Ралф Питърс
Залезът на героите (11)

10.

Чърч чу приближаването на кола и остави мистрията. Радваше се на всяко прекъсване на работата. Ръцете и гърбът го боляха, чувстваше тежестта на годините. Беше изключил строителството от списъка на възможностите за работа след приключване на военната си кариера. Погледна през недовършения прозорец и позна джипа на Ева в сумрака. Сърцето му се разтуптя по-силно. Надяваше се да я види, интересуваше се за епидемията в буша, дали Ева е добре.

Избърса ръце в изхабените си дънки и излезе. Предницата на джипа бе смачкана, единият фар липсваше. Уязвима на фона на грубата машина, Ева се затича към него. Ева винаги бързаше.

Като се приближи, той видя, че лицето й е подуто от едната страна.

— Какво се е случило?

Тя се усмихна.

— Катастрофа. Нищо сериозно. Джон, какво правиш тук? Не можах да повярвам, като разбрах, че си се върнал.

Спряха на няколко фута един срещу друг върху прогизналата от подпочвени води земя. Чърч посочи клиниката.

— Ще я довърша.

— Не можеш да се справиш сам.

Той се усмихна, като показа ръцете си.

— И аз започвам да се съмнявам. Никога не съм бил особено сръчен.

— Има твърде много работа. И може да стане опасно.

Той вдигна рамене.

— Да не говорим за това. Решил съм да го направя и ще дам всичко, на което съм способен. Разкажи за себе си. Какво става в буша! — Махна към клиниката, която изглеждаше непроменена въпреки целодневните му усилия. — Заповядай в кабинета ми.

Запътиха се към строежа рамо до рамо.

— Идвам да те помоля за помощ. — Тя протегна захабената си ръка като слепец, който опипва пътя си. Странен жест, едновременно тайнствен и лишен от съзнателно значение. Чърч се запита дали не е знак за физическо изтощение на тяло, напрегнато до крайност.

Той погледна отъпканата земя пред входа, обсипана с изкривени пирони, парчета дърво и цимент.

— Страхувам се, че вече съм изхвърлен от посолството, Ева. Не мога да ти предложа такъв вид помощ. — Обърна се и я погледна. Беше се състарила жестоко след последната им среща. — Много ли е лошо положението?

Тя влезе в постройката и седна на торба цимент. Дълго време не можа да намери подходящите думи.

— Ева? Добре ли си?

— О, Господи. Извинявай, много съм изморена. — Очите й бяха запазили блясъка си върху изпитото й лице. — Никой не иска да помогне. Нито Ла Пас. Нито кметът. Нито полицията. Ходих при всички. — Устните й се изкривиха горчиво. — Единственият резултат е затварянето на пътя на няколко мили южно оттук. За да попречат на индианците да ходят в града. По заповед на кмета. — Усмихна се, призрак, развеселен от непоправимостта на света. — Снощи заспах на волана. Наложи се да ходя пеш петнадесетина километра. Полицаите не искаха да ме пуснат през барикадата си. Бяха ужасени. Цялата бях в кръв и си мислеха, че ще ги заразя. Чули са ужасяващи слухове. — Вдигна поглед и на лицето й се четеше разочарование, което не можеше да се види преди една седмица. — Разбира се, слуховете са малко преувеличени. — Лицето й се променяше като повърхността на езеро при буря. Сега изглеждаше сериозна, уморена и почти нечовешки красива, ефирна като бавен джаз. — Джон, наистина може да съм заразна. Още не знам с какво си имам работа.

— Ти си една от най-заразителните жени, които познавам. И така, какво стана по-нататък?

Тя се усмихна.

— Изплаших ги. Полицаите. Доста трогателно наистина. Повечето са местни, родителите им произхождат от буша. Никой в града не смее да ме приближи. Разбира се, може да е за добро. Но ми трябваше ужасно много време да измъкна джипа от канавката. И той се нуждаеше от поправка. Загубих си по-голямата част от деня. — Тя погледна настрани, споменът от последните събития все още бе пред очите й. — Целият ми ден отиде напразно.

— Какво ще стане по-нататък? С тази епидемия. Не мога да повярвам, че все още се бориш сама с нея.

Тя прокара пръсти през косата си, измита, но невчесана.

— Не знам. Предполагам, че кметът и онези негодници в Ла Пас се надяват да затихне от само себе си. — Погледна го като нещастна ясновидка. — Аз май се надявам на същото. Досега е поразила само четири селца, доколкото знам. И те са уединени, далеч от водоизточниците на града. — Челото й се набръчка. — Тази болест, каквато и да е, има невероятен процент на смъртност. И е подла като бяс. Не знам и от какво се разпространява. Нищо за нея. Искам да кажа… — Внезапно започна да се тресе. Изведнъж повиши тревожно глас, като че цялото й тяло бе обхванато от паника. — Чакам да почувствам симптомите върху себе си. Никога не ме е било толкова страх. Никога не съм се страхувала така.

Чърч се приближи, но тя се отдръпна.

— Не! Не ме докосвай. Моля те, Джон. Ще се разболееш.

Без да обръща внимание на думите й, той седна на торбата до нея и сложи ръка на рамото й.

— Всичко ще се оправи — каза той неуверено.

Тя се предаде и подпря лице на гърдите му. Беше крехка, костите й — като сламки и смърдеше на дезинфектанти.

— Не знам — каза тя. — Просто не знам.

— Само си почини.

— Не мога. Има прекалено много работа.

— Обадих се в Панама. Преди да тръгна от посолството. Помолих за помощ, за специален медицински екип или каквото друго могат да изпратят. Но не съм оптимистично настроен. Може никой да не ми обърне внимание.

— Може наистина да затихне сама. Тези болести са странни. Избухват и после изчезват. Разгарят се толкова силно, че сами се унищожават. Само дето всичко върви толкова зле. Даже не мога да платя на никого да ми помогне във физическия труд. Всички се страхуват.

— Аз ще ти помогна.

Тя вдигна лице. Крехкостта й го караше да се чувства като мечка.

— Ще бъде много опасно. Имаш семейство.

— Ще ти помогна. Нищо няма да ми се случи. Клиниката може да почака ден-два.

— Джон, размисли добре. Може да умреш. Може никога повече да не видиш Рут.

— Ще ти помогна.

— Трябва ми помощ за гадна работа. Преместване на трупове. Изгаряне. Погребване на останките. Но просто не мога да се справя сама.

— Ще ти помогна, Ева. Всичко ще е наред.

Тя се премести по-близо до него. Жена с телосложението на дете.

— Добре, връщам се там утре сутринта. Тази нощ не мога да свърша нищо. Искам да кажа… не знам. Може би още не съм готова да го направя. — Тя постави ръка върху рамото му. — Ще се обадя на баща си. Да го помоля за помощ.

Чърч кимна.

— Звучи добре. Каквото и да се говори за баща ти, той може би е най-дейният човек в Боливия.

— Мразя го.

— Ти си горда жена.

— Прекалено горда.

Чърч си спомни един цитат, който се бе запечатал в паметта му.

— Знаеш ли какво казва Т. С. Елиът?

— Не съм чела Елиът. Английският ми не е толкова добър, че да чета поезия. Поезията е най-трудното от всичко.

— И Елиът така казва. Но това между другото. Той е написал, че „човечността е безкрайна“. В смисъл на безгранична, освобождаваща. Вечна. Винаги съм смятал, че е прав, но не съм се замислял как да го постигна.

— Ти си скромен човек — каза уплашеното малко момиченце. — Много скромен.

Той се изпъна в падащия мрак.

— Само делата ми са скромни. Развален съм от суетата. Както всички останали.

— Не. Не си.

— Даже харесвам нашивките на униформата си. Бих искал да имам още.

— Ти си добър човек. Добър, добър човек.

Чърч изпухтя.

— Ева, защо не се прибереш вкъщи да поспиш? Приличаш на Н-3^[1] след АРТЕП^[2].

— Какво е това?

— Н-3 е човек, който не е сполучил в службата, но е амбициозен. АРТЕП е форма на ритуално мъчение, използвано за избиране на крале. Но то има много имена.

— Така ли?

— Но това не е важно. Трябва да поспиш. — Той огледа мизерната си колекция от инструменти и строителни материали. Чудеше се колко от тях ще изчезнат, докато отсъства. — Утре сутринта идвам с теб. Мини да ме вземеш.

— Джон — тя го отблъсна леко. Неохотно.

— Да, докторе?

— Заслужаваш много повече.

Той се усмихна.

— Опитвам се да убедя в това армията вече четвърт век.

— Искам да кажа от мен.

— И какво е то?

— Излъгах те.

Той се наведе към нея, почти незабележимо.

— За какво?

— Не точно, че съм те излъгала. Но нещо се случи с мен. Нещо, което не съм споделила с теб.

Той не каза нищо. Слушаше. Чакаше.

— Преди няколко дни (загубила съм вече представа за време), но беше, преди да убият твоите войници… Пътувах на север. Една група мъже ме спряха. Заплашиха ме, казаха никога да не ходя вече там. Имаха от онези малки автомати. И не бяха боливийци. Бяха от тези гадни хора, с които не искаш повече да се срещаш. Знаеха за баща ми, но не им пукаше за него. Не се страхуваха.

— Лош знак, щом не се боят от татко ти. Аз бих се страхувал. А сигурно не знам и половината от истината за него.

— Сигурна съм, че са наркотрафиканти. Може би колумбийци. Но нямаха надутия акцент от Богота.

— Може да са от предградията. Не всеки в Колумбия говори като кокона от Богота.

— Може… — каза тя бавно — те да са убийците на вашите войници. Не ти казах… защото не исках стрелба тук, в моя град. Виждаш ли каква егоистка съм станала? Моят град. Не исках повече американски войници и убийства, и неприятности.

— Не те разбирам.

— Вече ми нямаш доверие. Нали?

— Не бъди глупава.

— Ще можеш ли някога да ми простиш? За измамата.

— Вече е минало. Освен това това не е лъжа. Не същинска. Трябва да попиташ някой свещеник.

— Ето че сега ти казах. А ти трябва да съобщиш в посолството.

— Мисля, че Хенри Васкес вече знае. Някои от нещата, които каза, ме навеждат на тази мисъл.

— И сега сигурно ще дойдат с оръжие.

Чърч кимна. Бавно погледна в падналия мрак към бъдещето. Каза разсеяно:

— Това е единственият начин за уреждане на нещата, който знаем.

Телефонът иззвъня, преди Ан да е свалила сакото си и да го подаде на прислужницата.

— Момент, моля — каза в слушалката с официален, внимателен глас. Измъкна ръце от ръкавите и сгъна дрехата. — Благодаря, Магдалена.

Когато прислужницата се отдалечи на безопасно разстояние, Ан изсъска:

— Да не си полудял?

— Исках да поговорим. Извинявай.

— Не е минал и половин час, откакто се разделихме.

— Знам. Разбирам. Но трябва да поговорим. Моля те. Искам да направиш нещо за мен.

— Какво?

— Искам да дойдеш в Санта Крус.

— Кога?

— Утре.

— О, за бога, Рафаел. Не мога да оставя всичко ей така. Имам отговорности. Утре трябва да посетя…

— Имат ли смисъл? Тези отговорности.

— Помагат ми да остана нормална.

— Ти не си нормална, Ан. Ти си луда. Като мен. Но не си го признаваш. Ти си упорита жена.

— Не мога да тръгна ей така. — Гласът й се промени. — Това е детинско.

Той се изсмя.

— А като кажа, че съм дете, ти ме поправяш. Казваш: „Рафаел, може да приличаш на дете, но не си дете.“

— Е, сега се държиш детински.

— Ела в Санта Крус, Ан. Моля те. Можеш да отседнеш в „Лос Тахибос“. Много е хубаво.

— Знам. Била съм там. Наистина е хубаво.

— Така никой няма да заподозре нищо. Моля те, Ан. Може да не е нищо за теб, но за мен това означава много. Обичам те, Ан. Дори и да не ми вярваш.

„Върви по дяволите — помисли си Ан. — Бих искала да не означаваш нищо за мен.“ Реши, че трябва да прекрати тази история веднъж и завинаги. Знаеше, че не може да го направи. Той те прави на глупачка, предупреждаваше вътрешният й глас.

— Не мога.

— Можеш. Само за две нощи. Дай ми един цял ден. Ела утре. Моля те. Не съм молил досега никоя жена за нищо. Искам сутринта да се събудя до теб.

Тя едва не се изсмя с глас на сериозността му. Като юноша е. После се замисли: „О, да. Нека се събуди до мен сутринта. Нека ме види без грим, преди да разбере коя съм всъщност. Нека се позабавлява. А после да видим дали още ще говори за любов.“

 

 

Ева нагласи будилника за полунощ и се обади на баща си в най-подходящия час. Звучеше поласкан. Не бяха говорили от три години.

— Евита, mein Engelchen^[3]. Как си? С какво мога да ти помогна?

Твърде бърз. Твърде директен. А на нея й трябваше време.

— Много съм добре — излъга тя. — А ти как си, татко?

— Добре, добре. Здрав като бик. Но не е ли много късно?

— Не и за теб.

— Ева, можеш да ми се обаждаш по всяко време. И да ме събудиш, няма да се разсърдя.

— Татко…

— Знаеш ли какво правех? Слушах Брамс. Соната за цигулка в сол мажор. Беше от любимите ти творби, помниш ли? Слушахме я заедно. И баба ти я обичаше.

— Да. Казвал си ми. — Радостта в гласа на баща й я изненада. Попита се за пореден път дали не постъпва прекалено жестоко с него.

— Чудесна е. Какви чудеса правят с тези компактдискове. Дигитална технология. Вчера получих подарък за рождения си ден от леля ти Амалия. Колекция на Лоте Леман^[4]. Чиста като сълза. Като че е току-що записана. Представяш ли си? Дядо ти обожаваше Лоте Леман, но мама не можеше да я понася. Мама казваше, че Леман пее като проститутка. Още помня думите й: „Die Lehmann singt wie eine Dime.“ — Баща й се изсмя. — Баба ти държеше на външния вид — продължи той. — В моралния смисъл. Предполагам, че беше малко като вулкан. Имаше дълбок глас, по който мъжете се захласваха. Но никога не съм видял горното й копче разкопчано. Ева, тя бе цяло чудо. Грижеше се за колекцията от плочи на баща ми през цялото време, докато той беше на фронта. Татко толкова обичаше музика. Тя даже криеше забранените записи от Гестапо. Дори след смъртта му. Предполагам, че само това й бе останало от него.

Чувствата на стареца се изливаха от слушалката, преливаха през лошата връзка. Даже като замълчеше, не й даваше възможност да заговори. Като че й бе забранил, караше я да слуша като компенсация за изгубеното време.

— Леман бе в списъка на забранените. Разбира се, след като замина за Калифорния. Последните записи сигурно са били внасяни контрабандно. Чудя се как баща ми се е сдобил с тях. Може би подаръци от по-богати роднини. Те имаха връзки; можеха да си позволят такива неща. И бяха щедри, много мили, всички знаеха колко много Fati^[5] обича музика. Честно казано, нямаше пукната пара. Всички знаеха и това. Освен сестра ми и аз. Благородната бедност на аристокрацията на изток от Елба. — Старецът въздъхна. — Удивително колко много си спомням. Подробностите. Лоте Леман. Дигитално реставрирана. Живеем в ера на чудеса, Ева.

— Извинявай, татко. Забравих рождения ти ден.

— Но нали се обади. Това ми стига. Повече от достатъчно. Чудесен подарък, Ева.

— Не ти се обаждам за рождения ден.

— Щеше да е още по-чудесно, ако беше дошла. Можехме да слушаме любимата ти музика заедно. Или още по-добре — отивам вкъщи следващия месец. За есенните представления. Можеш да си вземеш почивка и да дойдеш. Ще ходя пак в Дрезден, въпреки че, както знаеш, намирам този град потискащ. Мисля да направя малко инвестиции. Там сега се отварят няколко чудесни възможности. А възстановената „Земпер опера“ е фантастична, същинско чудо. Не е за изпускане, Ева, никак не е за изпускане. Акустиката е забележителна. Ще играят „Майстерзингер“. Тя винаги те разсмиваше. Въпреки че се смееше не където трябва. Можем да идем заедно, ти и аз. Мюнхен има също страхотна програма тази година.

— Татко… нужна ми е помощта ти.

— Какво има, любов моя?

— Тук има епидемия. В буша. Не мога да се справя сама. А никой не ще да ми помогне. Това е престъпление. Че не му обръщат внимание. Може да е ново заболяване. Трябва да дойдат експерти. Хора с познания и екипировка. Преди нещата да излязат от контрол.

— Какво точно ти трябва?

— Кой ти дължи услуга в Ла Пас? Можеш ли да ги накараш да направят нещо?

Баща й замълча и тя не разбра защо. Когато продължи, той просто повтори:

— Какво ти трябва, Ева?

— Трябва да пратят лекари. Трябва да организираме изолационни помещения. Трябват ни медикаменти. Нямам даже достатъчно физиологичен разтвор. Всичко свършва. И работна ръка, може би армията, да се занимаят с труповете, да дезинфектират селата…

— Кога ти трябва тази помощ?

— Вчера. Онзи ден.

— Добре. Ще ти помогна. С всичко. Но има едно условие.

— Какво.

— Трябва да се махнеш оттам. Преди и ти да се заразиш. Това място не е за теб, Ева. Не искам да те изгубя за… заради тези диваци.

Тя затвори телефона.

 

 

Светлината от лампата не й пречеше и той продължи да я гледа. Просната на леглото, след като бяха правили любов, полууморена, полувъзбудена, красотата й беше невероятна, като съкровище, намерено на улична разпродажба. Лежеше все още блажено отпусната в разбърканите мокри чаршафи, с кожа почти толкова тъмна като неговата, но въпреки това коренно различна. Очите й гледаха през него и той се почуди за какво ли си мечтае, но не попита, доволен, че може да я гледа така.

Опъната изящно сред влажните чаршафи, едното бедро покрито, другото — с позлатен отблясък в полумрака. Пространството между краката й бе покрито с черни косми, сега мокри, слепени, издигнати леко нагоре. Фина ивица косми се прокрадваше към корема й, като шев, за да изчезне внезапно под пъпа. Плоският й корем не издаваше никакви признаци за раждане, но гърдите й бяха загубили вече част от твърдостта си, макар и слабо, раздалечени настрани, по-големи, отколкото обещаваха, докато бяха покрити с дрехите. Имаше изящни рамене, широки, почти мъжки рамене на фотомодел, и дълга, аристократична шия, може би спомен от изнасилване много отдавна в родословното й дърво. Лицето й бе кръгло, с малко злобна физиономия, когато не знаеше, че я наблюдават. Единственият й физически недостатък бе склонността на устните й към херпеси, които избиваха от време на време. Беше достатъчно възрастна и достатъчно умна, за да получава каквото иска, и бе прекрасна, предизвикателна, изтощителна любовница. Лутър Дарлинг вярваше, че могат да водят чудесен съвместен живот, ако тя не се срамуваше от връзката им.

В службата се отнасяше с него както с всеки друг. След работа само вървяха заедно по улицата. Но се качваше в апартамента му винаги когато поискаше и понякога, когато той искаше, като оставяше детето на майка си и тихо се промъкваше нагоре по стълбите. Той предполагаше, че го прави не толкова за да прикрие връзката им, колкото да засвидетелства на обществото си уважение, като симулира срам. Живееше в свят на повърхностни ефекти, където никой не се интересува много от другите.

Дарлинг отказваше да се самоопредели като чернокож или американец с африкански произход. Не искаше да се държи стандартно. Подпомаган от родители с надежда за бъдещето му, дребни служители в Окръг Колумбия, той се постара да усвои правилен говор и да се облича порядъчно. Твърдоглав, той не обръщаше внимание на закачките на съучениците си. Брат му не беше като него. Като се замислеше сега, Дарлинг си даваше сметка какъв невероятен късмет е имал да се измъкне от Окръга точно преди вълната от кокаин; късмет да учи в макар и лоши училища в дните, когато юмруците и способността да понасяш болка все още можеха да ти помогнат да оцелееш.

Успя да спечели стипендия. Беше добър кларнетист, находчив боксьор и се страхуваше само да не загуби. Далеч от всякакви илюзии за расата си, той просто бе последвал примера на баща си да не позволи на никого да превърне цвета на кожата му в оръжие срещу него. Като се замислеше за миналото, за своя живот и този на събратята си от гледната точка на тридесетте си години, Лутър Дарлинг си даваше сметка, че е облагодетелстван по много, много начини. Щастлив, че има баща, който работи по цял ден и се прибира вкъщи всяка вечер. Странно как човек приема някои неща за неизменни, преди да се откъсне от тях и да започне да мисли за собствения си живот.

Освен в църквата семейството му не срещаше спънки заради черния цвят на кожата. Баща му четеше с еднаква лекота Уилям Бътлър Ейтс и Лангстън Хюс. Единствената тревога — и безкрайно забавление за роднини и приятели — беше слабостта на майка му към Елвис Пресли, чието нещастие постоянно витаеше из дома им. Когато Елвис умря, майка му каза със сълзи на очи: „Бедното момче. О, бедното тъжно момче.“

Сега много неща се бяха променили, разбира се. В Окръга бе станало непоносимо и родителите му се преместиха в Принц Джордж, нещастни да живеят при по-бедните си приятели, далеч от развлеченията на столицата: навалицата в центъра, концертите, редките посещения в луксозни ресторанти, където баща му винаги поръчваше вино, което не бе по джоба му. Така или иначе наложи се да се преместят след смъртта на Калвин. След като Калвин бе убит. След като Калвин се самоуби с непростимата си глупост и слепота. След като Калвин, ненавършил още двадесет и едва освободен условно, умря като негър.

Дарлинг се съмняваше, че някога изобщо ще се върне във Вашингтон. Градът забелязваше твърде често цвета на кожата му, натякваше му, че е черен преди всичко и го изравняваше с останалите. Градският съвет, само цинизъм и лицемерие, го караше да се срамува, а улиците бяха убийствени с омразата си. Самосъжалението и постоянното обвиняване на всеки и всичко, убеждението, че провалът е неизбежен, дори желан, омразата към всеки, който откаже да играе ролята на жертва — всичко това го разстройваше и го караше да се пита кой е той всъщност.

Разбира се, той бе офицер. И пилот като резултат от необмислената детска жажда за нещо нестандартно и вълнуващо. Ако трябваше отново да започне военна кариера, той в никой случай нямаше пак да отиде в авиационното училище. Когато се записваше, не знаеше, че пилотите са обект за безкрайни подигравки в офицерските среди. А Дарлинг не обичаше да му се присмиват. Не и когато приема останалите на сериозно.

Беше офицер и засега преуспяващ. И знаеше, че в този случай цветът на кожата бе благоприятен фактор. Офицер от малцинствата, който изобщо може да прави нещо, имаше безкрайна възможност да се развива. Това предимство се смяташе за морална компенсация, но всъщност бе обидно. Обидно… въпреки това Дарлинг се питаше дали не може да получи повишение. В света на Лутър Дарлинг душата нямаше и минутка покой.

Изненадващо, най-неприятната част от кариерата му бяха срещите с други култури. Като лейтенант в Корея се сблъска с расизъм, немислим в Щатите, нещо, което може да се срещне само в учебниците по история. После, по време на „Пустинна буря“, когато спечели Бронзова звезда, арабските офицери често имаха кожа, по-тъмна от неговата. Въпреки това тъй наречените им съюзници виждаха (и държаха на това) разлика между себе си и тъмния американец. Сега, в Боливия, направо беше смешно. Политици с 99 процента индианска кръв отчаяно се позоваваха на някой прародител с испанско потекло, твърдейки, че са част от елита. Дори разказваха различни истории, когато бяха на учение далеч от очите на събратята си. Някое русо дете бе предпочитано многократно пред тъмнокосите наследници и германските изселници бяха приветствани като облагородяващ генетичен фактор. Въпреки демокрацията, политическите речи, законите и широко разгласяваните от всяко правителство социални програми, Дарлинг се чудеше дали някога положението ще се промени. Шепа чернокожи живееха в невероятно бедни села близо до бразилската граница, дори по-мизерно от индианците. Знаеше. Беше ходил да ги види.

Понякога се чудеше дали привързаността на Есмералда към него не беше един забранен плод, привлекателно отклонение. Готова да крещи от екстаз в леглото му, тя даже отбягваше да сяда до него в барчето на посолството и би изпаднала в шок, ако дочуеше някой разговор за връзката им, като този, който той веднъж бе подслушал между две нейни колежки, които я смятаха за абсолютна курва и обект за завист. Мнението на жените за връзката им бе шокиращо искрено и унизително. Дори бе решил да прекрати любовните си отношения с нея след тези коментари, но в края на краищата си даде сметка, че не иска да се лиши от тялото й. Реши, че и двамата получават каквото търсят, и с развеселение си спомни за думите на баща си: „Първо помисли за най-важното.“

Родителите му бяха леко разочаровани, че е избрал военната кариера. Но Лутър Дарлинг никога не съжали за избора си. От всички институции Армията правеше най-малка разлика между цвета на хората, с постоянен глад за способни служители. И с малки изключения се падаше да служи сред добри хора. Понякога сред велики хора. Като Чърч.

Чудеше се дали някога ще успее да стане толкова добър. Чърч говореше малко, правеше много и изненадваше Дарлинг с честността си до степен на саможертва. Полковникът се радваше на дреболии, които другите отминаваха. Освен това Чърч бе напълно отдаден на семейството си. Секретарките със завист обсъждаха жена му, Рут, която не беше вече толкова слаба, за да се побере в тесните им дънки и блузите им с отворени деколтета. Но момичетата в службата просто не можеха да оценят Чърч. Секретарките не го обичаха много поради постоянните му подканяния да работят ефективно поне в работно време и искрено се тревожеха, че не им обръща внимание. Есмералда даже веднъж попита Дарлинг дали полковникът не е хомосексуалист.

Чърч беше единственият човек, когото Дарлинг не искаше да разочарова. Почти се беше поддал на импулса да си вземе отпуска, за да отиде в Мендоса на помощ на стареца. Но се опомни навреме. Може би Чърч не се нуждаеше от компания. Освен това капитанът реши, че има по-добър начин да му помогне.

Винаги когато някой тесногръд негодник по телевизията обявяваше, че вече няма герои, Лутър Дарлинг си мислеше, че би трябвало да се срещнат с полковник Джон Чърч. Дарлинг си го представяше на масата винаги, да дели дома и семейството си с ергените измежду колегите си. Цялото му семейство преливаше от любов и доброта и караше гостите да се срамуват от собствената си безполезност. Чърч… който носеше пагоните си само когато протоколът изрично го изискваше.

Полковникът никога не говореше много за кариерата си, но нещата се разчуваха. Чърч беше правил неща, за които други офицери можеха само да мечтаят, и имаше способността да запазва спокойствие, когато нещата вървяха необратимо към провал. Веднъж, когато се наложи да направят принудително кацане с един „Хюи“ — кацане, при което лесно можеха да загинат всички, — Чърч просто излезе спокойно от машината, отдалечи се на безопасно разстояние и започна да се чуди на глас как най-лесно да приберат повредения вертолет от дивата джунгла.

Джунглата. Най-яркото доказателство за Дарлинг, че е загубил напълно всяка връзка с африканските си прадеди, беше паническият му ужас от джунглата. Сега можеше да му е смешно, легнал в леглото си до спящата красавица, която току-що е изчукал. Но походът в джунглата зад Чърч с компас в ръката и с трима разтреперани боливийци отзад, бе едно от най-ужасните преживявания в живота на Дарлинг. Никога не беше изпитвал страх по време на „Пустинна буря“, с изпълнени жили с адреналин и без достатъчно време за мислене, но джунглата бе друго нещо. Никоя улица във Вашингтон не можеше да го изплаши така, както надвисналата, гъста, воняща, задушаваща, кошмарно жива джунгла. Даже храсталаците, буш и чако, не бяха толкова страшни. Там опасностите се виждат, а джунглата постоянно те изненадва. И изненадите й никога не са приятни. Доколкото беше запознат с екотуризма, Дарлинг го смяташе за най-тъпото нещо на света. Не виждаше разумна причина едно човешко същество да даде пари само да се разходи из помийната яма на природата, където всяка средностатистическа змия е по-дълга от хеликоптер, а най-дребните твари са невъобразимо отровни. Двадесет и седем часовият преход през джунглата, като сечаха храсталаците в очакване да съсекат всичко, което се мърда, беше достатъчен да убеди Дарлинг, че е градско чедо. Споменът от онази нощ го караше да трепери дори сега.

Телефонът иззвъня. Есмералда, която дремеше, ритмично повдигайки и отпускайки гърдите си, се събуди. Тя седна, по корема й се появиха гънки, а очите й издаваха далечните места, където са скитали мислите й.

— Кой ли звъни толкова късно през нощта? — попита тя подозрително.

Дарлинг вдигна рамене и взе слушалката.

— Капитан Дарлинг.

Беше един съученик от колежа. В момента работеше във „Вашингтон Таймс“. Дарлинг бе останал до късно в посолството, за да му изпрати тайно факс. Приближените на посланика бяха възбудени заради нападението над лабораторията, което очевидно бе протекло добре. Зигер влезе в офиса на военната група неочаквано, докато Дарлинг все още седеше на факса, и пилотът си помисли, че са го разкрили, но подполковникът не му обърна внимание. Потен, посърнал, с пъпка на носа, Зигер съобщи, че акцията се увенчала с успех. Но не беше много убеден и очевидно не желаеше да говори за това. Подполковникът седна на бюрото на Чърч за минута, мръсен и очевидно изтощен, и се вторачи през прозореца в тъмнината. После стана и излезе, без да пророни дума.

На приятеля на Дарлинг му бе нужен цял час, за да отговори на факса.

— Лу… как си? Как е половият живот на Ромео? Хей, това изглежда добре. Страхотен материал. Ще пуснем няколко параграфа на първа страница. Това е материал от огромен социален интерес.

— Човекът много ще загази, ако никой не му помогне.

— Ами ти му помагаш вече, приятел. Твоят човек ще ти е задължен.

— Опитвам се. Има ли нещо, с което да ти помогна оттук?

— Да — каза далечният глас. — Продължавай да пращаш публикациите на местните селяци за нашия човек. Материалът за Плимут също е добър. Дружки са с Дрю Макколи, ако не знаеш. Стари приятели от училище и т.н. Майката на Дрю поляла с чай тази на Етан или обратно. — Телефонът изпращя внезапно. — Редакционният колектив тук е вдигнал мерника на Макколи. В Държавния нещата не вървят по мед и масло. Ще стане чудесен материал. Този Макколи вече е мъртъв, но още не го осъзнава. Време е да си дига шапката. Ще го издухаме заради любовта му към руснаците. „Милиони за Москва прецакват хората у дома.“ Нещо такова.

Дарлинг не се интересуваше от Дрю Макколи, чието име само бе чувал. Имаше далеч по-скромни цели.

— Ще пускаш ли нещо утре, Пол?

— Както казах. Не знам колко е часът при теб, но ние вече говорим за днес.

— Ти си голям американец.

— Нищо не е достатъчно добро за приятеля ми от предната фронтова линия — добре ли си там, Лу?

Дарлинг погледна леко изнервената вече жена до себе си. Тя източи устни във въздушна целувка, израз на желанията й.

— Страхотно си прекарвам — отговори Дарлинг.

Чърч сънуваше Ева фон Райнзее, когато някакъв шум го събуди. Изправи се рязко на лакът, хамакът под него се разлюля — неудобно положение за самоотбрана. Гърбът и подмишниците му се обляха в пот. Шумът, който смути съня му, приличаше на стъпки в суха трева.

Със сръчността на балетист Чърч се измъкна изпод мрежата против комари и се приведе на пода. Плочките бяха като лед под босите му крака. Внимателно напипа обувките си и ги нахлузи, тихо като лек полъх на вятъра. Облечен в кафявите си долни гащи и фланелка, пролази по пода до мястото, където бе оставил лопатата. Вече въоръжен, се промъкна, прилепен до стената на съседното помещение, покрай бъдещото огнище, към изхода, готов да нападне врага, без да чака да попадне в клопка. Мократа от потта кожа се омаза с кал и мазилка.

Облаци, предвестници на дъждовете, закриваха луната и нощта беше достатъчно тъмна, за да скрие светлото му тяло. Като стигна външната врата, той спря и изчака, ослуша се отново, опитвайки се да овладее тялото си. Мускулите му се подчиниха, но сърцето заплашваше да изскочи от гръдния кош.

Взря се в тъмнината. Да. Същият звук. Но се бе преместил настрани. Като че обикаля постройката. Чърч не можеше да долови шума от стъпки, което означаваше, че натрапникът е или бос, или с някакви меки мокасини. Чърч се възхищаваше от всеки, който е достатъчно смел да ходи бос в тази отровна тъмнина. Спомни си телата на закланите войници и си представи някой много свиреп индианец да се приближава с мачете в ръка. А ако има един, много вероятно е да не е сам.

Шумоленето заглъхна зад сградата и Чърч се измъкна навън, в мрака, здраво стиснал лопатата. Огледа се на около три метра встрани, после се снижи до земята и се заслуша.

Нищо. Натрапникът вероятно бе зад строежа. Или беше спрял. Чърч пропълзя в храстите, като се молеше да не се натъкне на нищо отровно. Спря отново. Като не чу нищо, пропълзя през тревите до тъмните контури на един навес и се изправи бавно на крака. Прилепи се до старите дъски и вдигна лопатата като меч.

Зачака. Накрая видя оранжева светлинка да завива иззад клиниката. Посетителят бе запалил цигара.

Това озадачи Чърч. Никой професионален убиец не би направил такова нещо. Опитните войници знаят, че светлинката от една-единствена цигара може да се забележи от километър при ясна нощ. Много лоши войници са загинали така. А също и добри, защото са имали един неопитен сред тях.

Светлата точка се разгоря, после пак намаля, след като посетителят дръпна и спусна цигарата. Приближи се към Чърч.

Глупостта на натрапника бе като подарък и на Чърч не му се наложи повече да се напряга, за да чуе шума от стъпките му. Но все още оставаше нащрек. В случай че има съучастник.

И наистина, имаше още някой. Чърч забеляза още една фигура на черния път, на разстояние колкото едно футболно игрище. Вторият силует бе неподвижен и не се различаваше добре в оскъдната светлина. Само едно внезапно движение го издаде.

Нямаше логика. Ако действаха заедно, трябваше да се държат по-близо един до друг. Действията им не бяха логични. Ако бяха убийци, дошли за него, най-вероятно бяха местни, които вършеха работата за стотинки. Цигарата стигна пред входа на клиниката. Човекът беше на средата между постройката и навеса, където се криеше Чърч. Силуетът му се очертаваше на бледата, незавършена стена.

Нисък, малко набит. С дръжка на брадва или някаква тояга на рамото. Чърч сметна, че може да го обезвреди тихо и без по-далечната фигура да чуе нещо повече от неопределен шум. Острието на лопатата щеше да удари точно в основата на черепа.

Абсолютно мокър, с голи крака, изпохапани от нощните обитатели, Чърч започна да дебне преследвача си. През пълния си с приключения живот бе пълзял през доста тесни места и го правеше бързо, с грацията на танцьор. Чевръсто и безшумно той се запромъква към движещата се сянка, като се стремеше към лявата задна страна на силуета, преценявайки дължината на лопатата и разстоянието на удара.

Натрапникът спря.

Чърч се уплаши да не би човекът да го е чул. Но фигурата само пусна угарката и с голямо усърдие я смачка.

Чърч бе вече на достатъчно разстояние. Направи последна крачка и вдигна лопатата над главата си. Подсъзнателно някак си, за да не убие без предупреждение, той прошепна:

— Не мърдай.

Сянката се стресна, изпусна тоягата и възкликна:

— Madre de Dios!^[6]

Чърч взе инстинктивно решение. Вместо да нанесе удар с лопатата върху врата на човека, скочи напред и притисна гърлото на натрапника с дръжката. Сега имаше пленник. Ако човекът се опиташе да се съпротивлява, можеше да го убие за секунди.

Чърч натисна с дървената дръжка, така че да му причини болка. Стискаше толкова силно, че мъжът не можеше да говори, дори да диша нормално. Чърч прошепна на испански:

— Не мърдай, ако ти е мил животът.

Пленникът се задъхваше.

— Сложи ръцете си в джобовете.

Човекът се подчини. Миришеше на пот и лоша храна.

— Ще те оставя да си поемеш въздух. Ако повишиш глас или се опиташ да викаш за помощ, си мъртъв. — Чърч охлаби много внимателно хватката си. — Кажи ми сега какво искаш.

Човекът жадно загълта тежкия нощен въздух.

— Говори, човече — изсъска Чърч.

— Моля ви — изплака пленникът. — Моля ви, полковник. Не ме убивайте.

Човекът явно го познаваше. Чърч притисна дръжката към адамовата му ябълка като заплаха, после охлаби натиска отново.

— Какво правиш тук?

— Моля ви, полковник. Не искаме да ви причиним нищо лошо. — Човекът със сигурност не говореше като убиец.

— Какво правите тук?

— Пазим ви — каза неуверено човекът.

— Какво?

— Пазим ви, полковник. Може би не го правим много добре. Но ченгетата, те изобщо не го правят, никаква работа не вършат. — Човекът преглътна, като очевидно се опитваше да облекчи болката на гърлото си. — Всички знаят, че го правите за нас, полковник. Върнахте се въпреки това, което се случи с американците. Вие сте hombre magnifico^[7]. Като един от светите мъченици. — Пленникът си пое отново въздух. Чърч се замисли, че изобщо не му се ще да завърши жизнения си път като никой от светите мъченици, за които се сещаше. — Съжаляваме за вашите момчета — продължи защитникът му. — Наистина. И не искаме нищо да ви се случи.

Чърч отпусна дръжката на лопатата. После освободи дребния човек. Мъжът се отпусна на колене и му беше нужна цяла минута, за да се съвземе. Когато защитникът на полковника събра всичкото си мъжество, направи тържествен, почти отчаян жест към ивицата дървета от другата страна на пътя.

— Там има наистина лоши хора.

 

 

Ева се събуди в полумрак. Гърбът я болеше. Останалата част от света още спеше дълбоко около нея. През цялата нощ не можа да заспи, като обмисляше бъдещето, вземаше решения, докато накрая сънят не я победи, след като вече бе загубила най-добрите часове. Сега се събуди рязко и твърде рано. Беше взела решението. Обади се отново на баща си, с надеждата да го намери, преди да е излязъл за ранната си сутрешна езда, за да пришпори най-добрия кон за тази година, както би направил някой много по-млад, опитвайки се да изпревари лъчите на слънцето, толкова непоносими за него. Може би се опитваше да докаже, че все още е непобедимият младеж, отишъл при натрупалия честно богатството си чичо в забравена от Бога страна и създал от търговията с добитък мрежа от предприятия, която образуваше държава в държавата.

Вече бе тръгнал за конюшните си в покрайнините на града, както й съобщи един прислужник. Даде й номера на мобилния му телефон. Този път баща й сам вдигна слушалката.

— Ева е.

— Добро утро, ангелче. Е на това се вика рожден ден. Две обаждания в един ден.

— Не е заради рождения ти ден.

— И първия път не беше. Нали ми каза. И така. Размисли ли за предложението ми?

— Не. Има още нещо.

— Изчакай за момент. — Каза нещо на шофьора и тя си го представи наведен напред, мощният му профил и гривата от бяла коса да се открояват на светлината на утрото. — Казвай.

— Трябва да ти кажа нещо. Преди няколко дни някакви хора ме спряха. Заплашиха ме. Знаеха, че съм твоя дъщеря. Поне така казаха. Искаха само да се махна от района им. Имаха малки автомати, не по-големи от обикновен пистолет, и казаха, че ще ме убият, ако се върна пак.

— Причиниха ли ти болка?

— Не.

— Ако някой ти направи нещо лошо, ще го убия.

— Не говори така — виждаш ли защо не мога да разговарям с теб?

— Това са били наркотрафиканти — каза горчиво баща й.

— Да. И аз така предполагам.

— Уплашили са те.

— Не. Да. Всъщност не за това ти се обадих. Обадих се, защото казаха, че не се страхуват от теб. И може наистина да е така. Не знам. Исках да знаеш. Защото, ако нещо ти се случи, нещо такова, ще ми тежи на съвестта. Ако не съм те предупредила.

— Правиш някакви сложни теологически заключения, мила. За мен всичко е по-просто.

— За тебе винаги нещата са по-прости.

— Може би невинаги. Педро, не завивай веднага към обора… Извинявай. И така. Казвала ли си на някого другиго? За случилото се.

Ева не отговори веднага. Погледна през прозореца. Слънцето вече започваше да прояжда пътя си през небето. Вдигна се над безкрайното море от дървета, където я чакаха мъртвите и умиращите.

— Да, казах на един човек.

— На кого?

— Полковник Чърч. От посолството. Върна се да довърши клиниката, където бяха убити онези момчета. Опитва се да свърши цялата работа сам. Той е добър човек и исках да знае за опасността.

— Да. Срещал съм се с Чърч. Много прям човек. Един от най-добрите сред янките според мен.

Ева познаваше гласа на баща си. Сега звучеше необяснимо доволен.

— Да не е замесен в нещо? Нещо в кокаиновия ти бизнес.

— Ева, моля те. На клетъчен телефон съм. Така или иначе това са глупости.

— Не му прави нищо.

— Не съм и помислял. Изглежда, доста го харесваш. Не ми прилича на твой тип. Но в края на краищата какво разбира един стар баща?

— Женен е. Има две деца. Няма нищо между нас.

— Разбира се.

— Просто сме приятели.

— Чудесно. И аз бих искал да имам повече такива приятели. Чърч има репутация на порядъчен човек. Много се разбира с местните, доколкото чувам.

— Е, сега вече знаеш.

— Какво?

— За мъжете. Които ме спряха.

— Да. Благодаря. Надявам се да стоиш далеч от тях. Светът е свиреп, Ева. И с всеки изминат ден става все по-лош. Сега… ще ми позволиш ли да ти помогна?

— Не и при твоите условия.

Баща й замълча. Тя си го представи в рейнджровъра му, с обувките и якето за езда. В очакване на миризмите и звуците на конете. Като момиче и тя обичаше конюшните.

— Ева, Engelchen. Светът е зъл — каза той сериозно. — В крайна сметка ни остават само тези, които носят нашата кръв.

Кристиан Ритер фон Райнзее се върна от сутрешната си езда с кръв по лицето. Едва сдържаше яда си. Беше човек с желязна самодисциплина и малко от действията на другите можеха да го изненадат или извадят от релсите. Но не си прощаваше собствените грешки.

С полузаслепени от светлината очи и сръчността на много по-млад човек той слезе от коня и връчи юздите на един коняр.

— Мелхиор бе лош тази сутрин.

— Jefe^[8], този кон е подъл, лош кон.

Запотеният жребец изпръхтя и кимна с глава в потвърждение. Фон Райнзее потупа животното по гърба. Козината му беше почти червена на светлината. Конят миришеше на живот.

— Само слабите мъже яздят слаби коне — каза Фон Райнзее и се обърна към паркинга, където до втори рейнджровър чакаше племенникът му. Фон Райнзее извади чифт тъмни очила от якето си и ги сложи, като за миг сбърчи нос от миризмата на ръката си, миризма на второкласен кон. Светът пред очите му стана малко по-приятен, но тилът продължаваше леко да го боли. Липсваше му светлината, липсваха му сетивата, дарени на човека. В Германия можеше да остане навън с часове през есента и ранната пролет. Северното слънце не беше толкова ярко. Тук се бе превърнал в затворник. Но затворник на собствения си свят. Затворник и крал. Закрачи по осеяната с тор земя, с обувките, които струваха повече от много човешки съдби.

— Чичо Кристиан, какво е станало? — Рафаел пристъпи към него, загрижен за кръвта по лицето на ездача. — Тече ти кръв.

Фон Райнзее махна небрежно с ръка. Дребна работа.

— Мелхиор е твърде умен. Бях се замислил за други неща и той го усети. Разбра, че може да ме изиграе. Това е игра. Мина под едно бодливо дърво. Въпреки това не можа да ме свали.

Племенникът му скръсти ръце.

— Всички те смятат за луд да яздиш този кон.

Фон Райнзее огледа по-младия си събеседник. Красив. Силен. Интелигентен. Способен на добра работа и с голям успех сред жените. Но въпреки всичко — латиноамериканец.

— Сериозните мъже яздят сериозни коне.

Рафаел се усмихна.

— Чичо, понякога ми приличаш на Ева. Или Ева прилича на теб.

Фон Райнзее вдигна вежди и се подсмихна.

— Искаш да кажеш, че и двамата сме ужасни инати.

— Инати, да.

Фон Райнзее извади носна кърпичка и изтри дланите си, днес миризмата на коне не му доставяше удоволствие.

— С Ева произхождаме от бунтовен род. Понякога се опълчваме срещу императори, друг път просто срещу здравия разум. Това е в кръвта ни.

— А сега се изправяш срещу американците.

Фон Райнзее тръгна към колата си. Шофьорът го чакаше с термос горещо кафе и мека бяла кърпа в ръце. Фон Райнзее му връчи кърпичката си.

— Не съвсем — отговори старецът. — Ще е опълчване, ако го разберат. Ако действаме достатъчно умело, никога няма да се досетят какво става. Нито пък колумбийските ни приятели. — Вдигна чашата с кафе, като че беше пълна с вино, и се наслади на топлата пара, преди да отпие. — Освен това бунтарството е характерно за обществото на честта и любовните интриги. Това тук е бизнес.

След като му подаде кафето и кърпата, шофьорът се беше отдалечил на почетно разстояние. Фон Райнзее избърса врата си с меката тъкан, отпи глътка кафе, като си изгори езика. — Като заговорихме за бизнес, искам да се видя със специалния ни приятел. Тази нощ.

— За бога, чичо. Човекът е доста зает. Може да не е в състояние да остави всичко без предупреждение.

Фон Райнзее го погледна така, че да го накара да млъкне.

— Искам да го видя тази нощ.

— Добре, чичо.

— Смятам го за… достоен за презрение, както знаеш.

— Да, чичо.

— Жалък. Но полезен. Винаги съм смятал за… жалко… че този свят не се управлява единствено от достойни хора. Хората са подли. В класическия смисъл. Като Клингзор^[9]. Не като Дон Джовани.

— Да, чичо.

Фон Райнзее се усмихна и хвърли кърпата в колата, даваше си сметка, че племенникът му не разбира от метафори.

— Като заговорихме за Дон Джовани… как е американската ти любовница?

— Чудесно. Както описва… съпруга си… всичко върви според плана.

Фон Райнзее погледна по-младия мъж с хладнокръвието на хирург.

— Има още нещо. Нали?

Рафаел бе съсредоточил вниманието си върху земята, изчервен като момче, хванато на тясно.

— Чичо Кристиан… тя ще дойде тук. Само за един ден. Две нощи. Ще я настаня в „Лос Тахибос“.

Фон Райнзее отпи съвсем бавно от кафето. Устата му се изпълни с кафяв огън.

— Мислиш ли, че е разумно?

— Няма да има никакви проблеми.

Старецът отпусна чашата си.

— Не можеш да си сигурен.

— Обещавам.

Фон Райнзее кимна.

— Такива неща не могат да се обещават. Знаеш много добре. Слушай, Рафаел. Един скандал ще е не само неприятен, а може сериозно да ни навреди. Не се занимавай с няколко неща едновременно.

— Чичо Кристиан, знам, че ме смяташ само за плейбой.

— Не. Мисля, че плейбой е само едно от нещата, които си. И нямам нищо против, стига да не пречи на бизнеса и да не играеш хазарт. — Понечи да се пресегне и да хване племенника си за ръката, но не го направи. — Рафаел, това е най-неподходящата жена, в която можеш да се влюбиш. Не само заради общественото й положение.

„А защото — помисли си Фон Райнзее — е гладувала за любов през целия си живот. И ако някой започне да я храни, тя ще го погълне.“ Разбра душата на Ан Плимут в момента, в който я видя за първи път. Ръката под устните му беше опасна. Тази жена имаше две лица.

— Може би е като твоя кон. За мен. Моето предизвикателство. Напомня ми за жените от твоите опери.

Фон Райнзее остави чашата с кафе на багажника на рейнджровъра, хвана племенника си за ръката и го поведе инстинктивно нанякъде. Яркото слънце причиняваше болка на очите му дори през бронята на черните очила, но не искаше да продължат разговора в колата, в присъствието на още един чифт уши.

— Най-хубавите опери — продължи Фон Райнзее — завършват трагично. Както, страхувам се, и най-хубавите жени. Нямам предвид най-добрите жени в пуританския смисъл на думата. Напротив. Имам предвид жените с жажда за живот. Не познавам общество, което да приема жените, които изгарят душата само с едно докосване. Те горят. И като огъня те не могат да спрат, щом веднъж са започнали.

— Сигурно не ме смяташ достоен за нея.

Фон Райнзее вдигна вежди и изпухтя.

— Не ставай глупав. Не за това ти говоря.

— Но мислиш, че тя е Изолда.

— Рафаел, не ме интересува дали госпожа Плимут е Изолда в шит по поръчка костюм. Просто не искам ти да си Тристан.

— Но няма да ми забраниш да я доведа тук.

Фон Райнзее хвана племенника си под ръка.

— Рафаел, живял съм достатъчно, за да съм се отказал от такива забрани. Така или иначе няма да ме послушаш. Може би външно, но не и вътрешно. Просто ще те принудя да ме лъжеш. — Обърна се с гръб към слънцето, което заплашваше да пробие тънките облаци. — Знаеш, че си ми като син. След смъртта на Адам.

— Двамата с майка ми сме ти много благодарни, чичо.

— Баща ти беше прекрасен човек, наистина прекрасен, липсва ми. Дължа му много. Но искам да ти кажа, че не ща да загубя още един син. Така че, внимавай. Опитай се да мислиш малко между изблиците си от страст. Между актовете, ако мога така да се изразя.

— Обещавам.

Две сивкави птици играеха любовна сцена в една градина до изхода на конефермата.

— Сега. Още по темата за трудните жени и роднините в опасност. Тревожа се за Ева. А, между другото, споделила е за случката с приятеля си Чърч. Така че това е уредено. Но тази епидемия. Знам, че е лекар. Но Ева е способна на големи глупости. Това също идва от рода. А там ще стане доста жежко. Скоро. Може би е време да отстраним Ева от сцената, независимо дали иска или не.

— Мога да накарам да я отвлекат. Да я задържат на сигурно място, докато всичко свърши. Въпреки че това ще я изплаши много.

— Де да можех да измисля нещо по-добро. Така или иначе уреди всичко. Бъди готов да го свършиш за няколко часа. Но не прави нищо, докато не кажа. Нека си помисля още малко. — Той изтри бузата си с ръка. — Проклетият кон наистина ме хвана на тясно. Лицето ми гори.

— Изглежда подуто.

— Е, предполагам, че ще оцелея. Искам и ти да оцелееш. Във всички отношения. И Ева.

— Не се тревожи, чичо.

— Старите хора се тревожат. Предполагам, че и младите. Но за различни неща. Някой ден ще разбереш, че на човек не му остава друго освен семейството. Хора като ливанците и арменците са много прави за това. — Един лъч светлина проникна под очилата му и той болезнено примигна. — Трябва да се прибирам. Вече е прекалено светло.

Пусна ръката на племенника си и двамата останаха един срещу друг.

— Трябва да се грижим за Ева — каза Фон Райнзее сериозно.

— Да, чичо.

Старецът се усмихна.

— А на теб пожелавам приятно изкарване с любимата ти. Само помни — това не е просто отегчената съпруга на някой бюрократ. Тя е от опасните.

— Знам.

— Добре. — Но Фон Райнзее не вярваше, че младежът изобщо го разбира. Обърна се да си върви и шофьорът се забърза да му отвори вратата. Старецът се сети още нещо.

— Онова колумбийче. Талантливото. Държиш ли го в готовност, ако ни потрябва?

Племенникът му изглеждаше изключително елегантен на дневната светлина, не просто хубав мъж, а красиво човешко същество. С почти трагическа красота.

Рафаел се усмихна.

— Някога лъгал ли съм доверието ти, чичо?

Фон Райнзее поклати глава и се усмихна. Настроението му започна да се подобрява. Преди да се обърне за последно, каза:

— Това колумбийско момче е гений. Предполагам, че е много нещастно.