Катрин Стоун
Луна от перли (9)

Осма глава

Международно летище Кай Так

Полуостров Колун

Неделя, 13 юни 1993

— Двадесет минути до приземяване — съобщи пилота на Юнайтед Еърлайнс. Беше направил само няколко съобщения по време на дългия презокеански полет, но до този момент нямаше много за казване. Сега беше доста оживен.

— Искам да помоля тези от вас, които никога не са били в Хонконг, да не се безпокоят за посоката, в която се движим. Просто се отпуснете и се наслаждавайте на гледката.

„Прилича на приземяване в ковчеже за скъпоценности“ — реши Алисън. Блестящи на фона на черното небе с всички цветове на дъгата, светлините на Хонконг я приветстваха. След като самолетът започна да кръжи още по-близко до земята, някои от светлините попаднаха в чудесен, екзотичен фокус и независимо че не можеше да разчете какво пише на яркосветещия неон, грациозните китайски йероглифи излъчваха ясно послание. Предстоеше едно наистина голямо приключение.

Почувства се като Дороти, когато за пръв път вижда Изумрудения град. Хонконг беше нещо повече от Изумрудения град. И за разлика от страната на Оз, ярко блещукащата от скъпоценности колония на Короната бе много, много истинска.

Когато самолетът спря в края на отдалечената писта, светлините, които изглеждаха така ярки и близки изведнъж се оказаха далеч. Докато Алисън и спътниците й пътуваха с автобуса към главния вход на летището, пътешествието им между извисяващите се силуети на големите турбореактивни самолети приличаше на бягаща сянка. После Алисън се озова в ярко осветения терминал. Въпреки че преминаването през паспортния контрол й отне по-малко от пет минути, багажът вече я чакаше, натоварен върху една от многобройните лъскави колички.

„Изход номер четири“ — припомни си тя. Джеймс й бе казал да излезе оттам. Но подробните му указания, запаметени старателно от нея, бяха съвсем излишни. Вратата, която водеше към луксозните коли на различните хотели, беше добре обозначена на английски и китайски.

Алисън се спря за момент, преди да подкара количката към вратата. Имаше вече представа за Изумрудения град. Сега щеше да се запознае със самия Оз — вълшебникът, чийто елегантен глас беше успял да я доведе тук.

Джеймс Дрейк вярваше в нейния талант, нуждаеше се от него, нуждаеше се от нея и благодарение на неговото доверие, Алисън се бе убедила, че има криле и може да лети.

Оз бе една илюзия и Алисън строго смъмри внезапно разтуптяното си сърце — почти фантом от дим и огледала.

Мейлийн стоеше до златистия Ролс Ройс и наблюдаваше вратата, през която щеше да се появи Алисън. По време на пътуването от „Трейд Уиндз“ до Кай Так всяка клетка от тялото й бе започнала да трепти.

„Помогни ми, Джеймс“ — молеше се тя безмълвно в колата.

Но Джеймс не бе усетил неизречената молба, нито пък бе забелязал безпокойството в нефритенозелените й очи. Той бе някъде далеч. Не забеляза терзанията й, погълнат от своите собствени. Вероятно бе пренатоварен с проблеми, възникнали в курорта, който строеше близо до Големия коралов риф в Австралия. Мейлийн трябваше да разчита на себе си. Сама да намери начин и да овладее бурните си чувства. Все още не бе успяла, а само след секунда, щеше да се изправи лице в лице с по-малката си сестра.

Повечето от излизащите през изход номер четири очевидно бяха идвали в Хонконг и преди. Спокойното им изражение говореше, че знаят точно какво да очакват — любезното добре дошли от страна на представителя на техния хотел, последвано веднага от пристигането на предварително ангажирания за тях „Ролс“, „Даймлер“ или „Бентли“. Тази събота повечето от хората бяха бизнесмени.

Изведнъж сред потока от уверени лица се появи едно неуверено. Тя не беше съвсем сигурна накъде да гледа или какво щяха да видят блестящите й смарагдови очи. Независимо от всичко, те изразяваха ентусиазъм и смелост. Памучната рокля, която носеше, беше безнадеждно смачкана от дългия полет, а дългата й до раменете коса, въпреки че бе сресана, изглеждаше неглиже. Но от нея лъхаше свежест, излъчваше се светлина, сияние, което блестеше като чисто злато. Тя се плъзгаше, грациозно се носеше към Алисън, като че ли мощен магнит от златистата коса я притегляше натам.

— Алисън? Здравей, аз съм „твоята сестра, твоята сестра!“ Мейлийн Куан.

— О — прошепна Алисън, а забележителните й очи излъчваха възторг. — Ти си архитектката. Колко мило от твоя страна, че ме посрещаш. Джеймс ми каза, че си прекрасна. — Докато говореше, нежният глас на Алисън все повече се изпълваше с възхищение. Сякаш се гордееше, че Мейлийн бе толкова надарена. Ни най-малка следа от презрение. Само неподправена радост, че на планетата съществуваха талантливи хора и че тя имаше щастието да се срещне с една от тях.

Занемяла няколко секунди Мейлийн просто гледаше. Ето я пред нея — нейната сестра. Цялата с разрошени коси и… хубава. И Мейлийн разбра, че целият й страх изчезна. Като че ли Алисън нямаше какво да крие, никакви срамни тайни, никакви лични терзания.

„Разбира се, че тя нямаше какво да крие — внезапно й напомни един вътрешен глас. Алисън бе предпочетена, спомняш ли си, а ти бе изоставена. Нея я обичаха, тебе те нараниха. Ти би трябвало да я мразиш, да я мразиш, да я мразиш.“

„Но“ — нашепваше сърцето на Мейлийн.

„Но какво?“

„Но как мога да я обвинявам, че е била предпочетена пред мен? Ако аз бях на мястото на моя баща и бях видял това златно създание аз също щях да избера нея.“

— Джеймс също е тук — промърмори Мейлийн накрая, като посочи към Ролса, в който вече бяха натоварили багажа на Алисън. — Позвъниха му точно, когато спирахме. Има проблем с курорта, който строи в Австралия. Ако искаш можем да се качим в колата, няма да му пречим или можем да останем тук, докато свърши разговора си.

— Тук е приятно да почакаме — усмихна се Алисън. — Въздухът е толкова топъл, тропически.

Нощният въздух бе горещ и влажен, почти като дъх и много малко различен от дъжда. На Мейлийн й харесваше знойната топлина. В Англия винаги й бе малко студено, но посетителите на Хонконг през лятото често считаха влагата за задушаваща. Мейлийн попита кротко:

— Наистина ли харесваш топлината, Алисън, или го казваш от любезност?

— Наистина ми харесва — приятната усмивка на Алисън премина в симпатично смръщване и допълни: — От нея косата ми ще се накъдри. Предполагам, че за момента това е добре. Доста дълго пътувахме, и… и май много се разприказвах.

Алисън сви рамене. Един жест, който откри главата й и накара Мейлийн да се загледа по-отблизо в златисторусата й коса. В този момент тя откри, че в края на краищата, имаше нещо фалшиво около сестрата. Тя изглеждаше прекалено добра, за да бъде истинска. Цветът на косата не бе естествен, не можеше да бъде. В нея имаше не само лунна светлина, но и огън. Илюзията съперничеше на това, което Мейлийн се надяваше да постигне с „Джейд Палас“. Алисън неуверено тръсна глава. Това изведе Мейлийн от безмълвното й съзерцание и я насочи към питащите очи на сестра й. Търсейки думи, погледът на Мейлийн попадна върху една дебела книга с меки корици, тикната в чантата на Алисън. Мейлийн не можеше да види заглавието, но дебелината на книгата, заедно с отблясъците на червените букви върху белия фон, й дадоха основание да предположи вярното заглавие.

— „Благородната къща“ ли четеш?

— По целия път през океана. — После Алисън прибързано добави: — Куфарите ми са пълни със сериозни книги за Хонконг, но понеже не съм я чела, си помислих…

— Хубава книга е — увери я Мейлийн. След това, понеже изведнъж се сети, че е много важно сестра й да хареса мястото, което беше неин роден дом, тя попита: — Харесва ли ти?

— Да, много. А мога ли да те попитам нещо? Вероятно това е глупав въпрос, но…

— Питай — насърчи я Мейлийн.

— Може би няма да е правилно Джеймс да се счита за тайпан? Имам предвид това, което съм чела, въпреки че тайпан означава водач на кантонски диалект, обикновено се използва, когато се има предвид шефа на търговска фирма.

— Правилно, въпреки че по отношение на власт и влияние в Хонконг, това, което Джеймс притежава, съперничи на възможностите на всеки тайпан. — Мейлийн се усмихна. — Четеш много внимателно и задълбочено.

— Да, защото искам да зная…

Алисън замълча, защото изведнъж се появи той. Самият Оз.

Но това не бе Оз, защото Джеймс Дрейк не беше илюзия. Или пък беше? Алисън не видя никакви огледала, но определено имаше дим, който замъгляваше чувствено напрегнатите му сиви очи. Косата му бе с цвета на нощта и обграждаше лицето му, което бе едновременно елегантно и сурово, но учудващо напрегнато — и така силно чувствено, както и очите му. „Той е камък и сянка — реши Алисън. — И страст, и сила… и сега, когато се изправи до Мейлийн, неговата мрачна, стилна красота, напълно съответстваше на нейната екзотична хубост.“

— Това е Джеймс — каза Мейлийн мило, обръщайки се към порозовялото лице на сестра си. — Нашият безстрашен тайпан.

Джеймс чу изненадващата нежност в гласа на Мейлийн, но въпреки това й отправи сериозно предупреждение с поглед, напомняйки й обещанието да бъде мила с момичето от Тексас.

— Чете „Благородната къща“, Джеймс! И току-що обсъждахме подходящата употреба на тайпан. — Мейлийн отклони поглед от строгите му, а сега и някак си скептични сиви очи и погледна към блестящите изумрудени очи на сестра си. — Дали е най-точно или не, Алисън, но Джеймс е тайпан. В действителност, единствената осезателна разлика между него и тайпаните от преди тридесетте години, описани в „Благородната къща“ е тази, че работата сега е много по-трудна. Освен това, до 1997 година има само четири години и като се добавят преимуществата на мобилните телефони, факсовите апарати и пейджърите, които правят всичко по-непосредствено, всичко е още по-безмилостно. Нашият безстрашен тайпан обаче, никога не позволява напрежението да го надвие.

Джеймс може би щеше да повдигне вежди, забавлявайки се от предизвикателните и все пак явно възторжени думи на Мейлийн, но вниманието му изведнъж бе изцяло погълнато от Алисън, от нейния мелодичен смях, искрящите й зелени очи и златисточервеникава коса, която се бе накъдрила обилно от влажния нощен въздух.

— Здравей, Алисън — поздрави той мило. — Добре дошла в Хонконг.

— Здравей, Джеймс. Благодаря. Много се радвам, че съм тук.

Подтикната от него, от гласа, който бе толкова убедителен по телефона, Алисън бе дошла в Хонконг. Беше оставила спокойния рай на нейната семейна идилия, решена да открие своите криле и след това да полети. Сърцето й сега летеше, извисяваше се, отнасяйки разсъдъка й на зашеметяващи висини. Сигурният пашкул бе далечен спомен, както и лекотата, с която бе разговаряла с този елегантен глас, когато беше на океан разстояние от нея. Сега стоеше пред него, сърцето й биеше отчаяно — положително доказателство за крилете й, докато съзнанието й трескаво търсеше думи, които да изрече. Дали този непреклонен, така чувствен, вълшебник щеше да се интересува да чуе, че от черното като нощта небе, Хонконг й бе изглеждал като скъпоценна находка? Или че призрачните силуети на реактивните самолети 747 й приличаха на динозаври? Или че тя обичаше тропическата влага, която една по-изискана жена, загрижена за прическата си, би счела за голяма глупост.

Алисън отхвърли всички тези разсъждения като безнадеждно наивни и не събра смелост да изкаже на глас най-важната от всички мисли — че в сребристия дим на очите на тайпана, тя видя нещо повече от обикновената отговорност, която носеше, нещо дълбоко, нещо тъмно… нещо, което й напомняше болка.

Алисън не каза нито дума. Само се усмихна. И Джеймс й се усмихна с учудена, нежна усмивка, от която й се поиска да запее и да танцува, и да плаче.