Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Twilight of Heroes, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Марин Загорчев, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Форматиране и корекция
- moosehead (2013)
- Източник
- attika.dir.bg
Издание:
Ралф Питърс
Залезът на героите
Издателство „Атика“, София, 1999
ISBN: 954-729-058-4
История
- — Добавяне
17.
Джон Чърч се събуди много щастлив. Беше сънувал жена си. Съзнанието му все още бе замъглено и объркано, но достатъчно будно, за да разбере, че е бил много тежко болен. Още не беше оздравял, имаше постоянното чувство, че пада, подобно на тежък махмурлук. Но болестта сега беше различна, по-слаба, въпреки че още нямаше сила дори да си помръдне пръстите. Отново се връщаше към живота. Рут се бе явила в съня му с красотата си на смъртна.
Нищо не е толкова объркващо като щастието. Нужни му бяха няколко минути да се увери, че наистина е буден, тъй като наоколо цареше същият мрак като в сънищата му. Очите му бавно възвърнаха способността си да се движат и той успя да забележи цветни светлинки над главата си. Това извика откъслечни спомени. Не знаеше къде се намира, но предположи, че е някакъв медицински пункт. Спомни си голяма суматоха. Припрени ръце, които го местеха. Споменът за жестоката болка го накара да потръпне. Отслабналите й пристъпи все още преминаваха през корема му.
Чувството за безкрайно падане надвиваше болката. От работата му не беше излязло нищо и сега трябваше да я зареже. Но това надали имаше значение. Колко нищожен е човек, колко преходни са усилията му. Неволно си спомни за едно дебеличко момиченце и майка му. Беше ги качил на C-130 преди година, за да отидат на лекар в Ла Пас. Спомни си смущението и благодарността в очите им, когато се приземиха. Беше се подкупвал с благодарността на бедните, беше се изнудвал да вярва, че случайните му благодеяния са успехи. Статистически от усилията му нямаше никакъв ефект.
Но той не се отчайваше. Кристалната яснота, с която се виждаше, му носеше чувство за свобода, чувство, че е успял да се измъкне от блатото, което се опитваше да го погълне. Сега разбираше кое е ценното в живота му.
Рут. Сънува я до себе си, да му говори, да го гали. Пред очите му бяха преминали толкова призраци, размазани видения, но сънят за Рут бе страшно реален.
Мяташе се между събуждането и дългата дрямка на болестта. Вътрешностите му се бунтуваха, червата му горяха, после се успокояваха. Дори нямаше сили да се засрами. „Колко тежко съм болен?“ — чудеше се той. Сега чувстваше, че най-лошото вече е зад него, че е оцелял. Странно как тялото усеща тези неща.
Бе сънувал Рут до себе си. Но сега лежеше сам. Беше ужасно жаден, опита се да заговори, да извика. Но устните му не помръднаха, застинали като на мъртвец. Рут му говореше. Не разбираше думите й, но нямаше значение.
Витаейки на границата между съня и действителността, той си помисли за Ева. Сега му се струваше толкова далечна. Разумът му заработи с уникалната яснота на болестта. Той си даде сметка, че е започнал глупава игра, без да го признава пред себе си.
Горката Ева. Странно, че сега не го привличаше. Като че треската я беше изгорила в душата му. Ева със слабото й детско тяло. Какво привлекателно бе намерил в нея? Сега, като я бе изгонил от душата си, виждаше ясно глупостта си. Тази клиника, която уби онези мъже, бе само измама, нямаше за цел да помогне на страдащите, а да съблазнява. Колко очевидно. Но той се беше самозалъгвал с наивността на дете.
Играеше си с огъня, играеше си непростимо с Ева и изневеряваше на Рут, макар никога да не беше докосвал друга. Изневярата може да не е само плътска. Всъщност плътта може би е най-малката част от всичко, макар и най-очевидната.
Ева, с жалкото заточение в провинцията, което сама си бе избрала.
Време беше да се прибират в родината.
Започна да изкарва кръв и отново се унесе. Знаеше, че няма да умре, и чувството за падане бе изчезнало. Душата му летеше. Към Рут.
Появиха се под надвисналите облаци, над реката с широки блатисти брегове, оградени от анемичната джунгла. Градът започваше непосредствено от едно възвишение. На пръв поглед изглеждаше подреден с мрачните си покриви. Червената лента на летището лежеше сред зеленината, а малката бяла кула напомни на Парнъл за военна наблюдателница. За да покаже уменията си пред генерала, пилотът се спусна рязко и кацна отведнъж. С ревящи мотори самолетът профуча покрай корпуса на стар „Дъглас“ с ръждясали, счупени крила. Самолетът забави ход и зави рязко, като потъна в облака прах, вдигнат от самия него. От земята на небето се виждаше лъжлив хоризонт, тъмносив под катраненочерните дъждовни облаци.
Пилотите се заприказваха, обърнати с профил към генерала; през големите илюминатори Парнъл забеляза две военни командирски машини, на задницата на едната се виждаше червен кръст на бяло поле. Отпред стояха мъж в бойна униформа и жена, зад малката линейка се мяркаха две фигури в костюми на извънземни пчелари. Самолетът изрева към тях.
Само минута бе необходима на Парнъл, за да си даде сметка какво не е наред в това летище: липсата на хора. Повечето летища в Третия свят, особено в такива забутани краища, са центрове на амбулантна търговия или на обществени контакти и развлечения, или просто място, където се мотаят местните безделници. Но освен четирите силуета до колите тук беше абсолютно мъртвило.
Може да беше заради болестта. Парнъл се питаше как ли стоят всъщност нещата. Нямаше доверие на частичните и противоречиви доклади, които стигаха до него, освен в частта, където описваха сериозността на проблема. Е, сега щеше да провери сам. Убити войници, после болести. И онези хиени във Вашингтон с независимото от партийната им принадлежност желание да правят политика от всяко нещастие. Парнъл смяташе, че дипломацията, която не е нищо друго освен политика, облечена в добри обноски, е много по-трудна от воденето на военни битки. При война човек обикновено знае кой точно иска да го убие. Има даже някаква идея за причините. Но във Вашингтон общата жестокост се събираше от множество подли игрички. Генералът бе хладнокръвен мъж, с твърд характер, но служебните му пътувания до Вашингтон го караха да се чувства, като че се събужда до проститутка.
Но сега Вашингтон беше много далеч. Парнъл наблюдаваше фигурите на пистата, чувстваше нетърпението им, желанието им да действат. Даже знаеше кои са. Слабият мъж в бойна униформа беше майор Лутославски, шефът на медицинския екип. Той нямаше много причини да бъде спокоен. Жената до него бе съпругата на Чърч, която с пълно право бе нервна. Светът й беше разбит от ураган. Самолетът направи още един полукръг, обърна се отново към пистата и Парнъл загуби от поглед фигурите, колите и кулата.
— Хайде — каза той, повече на себе си, и стана. Старшият му помощник вече беше изчезнал в задното помещение, за да осигури безопасността и да даде заповеди на телохранителите от военната полиция. Те бяха натъпкани в товарното отделение на самолета заедно с преносимия изолатор, използван за особено опасно болни. Имаше и трима лекари от Центъра за епидемиологичен контрол и една медицинска сестра. Двама от специалистите щяха да останат да изследват епидемията, докато третият и сестрата — да се грижат за Чърч до пристигането му в Панама.
В Панама Парнъл реши да не уведомява местните власти за Чърч, тъй като лекарите го увериха, че предохранителните мерки в болницата са достатъчно строги. Ако им се предостави този шанс, местните политици и журналисти щяха веднага да направят поредния цирков спектакъл с антиамерикански статии и протегнати ръце за допълнителни помощи. Може би съществуваше риск за панамците. Може би решението му беше неправилно и неморално. Но на Парнъл му плащаха точно за да взима решения. Чърч вършеше каквото смяташе за необходимо. Сега щяха да му помогнат. После да се оправят с последствията.
Шумът на моторите затихна. Един член на екипажа изтича по вътрешните стълби и отвори вратата, като спусна външните стълби. Парнъл го последва с фуражка в ръка. Въздухът тук беше тежък, като че облаците го натискат, но малко по-хладен от Панама. Прахът се лепеше по лицето му като талк и се опитваше да проникне в устата му. Парнъл се запъти веднага към колите.
Лутославски му отдаде чест. След като излезе от течението, създавано от самолета, Парнъл сложи фуражката си, натежала в предния си край от четирите звезди, и отвърна на поздрава. Но дори и не погледна майора. Очите му се спряха върху жената на Чърч.
Смътно си спомняше, че са се срещали. Най-вероятно при някое посещение в посолството. Или при някой военен прием. Можеше да я определи като типична офицерска съпруга, ако не беше оцапаната й блуза и калните панталони, които носеше. Като се приближи, той забеляза измъченото й лице и очи, чийто огън като че нямаше вече от какво да се подхранва. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще припадне.
— Сър — каза припряно майорът, — най-добре да стоите настрана, може да сме заразни.
Парнъл не му обърна внимание. Подаде ръка на госпожа Чърч, като съжали, че не е накарал помощника си да научи малкото й име.
— Госпожо Чърч — почувства несигурност в изпотената й длан, — искам да ви уверя, че ще направим всичко възможно за съпруга ви. Няма да жалим сили.
Тя отвори уста и той почувства, че реагира рефлективно, като офицерска съпруга, тренирана с годините да отговаря с необходимото уважение при среща с четиризвезден генерал.
Парнъл постави и другата си ръка, сакатата, върху китката й.
— Не се тревожете за нищо друго освен за съпруга си. Как е Джон?
— Има надежда — каза тя внезапно, като че думите излизаха от устата противно на желанието й. — Тази сутрин ми казаха, че има надежда.
— Сигурен съм в това. Съпругът ви е як мъж. — Парнъл погледна голямата бойна машина, внук на джиповете, с които беше израснал. — Имате ли някакъв багаж?
Жената направи жест като сомнамбул, после кимна към колата, опитвайки се да се освободи от ръката му. Но Парнъл не я пускаше. Не още.
— Качете се на самолета, госпожо Чърч. Направо се качвайте. Там ви очакват един лекар и медицинска сестра. Аз ще се погрижа за останалото.
После я пусна и се забърза към задната машина да пренесе лично багажа й, макар че вече рядко носеше своя. Извика на „пчеларите“:
— Хайде. Качвайте го.
Но като се наведе на задната седалка на машината, той чу звук от миналото. Първо си въобрази, че е нетърпеливото бръмчене на самолета, но сега си даде сметка, че шумът идва от две машини.
Хеликоптери. „Хюи“. Ужасните звуци от младостта му. Тревокосачки с витла. Черните ангели.
Парнъл се изправи и погледна небето, като инстинктивно закри очи със здравата си, дясна ръка, въпреки че нямаше слънце. След миг машините изникнаха пред погледа му, в диагонална редица, успоредно над шосето. Два вертолета. През отворените врати се виждаше, че са пълни с малки фигурки в тъмножълти униформи. Летяха на север. Проследи ги с поглед, докато изчезнаха над растителността. Погълнати от цял континент.
Парнъл имаше добри инстинкти. Не го бяха предпазили от раняване, но го бяха спасили от смърт и му бяха осигурили четирите звезди на пагона. Без допълнителна информация, без логически умозаключения войнишката логика му подсказваше, че назряват неприятности. Може би големи неприятности.
Отначало почувства страх дълбоко в себе си. Страх, че се намира на чужда територия без необходимите знания и че ще трябва да участва в събития, дирижирани от други. Старият страх от засада. После си спомни кой е, къде е и колко далеч е стигнал.
— Размърдайте се. Хайде — извика на малката група, която вече се движеше бодро към самолета. Качваха метална носилка, затворена в собствено прозрачно покривало. От шума на моторите лекарите не можеха да чуят нито дума от Парнъл. Но това нямаше значение. Този вик беше като предизвикателство към света, хвърлена ръкавица. С изпънати рамене Парнъл понесе багажа на Рут Чърч към самолета, отново уверен, че ще се справи с всяка неприятност. Първата му задача бе да изпрати Чърч и жена му. Втората — да разбере каква каша е забъркана тук и да въведе някакъв ред. С прекрасно настроение Парнъл започна да си тананика.
Едра студена дъждовна капка се разби по бузата му.