Ралф Питърс
Залезът на героите (6)

5.

Чърч реши да си тръгне по-рано от посолството и да се прибере пеша. Обичаше да се разхожда. Така имаше време да помисли. Преди това обаче се зае с непосредствените задачи, които го чакаха на бюрото му. Дреболии на фона на големите събития, но всяко от тях бе важно за някой от подчинените му. Редактира и подписа служебна препоръка за един подофицер, едно командировъчно, поръчка за тонер за ксерокса и проведе два телефонни разговора, преди да се преоблече, бавно и неохотно, в цивилните си дрехи.

Резултатите от срещата при посланика вече се бяха разчули. Хората от екипа на Чърч не знаеха как да се държат пред победения воин; опитваха се да избягват погледа му. Служителите и секретарките се навеждаха над документите, върху които работеха, или се преструваха на много заангажирани в делови разговори със съседите си по бюро. Само капитан Дарлинг, авиационният експерт, рискува да прояви съчувствие. Последва Чърч в коридора. Младият мъж с хубаво черно лице не скриваше чувствата си.

— Сър… исках да ви кажа… че вие сте най-добрият офицер, при когото съм служил. — Думите му прозвучаха тромаво, но от сърце и Чърч му благодари и поръча да се грижи за Зигер.

Слезе на долния етаж, мина по лабиринта от коридори и махна разсеяно на сержанта от морската пехота, застанал на пост. Посолството заемаше горните етажи на търговска постройка срещу кметството на Ла Пас, спомен за времето, когато Вашингтон не се е интересувал особено от събитията в Боливия. Скоро щеше да стане готова сградата на ново бляскаво посолство.

Улицата бе широка и гъмжеше от нормалния делничен поток от дребни търговци, чейнджаджии, облечени в европейски стил жени със съмнителни професии и безцелно мотаещи се индианки — накичени като коледни елхи, с фусти, широкополи шапки, с деца или стоки на гърба. Индианките сякаш живееха в друго измерение, обратно на цивилизацията. Вървяха, сякаш не виждат нито околните сгради, нито автобусите, нито каквото и да било, което не е част от техния свят. Живописни, ако се гледат отдалеч, отблизо представляваха ярък пример колко малък ефект са имали върху местното население вековете на правителствени обещания и десетилетията на хуманитарни програми.

Чърч се чудеше дали изобщо е имало някакъв ефект.

Зави по „Авенида марискал Санта Крус“, слезе покрай паметниците на исторически личности и занемарените фасади в „Ар нуво“^[1], покрай кафенета, предлагащи немски сладкиши, и небостъргачите на чужди компании или хотели, чиито имена се сменяха през няколко години. Учудваше се колко е странно човек да се привърже към някой град, особено към такъв — мръсен, със занемарени културни паметници, със страст към всякакви погрешни идеи и почти феодалните си порядки. Все пак той го обожаваше, с малките му църквици, мръсна вода и вечно недоволни жени. Беше запленен от редуващите се вълни на оживление и покой. Може би го обичаше, защото с Рут се бяха чувствали щастливи тук.

Досега.

Този път не беше загубил аклиматизация в ниската част на страната и вървеше леко. Минаваше покрай купищата боклук, чиято смрад бе особено задушлива в разредения планински въздух. Спря за бира в един бар срещу университета, любимото му място за наблюдаване на хората. Седна до прозореца, до дългокоса двойка, облечени в мръсни, дрипави местни одежди, която разговаряше на някакъв скандинавски език. Мъжът изглеждаше, като че възнамерява да спаси джунглата, като сам се превърне в част от нея, и двамата със спътницата му изглеждаха като вкаменени, замислени изгнаници.

Бе тръгнал пеша, за да може да събере мислите си, да остане за малко сам, преди да каже на Рут за провала си, но не беше в състояние да мисли и бавно започна да отпива от бирата, отдаден на наблюдение на света зад витрината. Занемареният Национален университет от другата страна на улицата бе толкова претъпкан, като че студентите всеки момент щяха да започнат да падат през прозорците. Всички те бяха индианци или метиси. Представителите на белия елит не можеха и да сънуват да изпратят децата си тук. Старите испански семейства и по-наскоро дошлите германци и преселници от Близкия изток, чиято енергия ги бе приобщила към висшата класа, изпращаха децата си в Станфорд или Йейл или, ако не бяха особено гениални, в някой по-обикновен американски колеж. Тук, за да прогресира, човек трябваше да има американско образование. Или да се ожени за порядъчен партньор.

Лицата на студентите от другата страна на улицата бяха мургави, пълни с надежда, тъжни, влюбени, различни и в същото време еднакви, както всички студенти по света. Няколко раздърпани знамена висяха от главната постройка, остатък от някаква демонстрация на кокалеросите в столицата. Селските лидери, много често без селски произход, обвиняваха правителството, че се е продало на янките и разрушава поминъка на бедните земеделци в собствената си страна с мероприятията по унищожаване на плантациите от кока, и така успяха да си спечелят още една отсрочка. Нещата обаче не бяха съвсем ясни и изработката на лозунгите на манифестиращите бе твърде професионална, за да е дело на студентите. Явно големите кокаинови интереси стояха зад тях. Но селяните, отглеждащи кока, бяха прави за себе си. Чърч наблюдаваше демонстрацията в компанията на един боливийски офицер. Когато дългата манифестация завърши мирно пред църквата „Сан Франсиско“, боливиецът, мъж с добро образование и средно заможен произход, каза презрително:

— Коката не е направила нищо добро за тях. Най-много с парите да могат да си купят някой транзистор.

И Чърч си помисли, да, това не е нищо за човек, който винаги е имал радио.

Е, сега службата му в Боливия изтичаше. Допи бирата си и излезе покрай облечен с камуфлажна униформа полицай, който флиртуваше с касиерката. Полицаят не обръщаше никакво внимание на хипитата, дошли да си търсят белята в чужда страна, която очевидно не разбират. Чърч им пожела късмет наум. Бирата го успокои и той се усмихна, развеселен от един уличен надпис: „Fuera yanquis del Chapare!“^[2]

„Да, помисли си Чърч, защо не. Защото, mis amigos, целият свят страда от наркотиците, а вие сте единствената част от системата, която могат да видят и срещу която да направят нещо. Защото всеки има право и всеки греши и съм твърде уморен сега, за да намеря разликата между доброто и злото.“ Помисли си дали Рут се е сетила да плати на градинаря.

Пътят до къщата беше дълъг, прекрасната къща, която бяха решили да наемат, въпреки че цената надвишаваше възможностите им. Живееха в чист квартал, разположен в малка долина, където единствените индианци бяха градинарите и прислугата. Защото решиха, че животът в Ла Пас и без това ще им бъде тежък. Всъщност бяха вече уморени от скитническия живот и искаха малко сигурност и удобство. Чистота. Годините започваха да си личат.

Мина покрай новия луксозен хотел, покрай схлупени съборетини, долепени до високите сгради, в очакване пороите да ги отнесат в деретата, покрай малки гробища и паркчета, обущарници, барчета и бакалници, после покрай частни имения с високи огради. Малко по-нататък се извисяваше силуетът на новата сграда на Американската агенция за хуманитарна помощ, за която местният представител на дружеството, гений на счетоводството, казваше на посетителите, че „не струва и един долар на американските данъкоплатци“. Самозаблуждение, на което Чърч винаги се беше присмивал и за което сега се чувстваше виновен. Милионите, прехвърляни по държавните сметки за построяването на този паметник на добронамереността на американското правителство, бяха нищо в сравнение с животите, загубени заради собствените му отчаяни опити за спасяване на света.

Скалисти хълмове и малки плата ограждаха долините. Чърч се качваше на някои от тях през почивните дни, задъхан от разредения въздух. Рут смяташе това усилие за твърде тежко за нея, а Рики и Карла имаха по-важни занимания, така че той обикновено отиваше сам сред хълмовете, като внимателно наблюдаваше небето за признаци за приближаваща буря.

Дъщеря му наричаше възвишенията „камъчета-кокалчета“ и те стояха като суров фон на дворците, построени по склоновете им с парите от трафика на наркотици. Това бе страна на извратените удоволствия. Чърч се отби от главната улица и започна да се изкачва по павираните улички към дома си. Това усилие буквално му взе дъха, но не заради височината. Остаряваше. Напрегна всички сили, не искаше да се предава. Запотен в планинския хлад, най-накрая се добра до задния двор на къщата.

Кучето, черен лабрадор, когото синът му бе нарекъл Нинджа, притича по алеята и провря муцуна през решетката на входната врата. Чърч го потупа по мокрия нос.

— Добро момче. — После влезе.

Денят си отиваше, но в малкия оазис с терасирани градини и рози, които Рут сама беше засадила, преди да започне работа като доброволен социален работник, все още бе приятно. Чърч спря за момент, преди да влезе, за да се полюбува на красивата гледка и компанията на вярното куче. Тук бяха щастливи. Децата, разбира се, бяха готови да се върнат в родината, нетърпеливи да се потопят в безгрижието на Северна Америка. А и те с Рут имаха възрастни родители, приятели и други планове. Но тук бяха щастливи. Бяха щастливи на толкова други места, стига да са заедно, и Чърч знаеше, че след години щеше да си спомня за това място, тази къща, този свят с тъга и любов, толкова необяснима, както любовта между мъж и жена.

— Хайде, момче — каза той. Чудеше се защо Рут не излиза да го посрещне и реши, че сигурно не го е чула. Децата чакаха да влезе в къщата, но Рут винаги излизаше да го посрещне. Разбира се, обикновено тя чуваше шума на колата от посолството, която го докарваше. Влезе с по-силно желание да види жена си, отколкото страха да чуе безкомпромисното й мнение.

Посрещна го Мария, домашната им прислужница, аймара^[3], дебела, пъстро облечена жена с дълги плитки, която бяха измъкнали от едно затънтено селце. Тя се усмихна и избърса ръце в снежнобялата си престилка. Около нея се носеха аромати на гозби като ореол около светец.

Добре дошъл.

— Къде е Рут? — попита той на испански.

Дъщеря му се появи със замечтан поглед иззад ъгъла на всекидневната, където пишеше домашните си преди вечеря.

— Мама е в склада. Доставките са пристигнали.

Да. Беше забравил. За днес бе предвидено да пристигне храната, поръчана от служителите в посолството. Всички се събираха и се уговаряха да поръчат кутия от това, кашон от онова, а когато поръчката пристигнеше, всяко семейство изпращаше представител да помогне в разтоварването. Въпреки че посолството разполагаше с малък магазин, цените там бяха многократно завишени, а и рядко можеше да се намерят любимите бисквити или шоколад, с които се залъгват децата далеч от родината.

— Хайде, прегърни татко за добре дошъл.

Карла го прегърна, непохватна в сравнение с топлите ласки на майка й.

— Татко, само два дни те няма. Не е като да си заминал завинаги или нещо такова. — Но го прегърна. Първо механично, но после ласките й станаха искрени.

— Татковците просто обичат да ги прегръщат. Това е известна тяхна слабост. Къде е братчето ти?

Тя се отдръпна.

— На горния етаж. Не иска никой да го безпокои. Току-що получи няколко видеокасети от Мики Донеган. Като че някой е приплакал да му ги гледа. Татко, защо трябва постоянно да се държи като прасе?

Чърч се усмихна.

— Такива са физичните закони. Законът за братята и сестрите. Не сте ли го учили в училище?

— Мразя физика.

Чърч кимна.

— И майка ти я мразеше.

Навън спря кола. Всички погледнаха към вратата, въпреки че още никой не бе влязъл.

— Това е мама — каза Карла. — Тя вкарва колата по-бързо от теб.

— Тя е неуморима жена — каза Чърч весело, за миг освободен от чувството за вина. Продължи на испански. — Мария, каквото и да готвиш, ухае чудесно.

Жената, която винаги изглеждаше щастлива, отговори:

— Супа от зеленчуци. Но жена ви, госпожа Рут, я направи. За вас.

— Ще ида да помогна на майка ти — обърна се Чърч към дъщеря си. — А ти си довърши домашното.

И излезе. Сам. Рут тъкмо заключваше дворната врата зад семейния джип „Чероки“.

Погледна го изненадана.

— Минах през посолството да видя дали не искаш да те докарам. Никой не знаеше къде си.

Той пъхна ръце в джобовете като виновно момче. Бавно се приближи до нея. С годините талията й бе надебеляла леко и в косата й се забелязваха сиви кичури. Но за него не се беше променила изобщо.

— Върнах се пеша. Дай да ти помогна.

Отвориха багажника, пълен с кашони с толкова родни неща.

Преди да започнат да разтоварват, тя постави ръка на китката му.

— Чух, че е било ужасно.

— Да.

Зигер се задъха. Наложи се да спре, не му стигаше въздух, наведе се и опря длани на коленете си. Чърч го беше предупредил за надморската височина. Не можа да стигне и до хотела си, който се намираше на две преки от посолството. Но Зигер тичаше всеки ден поне по четири мили, а когато времето му позволяваше, и повече. Всеки ден. Във всякакво време. Не се беше съмнявал, че и в Ла Пас ще може да тича, докато не пристигна на място. Затова направи шестдесет лицеви опори в стаята си, раздразнен, че не може да стигне сто, както обикновено. После, леко замаян, излезе от хотела. Тръгна бързо нагоре по улицата.

До следващата пряка всичко беше наред, но малко преди втората вече чувстваше тежест, започна жадно да гълта замърсения градски въздух. След четири преки дробовете му се раздираха от болка, а краката му постоянно се препъваха. Когато стигна до централния площад с катедралата и излъсканите административни сгради, тялото вече не го слушаше и спря само, изпотено като при треска въпреки хладния въздух. Уплашен да не припадне, той се спря, приведен, объркан, ядосан, докато двама пазачи, облечени като войници от „Лешникотрошачката“, го наблюдаваха.

Зигер не беше свикнал да губи. Обичаше да казва, че няма невъзможни неща, а всичко е въпрос на желание. Бе свикнал да финишира първи. Беше се провалил в брака, но смяташе, че бракът е временно явление в съвременното общество, а и жена му никак не му липсваше с нескончаемите си претенции да й обръща повече внимание.

Заемаше длъжност, за която повечето офицери му завиждаха. Работеше за началник-щаба на армията, по всички специални задачи, които началникът му измисляше. Зигер бе работил по преустройството във военните дела, по босненската и серията африкански кризи, а едновременно с това по преекипирането на личните походни пакети за войската. Понякога придружаваше началника в международните му пътувания или при посещенията на военните полигони в родината. Положението му в армията и Вашингтон бе привилегировано и обещаваше да става още по-добро. След празниците щеше да започне подготовка да поеме командването на един батальон. Беше уверен, че ще се справи отлично, възбуден от мисълта, че отново ще командва военно подразделение. Докато се подготвяше например, използваше всяко свободно време във Вашингтон, за да тича от спортния клуб на Пентагона през моста, после по пешеходната алея поне до паметника на Вашингтон, а когато работата позволяваше, правеше пълна обиколка на Капитолия. Тренираше яко.

А сега чувстваше, че едва може да изтича няколко пресечки, без да се задъха като астматичен дядка. Това го тревожеше, почти го докарваше до ярост. Зад гърба му от катедралата се изсипа множество жени в тъмни поли и бели блузи. Все още замаян, Зигер пресече улицата към претъпкания със статуи парк. За да седне.

Беше го яд и защото усещаше, че нещата му се изплъзват. Попаднал бе в непознат свят. Никога не беше участвал в операция срещу наркотрафиканти. Никога не го бе желал. Всеки знаеше, че с антинаркотични мисии можеш само да си провалиш кариерата. Посланикът го насади на пачи яйца, като го натовари с поддръжката на представителя на УБН и измести Чърч, освобождавайки се по този начин от стария полковник. Зигер много добре разбираше, че навлиза в минно поле, и му беше пределно ясно кой ще бъде изкупителната жертва при евентуален провал.

Можеше да се измъкне, тъй като задачата, поставена му от началник-щаба, бе ясна: да пристигне на място и да открие какво точно се е случило със закланите войници. Но Зигер никога не бягаше от отговорност. По негово мнение офицерите трябваше да поемат инициативи, отговорности, а не да си намират оправдания. Беше готов да изпълни задълженията си. Само не знаеше откъде да започне.

Хенри Васкес му беше много полезен. Винаги бе до него и знаеше какво трябва да се прави. Екипът на Чърч се оказа много по-подготвен от очакванията му. Те също бяха готови да помагат. Добри професионалисти, добри войници. И местните секретарки също. Но Зигер се страхуваше да не се превърне в машина, която изпълнява желанията на други, марионетка в умели ръце. Не беше в негов стил. Ако носи отговорност за нещо, то задължително трябва той да командва.

Стар амбулантен търговец се приближи до пейката на Зигер, за да демонстрира ходеща картонена птица с дълги, тежки крака и поклащаща се глава, закачена на почти невидими нишки. Старецът се усмихна с беззъбата си уста и изломоти неразбрано.

Даже не разбираше местния език, само дето можеше да си поръча бира. Как, по дяволите, да се предпази да не го подведат.

Зигер поклати отрицателно глава.

— No. Gracias^[4]. Не искам, друже.

Мъжът се приближи, с побелели венци и смрад на мърша, и започна да разиграва още по-настойчиво птицата.

— Para los ninhos^[5] — примоли се старецът.

— Не искам да купувам — повтори раздразнен Зигер. Стана и си тръгна. Три млади момичета се захилиха при бягството му.

Върна се по стръмните улици с надежда да намери хотела си. Отново си помисли, че цялата страна е забравена от Бога помийна яма.

Последните магазинчета затваряха. Търговците спускаха стоманени щори пред витрините и опустяващите улици създаваха впечатление, че всичко живо бърза за вечеря. Преди всичко Зигер реши да не подписва на сляпо. Каквото и да искаха посланикът и Васкес от военните, всичко трябваше да бъде одобрено от него. Зигер знаеше как да държи на своето. Щеше да яде и имаше намерение да поспи добре. Да отиде в кабинета си рано и да започне да изучава новото си работно място. Беше уверен, че това няма да му отнеме повече от две седмици. Началникът имаше други задачи за него на север. Междувременно Зигер бе твърдо решен да не допуска нищо необмислено.

Колко лесно се самозалъгва човек. Въпреки трезвата преценка на ситуацията, когато стигна до хотела си, подполковник Курт Зигер от Армията на Съединените щати вече си представяше героични нападения с хеликоптери срещу кокаиновите лаборатории и славни сражения с жестоките наркотрафиканти.

 

 

— Хей, Анхел. Анхелито. Покажи ми пищова си.

Анхел се отдръпна от младата жена. Седяха на диван, покрит с измачкано одеяло, и пиеха бира. Нощна лампа, намерена в някоя боклукчийска кофа и поставена на пода, слабо осветяваше стаята през самоделен абажур от розова хартия. Младата жена бе спуснала пред прозорците тръстикови щори, които спираха любопитните погледи, но не и нощния въздух. Усмивката й се беше променила.

— Гледай си работата. — Анхел отпи от бирата.

Младата жена се изсмя. Като че беше по-зряла от него. Като че тя владееше ситуацията.

— Та наистина ли мислиш, че изглеждам като проститутка? — Тя се усмихваше. Анхел не можеше да разбере защо постоянно се усмихва. Щеше да му харесва повече, ако не се хилеше през цялото време.

— Много добре изглеждаш.

— Щях да изглеждам по-добре, ако имах нова рокля.

— Нищо й няма на роклята ти.

— Много ми е тясна. Виж. — Тя се обърна, за да му покаже как са опънати копчетата.

— Имаш си други рокли. Виждал съм те.

Тя остави бутилката на пода, взе ръката му и я допря до гърдите си.

— Пипни.

Той бавно сви пръсти. Искаше да я почувства. Да чувства, но да не й даде възможност да го постави в неудобно положение.

— Тука също е много тясна.

— Значи искаш нова рокля — заключи той.

— Купи на сестра си компютър, който не работи.

Той задържа ръката си на гърдите й, като почти се надяваше, че тя няма да забележи.

— Ще заработи. Трябва му само малко време.

— Може би тук долу имаш работещ компютър. Или пищов.

— Недей да говориш като курва.

Тя го заведе в другата стая, в спалнята.

— Мама няма да се връща тази нощ. Всичко е наред.

— Ще ти купя нова рокля — каза той, но тя не му обърна внимание. Беше тъмно, но той виждаше добре в мрака и загледа как тялото й се измъква от дрехите. Тя сгъна грижливо роклята и я остави до леглото.

— Анхелито — каза тя нежно и го придърпа към себе си.

Той я остави да го води, несигурен в този страшен свят, който му се струваше много по-опасен от нещата, които вършеше за пари. Тя се подхилкваше от време на време, но междувременно започна да го съблича, докато го целуваше. Докосваше го и по начина, по който го правеше, той разбра, че не й е за пръв път.

Той се опита да надделее, да се овладее, но всичко като че му се изплъзваше и след няколко безрезултатни опита от негова страна, тя се изсмя и му помогна да намери правилното място. После нещо много силно премина през тялото му и изведнъж, неочаквано всичко свърши.

Остана да лежи върху нея, благодарен на тъмнината, с лице, заровено между гърдите й. Личеше си, че не е доволна, но не беше подготвен за тона на гласа й, когато просто му каза:

— Сега си върви.

Обхвана го срам и за момент си помисли да й пръсне черепа. Но Анхел не причиняваше болка на жени. Това бе един от принципите му. Един мъж нищо не струва, ако няма чест.

 

 

Генерал Парнъл седеше под светлината на лампата в Корпус 1 на Куори Хайтс и четеше наскоро публикуваната книга на един журналист за „Пустинна буря“. Авторът му беше изпратил един брой, с автограф и посвещение. Главнокомандващият намери книгата за много поучителна. После си даде сметка, че даже участниците в събитията щяха да забравят реалностите на войната и да повярват в публикуваните материали. Така се пише история.

Дъждът бе спрял и лунната светлина проникваше през леката мъгла, превръщайки листата на дърветата в испански сребърни украшения. Птиците огласяха нощта, а една маймуна, дошла на посещение на цивилизованите си братовчеди, раздираше тъмнината с крясъци. За Парнъл всичко това бе символ на империята, която нацията му бе поверила за временно управление. Смяташе кресливата природа на Панама за успокоителна, стига да стои извън дома му.

Сега Парнъл се успокои за пръв път, откакто научи, че началник-щабът на армията е изпратил един от личните си експерти да се занимае с цялата бъркотия в Боливия, без да си направи труда да уведоми някого — по-специално Парнъл, — че един подполковник се рови из задния му двор.

Парнъл се обади на началник-щаба и с обичайния си шеговит маниер му даде да разбере, че е достатъчно разярен, за да вдигне доста голям скандал. Началникът, добър човек, макар и книжен плъх и бюрократ, си даде сметка, че екипът му не е направил необходимото за случая. Всъщност той лично би трябвало да уведоми главнокомандващия. Двамата мъже уредиха въпроса за няколко минути. Подполковник Зигер, когото началник-щабът описа като „гълтач на огън, който търси огън“, щеше да изчезне от владенията на Парнъл веднага щом се разбере „кой застреля Джон“. Началникът бил изпратил своя човек, защото очаквал врява в Конгреса и въпроси от страна на Белия дом, искал да покаже готовност за действия и загриженост. След като уредиха този въпрос, двамата мъже се посмяха заедно на заслуженото мъмрене на началник-щаба на военновъздушните сили пред Сената и споделиха съжалението си за орязания бюджет за полеви учения.

— Няма да можеш вече да провеждаш толкова много от онези вълнуващи операции — отбеляза началник-щабът.

Мнението на журналиста за действията на Двадесет и четвърта моторизирана дивизия в пустинята накара Парнъл да се усмихне самодоволно и той прекъсна четенето само за да отпие глътка диетична кола. В кухнята жена му си вършеше домакинската работа и генералът се наслади на рядката възможност да се отпусне между официалните дейности и необходимостта да взема важни решения. Той изискваше от подчинените си много, но на края на работния ден — доколкото съществуваше точно определено работно време — главнокомандващият продължаваше да работи, като за разлика от останалите нямаше право да се оплаква или да изглежда уморен, или да отлага нещо за утре. И все пак той си обичаше работата. Щеше да остане войник до края на дните си.

Един от служебните му телефони иззвъня — несекретната линия. Позна по ясното звучене.

Стана и отиде в домашния си кабинет, с пръст, забит в книгата. Върху старата тъмна дървена маса беше нареден цял батальон разноцветни телефонни апарати с най-различна форма и размери. Генералът вдигна слушалката на апарата със светеща лампичка.

— Генерал Парнъл на телефона.

— Сър, доктор Мецгер се обажда. От хирургията. Извинявайте, че ви безпокоя вкъщи, сър, но полковник Вишински каза, че сте лично заинтересован и…

— Какво открихте?

— Сър. Тези тела. Тези от Боливия, нали? Сър, вече сме прегледали почти всички (наистина здравата се потрудихме) и две неща веднага се набиват на очи.

— Говорете.

— Първо, няма спор по този въпрос, всички са били застреляни, преди да започнат да ги режат. Освен този с прерязаното гърло. Някой наистина се е позабавлявал с тях.

— Какво е другото?

— Сър… не прилича да е имало борба. Прилича на екзекуция. Всички, освен този с прерязаното гърло. Всички по един начин. Застреляни почти на едно и също място. И така, разбира се, аз не съм специалист по балистика, но имам чувството, че е извършено с едно и също оръжие, от един и същи човек. Ако има някакво значение за вас.

— Чакайте малко. Искате да кажете, че един-единствен човек е убил всички дванадесет войници от специалния екип?

Събеседникът му се подвоуми и Парнъл почувства, че човекът се притеснява. Наистина генералът реагира остро и раздразнително. Но мисълта за един-единствен убиец надминаваше всички очаквания.

И все пак…

Парнъл продължи с по-спокоен глас.

— Нещо друго?

— Не, сър. Нищо. Все още. Продължаваме да работим.

— Добре. Добра работа свършихте. Опитайте се да получите повече доказателства за това, което току-що ми казахте. За единствения убиец. — „Господи — помисли си Парнъл, — това ще вдигне голям шум на Капитолия. И в пресата. Ще изглеждаме като абсолютни некадърници.“ — После опаковайте и изпратете тези хора у дома.

Генералът затвори. Чувстваше дълбока студенина в душата си.

Щеше да му трябва много умение. И късмет. И доста повече от няколко счупени глави и извити ръце. Но нищо и никой, дори самият Всевишен нямаше да застане между Джак Парнъл и този, който е насочил оръжие срещу неговите дванадесет войници. Със сигурност не и смешниците от Държавния департамент. Който и да беше виновникът, щеше да го открие, дори ако се наложи да обърне цяла Южна Америка надолу с главата.

Парнъл заряза книгата и седна пред редицата телефони. Не може така да се екзекутират американски войници. Независимо от кого. Не и тези хора. Не може. Точка.

Яростта му постепенно спадна до постоянно раздразнение и той си помисли за Джон Чърч и инстинктите. Странен тип е този Чърч. Съвсем различен от другите военни. Офицер от Задграничния корпус, един от тези избрани самотници, които правят кариера от преследване на незнайни врагове в непознати земи. Следотърсачи, полиглоти, скитници, необикновено способни, любознателни като деца, извънредно храбри и винаги носеха добродетелите на страната, в която са служили. Но нито един от тях не попада в групата на нормалните хора и като че в списъците за повишения винаги ги пропускат. Парнъл беше чувал да говорят за офицерите от задграничния корпус като за „тънката зелена ивица“ между Америка и зоната на здрача. Това му се струваше малко романтично и преувеличено, но неговите задгранични офицери бяха най-добрите войници, които бе командвал. Просто нямаше достатъчно от тях и губеше все повече с всяко съкращение на въоръжените сили.

Да. Чърч. Човекът познаваше страната си и имаше добри инстинкти. Но с тази кървава баня в Мендоса късметът на полковника явно му бе изневерил. А късметът е нещо много важно. Парнъл си помисли за хиляден път, че единствените две неща, на които не може да бъде обучен един офицер, са добрите инстинкти и добрият късмет, а и двете са еднакво важни за успеха.

 

 

Чърч яде с апетит. Даже когато светът му се разпадаше пред очите, апетитът не го напускаше. Супата, която му сервира жена му, бе като кратко облекчение на наказанието, което сам си беше наложил.

След вечеря той провери домашното на дъщеря си, после това на сина си. Накара момчето да реши още веднъж една от задачите по математика. После седна във всекидневната с последна бира преди лягане, заобиколен от познати предмети. Книги: романи и исторически трудове, поезия на английски и испански. Сувенири, внимателно подбирани по време на скитническия им живот из цяло едно полукълбо. Имаше колекция от образци на предколумбовото изкуство, които посетителите мислеха за оригинали, докато не им разкриеше истината, и от местна керамика, предмети, събирани по време на пътешествията му из джунгли и долини, останали далеч от погледа на туристите. Рут насмешливо наричаше дома им „Museum of Us“^[6] и това беше точно така, хроника на два живота, които той винаги бе смятал за изживени пълноценно.

Рут запали камината и двамата седнаха пред нея, Рут с някаква книга от Дорис Лесинг, а Чърч — отпивайки от бирата си, докато се опитва да разчете играта на пламъците. Някои индиански племена вярваха, че бъдещето може да се чете в пламъците — къде беше това? В Коста Рика? Не. Дразнеше се, че не може да си спомни, и понечи да прекъсне четенето на жена си, за да я попита. Така или иначе единственото, което виждаше в огъня, беше огън. Който гори, само гори.

Стана, за да разбута тлеещите цепеници.

— Ева фон Райнзее ти праща много поздрави. Изглежда, се нуждае от почивка. Опасявам се, че трябва да се бори с някаква епидемия или нещо от този сорт. — Не беше готов да говори за мъртвите, за клиниката. Нито за решението, което бе взел.

— Харесва ми Ева — каза разсеяно Рут, прекъсната на средата на изречението. — Иска ми се да можехме да се срещаме по-често.

— Тя е светица.

Рут се намръщи при тези думи.

— Е, упорита е. Но това ми харесва. Издръжливостта. Толкова деликатна жена на пръв поглед. — Рут се съсредоточи отново в книгата си. — Бих искала да имам физиката й. Мислиш ли, че някога ще се омъжи, Джон?

Чърч вдигна рамене. Приближи се до широкия прозорец и погледна към блестящата долина и високите черни планини, издигащи се на хоризонта. Оттук убийците и развилнелите се епидемии изглеждаха безкрайно далечни и той се почувства сигурен. Прииска му се за пореден път да се махне от всичко това.

Отдалечи се от прозореца и каза:

— Ще си лягам вече.

Жена му погледна над очилата.

— Идвам след малко.

Добра както винаги. Прегърна го, попита дали не иска да поговорят и го остави, когато й отговори: „Още не.“ Но той не можа да заспи. Винаги можеше да яде, но когато нещата вървяха зле, загубваше съня си. След около час се измъкна от прегръдката на жена си, облече халата и слезе отново на долния етаж.

Застана пред големия прозорец. Сега в долината имаше много по-малко светлинки и над планинските хребети блестяха познатите съзвездия, които можеше да различи както от пролуките между дърветата на джунглата, така и от безкрайните степи. Мислите му все се въртяха около едно: родината му бе поверила живота на тези войници, а той го беше рискувал, без да се замисли за последствията. В интерес на собствените си приумици — без значение крайната цел — бе изпратил хората на безсмислена смърт. И не можеше да измисли никакво извинение.

Чу стъпки от боси крака по стълбите. Жена му. Познаваше стъпките й, можеше да я познае дори през цял континент, през океана. Не се обърна.

— Трябва да поспиш — пошепна тя и го прегърна през кръста.

— Нали ме познаваш. Защо не си легнеш?

Тя не отговори с думи. Вместо това го прегърна малко по-силно.

— Джон — каза след кратко мълчание, — каквото и да си направил в живота си, то е, защото си мислил, че е правилно. Сигурна съм.

Беше негов ред да говори. Толкова бе трудно. Постави длан върху ръцете й, сключени пред гърдите му.

— Казаха ли нещо, докато разпределяхте доставката?

Тя опря глава на раменете му.

— Не. Просто всички бяха по-мълчаливи от обикновеното. Нали ги знаеш.

— Да.

Рут продължи да говори нежно. За нещо несъществено. Опитвайки се да приспи едно голямо дете.

— Много поздрави от Ан Плимут. Знаеш ли, има нещо в Ан, което не мога да не харесвам. Плимут просто не я заслужава. Беше странна днес. Бързаше нанякъде. Остави един прислужник да прибере скапаните „Ореос“ на Етан. Това не бе посрещнато добре от другите жени.

— Опитах да обвиня Плимут — каза внезапно Чърч. — Заради глупавата забрана за носене на оръжие. Но истината е, че аз се провалих. Докато той ме оставяше на мира да провеждам малките си програми, аз му позволявах да определя правилата. А това бяха лоши правила, знаех го много добре. Толкова егоистично и идиотско от моя страна.

— Е, станалото — станало. И в Ел Салвадор беше лошо.

— Лошо, но по друг начин. Не беше по моя вина и го знаех. — Той се извъртя леко. — Рут, искам да направя нещо. Сметни ме, ако искаш, за глупак, но чувствам, че трябва да направя нещо. И искам да го направя.

Тя се напрегна в очакване. Достатъчно, за да я усети мъжът й.

— Какво?

Беше му неловко. Не искаше жена му да му се изсмее. Защото знаеше, че това, което иска и трябва да направи, не означава нищо на фона на останалите, по-важни събития. Никой нямаше да го оцени. Правеше го само от егоизъм. За да успокои собствената си гузна съвест.

— Ще се върна — започна бавно. — Сам. Само аз. — Изкриви устата си в измъчена усмивка, която жена му не забеляза. — Смятам, че все още съм най-старшият офицер в тази страна и мога да подпиша собствената си молба за отпуска. — Плесна едната й ръка, без да го осъзнава. — Рут, ще си взема отпуската, която не съм ползвал, и малкото пари от банковата ни сметка и ще довърша клиниката. Не смятам, че при сегашните обстоятелства ще бъде опасно за мен. Изглежда, че здравните им проблеми там се увеличават. И по дяволите, трябва да завърша това, което онези мъже започнаха. — Той си представи труповете в подземието на моргата, кръвта, останала по пода на бараката. — Не ми се смей.

Тя не се изсмя. За известно време запази мълчание, а той бе толкова зает със собствените си чувства, че си даде сметка за нейните едва когато я чу да хлипа. Опита се да се обърне и да я прегърне, но тя го стисна силно отзад и не му позволи.

— Не ти се смея. По дяволите, Джон, ти си единственият мъж на света, който може да ме накара да плача.