Катрин Стоун
Луна от перли (8)

Седма глава

Луната се провираше през булото на облаците, обливайки морето в разтопено сребро, а пясъка в белезникаво костено брашно. Мартенският бриз бе студен и остър и като духаше, разбиваше вълните с грохот. И въпреки това, той чу шума. Слаб гръм експлодирал в нощта. Но това не бе гръм. Не можеше да се досети, че е звукът, който сигнализира края на мечтите му. Обърна се и се затича към къщата. Небето пред него избухна в ярко оранжево, осветено от ада под него.

Затича още по-бързо. Сърцето му се пръскаше. „Няма значение — казваше си той. — Дори и къщата да гори, вътре няма никой. Тя е в Лондон, спи спокойно, потънала в блажените мечти на любовта.“ Но опитите му да се прави на уверен бяха странно неуспешни. Като че ли вече знаеше, като че ли бе чул любимия глас. Тя щеше да се върне, за да нощува тук при него. Чувстваше твърде много липсата му, за да остане далеч от него. Въпреки че бременността я уморяваше, безграничната радост от носенето на тяхното бебе й даваше достатъчно сили, за да издържи на дългото пътуване с кола до Уелс. Колата й бе там, безмилостно осветена от горящия ад, който някога беше тяхната къща до морето. Пожарникарите се опитаха да го възпрат да влезе вътре в пламъците. Но той бе твърде силен, любовта му бе по-силна от която й да е друга сила на земята. Дробовете му се задушаваха от огъня и пушека, но той навлизаше все по-навътре, примамван от нейния ужасен глас.

— Помогни ми, Джеймс! Моля те, помогни ми!

Сега виждаше силуета й през мъглата от пушек и пламъци. Една горяща сянка. И някак си като че ли виждаше сина си в утробата й, който също го викаше. Разчиташе на баща си да го спаси от тази огнена смърт…

Джеймс се събуди като дишаше тежко, останал без дъх така, както през онази далечна нощ. Сега дробовете му поемаха чистия въздух, а не огън и пушек, но въпреки това той се задушаваше. Това беше сън, единственият, който беше сънувал някога — един кошмар, който оживяваше дори и в най-ярката дневна светлина, защото — с изключение на самия край — всичко беше вярно. Един незаличим спомен за отчаяното му усилие да спаси съпругата си и неродения си син. Гуенет не го беше викала, нито пък бебето. И двамата бяха умрели моментално. Не успели да се събудят от съня си, непознали ужаса на задушливите пламъци. Нито Джеймс, нито някой друг, можеше да направи нещо, за да ги спаси. Джеймс също бе почти умрял сред огъня и пушека и ако не беше циничното откритие за онази нощ, той може би щеше да се остави на раните си да го унищожат.

— Това не беше нещастен случай, Джеймс. Не е обикновена експлозия поради изтичане на газ. Имаше бомба. Гуенет беше убита. — Тихите и въпреки това гръмовни думи дойдоха от негов приятел, съученик от Кеймбридж, който сега работеше в Скотланд Ярд.

Нямаше съмнение, че извършителят е „професионалист“. Използваният пластичен експлозив бил съвършен, а саботажът толкова дискретен, че само изтънченото проучване доказало истината. Дълги часове Дрейк търсеше в съзнанието си възможни подозрения. Той трябваше да е в леглото си, сам. Красивата му жена нямаше никакви врагове. До този момент и той не бе имал. Имаше съперници в бизнеса, хора, с които се конкурираше за най-ценните недвижими имоти по света, но че търсенето на парцели можеше да доведе до смъртна заплаха, беше извън представата му.

Лекарите не вярваха, че Джеймс може да оживее. Нямаше нито воля да принуди изсушените си дробове да оздравеят, нито физическите сили, за да се бори с болката от силните изгаряния. След посещението обаче на неговия приятел от Скотланд Ярд, възстановяването му за кратко време бе цяло чудо.

На следващия ден след излизането си от болницата, Джеймс замина за Хонконг и се захвана със строителна програма, която беше много по-амбициозна и по-агресивна от тази, която той възнамеряваше да осъществи, ако Гуенет бе жива. Сега всяка секунда от живота му бе посветена на една-единствена цел — да намери и убие човека, който бе откраднал мечтите му. А как щеше Джеймс да примами чудовището в сянка? Като систематично навлизаше и завладяваше скъпоценното царство на убиеца.

Джеймс Дрейк стана най-богатият и най-уважаваният предприемач в Хонконг. Той парадираше със своето могъщество като строеше все по-великолепни сгради, завземаше най-хубавата земя и сключваше изгодни договори. Изминаха четири години, но не бе успял да провокира убиецът враг, крадецът на неговите мечти. Да, често конкуренцията бе жестока, понякога безскрупулна, но нито веднъж не бе усетил и най-лек намек на заплаха. Джеймс чакаше като животно в клетка, гладно за своята плячка. Гладът му нарастваше с всеки изминал ден на затворничество. Четири години и нищо, освен огромен успех, без никакво значение за него, защото я нямаше Гуенет. Сега, след четири години, започна да строи „Джейд Палас“ — за Гуенет, заради Гуенет. Тя винаги настояваше, че идеята за великолепния хотел бе тяхна, но в спомените на Джеймс беше нейна и именно тя бе избрала името. Имаха абсолютно еднакви виждания за проекта — трябваше да бъде един траен символ на Хонконг — пленителното място, което Джеймс обичаше още от детството си, а само след няколко седмичен престой бе обикнато и от нея.

Хонконг… спаси сърцето му, духа му, самата му душа и му поднесе най-необикновения подарък от всички — способността да обича. Заради Хонконг, Джеймс Дрейк бе станал много по-добър, отколкото щеше да бъде. Отрасъл в Англия, като единствено дете в огромно семейно имение, Джеймс не се и съмняваше, че ще стане толкова студен и усамотен, както и неговите родители. Джеймс беше прекарал детството си в Хонконг, а не в Англия. Джеймс се научи да говори добре кантонски и в тропическия въздух, оживял от богове, призраци, духове и дракони, той се чувстваше странно спокоен. Хората на Хонконг бяха станали единственото семейство, от което той се интересуваше.

Сърцето, което по рождение бе предназначено да бъде студено като лед, бе изпълнено с топлина. Независимо от това обаче Джеймс не вярваше, че някога ще се влюби. Струваше му се невъзможно напълно да превъзмогне студеното влияние на родителите си.

Но Джеймс се влюби и с голяма радост очакваше завръщането си в Хонконг. Искаше да сподели неговото великолепие със съпругата и сина си и да съгради „Джейд Палас“, като нежно признание към хората, на които смяташе, че дължи щастието си.

Ако Гуенет беше жива, „Джейд Палас“ щеше да бъде първият му проект в Хонконг. Всъщност писмото, което щеше да изиска проекти от най-добрите архитекти в света, бе съставено с ентусиазираната и талантлива помощ на Гуенет дни преди смъртта й. Някогашните радостни мечти бяха отложени за неопределено време.

Но Джеймс не можеше да забрави думите на Гуенет: „Трябва да построиш «Джейд Палас», скъпи, трябва. И то много преди 1997. Ако светът наистина разбере какво рядко съкровище е Хонконг, може би бъдещето ще е по-сигурно.“ Нито пък можеше да забрави тържественото посвещение към своя юношески дом. И въпреки това, когато изпрати писмото, което заедно с Гуенет бяха съставили преди четири години, Джеймс беше убеден, че мечтата им никога няма да стане реалност.

Предложението, изпратено от Мейлийн Куан направо го изуми. То не отговаряше на това, което те с Гуенет си бяха представяли — едно радостно празненство на хармоничния брак между Изтока и Запада. В проекта на Мейлийн имаше празненство, но имаше и противоречие — представа, която Джеймс разбра, че бе много по-автентична от това, което те бяха планирали. Представата на Мейлийн бе исторически и емоционално по-точна, беше забележително близка до това, което Джеймс чувстваше към Хонконг откакто загуби Гуенет — мъка, но и благоговение… възторг от приказното му величие, независимо от неговото страдание.

Беше пет часа сутринта. След петнадесет часа фотографката, чийто оптимизъм бе толкова очевиден в снимките й и който се лееше от мекия й, красив глас, щеше да пристигне в Хонконг. Когато Джеймс Дрейк напусна леглото си, за да прекара останалата част от нощта в усъвършенстване на бързите, смъртоносни движения на тялото си, Алисън Хуайтейкър се качваше на борда на презокеанския американски ДЦ-10.

Почти двадесет и осем години Гарет Хуайтейкър бе удържал обещанието си към Джулиана. Независимо от непрестанните подтици на сърцето, той нито веднъж не се бе опитал да разбере нещо за жената, която щеше да обича винаги и за дъщерята, която нямаше да види никога.

Но сега, моменти след обаждането на Алисън от летището, Гарет посегна към телефона.

Той не нарушаваше клетвата си, не съвсем. Дори и телефонистката в Хонконг да му дадеше номера на Джулиана и Мейлийн, той нямаше да им позвъни. Само искаше да знае дали бяха там. Гарет искаше да знае много повече от това, че бяха щастливи, изпълнени с любов.

Когато набираше презокеанския номер, съзнанието му пътуваше през времето. Той разреши на спомена да изплува, надявайки се, че ще има много минути, за да му се наслади. Но само секунди след като набра номера се чу позвъняване и после ясен, приятен глас. Той бе принуден бързо да се върне към настоящето. Бяха изминали двадесет и осем години. Нещата се бяха променили. Телефонните разговори с обратната страна на планетата бяха нещо обикновено.

— Не разполагам с никакъв адрес за лицето Джулиана Куан — каза той, извинявайки се учтиво. — Знам, че има много хора с това име. Случайно да имате адреса й?

Бяха изминали двадесет и осем години. Нещата се бяха променили. Джулиана вероятно, несъмнено, се бе омъжила, а Вивиан Йонг вероятно не бе вече между живите. Къщата, където тя и Джулиана живееха над Щастливата долина, вероятно бе станала част от луксозен жилищен комплекс и…

— За Джулиана Куан има даден служебен телефон — телефонистката наруши тишината. — Тази Джулиана Куан, чийто номер искате, не е ли модна дизайнерка?

— Да — отговори Гарет тихо. — Същата е.

— Да ви дам ли номера?

— Да, моля.

Гласът на телефонистката изчезна, заменен от записа на номера и това бе добре дошло, защото чувствата, които придружаваха радостните му мисли щяха да направят думите невъзможни.

Джулиана е жива.

Осъществила е своята мечта.

Дали щеше да намери домашния телефон на дъщеря си? Или може би служебния? Дали и тя е дизайнерка? Дали майка и дъщеря заедно бяха реализирали мечтата на Вивиан? Гарет никога не позвъни втори път. Представяйки си разговора с телефонистката, той бе обзет от такова силно вълнение, че не можеше да проговори. Беше прекарал последните двадесет и осем години обичайки дъщерята, която никога нямаше да види. Тя му липсваше, желаеше й щастие. Живееше в сърцето му като Дъщерята на най-голямата любов и въпреки че знаеше другото, не знаеше как Джулиана произнася Мейлийн.