Ралф Питърс
Залезът на героите (4)

3.

Зигер с отвращение крачеше из бараката. Кръв и мухи, мухи и кръв. Полковникът, отговорен за цялата бъркотия, смутено стоеше на прага, като че му се искаше да избяга. Капитанът от местната полиция, който ги докара, бе излязъл вече на чист въздух. Случилото се не го засягаше. Както и всички в тази прокълната страна.

— Напомня ми за Руанда — изказа на глас мислите си Зигер. — Поне мирише по същия начин.

— Били сте в Руанда? — попита полковникът с дълбокия си, напевен глас. Чърч. Май така се казваше. Приличаше на Ърнест Хемингуей. На снимката, където е с мустаци и пишеща машина. Зигер си го представяше точно така. На Чърч повече му отиваше да седи зад пишещата машина. Да натиска клавишите с грубите си пръсти, пишейки доклади, които никой няма да си даде труда да прочете. Във всеки случай мястото му не беше тук, в тази бандитска страна, да убива с невежеството си собствените си войници.

— Да. С Джим Макдънъф — отговори безцеремонно Зигер. — Тъкмо се бях върнал. Едва имах време да си разтоваря багажа.

— Как беше там?

Зигер харесваше Хемингуей. Поне военната част от творчеството му и ловните описания. Но никак не му се нравеше този мекушав полковник.

— Кърваво, жестоко и безнадеждно. Бързото оттегляне бе най-умната ни постъпка от Инчон^[1] досега. — Той спря. — Господи!

— Какво има? — Полковникът се приближи.

Зигер гледаше втренчено пода. Клекна, за да се увери, че очите не го лъжат. Изправи се леко и извади носна кърпичка от задния джоб на полевата си униформа.

— Какво е това? — попита полковникът.

Зигер се изправи и поднесе пред лицето му парче месо върху белия фон на кърпичката.

— Нечие ухо, по дяволите.

Почувства, че яростта отново го завладява, повдигаше му се. Най-добре в случая (както знаеше от опит) бе да запази самообладание. Но видът на полковника с посребрена коса и оредели мустаци, със сълзливи очи му идваше твърде много.

— За бога, не можахте ли поне да сглобите телата, преди да ги изпратите у дома?

— Съжалявам — бавно отговори полковникът. — Пропуснали са го.

Зигер поклати глава:

— Пропуснали? Цяло ухо?

— Грешката е моя.

Да, помисли си Зигер. Дяволски вярно, грешката е твоя. Отново погледна събеседника си. В сумрака на колибата. В залеза на кариерата на този стар неудачник. Полковникът приличаше на мечка в униформа от някой цирк. Зигер бе чул да говорят за Чърч, че е станал като местните, но нищо в него не изглеждаше латиноамериканско. Повече би му подхождало да се разхожда из двора на някой университет в Ню Ингланд с кадифени панталони, шетландски пуловер и с лула в устата.

— Ето — каза Зигер, като подаде кърпичката с ухото на събеседника си. — Сега можете да се погрижите за него. Сър.

Полковникът се зае виновно със задачата, внимателно загъна кърпичката около безцветното парче месо и го постави в командирската чанта, която висеше на рамото му. Зигер изрита една окървавена койка. Всичко бе пребъркано от местните: от мешките на мъртвите до найлоновите чували за отпадъци. Всичко напоено с кръв. Даже пръстеният под бе почернял — гуляй за тромавите мухи. За Зигер всичко тук миришеше колкото на смърт, толкова на престъпно невежество. Безсмислена загуба на живи хора. За да се помага на негодници, които не искат да им се помага. Безполезни отрепки, които крадат от мъртвите.

— И така, кой е извършил всичко това? Според вас, полковник?

Чърч отново се бе оттеглил до вратата, със скръстени ръце. Нужно му беше доста време, за да измисли отговор.

— Не знам. Има много възможности. Досега не сме се сблъсквали с такъв случай.

Зигер вдигна една мрежа против комари, прорязана на десетина места.

— Вашият колега Васкес твърди, че е дело на колумбийците, които се опитват да разширят влиянието си в района.

— Говорили сте с Васкес?

— Посрещна ме на летището в Ла Пас. Много е възбуден от всичко това.

Полковникът кимна. Бавни реакции. Като всички наоколо.

— Хенри Васкес… предпочита ефектните стрелби пред планираните операции.

Зигер пусна мрежата и продължи да оглежда.

— Каза ми, че има осем години служба в страната. Преди това е бил в Колумбия. Най-старшият офицер от Управлението за борба с наркотиците в Южна Америка. Това не е ли достатъчно, за да му се има доверие?

Полковникът изкриви устни, като че бавно изсмуква някаква мисъл.

— Хенри вдъхва доверие на всеки. Освен на боливийците.

— А вие?

Полковникът вдигна рамене.

— С Хенри имаме различни характери.

Зигер се насочи към задния край на бараката, затрупан с чували боклук. Не знаеше какво трябва да търси. Със сигурност не и уши. А ето че бе намерил едно. Някой беше разглеждал каталози на „Виктория Сикрет“ и на фирма за електроника.

— Васкес губил ли е дванадесет войници наведнъж? — попита Зигер.

 

 

Зигер излезе, последван мълчаливо от Чърч. Започна да диша, колкото може по-дълбоко, за да прочисти дробовете си. Гнилият тропически въздух бе като парфюм в сравнение със смрадта в колибата. Насочи се към недовършената клиника. Отново поклати глава. Не му се вярваше, че може да съществува такава бъркотия.

— Значи вие не смятате, че са колумбийците? — обърна се пак към Чърч.

Полковникът отговори иззад гърба му:

— Все още не мога да кажа. Много е възможно и да са колумбийци. Макар да не мисля, че искат да си създават неприятности точно тук. Разбира се, районът гъмжи от ненормални. Просто не ми се ще да си вадя прибързани изводи. — Гласът му стана по-делови, по-малко предпазлив. — Честно казано, мисля, че със сигурност не са боливийци. Не е в техен стил. Поне не това клане. Боливийците се опитват да не се намесват пряко. Не биха убили никого. Особено американци — това би им създало много повече неприятности, отколкото полза.

Зигер влезе в клиниката през празния вход. От недовършения таван висяха кабели. Екипът бе започнал да поставя плочки в единия ъгъл на пода.

— Вашите боливийски приятели може да не са агресивни, но изнасят дяволски много кокаин.

— Това е начин на препитание. Производството на кокаин е може би най-положителното явление в историята на Южна Америка. Огледайте се наоколо. — Полковникът махна към олющената стена и мизерията зад нея. — Ако бяхте боливиец, и вие щяхте да гледате на търговията с кокаин като на добър бизнес.

Зигер отново се замисли за събеседника си. Точно както бе предупредил Васкес, човекът от УБН: съчувства на местните, никаква решителност. Стар войник, който е захвърлил оръжието си.

— Да не смятате наркотрафика за нещо добро? — попита Зигер.

За пръв път в гласа на полковника прозвуча раздразнение.

— Не съм казал такова нещо! Лично аз смятам, че кокаинът е зло, с което нямаме сили да се борим. И от това ме хваща яд. Като знам какво причинява на страната ми, пред очите ми… сърцето ме боли. — Очите му отново се оживиха. — Ако аз управлявах света, щях да прекъсна незабавно наркотрафика. Като отстраня големите босове. Да ги избия до един. Никаква милост. — Вдигна юмрук пред гърдите си. — Зигер, за нас наркобароните са най-долното племе на Земята. Но тук… повярвайте, те са герои в лицето на хората, на които осигуряват препитание. И не искам да си затварям очите пред истинския проблем, като преследвам дребните риби и твърдя, че от това има някаква полза. Това не отива на един американски войник. — Поклати глава, беше се поддал на чувствата. — По дяволите, човече, опитвам се само да представя нещата такива, каквито изглеждат през техните очи.

Зигер докосна рамката на прозореца с обратното на китката си. Обичаше да докосва предметите. Така всичко изглеждаше по-истинско, по-лесно разбираемо. През празния правоъгълник се виждаше черен път, криволичещ през тръстики и нивици към група сламени колиби, прилични на експонат от естественоисторически музей. Зад постройките започваше рядка джунгла. Тъжна картина.

— Значи… със сигурност не са боливийци — заключи Зигер, — но и не сте сигурен, че са колумбийци.

— Не мисля, че трябва да си правим прибързани заключения. — Полковникът изпръхтя. Като че в носа му бе влязла муха. — Хенри Васкес е куражлия. И от доста време е в страната. Представител е на УБН. Но въпреки всичко никой не знае какво точно става тук.

Зигер се загледа в мургаво хлапе с широки къси гащи, което слизаше по стълбите на една от колибите.

— Точно като в Руанда — каза той повече на себе си, отколкото на по-възрастния си събеседник. — Абсолютно безнадеждна история.

Почти след цяла минута полковникът възрази:

— Не сте прав. За тези хора надеждата едва започва да изгрява.

Зигер не му обърна внимание, отегчен от предвидимите реплики на полковника. Мисли като местен, точно така. Точно от този тип хора, които никой не би искал да представят Съединените щати на никое важно за националните интереси място. Ако изобщо това място беше важно за нещо. Зигер излезе и погледна полицая, който се мотаеше покрай японския джип. Капитанът изглеждаше слаб, некадърен и незаинтересован. На идване от летището, докато минаваха покрай мизерни жилища, окичени с телевизионни антени, и едрогърди девойки, обути с джинси, беше изказал многословно съболезнованията си за трагичния инцидент. Зигер си помисли, че ако градът има някакъв девиз, той сигурно е: „Ние сме абсолютни некадърници и го съзнаваме.“

Обърна се отново към незавършената клиника и полковника, който бе загазил доста сериозно. С опитите си да спасява света, вместо да си гледа работата. Зигер поклати глава с искрено отвращение.

— Просто страшно ме боли, дванадесет американски войници да загинат за това!

 

 

В един бедняшки квартал в околностите на Кали (Колумбия) едно осемнадесетгодишно момче се качваше по пътеката между колибите, наблъскани по склона на малко възвишение. Някои от постройките бяха паянтови, с временен вид, докато други имаха здрави стени, с втори и трети стаи, пристроени с годините. Между тях вяло висяха електрически кабели, в прахта играеха полуголи дечурлига. По-големите хлапета поздравиха момчето със смесица от изненада и надежда, докато майките им се правеха, че не го забелязват.

Момчето бе облечено като възрастен мъж: късо кожено яке с отворена яка, от която се показваше добре изгладена виненочервена риза на тънки златисти ивици. Якето замаскираше, но не скриваше напълно издутината под тесните черни панталони. Трима души с безизразни лица го следваха по прашния път, балансирайки големи картонени кашони на раменете си. Кашоните носеха надписи на английски и йероглифи на някакъв азиатски език.

— Хей, Анхел — провикна се момиче с бронзова кожа и коса, боядисана в ярко жълто, — к’во си купил?

По лицето на момчето се разля усмивка.

— Това е компютър.

След кратък размисъл момичето се изкиска.

— Ти не можеш да бачкаш на компютър, Анхел. Даже не можеш да четеш.

Устните на момчето се свиха като змия, готова да нападне.

— Каква си глупачка. И приличаш на курва.

— Хей, Кармелита — извика момичето към вътрешността на къщата, построена от парчета сгурия, — Анхел си е взел компютър.

Но момчето вече бе отминало, следвано неотлъчно от носачите. Най-накрая спря пред наскоро измазана къща с резбована дървена врата — най-хубавата постройка в околността.

— Чакайте тук — нареди на мъжете с кашоните.

Когато отвори вратата, майка му вече се надигаше, събудена от познатия глас. Беше ниска и дебела и носеше широка риза и фланелка с щампа на „Маями Долфинс“.

— Анхелито! Моя Анхелито!

Не му дойде наум никоя ласкава дума да й отговори и я остави да го прегърне. Познати чувства, позната миризма. От тежестта й пистолетът се заби в корема му. Нищо не му беше казала за оръжието и се правеше, че не го забелязва.

— Къде е Роса — попита той и се огледа. Омазнено ксерокопие на икона на Христос висеше на стената. Изрезки от списания със снимки на филмови звезди и певци. Зелена велурена табуретка и кресло, които други мъже бяха донесли като подарък за майка му. Мрежа с хранителни продукти висеше от тавана, недостижима и съблазнителна за плъховете.

Майка му поклати глава. Като че след пет минути ще настъпи краят на света.

— Това момиче. През половината време не знам къде ходи. Трябва да останеш вкъщи и да се грижиш за сестра си.

— Мамо, аз се грижа за нея. Мислиш ли, че някой ще направи нещо лошо на Роса, като знае кой е брат й? Аз съм уважаван човек, мамо.

— Не си стои вкъщи. Защото гледа от брат си.

— Слушай. Знаеш ли какво съм взел? Купих на Роса компютър. Роса ще се научи да работи на компютър. Тук никой няма компютър. А Роса ще се научи. Ще се махне оттук; и ти ще можеш да се махнеш. Всички ще се махнем. Тук никой няма компютър. А този е от най-хубавите.

Той отново пристъпи към входната врата и даде заповед. Мъжете припряно внесоха кашоните.

— Слушай, мамо. Ще свържат кабелите, та да работи както трябва.

Възрастната жена поклати глава.

— На Роса не й трябва компютър. Трябва й добър пример.

Анхел кимна.

— Да, мамо. Знам. Но сега ще си има компютър.

— Отец Хайме пита за теб. Тревожи се. Моли се за теб.

— Да. Да. Отец Хайме. Знаеш ли какво иска той, мамо? Пари. Като всички останали.

Възрастната жена се прекръсти. Напълно овладяла радостта си, тя пристъпи в атака.

— А ти къде се скиташ, Анхел? Знаеш ли как се тревожа? Цял месец. Момчето ми го няма цял месец. Повече от месец. И не знам къде ходи сестра му по цял ден. Момчето ми може да е мъртво и погребано. А сега говориш лошо за свещеник, това носи лош късмет.

— Сложете го ей там — каза Анхел на носачите. — На масата. И по-внимателно. Мамо, чуй ме. Не се притеснявай за мен. Аз съм човек на света. Пътувам. Хората ме уважават. Притежавам умения, за които и не подозираш. Аз съм най-добрият. И всички го знаят. Знаеш ли къде бях? Знаеш ли къде бях, мамо? — Той замълча, гледайки загрижената жена в очите.

— На някое лошо място. Да не мислиш, че не знам?

Той я изгледа с детинска гордост.

— Ходих в Боливия, мамо. Със самолет. Самолет, изпратен специално за мен.

 

 

Чърч и Зигер седяха пред един бар на главния площад на градчето. Никой от двамата не би посетил такова заведение в Съединените щати (ако там изобщо съществува такова заведение), но „При Енрике“ бе най-чистият бар в Мендоса. Масите и столовете бяха стари и изтъркани, а самата кръчма приличаше на мръсна дупка, но сервираха студена бира „Пасеня“ и това бе най-доброто място за прекарване на вечерта.

Двамата бяха сключили временно примирие. Чърч си даваше сметка, че Зигер не му е простил за нищо. Но в тази ужасна вечер и двамата се чувстваха като колеги от Американската армия, попаднали на лошо място далеч от къщи.

— Това значи е Амазония — каза Зигер. Изглеждаше уморен. От пътуване, стрес, кръв. Наистина Зигер бе леко плешив и синеок, но по-нисък отколкото Чърч си го беше представял и не толкова представителен. Бе хилав и с прекалено нервни движения. Горящ от амбиции, далеч от галантните маниери на латиноамериканците. Според Чърч за Зигер нямаше значение как ще направи нещо. Просто го правеше. Типичен американец.

— И да, и не — отговори Чърч. — Пандо^[2] се намира в границите на Амазонския басейн, но голямата река е на почти хиляда километра. Притокът, който виждате тук, е само един планински ручей.

— Прилича ми малко на делтата на Мисисипи. — Зигер отпи бира от бутилката.

— Тук сме в различен свят. Различни мащаби.

С лакът, опрян на масата, Зигер задържа бутилката във въздуха.

— Ами това място? — Огледа площада, палмите, постройката с кръст на куполообразния покрив. — Прилича на колониално градче.

Чърч поклати глава и отпи от питието си. Бирата винаги му напомняше за сребро, не можеше да каже защо.

— Не. Даже и йезуитите не са стигали дотук. Градът е основан едва този век, по време на разцвета на каучукодобива.

Зигер се огледа.

— Не изглежда да е бил голям разцвет.

Чърч проследи погледа му.

— Не. Не и тук. Не както в Манаус и Икитос^[3]. Тук е краят на пътя. — Усмихна се. — Не че някога е имало път. Така се казва.

— Май все още е така.

— Какво?

— Краят на пътя.

Чърч вдигна рамене, отпи.

— Ами контрабандата с Бразилия продължава. Невероятна контрабанда. Цигари. Стоки. Алкохол.

— Кокаин?

— Естествено. Все повече и повече. Когато правителството затегне сигурността в един район, наркотрафикантите се преместват в друг. Все още не работят в големи мащаби, доколкото знам. Но вече започват да създават проблеми. — Замисли се за момент. — Местните власти не се престарават много. В повечето случаи предпочитат да си затворят очите. Полицията със сигурност не ще да се забърква с бразилците. И колумбийците не са цвете за мирисане, но бразилците са наистина луди. Веднага се хващат за оръжието. Зли като водни змии, ако ги настъпиш.

Откъм реката се вдигна ято птици, тъмни силуети в сумрака.

— Значи убийството може да е дело на бразилската мафия? — попита Зигер. — Ще пиете ли още една? — Направи знак на келнера, който лениво се запъти към тях.

— Възможно е. Само че не мога да се сетя за никаква причина бразилците да искат да привлекат вниманието на властите към този край на джунглата. И така им е добре. Тихо местенце. Никой не закача никого.

— Някой е закачил дванадесет американски войници.

Да, помисли си Чърч. Знам.

Келнерът дойде и застана до масата с леко страхопочитание заради униформите им.

— Още две бири, ако обичаш, Франсиско. Студени.

— За мен е удоволствие, полковник.

— Значи не са и бразилците — каза Зигер. — Според вас. Нито колумбийците. Нито боливийците.

Чърч се намръщи.

— Казвам само, че не трябва да прибързваме. Всъщност наистина не знам кой ги е убил. А и не вярвам някой друг американец да знае. Работили ли сте някога в посолство, Курт.

— Не.

— Виждате ли, аз съм работил в три. И всяко посолство е различно. Това в Ла Пас има девиз: „Първо стреляй, после питай“. Видяхте ли се вече с посланика?

— Само с Васкес. Дойде на летището да ме посрещне.

— Е, ще се наложи да се срещнете с посланика. Гарантирам. За да се увери, че ще играете по неговата свирка. Утре сутринта, когато този C-130 се върне, ще отлетите за Ла Пас, направо за кабинета на посланик Етан Плимут. В повечето посолства антинаркотичната политика се води от вицеконсула. Но не и в Боливия. Етан Райе Плимут обича да играе сам. — Чърч се усмихна снизходително. — Може да ви се хареса. Той е от този тип инициативни хора, които могат да допаднат много на военен служител като вас.

Келнерът донесе новите бири и промърмори някаква учтива реплика. С падането на нощта жителите на града излязоха на разходка, да побъбрят, да поседят по пейките в очакване на бъдещето.

— Но не и на военен като вас — допълни Зигер.

Чърч махна леко с ръка.

— Посланикът и Васкес са като пъстри птици. Правят се, че вършат нещо. Лично аз смятам, че най-често това са погрешни неща. По мое мнение, което в случая може би не е от значение, те симулират огромна активност, без да постигнат никакви реални резултати.

— Посланик Плимут се ползва с добра слава. Той е един от малкото ни посланици, за които бях чувал и преди.

Чърч кимна.

— Прави неща, които му създават добра слава. И има много добри връзки. Но това не означава, че върши нещо полезно.

— Той е в челните редици на антинаркотичната ни стратегия. Според „Вашингтон пост“.

Чърч се усмихна.

— Ние нямаме антинаркотична стратегия, приятелю. Само куп неорганизирани програми, което позволява на всяка щатска организация, която прояви интерес, да подкопае дейността на друга такава организация. Така всички се борят за парче от бюджетната пита. — Махна с ръка, този път по-широко. — Между другото, колко репортери от „Пост“ срещнахте днес? Нещата в Ла Пас изглеждат много по-различно, отколкото тук. А пък от другата страна на „Белтуей“ са съвсем други.

Слепец, воден от малко момче, дойде по улицата. Детето спря на две маси от тях и старецът започна да дрънка на китара и да пее с измъчен глас.

— Мислех — каза Зигер, — че печелим войната с наркотика в Южна Америка.

Чърч се усмихна спокойно, снизходително.

— Не сме отбелязали и една точка. Бълха на гърба на слон.

— Боливия не изкоренява ли плантациите от кока?

Чърч се подсмихна.

— Разбира се. Когато посланикът ги заплаши с вечно дипломатическо проклятие, намират няколко селяни, които да подпишат, че са съгласни насажденията им да се изкоренят срещу компенсация от учреден от нас фонд. Всъщност фермерите рядко получават парите. А за всеки изкоренен хектар las cocaleros^[4] засяват два, десет, двадесет. Боливийското правителство не може да плати политическата цена за една сериозна кампания по унищожаване на плантациите. Веднага ще започнат селски бунтове. Индианците може да са мързеливи, но когато се почувстват засегнати, стават по-зли от оси. Преди известно време обесиха един президент на улична лампа. — Чърч се облегна и вдиша дълбоко поосвежилия се вечерен въздух. — Тук се случват много неща, Курт. Повече бунтове, революции и преврати, отколкото престъпления в Ню Йорк. Все пак боливийците се стараят да унищожат достатъчно плантации, за да поддържат доброто име на посланика в родината. — Усмихна се отново. — Представете си, че сте президент на Боливия. Ето ви сделка. Страната ви е бедна като църковна мишка и почти изолирана от света, а кокаинът е основната ви експортна стока. За още много време. И докато е така, електоратът е доволен от управлението. Богатите стават по-богати, а американците ви засипват с долари и програми за развитие, защото са много загрижени. От друга страна, ако унищожите плантациите, ще спрете печалбите от износа, местните ще загубят поминъка си, а добрата стара Америка ще спре потока от пари, с които се опитва да ви примами да изкорените коката. От боливийска гледна точка това би било най-грешната стъпка. Знаят, че пръста си няма да мръднем за тях, ако нямат кока. Това е единственият им шанс за оцеляване.

Зигер го погледна сурово.

— Значи смятате, че най-добре да си стягаме багажа и да оставим наркобароните на спокойствие, така ли?

— Не съм казал такова нещо. Предупредих ви вече. Не изопачавайте думите ми.

Момчето довлече певеца до масата на офицерите. Очите на стареца бяха бели като яйчни белтъци.

— Коя песен искате да чуете, господине?

— Какво казва? — попита Зигер.

— Пита дали имате някакви специални желания.

— Каквото и да е, само да стои по-далеч.

Чърч измъкна дебела пачка мръсни банкноти и даде няколко на момчето.

— В такава вечер музиката е за влюбените. Направете серенада за онази двойка на пейката от другата страна на улицата.

— С голямо удоволствие, господине.

Чърч ги изгледа, докато се отдалечаваха. Кирливата бяла превръзка около бедрата на стареца. Черната като катран коса на момчето.

— Е добре — каза Зигер, — ако всички са неспособни да се справят с проблема, как ще постъпите, за да се преборите с наркотрафика, полковник?

— Не знам. — Чърч прие въпроса сериозно. — Може би, ако дадем добър пример. Какво ще кажете за някакви превантивни програми? Да научим военните, че армията не е средство за печелене на избори. Да поддържаме демокрацията там, където наистина съществува. А не смятате ли, че докато северноамериканците са готови да харчат по няколко стотици милиарда долара за наркотици годишно, хора, толкова бедни, че нямат даже питейна вода, с удоволствие ще им ги доставят?

Зигер отвори уста да отговори, но замълча и надигна бирата си. Изгледа две млади жени, които минаваха наблизо. Сияйни от радост, с мечти за щастливо бъдеще.

Накрая Зигер каза:

— Сър, трябва да ви го кажа. Както говорите, понякога не знам дали сте от армията или от „Грийнпийс“.

Чърч се направи, че не е чул. Погледна часовника си. Беше почти девет. А от Ева още нямаше и следа.

Обърна се към събеседника си.

— Доктор Фон Райнзее сигурно се е забавила из селата. Гладен ли сте, Курт?

Зигер го погледна подозрително.

— Наистина ли мислите, че е безопасно да се яде тук?

Чърч се усмихна.

— Ами ако не го направите, ще си легнете гладен. Тук вечеря елитът на Мендоса. — Запази сериозно изражение за миг, но не можа да сдържи усмивката си. — Може да получите разстройство, но вероятно ще останете жив. — Извика на келнера на испански. Човекът отговори и Чърч кимна одобрително, като вдигна два пръста. — Ще вземем каша от пиле. Съжалявам, но менюто не е много богато.

— Та… каква е тази лекарка? Жена е, нали?

— Да. Доктор Ева-Мария фон Райнзее Гутиерес. Името е друга история. За друг път. Тя е много способен лекар, страхотна жена, може би светица, въпреки че май не е особено религиозна. Също така е от първите пристигнали на сцената на… убийствата. Може да ви разкаже как е изглеждало всичко, преди да преместят труповете. В случай че не можете сам да си го представите. — Чърч отпи бързо от бирата си. — Помислих, че ще искате да чуете какво има да разкаже.

— Ако се появи.

— Ако Ева закъснява за среща, то сигурно има важна причина.

— Има ли нещо общо със строежа на клиниката?

— Да — отговори късо Чърч. — Исках да я построя за нея.

— За нея?

— За хората. За бедните. За всички. Защото единствената клиника тук не е достатъчно голяма и няма място за никого, защото съм емоционален човек и съчувствам на всеки, който е зарязал кариера на сърдечен хирург в Съединените щати, за да дойде на това място. Което сам определихте като безнадеждно. И тя се оправя с лекарства с изтекъл срок и стотинките, които успява да изпроси от Ла Пас. А доколкото знам, вероятно приема дарения и от наркотрафикантите. Но за разлика от повечето от нас нейните усилия носят полза. Така че като част от обучението на войската реших, че правителството на Съединените щати може да й построи поне една клиника. Това е съвсем рутинна операция. Правили сме го и преди.

Келнерът се приближи с две големи метални чинии, от които излизаше пара. Дръжките на лъжиците стърчаха във въздуха.

— Не се изненадвайте от нищо — предупреди Чърч.

Келнерът остави чиниите на масата. Сивкава течност, от която стърчаха кокали. Келнерът обеща, че ще донесе и хляб. Внезапно иззад ъгъла с бясна скорост изскочи бял джип. Призрачната фигура, седяща зад волана, натисна спирачките и колата се закова на място точно пред ресторанта. На предната врата бе изрисуван червен кръст.

— Ето я Ева — каза Чърч и скочи на крака.

Моторът заглъхна и шофьорът изскочи от колата.

— За бога! — Даже на оскъдната светлина се виждаше, че облеклото й е в окаяно състояние. Чърч пристъпи на улицата. Няколко от разхождащите се също я бяха забелязали.

— Назад — извика тя на минувачите, опитвайки се да звучи спокойно. — Много съм мръсна. Стойте настрана.

Чърч се приближи. Усещаше присъствието на Зигер точно зад гърба си.

— Ти също, Джон — каза тя на английски. — Не се приближавай. Може да съм заразна.

— Какво има? Какво става? — Познаваше я твърде добре, за да разбере, че е страшно разтревожена (нещо много необичайно за нея). Тя се опитваше да скрие възбудата си.

— Джон, ще говоря тихо. Някои от тези хора разбират английски. Ако не ме чуваш, прекъсни ме. Но стой далече.

Чърч кимна.

— Джон, натъкнах се на епидемия. Обезлюдила е цяло село на час и половина оттук. Някаква хеморагична треска. Може да е мачупо. Или даже нещо по-лошо. Трябва ми помощ.

— Ева…

— Джон, помогни ми. Моля те. Можеш ли да извикаш един от онези полеви медицински екипи? Както миналата година за ваксинирането? Моля те. В Ла Пас действат твърде бавно.

Зигер пристъпи напред.

— Докторе, искам да ви спестя излишни надежди. След това, което се случи тук, за дълго няма да видите американски служител в града. Даже да става дума за второ нашествие на Черната смърт.

Тя погледна Чърч умолително.

— Ева… ще помоля. Ще опитам. Но подполковник Зигер има право.

— Джон, това е най-лошото, с което съм се сблъсквала.

— По-лошо от дванадесет заклани американски войници ли? — попита Зигер.

Чърч се извъртя към него.

— Седнете си на мястото! Това е заповед. Все още съм с по-висок чин, младежо.

— Джон… недей…

— Казах, седнете! — повтори Чърч. — И си яжте супата. Преди да изстине. — Обърна се пак към лекарката и се приближи. Тя му направи знак да стои на разстояние, но той не й обърна внимание. — Ще видя какво може да се направи. — Беше се приближил достатъчно, за да види умората в очите й, бледността на кожата й. Достатъчно близо, за да усети миризмата на кръв, с която бяха напоени дрехите й. — Но не мога да обещая нищо. Този подполковник може би е страшно прав. Но ще направя всичко възможно, Ева.

— Благодаря ти, Джон. — Тя изглеждаше, като че всеки момент ще заплаче. — Господ да те поживи. — Никога не я беше виждал в такова състояние. Винаги си бе мислил, че е непоклатима.

— Иди си вкъщи и се измий. Поспи. Трябва ли да вземаш някакви лекарства? — Не искаше нищо да се случи на тази жена. Искаше му се да я прегърне.

— Съжалявам. Джон, извинявай за всичко.

Той кимна. Така ли трябваше да завърши денят? Зле.

Тя се качи на джипа и тръгна, преди някой да види сълзите в очите й.

 

 

Но премеждията му за деня не бяха приключили. Докато се опитваше да заспи в скърцащото легло, някой почука на вратата на хотелската му стая.

— Махайте се — извика той на испански. — Не искам нищо.

Отвън се чу неочакван глас:

— Джон. Аз съм. Моля те, отвори.

Той светна лампата и припряно нахлузи панталоните си. Но действията му бяха забавени. Стар човек. Износен.

Тя стоеше в ярко осветения коридор, чиста, но състарена от изтощение.

— Трябва да поспиш — каза той. — Да си починеш.

— Искам да поговорим. Само за минутка.

От другата страна на коридора долетя човешки вик — нечия друга съдба.

— Не трябваше да идваш. — Чърч гледа дълго измъченото й лице. После добави: — Хайде влизай. Да не те види някой.

— Това може би вече няма значение. Всичко е толкова объркано.

— Трябва да поспиш, Ева. Ще се почувстваш по-добре.

Тя седна на леглото. Прегърбена. Очите й бяха единственото наистина живо нещо в нея. Очите й и неуморимите й, захабени ръце.

— Казах ти, че нещо ме гложди. Спомняш ли си?

— Да. Нещо за убитите войници.

Тя кимна. Усмихна се, сякаш си е спомнила някакво много отдавнашно събитие.

— Странно как работи мозъкът. Къпех се. Опитвах се да измия всяка частица от тялото си. Макар като доктор да знам, че някои неща никога не могат да се отмият. Не спирах да мисля за днес, за онова село. Джон, беше невероятно. Ужасно. Като в средните векове. После изведнъж се замислих за съвсем други неща и ето ме тук.

— И какво? — Той стоеше смутен пред нея, не знаеше къде да дене ръцете си. Тя го караше да се чувства толкова тромав. Непохватен и груб.

— Труповете. — Тя се вгледа в лампата, като че е врата към друго измерение. — Виждала съм много такива рани. От мачете. И всички изглеждат по един начин.

Той се облегна на хладната стена, почувства, че някакво насекомо го полазва. Изправи се и бавно се почеса по рамото.

— Джон, когато си доктор, запомняш еднаквите признаци. Може би това е най-важното в професията. А тук признаците не бяха както обикновено. — Обърна се и го погледна в очите. — Бих искала телата да са още тук. За да ти покажа. За да се уверя сама.

— Какво да ми покажеш? Звучиш доста загадъчно, Ева.

— Раните. Признаците. Джон, когато нападаш някого с голям нож или нещо от този сорт, винаги изглежда по един и същ начин: най-много рани има по ръцете. Жертвата се опитва да закрие главата, тялото си. — Тя преглътна. — Но… тези войници… не изглеждаха така. Сега като си помисля, не си спомням да е имало повече рани по ръцете. Може би няколко, не знам. Но раните им бяха повече по гърба, по гърдите. Слабините. Главите. С отрязани крайници. — Тя потрепери. — Раните по ръцете бяха твърде високо, около мишниците и раменете.

Чърч бе твърде уморен. Не можеше да мисли.

— Ева. Какво се опитваш да ми кажеш?

Тя вдигна едното рамо, после другото, като че й беше студено. Лицето й бе несигурно.

— Мисля, че войниците са били мъртви, когато е започнало клането. Били са мъртви, но това не е било достатъчно. Някой е искал нещата да изглеждат много по-зловещо от просто убийство. — Тя вдигна очи. — Имаш ли представа какво означава това?