечка. После си спомни докладите за болестта на полковника, спешния евакуационен план, с който се занимаваха в посолството предния ден. Командващият бе решил да измъкне Чърч на всяка цена.

Добро решение. Струваше си да спасят живота на Чърч.

Зигер беше научил много неща, откакто отлетя от Вашингтон. На място всичко изглеждаше много по-различно, отколкото от кабинетите в Пентагона, където пролетите кръв и пот и провалите изглеждаха толкова далечни. Единствената им тревога бяха ледените вторнишки брифинги, когато началник-щабът и подчинените му генерали седяха в ложата си, а цяла тълпа служители чакаха нащрек, да дадат отговори, които пресата не е успяла да предвиди. С положителна насоченост, разбира се. Всички мисии на армията, по целия свят, бяха изобразени на схеми, жълти букви на черен фон, цифри вместо имена, при нужда прочитани с безстрастен глас. Хиляди войници, специални екипи и цели дивизии, разпръснати по целия свят. Резервен ветеринарен екип в Централна Африка. Батальон на полево учение в Кувейт. Специални части в Тайланд, инженерно подразделение на Националната гвардия в Хондурас. Медицински екип в Боливия, в град, чието име е без значение в голямата схема на нещата. Зигер, разбира се, не беше отразен на схемата, тъй като мисията му беше извънредна.

Хеликоптерите полетяха отново над пътя, като изпускаха огромни кълба дим около витлата си. Един мъничък цивилен джип стоеше изоставен до шосето.

Изгорен.

Твърде малък, за да се занимават с него.

Изведнъж хеликоптерите завиха рязко, давайки на Зигер възможност да погледне право надолу. Върховете на дърветата профучаваха пред очите му, от което му се зави свят. После машината отново се върна в хоризонтално положение и отново напусна шосето. Зигер погледна напред над каските на момчетата и забеляза прекъсване в растителността в далечината. Това сигурно беше градът. Мендоса. Целта се намираше на десет минути полет на северозапад.

Зад града хоризонтът изчезваше в мъгла.

Дъжд.

Мислите не даваха мира на Зигер. Мъчеше го онова особено чувство, че е пропуснал или забравил нещо, нещо много важно, но не можеше да се сети какво. Като че нещата му се изплъзваха. Погледна безизразното лице на Лутър Дарлинг. Двете сребърни нашивки стояха под лек ъгъл към пагона на камуфлажната му униформа, а кепето му бе нахлупено напред като фуражка от времето на Гражданската война. Дарлинг беше добър човек. Честен, съвестен и способен. Зигер започна да го уважава и харесва през краткото време, когато работиха заедно. Напомни си да каже няколко добри думи за него пред шефовете на военновъздушните сили в Пентагона.

Дарлинг изглеждаше готов. Истински войник. Дори седнал, имаше добра стойка. Но Зигер знаеше, че не са готови. Пистолетите им нямаше да им помогнат много, ако нещата тръгнеха зле. Дори нямаха каски. За някой аматьор може би щяха да изглеждат непобедими, но всъщност не бяха подготвени за истинска битка.

Зигер погледна водещия хеликоптер, който летеше отляво и на по-малка от разрешената в Американската армия дистанция.

Васкес. Със смешната си червена риза. Палячо.

Е, и Дарлинг не бе много подходящо облечен за битка, но агентът на УБН беше плачевен случай.

Изведнъж Зигер получи най-великото прозрение в живота си. Кръвта му се смрази, а устата му се отвори неволно в безгласен вик. Не можеше да свали поглед от червената риза в предния вертолет. Потресен. Ударен между очите от очевадното.

Пред тях се откри писта. Отъпкана червена земя. С един C-130 до контролната кула и две бойни машини, всичките със знака на Чичо Сам. Дребни фигурки. Но тази гледка само премина пред очите на Зигер, без да достигне до мозъка. Ужасен, той върна погледа си към Васкес. Агентът забеляза, че го гледат, и помаха отново, този път с усмивка.

На Зигер му се повръщаше. Наведе се напред, пое си дълбоко дъх. Не можеше да направи нищо повече, а минутите летяха.

Ами ако се лъже? Ако това е само параноя? Ако тази скапана страна е размътила разсъдъка му?

Не.

Чувстваше, че е прав.

И ужасно, ужасно загазил.

Хеликоптерите се понесоха над друг прав път — без настилка, блед под черните облаци. Внезапно Зигер разкопча предпазния си колан и държейки се за парапета, прекрачи момчето пред себе си, за да може да говори в ухото на Лутър Дарлинг. Като повиши глас, за да надвика шума от мотора, той каза:

— Лутър, кажи ми нещо. — Гласът му трепереше. — Защо някой ще облича яркочервена риза за мисия, в която може да има престрелка?

Дарлинг го погледна с неразбиращ поглед. Но по лицето му личеше, че мисли по въпроса.

Зигер чакаше. Искаше да го чуе от някой друг. Гледаше строго капитана, очаквайки отговор.

След около минута Дарлинг се приближи към ухото му. Извика:

— Не знам, сър. Никой, който е с всичкия си, не би сложил червена риза на бойното поле. Това е първото нещо, което всеки ще забележи.

Зигер удари капитана по рамото. Наведе се напред и изкрещя:

— По дяволите, прав си. Това е първото, което всеки ще забележи. Кажи сега, защо човек ще иска да го забележат пръв?

Дарлинг не разбра отначало. Направи озадачена физиономия. Но беше добър войник, умен.

На лицето на младия мъж настъпи забележителна промяна. Мускулите му нервно затрептяха. Бузите му се издължиха, челюстта му увисна. Безмълвната му уста беше розова, ярка. Ноздрите му се разшириха, веждите му се събраха. Но най-голяма промяна пролича в очите му. Бяха пълни с ужас… ужаса на някой, който неочаквано е видял нещо страшно.

— Копеле — прошепна едва чуто Дарлинг. — Мамка му!

Зигер кимна енергично.

— И ти загря. Той иска да го видят. За да не стрелят по него. Той ни е натопил.

Точно в този момент машината изрева и хеликоптерът започна да се снишава. Маневрата едва не изкара Зигер от равновесие. Обърна се да види Хагарти, бившият подофицер бе поел управлението от боливийския пилот. Изведнъж хеликоптерът се разтресе като ударен от огромен юмрук.

Юмрукът беше дъждът. Вътрешността на хеликоптера прогизна за секунди. Зигер се обърна отчаяно, за да види как войниците се притискат един в друг, доколкото им позволяват коланите. Страничният стрелец се сви, за да се прикрие от стихията. Хеликоптерът затанцува като на въртележка в увеселителен парк.

Като сграбчи парапета, за да запази равновесие, Зигер се обърна отново към пилотската кабина. Вече беше мокър от кръста надолу. Отпред чистачките работеха, но светът зад тях бе станал невидим.

Въпреки всичко Хагарти, старият пилот от тропиците, виждаше. Погледна за кратко Зигер и вдигна ръка.

— Целта е пред нас. Слизаме.

Зигер се хвърли неловко напред, в отчаян опит да го спре, да върне времето назад. Но се подхлъзна на мокрия метален под и падна тежко на колене. Навън се очертаваше само тъмната маса на дърветата, върховете им вече бяха над витлата на хеликоптера.

Преди Зигер да успее отново да се изправи, машината докосна земята.

 

 

— Хайде — изкрещя Зигер, като се опитваше да надвика шума на моторите и дъжда. Изскочи в пороя, с мокрия пистолет в ръка, приведе се, опита се да се овладее, да си спомни разположението на сградите от въздушните снимки. Дъждът беше невероятно силен и Зигер имаше чувството, че ще го повали на земята.

Васкес също беше скочил на земята. Бягаше. Далеч от хеликоптера си. Видим само заради червената си риза. Тичаше към група тъмни постройки от другата страна на празното пространство между дърветата.

Зигер се обърна, целия прогизнал, и забеляза Лутър Дарлинг, облян с вода, застанал в калта до хеликоптера, да маха ожесточено на войниците.

Те не искаха да слизат от машината.

Моторите затихнаха.

Ако имаше засада, Хагарти, пилотът, не бе замесен. Той загаси машината, като по този начин пропиля последния си шанс за бягство.

И други неща бяха пропилени. Времето течеше твърде бързо. Войниците, първо един, после друг, хвърлиха оръжието си навън, отказвайки да напуснат въображаемата сигурност на хеликоптера, уплашени, не искаха да участват в глупостите на гринговците.

Зигер се извърна отново. Закри очи с лявата си ръка. Васкес се беше отдалечил доста, силуетът му — размазан в дъжда.

Като дръпна Дарлинг за ръката, Зигер изкрещя:

— Зарежи ги. Хайде. Да тръгваме след Васкес.

Но вече бе твърде късно. Внезапни светлини прорязаха водната пелена и изстрели, много изстрели прозвучаха сред плющенето на дъжда.

Готов да бяга за прикритие, Зигер грабна един от хвърлените автомати. Но Дарлинг все още стоеше като истукан, с вдигната глава, като че се опитва да подуши някаква миризма. На лицето му се четеше огромно учудване. Като че не разбираше какво става около него, не може да повярва.

Стрелбата идваше от много страни. Класическа засада. Без никаква възможност за жертвите да се отбраняват. Дъждът закриваше позициите на нападателите — идеална маскировка.

Внезапно Хагарти започна да форсира мотора, опитваше се да завърти отново ротора. Но Зигер инстинктивно усещаше, че е твърде късно да се измъкнат. Като потвърждение, куршумите затракаха по металната обшивка, над главата му полетяха искри. Картечарят се опита да извади оръжието си от Стойката. Беше оставил дъждът да го направи небоеспособен и сега си плащаше.

С достатъчна сила, за да му причини болка, Зигер хвърли автомата в ръцете на Дарлинг.

— Взимай! Бягай! Махай се от хеликоптера!

Дарлинг залитна от удара. Но грабна оръжието, успя да се отърси от замайването. Приведе се и се затича, калта плискаше под краката му. Но не знаеше накъде да бяга.

Зигер грабна друг автомат от една локва. Прикладът бе целият в кал.

— Натам! Зад онзи насип! Хайде, Лутър!

Дарлинг се втурна в оказаната посока.

Преди да го последва, Зигер дръпна едно от момчетата, които все още седяха безучастно в хеликоптера, и го опипа, докато намери резервния пълнител в джоба му. Без да го е грижа дали ще му счупи нещо, той го задърпа и заблъска, докато не видя металния предмет в ръцете си. Момчето бе толкова ужасено, че не се опита да се съпротивлява.

Едва бе издърпал ръката си и момчето се разтресе като ударено от ток. По лицето на Зигер се разплиска друга течност, след като гърдите на момчето се пръснаха като счупено яйце.

Голям калибър.

Зигер се хвърли в калта, металът над главата му зазвъня яростно. После се чу трясъка на картечница M-60, стреляща по невидимия враг. Картечарят най-после се беше оправил.

От това огънят на нападателите само стана по-ожесточен.

Другият хеликоптер, този, на който бе пътувал Васкес, избухна.

Като използва експлозията за прикритие, Зигер се изправи и побягна. Натежал от калта, хлъзгайки се в локвите, Зигер тичаше, препъваше се, пълзеше само да се отдалечи от останалия хеликоптер, от ранената машина, която отчаяно се опитваше да се откъсне от земята. Зигер си представи бившия подофицер отчаян зад контролното табло, да дърпа лостовете за последен път. Разбираше с болезнена, хладна яснота, че човекът е обречен. Хагарти направи своя избор. Всеки се опитва да се спаси както може.

Нападателите не бяха добри стрелци, но пък бяха на достатъчно разстояние. Хеликоптерът звънеше, сякаш по него стреля цял батальон. Куршумите дрънчаха в метала, сякаш цял оркестър деца удрят с лъжици и вилици по тенджери и тигани.

Ревът на картечницата заглъхна, докато Зигер мъчително измъкваше краката си от калта.

— Насам! — изкрещя някой, гласът му едва се чуваше в пукотевицата.

Видя Лутър Дарлинг, с черно лице, униформа, почерняла от водата, черни ръце и черен автомат, залегнал зад купчина отпадъци. Докато Зигер пълзеше към него, Дарлинг стреляше, за да го прикрива. Капитанът се беше опомнил от началното объркване и стреляше на единична стрелба, за да пести патроните в единствения пълнител.

Един автоматичен откос изпръска очите на Зигер с кал.

Стрелбата идваше от много близо.

Отначало си помисли, че някой го е хванал за глезена, но като се обърна, установи, че е сам. Дъждът го заслепяваше, но успя да различи оцелелия хеликоптер да се издига тежко над земята. Изведнъж машината избълва искри и се наклони рязко.

Зигер знаеше какво следва.

Едното витло се удари в някакво дърво. Вертолетът се килна рязко настрана и другото витло се заби в калта, машината се стовари на земята. Зигер имаше чувството, че огънят от експлозията изсушава тялото му, във въздуха запищяха метални парчета.

Той се прилепи по-дълбоко в калта, замаян от ударната вълна, в очакване осколките да го надупчат. Но като не усети нов удар, се обърна по корем и откри, че болката, която бе почувствал, като залегна, се усилва.

Кракът му. Извърна се и погледна надолу, заслепен от болка.

Парче кост стърчеше във въздуха и се обливаше с кръв само за да бъде отмита от дъжда.

— По дяволите! — изкрещя, разбирайки, че тук ще умре. — По дяволите!

Лутър се наведе над него.

— Спокойно, човече. Всичко е наред.

Но нищо не беше наред. Никога нямаше да бъде наред.

— Изчезвай зад прикритието, по дяволите! Махай се оттук!

Дарлинг не му обърна внимание.

Безпомощен, раздиран от болка, Зигер изкрещя.

— Извинявайте — каза Дарлинг. — Съжалявам. Трябва да спра кръвта.

Зигер почувства стягането на колан около крака му и ръцете на Дарлинг под него в калта.

Двама обречени, затънали в калта. Зигер си го представяше ясно като корица на списание.

Въздухът гъмжеше от куршуми. Бог знае колко бяха нападателите. Струваше му се, че са хиляди.

Разбира се, това бе само илюзия. Сигурно не бяха повече от дузина, може би две. Да, колкото един взвод. Сигурно се бяха погрижили численото превъзходство да е на тяхна страна.

— О, за бога! — изстена Зигер. Не можеше да се сдържи. Болката бе непоносима.

Този път Дарлинг не каза нищо. Изправи се и Зигер чу учестеното му дишане.

Силни ръце започнаха да вдигат Зигер и болката стана толкова непоносима, че той едва не загуби съзнание. Все още виждаше. Неясно.

Падащото небе.

Небето падаше върху земята.

На кървави късове.

Това беше болка. Истинска болка. Не вярваше, че ще я издържи. После всичко изчезна в мрак.

Като се свести, болката беше ужасна, но по-слаба. Почти поносима. Тялото му бе омекнало, лигаво като това място, като целия свят. Дъждът шибаше лицето му толкова силно, че той не можеше да разбере защо не разкъсва кожата му. Беше му студено.

Студено в джунглата. Манерката му се беше вдигнала нагоре и капачката й се забиваше в единия му бъбрек. Но не можеше и да си помисли да се помръдне.

До него стреляше автомат.

— Добре съм — каза Зигер. Думите му идваха автоматично. Но той знаеше, че не е добре. Това бе само желание.

Другият човек се раздвижи, Лутър Дарлинг пропълзя до него. Стрелбата беше непрекъсната. Безкраен пробиващ звук.

— Какво става? — попита Зигер. — Колко време бях в безсъзнание? Къде ми е автоматът?

— Спокойно, човече.

— Колко дълго бях в безсъзнание?

— Пет минути. Няма и толкова. Ще се оправите, сър.

— Няма.

— Ще се измъкнем оттук.

— Не. — Странно. Зигер като че чуваше собствения си глас. Нямаше жал в него. Просто казваше фактите. Странно. Не го беше страх. Но болката бе жестока. Изгаряща.

— Слушайте — каза Дарлинг. — Ще ви помоля за една услуга. Нуждая се от помощта ви, сър. Можете ли?

— Да. — Болката бе толкова ужасна. Огромна като изгрева. Непоносима.

Дарлинг трепереше. От изтощение. Или от страх.

— Трябва само да гледате в тази посока. — Младият мъж посочи над гърдите на Зигер. — Ще можете ли да се извърнете, за да наблюдавате тази страна?

— Да — отговори Зигер, но не знаеше дали казва истината. — Аз ще държа на прицел дясната страна. Вие гледайте наляво.

Навсякъде сме заобиколени от джунгла. Викайте, ако видите нещо.

Дарлинг звучеше решително. На пръв поглед. Но Зигер усещаше страха му. И се срамуваше от себе си. Заради него бяха тук. Ако беше по-смел, ако беше предпочел да направи каквото трябва, вместо да се бои за кариерата си, и двамата щяха да останат живи. И Хагарти. И боливийските момчета. Чувстваше, че трябва най-много да му е жал за тях, но не можеше. Съчувствието му се ограничаваше с него и Дарлинг.

Няколко куршума се забиха в ниския насип, зад който бяха намерили временно прикритие. Врагът знаеше точното им местонахождение. Гибелта им бе само въпрос на време.

Животът е въпрос на време. А той беше загубил твърде много от него.

— Дай ми автомат. Взе ли ми автомата?

Вместо да му отговори, Дарлинг се претърколи на другата страна. За да заеме по-удобна позиция.

— Патроните свършиха — каза капитанът. — Последен пълнител.

За момент Зигер се почувства горд със себе си. Спомни си за пълнителя, който бе изтръгнал от момчето. Опипа мократа си униформа, като установи, че ръцете му са здрави. Но не намери пълнителя. Спомни си, че го държеше в ръка, докато тичаше. Явно го беше загубил някъде из калта.

Опипа за пистолета си. Прокара ръка по малкия калъф, в който държеше компаса, после напипа по-голям, по-твърд предмет. Да. Поне му оставаше пистолетът. Изглеждаше толкова надежден. Един или двама от нападателите щяха да се простят с живота, ако се приближат достатъчно. Откопча кобура и задърпа оръжието, въпреки че всяко движение му причиняваше неописуема болка.

Закрещя отделни срички, без да е способен да изкаже цяла дума; дъждът се изливаше в устата му.

Затвори очи и продължи въпреки болката, от която му се прииска да освободи съдържанието на червата си. Беше неизмерима, огромна, гигантска.

Когато най-накрая измъкна пистолета, се чувстваше като че е участвал в маратон.

Изтощен.

Дробовете му горяха.

Притисна оръжието до гърдите си и вдигна предпазителя, пръстите му се плъзгаха по метала. После, за да не гледа обезобразения си крак, се извъртя настрана. Почувства калта да се мести тромаво покрай долната част на тялото му и за момент се уплаши раната да не се инфектира. Но скоро се съсредоточи върху по-важните неща — инфекцията бе най-малката му грижа.

Вгледа се в джунглата зад водната пелена. Беше в обсега на ръчна граната. Но нямаше гранати.

Може би хората, които искаха да го убият, имаха.

Хората, които искат да го убият.

Хората, които вече са го убили.

Защо? По каква причина?

Изведнъж стрелбата стана по-ожесточена, с интензитета на началната атака. Постоянното плющене на дъжда и съскането на куршумите изглеждаха странно несъвместими, в пълен дисонанс.

Зигер стисна пистолета. По какво стрелят?

Да не би някой да им е дошъл на помощ? Засада на засадата?

Не.

Не. Такива работи не стават.

Куршумите сипеха пръст от насипа по лицето му.

Наблизо се чу стрелба.

Капитанът. Дарлинг. Не беше сам. Но Зигер нямаше да понесе да се обърне, за да се увери в присъствието на друг човек, не можеше да издържи повече болка. Изстрелите можеше да идват от нападателите.

Не. Глупости. Трябва да беше Дарлинг. Изстрелът дойде от много близо.

Зигер чу друг глас да вика на английски:

— Помощ! За Бога, помогнете!

Веднага го позна. Но не можеше да си обясни присъствието му.

— Помощ, ох, Господи!

Гласът не спираше да вика. Молеше.

Дарлинг отново се претърколи до Зигер.

— Сър. Добре ли сте?

„Не. Никога повече няма да съм добре.“

— Да. Какво има?

— Проверявам. Ей сега се връщам.

Паника обхвана Зигер, смелостта му се изпари. Не искаше да остане сам, да умре сам. Веднага реши, че младият мъж е решил да се спасява.

— Добре съм — каза немощно Зигер. — Бягай.

— Отново ви тече кръв. Коланът сигурно се е разхлабил. Като сте се местили. Дръжте се.

Дарлинг стегна колана, като предизвика нова вълна от болка. Зигер закрещя, очите му се напълниха със сълзи.

Някъде зад малката им барикада гласът продължаваше да призовава Господ и да моли за помощ на английски.

Дарлинг отново пристегна колана, както всички се обучават в началото на военната си кариера. Военният боен колан е създаден, за да може да притиска вени и артерии.

Турникет, стегнат прекалено много, означава, че човек може да си загуби крака, ако не го отпуска от време на време.

Нещата наистина стояха много зле. Дарлинг явно бе отписал крака му. С какво право?

С всички права на земята.

— Ако излезем живи оттук… благодаря…

— Спестете си благодарностите. Само наблюдавайте дърветата.

— Това е…

— Няма време за приказки. Трябва да действам.

И младият мъж се хвърли напред.

„Да се беше сбогувал поне — помисли си Зигер. — Бих искал някой да ми каже «Сбогом».“

Капитанът вече не се чуваше. Плющенето на дъжда поглъщаше всеки звук. Може би калта щеше да го удави, преди нападателите да дойдат. Очите го боляха. Клепачите му натежаваха. А дъждът не спираше. Беше силен, всяка капка — като куршум. Стиснал пистолета, Зигер си помисли:

„Така се чувства човек, като е сам. Наистина сам.“

Стрелбата се усили отново. Епидемия от куршуми.

„Да, Дарлинг май офейка. Все пак това е най-разумното, което можеше да направи. Никъде не е писано, че си длъжен да умреш с командира си.“

За нищо.

Зигер чу зверски рев. Крясък от болка и ярост. Боен вик. От най-първичните дълбини на човешката душа.

Усети движение от едната си страна, отзад. Нещо голямо.

Зигер се извърна, готов за стрелба, решен да се съпротивлява, да стреля, да убива, да мрази.

Видя нещо огромно. Да пада към него. Гигантско същество, яркочервено.

С последен яростен рев Дарлинг се стовари на земята заедно с туловището, което носеше на гърба си.

Хенри Васкес.

Сега яростта на Зигер надделя над болката. Повлече се, докато не се намери лице в лице с този чувал с лайна. Червената риза на агента беше така прогизнала с вода, кръв и кал, че не беше възможно да се прецени на колко места е ранен притежателят й.

„Мръсник — помисли си Зигер. — Мръсно копеле.“

Очите на Васкес гледаха небето, като бързо премигваха под дъждовните капки.

— Господи — прошепна той. — Господи…

Зигер насочи пистолета си към него, искаше да забие дулото в слепоочието му, та агентът да усети, че ще умре, преди да го застреля.

Нечия по-силна ръка хвана Зигер за китката.

— Убий мръсника — каза подполковникът, въпреки че не знаеше дали все още от устата му излиза глас.

Здравата ръка, хванала китката му, не го ядоса. Напротив — беше като благословия. Колко чудесно усещане е докосването на човешка ръка.

— И без това много скоро всички ще умрем — каза Дарлинг. — Спестете си куршума.

— Копеле — каза Зигер. Но думите му прозвучаха жално.

Васкес започна да шепне молитва. Като отвори уста, от ъгълчето й потече струйка кръв, за да се размие от дъжда, преди да стигне до брадичката му.

Въпреки болката Зигер се премести по-близо. Докато почувства дъха на умиращия. Васкес не се беше бръснал и косъмчетата по лицето му стърчаха от малки червени пъпчици. Кожата му, блестяща от водата, бе захабена, с прозиращи капиляри, носът му течеше. Ако го загледаш отблизо в неподходящ момент, човек е жалко нищожество.

Стрелбата поутихна, но продължаваше с достатъчна сила, за да ги накара да останат залегнали в калта, да им попречи да се изправят, докато някой ги заобиколи, за да нападне в гръб. Зигер повлече мъртвия си вече крак, усещаше вкуса на повръщано в гърлото си, и се приближи още повече до агента с ярост, която убиваше част от болката му.

— Не го убивайте — каза Дарлинг. — Не е достойно.

Зигер нямаше намерение да го застрелва. Още не. Може би никога. Искаше само да научи едно нещо. Като почти допря лице до това на агента, той попита, изкрещя:

— Защо? За Бога, защо, копеле? Защо?

— Света Дево Марио…

Със свободната си ръка Зигер сграбчи червения парцал и го стисна в юмрука си.

— Кажи ми, защо, мръснико?!

Изведнъж Васкес като че се събуди.

— Прецака ме — каза с удивление. — Мръсникът ме прецака.

— Защо?

— Прецака ме.

— Защо го направи, Хенри?

— Той…

— Кажи ми защо го направи? — Зигер крещеше, без да го осъзнава. — Преди да умреш, проклето копеле. Преди да те убия!

— Много е късно.

— Много си прав, по дяволите, твърде късно!

Дарлинг отново се опита да го успокои. На Зигер му се струваше, че душата му е напуснала тялото. Случваше му се за втори път. Виждаше трима да лежат отпред в калта. Куршумите свистяха във въздуха и природата изливаше цялата си злоба върху им. Дарлинг също беше ранен. Бузата на капитана бе раздрана като с нож. Бледа плът се показваше под разводнената кръв. Всички хора са еднакви отвътре.

— Хенри — каза Дарлинг с почти спокоен глас. — Какво имаш предвид? Че е твърде късно.

— Ще избият всички — каза Васкес. После се надигна няколко инча от калта. — Не може да се спасят. — Отпусна се отново назад, главата му потъна в локвата.

— Кой не може да се спаси? Какво става, Хенри?

Агентът не отговори.

Дарлинг повдигна главата му и тримата задишаха учестено в ритъм под дъжда.

— Ти ни прецака, Хенри. Доведе ни тук да умрем. Дължиш ни отговор.

— Господи. Господи, боли.

— За какво е твърде късно? Кого не можем да спасим?

Докато Дарлинг говореше, на бузата му трептеше парче плът.

Приличаше на недопечено месо. Зигер забеляза, че долната половина на едното ухо на капитана също липсва.

Внезапно Дарлинг стисна агента за косата.

— По дяволите, Хенри. Кое е прекалено късно? Кой ще бъде убит?

— Прости ми, Господи, съгреших…

— Какво става, мръснико?

Като че някакво животно изскочи от устата на Васкес. Но беше просто съсирена кръв и слюнка. Агентът пририта, повърна нагоре и изпръска лицето на Дарлинг с червена каша. После се отпусна и очите му престанаха да премигват под дъждовните капки.

— По дяволите — изсъска Дарлинг.

Зигер се надигна, в ужасна болка, и протегна ръка над трупа. Беше негов ред да успокои другаря си. С голямо усилие напипа рамото на Дарлинг, после премести треперещата си ръка надолу, докато хвана китката на капитана.

— Няма нищо — каза Зигер, като се опитваше да говори ясно и спокойно въпреки постоянната болка. Като истински воин. — Знам за какво говореше той.

Това беше денят на прозренията, кое от кое по-ярко. Беше попаднал в ужасен свят. И нямаше да го напусне жив.

Куршумите продължаваха да свистят над главите им — прикриваща стрелба. Дарлинг вдигна глава, очите им се срещнаха, премигвайки жално под пороя. Стиснаха здраво ръце.

— Става дума за клиниката — каза Зигер. — Войниците. Ето кого искат да убият. Първо нас, после тях. Да убиват северноамериканци. Много северноамериканци.

Дарлинг не разбра.

— Но защо? Защо, за…

— Защото на някого му трябват мъртви американци. Затова Васкес ни натовари всички в един хеликоптер заедно с онзи пилот. Играта е да убиеш колкото се може повече гринговци. Някой иска да ядоса Чичо Сам.

Дарлинг разтърси глава, от косата му се разхвърчаха капки вода като от козината на куче. Още не му беше ясно. Един куршум прелетя наблизо.

— Но защо?

— Борба за влияние. Някой иска САЩ да му свършат мръсната работа. Един наркобарон срещу друг. Ние сме цената на добрия бизнес, Лутър. — Погледна мъртвия агент. — А този нещастник застана на грешната страна.

Стрелбата отслабна още. Зигер стисна по-силно ръката на младия мъж.

— Първото нападение — каза Зигер, усещайки, че силите го напускат, а болката го завладява. — Ти не участва. Беше като игра. Всичко — нагласено. Усетих, че нещо не е наред. Но не можах да разбера какво. Не можах…

— Клиниката — възкликна Дарлинг, като че мисълта току-що го беше осенила. — Командирът на корпуса пристига. С евакуационния полет.

— Ще ги нападнат, Лутър. Веднага щом приключат с нас.

Капитанът поклати глава. Това вече беше много. Зигер се уплаши, че ще го изгуби. А сега всичко зависеше от младия човек.

— Лутър. Чуй ме. Трябва да се опиташ да ги предупредиш.

Дарлинг поклати глава в знак на недоверие. Или на отчаяние.

— Трябва да го направиш, Лутър. Да се опиташ.

— Не мога… да ви оставя тук. — Капитанът заговори бавно и замислено, като машина.

Зигер направи презрителна физиономия.

— Глупости. Глупости. Ако останеш, и ти ще умреш. Както и всички в клиниката. — Погледна сериозно младия човек, който, ако оцелее, щеше да остане с разнообразни белези по лицето. — Аз вече съм полумъртъв. Какво искаш да ти тежи на съвестта, капитане? Животът на всички в клиниката ли?

— Не мога просто така да ви изоставя.

Куршумите плющяха все по-отблизо. Някои се забиха в пръстта точно зад тях и вдигнаха кални пръски. За пръв път изстрелите идваха от такъв ъгъл. Нападателите наближаваха.

— Заобикалят ни — каза Зигер. — Ако се чудиш още малко, ще стане много късно. Тръгвай!

Дарлинг поклати глава, но този път по-нерешително.

— Дори не знам къде се намираме. Не знам накъде да вървя.

Зигер се надигна; очакваше да почувства болка, но този път тя не дойде. Не знаеше дали това е добър или лош признак.

Но вече нямаше значение.

Обърна се, за да може да използва и двете си ръце, остави пистолета и измъкна компаса от калъфа му. Целият беше кален.

— Дойдохме от югоизток. Следвахме правия път от Мендоса. После завихме наляво. Ако вървиш само на североизток, ще стигнеш шосето. И най-тъпият лейтенант от Американската армия може да се справи. — Погледна младия човек с надеждата да забележи поне следа от боен дух. Но Дарлинг оставаше все така безучастен и парализиран, само очите му блестяха. — После… Бог знае. Открадни кола, камион. Прави каквото знаеш.

— Колко е далече? Пътят.

Нов ред куршуми се заби в пръстта зад тях.

— Господи… не знам. Пет мили.

Нещо в слабините му започна да пулсира. Сякаш вътрешностите му горяха. Какво ли е пък това?

Лицето на младия човек изведнъж придоби сериозно изражение. Но това бе отбранителна реакция, а не решителност за действие. Дъждът се стичаше по лицето му, покрай носа, смесваше се с кръвта от разкъсаната буза.

— Сър.

— Какво?

— Аз… страхувам се от джунглата. Аз…

— Лутър! За бога! Да не предпочиташ да умреш тук? Всички ли искаш да загинат?

— Не мога да го преодолея.

— Действай като войник, по дяволите.

— Аз… просто не знам дали мога.

Пороят се засили. Беше невероятно, че може да вали и по-силно.

— Взимай компаса! Пистолета. Тръгвай! Това е заповед. Ти си скапан войник и това е заповед! Махай се оттук!

Наблизо се чу ясен вик на испански. Въпреки дъжда и стрелбата.

Нападателите наближаваха.

— Лутър… тръгвай. Ако изчакаш още малко, няма да можеш да се добереш и до дърветата.

Капитанът поклати глава. Хубав, честен млад човек. Уплашен. Уплашен до смърт. Не беше срамно. Преди петнадесет минути Дарлинг бе най-смелият сред мъжете. Смелостта е временно нещо.

Зигер искрено желаеше младият човек да оцелее.

— Сър… не мога да ви изоставя.

— Издадох ясна заповед.

— Аз…

Зигер закрещя:

— Слушай, по дяволите! Слушай! През целия си живот съм искал да съм войник. Дори си мислех, че съм. Но не съм знаел нищо за истинската военна служба. А сега знам. И в тези последни минути от живота си ще се държа като истински войник. Ти също си добър войник. Махай се сега, по дяволите! По-късно… можете да се върнете с Парнъл и да преброите труповете. Имам намерение да взема голяма част от тези негодници със себе си. Сега тръгвай!

Има моменти, когато можеш да наблюдаваш как един човек взима внезапно решение. Това пролича по лицето на капитан Лутър Дарлинг. Чувствата му се промениха коренно. Видимо. Забележително.

Младият човек стисна по-близката ръка на Зигер, като успя да причини слаба болка в умиращия му крак.

— Вие сте велик воин, сър!

Зигер се опита да се усмихне, но трудно управляваше лицевите си мускули. Все пак ръцете му още се движеха. Всъщност беше ужасно уплашен, страхуваше се от смъртта, от това, което може да се случи преди смъртта. Но не можеше да показва чувствата си пред капитана. Стисна ръката на Дарлинг, после я пусна.

— Тези негодници ще видят бая зор с нас.

Стиснал пистолета си, Дарлинг изчезна в дъжда. С малко закъснение стрелбата яростно се усили, но доколкото можа да види Зигер, последният му приятел успя да се добере невредим до дърветата.

Зигер заплака. От страх. Не искаше да умре. Повдигаше му се. Беше очаквал по-добър (и не толкова скорошен) край. В сънищата си винаги той оцеляваше, може би с някой живописен белег. Сега кошмарите му бяха реалност. Със счупен крак, в калта, под поройния дъжд. Заобиколен от недостойни противници. Дори нямаше да загине в победна битка. Всичко му се струваше една ужасна загуба.

Чувстваше и ярост. Като че всичките му емоции идваха наведнъж, една след друга, като взаимно се унищожаваха. Беше изпълнен с ярост и омраза и готов да се бие. Дъждът се опитваше да го удави в калта. Гласовете се чуваха съвсем близо.

С ужасна болка той се зае да защитава воинската си чест.