Катрин Стоун
Луна от перли (19)

Осемнадесета глава

Център Лойд-Аштън

Сряда, 1 септември 1993

Когато сър Джефри Лойд-Аштън се завърна в кабинета си след обръщението към Законодателния съвет в 13.00 часа, веднага забеляза мигащата зелена светлина на едно малко черно приспособление. Обикновено съоръжението беше безмълвно. Но понеже сега сигнализираше някаква дейност Джефри пресече килима. Мина по посока на шкафа от единадесети век. И двете бяха произведения на изкуството, ценна собственост на древни императори. Шкафът бе нещо много повече от декоративно украшение. Зад ръчно гравираните и украсени врати, се намираше най-съвременното оборудване за видеонаблюдение. От кабинета си, Джефри можеше да види на екран всеки квадратен инч от Пийк Касъл и площадките му. Телефонните разговори естествено, се записваха непрекъснато. Оборудването в шкафа бе умалено копие на съществуващото в замъка. Тук имаше само един видео екран и видео касетофон, но там, в съседна стая на кабинета му — скрита зад стена с книги, имаше достатъчно апаратура, която му даваше възможност да записва едновременно всичко, което ставаше в целия замък.

Системата бе инсталирана още при строежа, преди Джефри да срещне бъдещата си съпруга. Най-влиятелният жител на Хонконг знаеше, че ще има враждебно настроени хора срещу тази територия на местния елит. Искаше да има достъп до най-интимните разговори на своите гости, да знае какво си говореха шепнешком, като си мислеха, че никой не ги чува — интригуващи подробности за неизбежни уедрявания на компании и лични скандали. След пристигането на губернатора Патен, тайното събиране на информация бе още по-важно. Бизнесът и политиката бяха станали близнаци и трябваше да се взима една или друга страна. Някои считаха, че дългосрочният икономически подем на Хонконг можеше да се осигури само чрез бърза демократична реформа, докато други бяха направили вече изгодни сделки с правителството в Пекин. С течение на годините, наблюдателната система на Джефри се бе оказал безценна, осигурявайки му изключително преимущество в безброй търговски сделки. Но откакто се ожени за Ийв, личното наблюдение му доставяше най-голямо удоволствие. Ако пожелаеше, можеше да вижда жена си във всеки момент на деня, наблюдавайки я, когато тя си мислеше, че е сама, нахлувайки във всеки неин интимен момент. Тя никога не бе правила нещо вълнуващо. Почти не се хранеше, пиеше само малко чай, а хапчетата, които взимаше всекидневно бяха само аспирин, опитвайки се да намали страхотното главоболие, което й причиняваха взиманите през устата контрацептивни препарати, за които той настояваше. Карайки Ийв да взима тези хапчета, Джефри можеше да обладава съпругата си, където и когато реши и без никакво отлагане; хапчетата бяха най-надеждният начин да се предотврати едно постоянно и нежелано смесване на гените на синята му кръв с нейната много обикновена. Ийв беше много често олицетворение на неподвижност. И наистина, понякога бе почти застинала до такава степен, че електронната система, реагираща бързо на всякакъв вид движение в дадено помещение, не можеше дори да регистрира присъствието й. Джефри трябваше да я търси от един екран на друг, за да я намери. Откриваше я или в голямата стая да чете или навън, неподвижна на края на скалата, загледана в пространството.

Имаше случаи, макар и редки, когато изразът на лицето й бе почти щастлив, почти спокоен. Като че ли бе отпътувала до някоя далечна своя мечта. Тогава Джефри отменяше ангажиментите си и бързаше към къщи.

Нарушаваше спокойствието й и напомняше за груба си сила, че тя му принадлежи и винаги щеше да му принадлежи.

Сър Джефри Лойд-Аштън не бе станал най-богатият тайпан на Хонконг, наблюдавайки неподвижността на жена си. Нито пък считаше за нужно да програмира камерите в замъка така, че да регистрират всяко нейно движение, докато го нямаше. Малкото черно устройство върху бюрото му, го алармираше за всяка необичайна дейност.

Сега, когато отключваше вратичките на шкафа, видя, че светят две лампички. Едната, която премигваше по два пъти през интервал, показваше, че има записани два телефонни разговора. Другата посочваше, че в замъка има външен човек, глас, който предварително програмираните електронни сензори не различаваха като принадлежащ на Ийв или прислужниците.

Наличието на посетител при Ийв в замъка бе от най-голямо значение за Джефри. Когато образът бе фокусиран, той разкри днешната гостенка. Беше Алисън Хуайтейкър, появила се точно, когато я бе поканил самият той — моментът, в който небето над Хонконг най-накрая се променеше от светлосиньо в сиво. Джефри си мислеше, че записаните телефонни разговори са точно между Ийв и Алисън, но кипна от гняв, когато това не се оказа така. Това означава, че двете жени бяха разговаряли в понеделник, когато Ийв излизаше от замъка и използваше телефон, който не можеше да бъде контролиран.

Първият разговор бе с мъж, лекарят, който се бе представил като кардиолога на Лили Кай.

— Току-що приключих прегледа на Лили.

— Добре ли е?

— Моля? О, да. Беше една рутинна визитация. Страхувам се, обаче, че се е създала неудобна ситуация и мисля, че трябва да ви уведомя. Като че ли малката Лили си е въобразила, че сте й обещали да я посетите в болницата в деня на нейната операция. Не виждам нищо странно за едно петгодишно дете да пожелае такова нещо, но…

— Лили не си е въобразила нищо, докторе. Обещах й, че ще бъда там.

— Наистина ли?

— Да. Споменах обещанието си на сестрите в Трето отделение и те трябваше да ми съобщят, колкото се може по-скоро деня, за който е определена операцията.

— Днес я определихме. Планираме я за понеделник, 13 декември.

— Има ли точен час? Казах на Лили, че ще я видя точно преди да отиде в операционната.

— Планирана е втора за деня. Хирурзите смятат, че ще я извикат към десет сутринта.

— Значи, ако пристигна в болницата към осем, ще мога да я видя?

— Разбира се.

— А след това? Казах и още, че ще дойда да я видя отново, когато се събуди.

— Ако всичко мине добре, трябва да се събуди в късния следобед.

— Ако всичко мине добре… очаквате ли някакви проблеми?

— Не, всъщност, не. Но операцията на сърце е сериозно нещо. Винаги има възможност за следоперативни усложнения. Самата процедура е доста ясна — поставяне на малко парченце върху дефекта и това би трябвало да излекува Лили.

— Значи веднъж излязла от операционната, би трябвало да е добре.

— Би трябвало. Но, аз ви отнех много време. Благодаря отново, лейди Лойд-Аштън. Наистина е много мило от ваша страна и това очевидно означава много за Лили и нейните родители.

„Лили — разсъждаваше Джефри. Малкото китайско момиченце, заради което Ийв се бе подложила на многобройни инжекции. Той се чудеше кога ли Ийв щеше да му каже какво бе обещала да направи. Може би никога. Чиста случайност бе това, че операцията на Лили бе планирана за понеделник, денят, в който Ийв обикновено посещаваше болницата, и ако щастието останеше на нейна страна, той нямаше да й планира нищо друго за този ден. Щеше да може да види Лили преди и след операцията и той никога нямаше да знае за това.

Но сега знаеше.“

Джефри искаше Ийв да удържи на обещанието си, разбира се. Независимо от изхода на операцията, състраданието показано от Принцесата на Пийк Касъл щеше да е завладяваща тема в местния печат. „Една история с истински хуманен интерес за Синтия“ — забавляваше се Джефри, като знаеше Синтия колко много мрази тези новини, но щеше да го направи заради него. Синтия щеше да отиде в болницата през този ден, както и самият той, за да подкрепи своята принцеса, независимо дали тя щеше да му каже за обещанието си или не.

Вторият записан телефонен разговор бе изходящ, проведен само преди двадесет минути. Ийв се бе обадила на Джулиана Куан в бутика „Луна от перли“.

— Аз съм Ийв, Джулиана. Спомняш ли си, че ти споменах за Алисън Хуайтейкър? Фотографката за „Джейд Палас“, която притежава твоя рокля с пайети, изобразяващи дъга.

— Разбира се, че си спомням.

— Сега е при мен, надява се, че в „Луна от перли“ ще намери рокля, която да облече при официалното откриване на хотела. Помислих си, че ще бъде добре да се срещнете. Възможно ли е?

— Разбира се, че е възможно. Ще се радвам. Моля, предай й, че ще бъда щастлива да направя проект за модел, специално за тази нощ.

— Колко мило. Тогава може ли да се срещнете?

— Нека погледна в календара си. — Настъпи кратко мълчание преди Джулиана да продължи: — Имам свободен час в единадесет в петък. Ща й бъде ли удобно?

Докато Джефри слушаше разсеяно как Ийв уточнява датата и времето с Алисън, преди да каже довиждане на Джулиана, мислите му се отклониха към телефонния разговор между Ийв и Джулиана, който бе записан през юни и интригуващата новина, че Джулиана и Мейлийн са майка и дъщеря.

„О, какви тайни криеш от мен, моя принцесо. — Но Джефри се поправи с усмивка. — Но от мен нямаш тайни, моя любов.“

После Джефри се съсредоточи върху видеоекрана, увеличавайки звука така, че да може да чува това, което се говореше сега в Пийк Касъл. Алисън се възхищаваше от неотдавнашното си посещение в манастира По Лин на остров Лантау, една заразителна радост, която очевидно се бе предала на Ийв. Сапфирените й очи грееха и тя изглеждаше толкова млада, толкова щастлива и толкова свободна.

— Какъв хубав следобед, Ийв — говореше с ентусиазъм Алисън, когато застана на вратата на замъка. — Много ти благодаря.

— Благодаря ти за това, че дойде, Алисън. Беше ми много приятно. Сигурна ли си, че не искаш да намеря някого да те закара обратно в „Трейд Уиндз“?

— О, не — усмихна се Алисън. — Ще се забавлявам като се разходя малко в мъглата.

„Мъглата и тайната“ — разсъждаваше Алисън безмълвно, докато вървеше по Маунт Остин Роуд към спирката на трамвая, намираща се на Пийк Тауър.

От неделя над Хонконг се стелеха тъмни облаци. Днес бе станало мъгливо и най-после заваля. Но точно сега върхът Виктория бе една омагьосана драма, написана в сребристо и черно, мъгла и магия, като че ли големите бухнали кълба дим излизаха от огромните челюсти на някакъв сляп дракон.

Както си вървеше, мислите на Алисън се насочиха към друг така драматичен портрет в черно и сребърно и… към вълшебните вечери на свещи, които бяха прекарвали с Джеймс от юли насам. Виждаха се по веднъж седмично. Това бяха внимателно дозирани срещи, които започнаха с неговата висока оценка за последните й снимки, последвана от вечеря и понякога — в спиращи дъха моменти — оценяващото му преследване на нея самата.

През по-голямата част от времето, очите му бяха предпазливи — учтиви и заинтересовани, както един приятел би могъл да бъде, но и малко отдалечени, малко отнесени. А силните му ръце ставаха топли от огньовете, които избухваха дълбоко в него, докосвайки я само за да я предпазят, да я насочат безопасно, когато влизаха или излизаха отнякъде или когато пресичаха улицата. Но имаше дни, в които Джеймс забравяше своите собствени правила и тогава, само за един-единствен момент, Алисън виждаше нещо като жажда по нея. Но наистина ли безпомощно обикновената Алисън Париш Хуайтейкър беше обекта на неговата жажда? Или това беше, защото поради някакво случайно съвпадение, тя му напомняше Гуенет?

Алисън нямаше и представа, че самата Ийв бе желана само поради нейната прилика с друга жена. Осъзнаваше това само когато молеше Ийв да й разказва за Гуенет. Като че ли Ийв разбираше какво точно иска от нея.

Алисън и с голямо внимание я уверяваше, че наистина не съществува никаква прилика между двете. Което означаваше, че магията е истинска. Силното желание, което Алисън виждаше в сребърните очи на пантерата, гладът, копнежът и необходимостта, изненадващо бяха насочени към нея.

Въпреки че беше само шест часа и Алисън бе разбрала от Джеймс, че талантливата архитектка на „Джейд Палас“ обикновено работеше в „Дрейк Тауърз“ до късно през нощта, великолепно облечената фигура, която вървеше пред нея по Чартър Роуд, несъмнено беше на Мейлийн. Съвършената й стойка на модел, грациозната походка, независимо от много високите й токчета и високо вдигнатия кок от блестяща черна коса, не можеха да се сбъркат. И все пак, Алисън се поколеба, преди да извика. Спря се при спомена за противоречивите и объркващи думи, които бе чула от Мейлийн. Тихата, малка пеперуда, която бе прекарала живота си плътно обвита в своята обвивка от любов, не бе привикнала с реакциите, които предизвикваше у чужди хора. Когато обаче й се бе случвало такова нещо, хората винаги бяха реагирали така мило, каквато бе и самата тя, с утвърждаваща, топла усмивка, приветлив поздрав, но никога с тъмна ярост, като че ли тя самата представляваше някаква заплаха. Но от самото начало, чувствата, които пораждаше у Мейлийн бяха всичко друго, но не и мили. Бяха някак си крайни, насочени в две различни посоки. През целия си живот, Алисън не се беше чувствала така добре приета, както при посрещането на летището. Като че ли Мейлийн бе чакала цял живот, за да я види, като че ли вече имаха някаква връзка помежду си, бяха стари приятелки, най-сетне срещнали се отново. Но после, в апартамента, тя улови тревожните смарагдовозелени очи на Мейлийн да я гледат втренчено… и въпреки че по-късно Мейлийн се извини с тревогата си за работата, Алисън не можеше да се отърве от чувството, че съсредоточеният поглед на Мейлийн бе причинен от лични чувства, като че ли Алисън бе направила нещо, с което я бе наранила. Беше го почувствала като личен проблем и през онази юлска утрин, точно когато бе решила да предложи да се видят и Мейлийн неочаквано я прекъсна. Много пъти, когато Алисън прехвърляше в съзнанието си тези объркващи сцени, си напомняше истината — че Мейлийн бе в центъра на един необикновен и изключително предизвикателен строителен обект. Нейните настроения бяха нормални. Беше необичайно, да не кажем предизвикателно, една мила, малка пеперуда, абсолютно непозната, да предизвиква някаква реакция, още по-малко силно отрицателна.

„Или силно положителна — помисли Алисън, когато отново си спомни тези първи, незабравими моменти на летището. — Дали щастието, което бе видяла в очите на Мейлийн, не бе чиста илюзия? Дали нейните розови представи не бяха оцветили всичко в един победоносен, добронамерен розов цвят?“

Съществуваха и чувства — странни и принудителни. Няколко пъти през лятото, Алисън се бе събуждала от дълбок сън, без да се чувства уморена и с почти завладяващо я желание да се обади на Мейлийн, да види дали и тя не бе будна и в настроение за среднощен разговор.

Алисън винаги бе потискала тези неочаквани пориви. Но сега, през този мъглив и вълшебен следобед, тя извика:

— Мейлийн?

Гласът на Алисън бе тих, но Мейлийн я чу, и докато Алисън се приближаваше към нея, сестрите почувстваха промените, които бяха настъпили от деня на тяхната среща през юли. Промените, които Мейлийн видя у златокосата си сестра вдъхваха увереност. Косата на Алисън бе дълга, разкошен сноп от лунни лъчи и огън, богато накъдрени от влажната мъгла, лицето й бе леко загоряло и нежно покрито с лунички, сапфирените й очи блестяха по-ярко и от преди.

Промените, които Алисън забеляза у Мейлийн бяха очевидни, бяха великолепни и тревожни. Мъглата бе обвила черната лъскава коса с някаква тайнственост, изпъстряйки я с хиляди мънички диаманти и красотата й бе поразителна, но леко поразена. Смарагдовозелените й очи бяха заобиколени от тъмни кръгове, а самите й очи бяха ужасно неспокойни. Алисън разбираше умората й, неотстъпчивостта, с която както Сам, така и Мейлийн, работеха на строежа и това бе обяснимо, но не можеше да си обясни нейното безпокойство. Според Джеймс, всичко по строителството на „Джейд Палас“ вървеше безпроблемно.

След като размениха поздрави, Алисън попита:

— Свърши ли работа за днес, Мейлийн?

Мейлийн кимна — един танц на диамантите сред черната коприна на нощта — и после сви рамене.

— Не можах да свърша много работа днес. А ти?

— Аз приключих. Всъщност, днес имах свободен ден. Сутринта пазарувах, а следобед бях при Ийв. — Алисън бе решила да прекара вечерта в тъмната си стаичка, но тези планове вече нямаха значение. Сега Мейлийн беше по-важна. — Мисля си, дали, след като и двете сме приключили деня, не би вечеряла с мен? — Когато в отговор Мейлийн се смръщи, Алисън тихо добави: — Или вероятно имаш други планове?

— Не, нямам. — И тогава Мейлийн добави с глас, който прозвуча на Алисън повече като на човек, осмелил се да направи нещо забранено: — Бих искала да вечерям с теб, Алисън.

— Искаш ли да бъде неофициално? Например, да ни сервират в моя апартамент.

— Да, това е добре.