Катрин Стоун
Луна от перли (22)

Двадесет и първа глава

Хотел „Трейд Уиндз“

Четвъртък, 2 септември 1993

Вече втори ден поред Мейлийн и Алисън се завръщаха в хотела по едно и също време. И днес, както и вчера, Мейлийн изглеждаше като съвършен манекен, независимо от дъжда. И днес, както и вчера, златисточервеникавата коса на Алисън бе барометър за времето в Хонконг — вчера бе само навлажнена, а днес от нея направо течеше вода.

— Трябваше да бягам като луда от улица „Кет“ насам — обясни Алисън, когато вървяха през фоайето на хотела към асансьорите. — Можеш спокойно да се направиш, че не ме познаваш.

Мейлийн се усмихна.

— Тази сутрин направих дълга разходка под дъжда. Касиерката не особено дискретно ми показа, че нарочно поглежда настрана, когато се върнах. — Поклащайки замислено черната си блестяща коса, тя добави: — Права си за дъждовната вода, Алисън, косата става много мека.

Когато стигнаха до техния етаж и лъснатите до блясък бронзови врати на асансьора се отвориха, те неочаквано се намериха лице в лице с шефа на охраната на хотела. Разтревоженото му изражение стана още по-сериозно, когато видя Алисън. Изоставяйки веднага решението си да се качи в асансьора, той поздрави:

— Госпожице Хуайтейкър.

— Какво се е случило? — попита бързо Мейлийн, когато погледна надолу в коридора и видя, че вратата на апартамента на Алисън е широко отворена. — Какво се е случило?

— Страхувам се, че е извършено вандалско нападение в апартамента на госпожица Хуайтейкър — обясни шефът на сигурността, когато бяха вече на площадката на етажа. — Разкрито е преди два часа, когато икономът е искал да зареди кухненския бокс. Той ми съобщи и аз се обадих на господин Дрейк и на полицията.

— На полицията?

— Да, но те не намериха нищо, което да им помогне. Нападателят е работил с ръкавици. — Той се обърна към Алисън. — Вие сигурно не сте се прибирали от сутринта, когато апартаментът е бил почистен към девет часа.

— Да, не съм се прибирала. Какво са направили?

Тихият въпрос на Алисън получи тих отговор от Джеймс. Той се появи на вратата на апартамента й — образец на елегантност и безпокойство, облечен в черния си копринен фрак.

— Снимките ти, Алисън.

— О, не — прошепна тя, промъквайки се край него и насочвайки се към всекидневната.

Многоцветните дреболии вече ги нямаше, красивите подаръци за нейното семейство бяха заминали тази сутрин и на тяхното място сега навсякъде се въргаляха отпадъци от опаковки, парчета филми, негативи и снимки. Разхвърляните парченца на нейния талант бяха старателно нарязани, бяха станали жертва на бръснещи остриета — един студено пресметнат акт на вандализъм, а не горещ импулс на чувства.

Парчетата, разхвърляни във всекидневната бяха само края на следата, водеща към кабинета й. Алисън вървеше по следата, търсейки поне едно оцеляло нещо. Но всичко бе унищожено. Чекмеджетата на обезопасения срещу огън шкаф, където внимателно беше подреждала негативите, бяха широко отворени и празни, като че ли изпаднали в шок от извършеното целенасочено опустошение.

— О, Алисън — прошепна Мейлийн отчаяно, но после с неочаквана надежда, напомни: — Ти нали изпрати снимки на семейството си?

— Да, но само няколко и без оригиналните негативи ще е невъзможно да се направят качествени увеличения. — Изведнъж Алисън започна да трепери. Това бе естествена реакция на мократа й кожа, изложена на хладния полъх на климатичната инсталация, както и естествен отговор на едно сърце, изложено на емоционалния студ на такова тотално разрушение.

— Ще замръзнеш — каза нежно Джеймс. — Защо не вземеш топъл душ? Полицията почти си свърши работата и веднага след като си тръгнат, ще се обадя да дойдат да почистят. Докато се изкъпеш, всичко ще бъде разтребено.

— Не — изрече бързо думата през треперещите си устни. — Благодаря, Джеймс, но предпочитам да прибера сама.

— След като вземеш душ.

Алисън кимна — жест, който разпръсна наоколо капки дъжд като най-студените сълзи, които потекоха по бузите й от намокрената от бурята коса. Притеснена, тя го погледна и очите й се спряха върху фрака му. Спомни си това, което й бе съобщил по време на вечерята на свещи.

— Тази вечер трябва да говориш в Търговската камара. По-добре върви. Може би вече си закъснял. Веднага като се стопля, ще се оправя — каза Алисън.

— Ще остана с теб — предложи Мейлийн. — Мога да приготвя чай.

Треперещите устни на Алисън едва се усмихнаха.

— Благодаря ти, Мейлийн. Това ще бъде чудесно.

 

 

Когато Мейлийн се върна във всекидневната всички си бяха отишли. В стаята бе тихо и доста тъмно. Бурята навън бе довела рано тъмнината в Хонконг и сега стаята бе изпълнена със сенки. И въпреки това Мейлийн виждаше остатъците от великолепното изкуство на сестра си и сърцето я прободе отново при вида на опустошенията. Кой можеше да извърши това безнравствено разрушение, тази безсрамна жестокост?

Тогава Мейлийн разбра, че не е сама. Джеймс стоеше до прозореца абсолютно неподвижен, загледан навън. Беше като среднощна сянка, дълга, тъмна и студена. Само катраненочерната му коса имаше цвят, отразяващ блясъка на светлините отвън. Мейлийн не можеше да различи лицето му, но тялото му очебиещо показваше гнева му. Дори в своята неподвижност, силата му бе огромна. Пантерата бе готова за скок… за да унищожава.

— Помислих, че си тръгнал — каза тя тихо, чудейки се дали гласът й няма да го стресне.

Но Джеймс Дрейк не бе човек, който се стряска лесно. Изминаха минути преди да се размърда и когато го направи, бавно се обърна с лице към нея, движението му бе изпълнено с невероятна елегантност, въпреки яростта му. Гневните огньове, които той винаги внимателно бе прикривал в себе си, сега горяха, силни и ярки, един пълен с отблясъци пожар в сребристите му очи.

— Трябва да говоря нещо с Алисън — каза той. Независимо от яростта, която излъчваше разтопеното сребро, гласът му бе студен, спокоен и толкова опасен, колкото и силното му тяло. — Нещо лично.

Мейлийн разбираше яростта му, усещаше я, но защо Джеймс трябваше да говори с Алисън лично? Защо я отпращаше?

„Защото мисли, че ти си виновна, разбира се.“ Вътрешният й глас принадлежеше на гладния дух. Отмъстителните фантоми бяха тревожили Мейлийн през целия ден, присмивайки се на глупавия й стремеж да открие уют в смразяващия дъжд и за още по-голямата й глупост, зародила се снощи — надеждата, че биха могли да станат приятелки с Алисън. „Можем, бореше се тя отчаяно с преследващите я духове. И двете искаме точно това.“

Мейлийн бе прекарала целия ден във вътрешна борба. Пронизващото напомняне за това, че не струваше нищо се биеше, гърмеше срещу смелите напъни на надеждата, тъмните сили ги превъзхождаха, но за сега поне, те оставаха победителите. Сега нейните духове намирисваха кръв и страх и нямаше да я оставят намира, докато всичките й глупави стремежи не бъдеха унищожени завинаги. Нямаше съмнение. Те предупреждаваха, че Джеймс си спомня упоритото й несъгласие с избора му на Алисън да направи снимките за „Джейд Палас“. „Как можеше да не си спомня сцена като тази? И проницателните очи на Джеймс Дрейк не можеха да не забележат колко целенасочено, последователно и съвършено бе извършено унищожаването на снимките на Алисън, точно каквато си и ти. Извършено като че ли със специалния нож, с който си служеха архитектите. Знаеше също така, че бе почти обяд, когато пристигна в «Дрейк Тауърз», защото точно в този ден, той бе оставил съобщение в девет часа, че иска да те види веднага, след като дойдеш. И най-вече този мъж, който сам добре познаваше гнева и жестокостта, които можеха да се изтръгнат от него, бе усетил гнева и жестокостта, които се криеха у нея. Джеймс смята, че ти си отговорна за тази постъпка. На теб, нищо неструваща и глупава Дъщеря номер едно, ще ти бъде много трудно да му докажеш обратното.“

Винаги изтънчената Мейлийн Куан бе прекарала цялата сутрин навън в бурята, преследвайки илюзорните спомени на любовта. Да, касиерката я бе видяла да се връща, но това не доказваше нищо. Само няколко минути в днешния проливен дъжд — толкова време, колкото бе необходимо, за да се напусне хотела и да се вземат нож и ръкавици — и тя щеше да е цялата мокра. И ако някой в Хонконг, който случайно я беше мярнал тази сутрин — този свидетел, несъмнено щеше да реши, че тя е ненормална и затова, съвсем естествено, можеше да извърши такъв акт на съзнателно и целенасочено разрушение.

Сега Мейлийн трепереше, вкочанена до кости от страх. Но може би тя е сбъркала. Моля. През онази юнска вечер Джеймс бе изразил изненадващо такава вяра в нея, беше повярвал, че е напълно способна да контролира и може би, да победи своите собствени демони. Разклатена ли бе тази вяра сега? Мейлийн видя блестящия сребърен гняв. Но той не бе отправен към нея или към безименния вандал. Не можеше да бъде абсолютно сигурна. Трябваше да види по-ясно лицето му, скрито в тъмнината. С треперещи пръсти запали близката лампа.

Но внезапната светлина бе твърде ярка. Тя я ослепи, като че ли беше заподозряната номер едно, която разпитваха на силната светлина в малката стая за разпити.

— Не съм го направила аз, Джеймс — умоляваше тя тихо, сляпо в тъмнината. — Действително, в началото се противопоставих на това Алисън да бъде част от „Джейд Палас“. Но това бе преди да я срещна. Смятах, че фотографът трябва да бъде или англичанин или китаец, това е всичко. Нямаше нищо общо с нея самата. Трябва да ми повярваш — Мейлийн замълча рязко, усещайки присъствието и на друг. Тя обърна гръб на Джеймс и сенките в стаята се преместиха към вратата. Но там нямаше никакви сенки, само сестра й, ярко осветена от лампата. — Алисън.

Широката хавлия бе пристегната на тънкия й кръст, а златисточервената й коса бе все още влажна, красивото й лице бе току-що измито. Изглеждаше нежно, много младо и тя можеше да бъде невинното момиче от приказката, ако не бяха очите й. Великолепните й зелени очи бяха поразени — от разрушението, което бе видяла преди малко и от още по-голямото разрушение, на което беше свидетел сега.

— Мейлийн няма нищо общо с унищожаването на моите снимки, Джеймс. Може и да не е искала аз да бъда фотографа за Джейд, но… — тя запъна, разтърсена и объркана от това, което бе чула. В края на краищата е била права. Имало е нещо лично в тъмните отблясъци на изумруденозелените очи. Това се беше потвърдило сега. Но снощи бяха поставили началото на крехкото им приятелство, нали? Да, и сега Мейлийн я гледаше с такава надежда и такава благодарност, че тя незабавно й се притече на помощ. Когато проговори отново, гласът й бе силен: — Мейлийн не е направила това.

— Знам — каза Джеймс тихо, излизайки от сянката на светло.

В очите му сега нямаше ярост, а само нежност, отправена към двете жени, които стояха пред него. Разбира се, Джеймс бе обсъдил възможността Мейлийн да бъде виновна за унищожаването на снимките на Алисън. При съществуващите факти, това бе неизбежно. Но той бе отхвърлил възможността и това бе решение на сърцето му в полза на Мейлийн; но решение, което имаше голямо значение за Алисън, както бе разбрал сега.

— Никога не съм казвал, че тя го е направила — каза Джейм на Алисън, после се обърна към Мейлийн и добави: — И никога нямаше да го кажа.

— Благодаря ти.

Гласът на Мейлийн бе шепот на облекчение, на благодарност към Джеймс и Алисън. Джеймс й отвърна с мила усмивка, както и Алисън, която добави:

— Недей да бъдеш толкова глупава! — После най-тържествено, искайки да затвори плътно вратата и то завинаги и на най-малкото съмнение, че Мейлийн би могла да бъде обвинена, тя каза: — Докато се къпех, разсъждавах за това кой би могъл да го стори.

— И — попита Джеймс, — имаш ли някаква представа?

— Не точно, но очевидно съм снимала нещо, което не е трябвало да бъде заснето. Може би неволно съм заснела някоя двойка, обвързана в таен съюз или някой престъпник, който се крие.

— Казвала си ми, че винаги искаш разрешение, преди да снимаш някого.

— Да, но някъде в дъното може де е имало някой друг, който всъщност не би могъл да бъде различен, но е помислил, че ще бъде. Това е единственото смислено нещо и може би е точно така.

— С изключение на това, че е унищожено всичко, а не само една или две снимки.

— Този, който го е направил, очевидно е бил ядосан, искал е да ми намекне за това, да ми даде урок. И сега вече научих този урок. В бъдеще ще бъда още по-внимателна за хора, които биха попаднали в кадър и ще пазя копия от негативите долу в касата. — Алисън спря потрепервайки. Нещо, което бе казала промени внезапно погледа на Джеймс. Цялата нежност изчезна и там остана само мрака, така мъчителен… че тя потрепери отново. — Предполагам, че още ми е студено. Чаят ще помогне.

Мейлийн също видя застрашителната промяна в среброто и си спомни тона му, когато й казваше, че иска да разговаря лично с Алисън. Мейлийн не искаше да си отиде. Тя също искаше да остане насаме с Алисън и отново да й даде пояснения за това, което бе чула, да се увери, че Алисън вярва в това, че тя никога не би извършила нещо толкова жестоко.

Но Мейлийн дължеше много на човека, който от самото начало бе имал такава силна вяра в нея и който не бе разрешил на тази вяра да се разклати, дори когато можеше да го направи. И сега чу гласа си да казва:

— Ще ви оставя сами. Но, Алисън, ще бъда в апартамента си цялата вечер, така че, ако искаш да ти помогна да разчистиш тук…

 

 

Джеймс изпрати Мейлийн до вратата и когато се върна в хола, намери Алисън сред останките. Тя отново осмисляше — и този път окончателно — размера на загубата, невъзвратимите образи на уникалното лято, през което влажния въздух бе проблясвал в продължение на месеци с неизплакани сълзи.

Тогава Алисън заплака и се сви в прегръдката му. Въпреки че бе обгърната от плътната хавлия, усети сърцето и силата му. Джеймс също почувства топлината й и притискайки я още по-силно, усети ударите на сърцето й.

— О, Алисън — промълви той, а устните му меко галеха току-що измитата коса.

Никога до сега Алисън не бе чувала такъв шепот — изпълнен с толкова силен копнеж, че сърцето й го разпозна веднага. Когато го погледна и видя силното желание да проблясва в сребристосивите му очи, устните й се разтрепериха от радост, очаквайки да усетят неговите.

Но Джеймс не я целуна. Пред очите й, желанието му се стопи, заменено от мъка, която бе още по-силна и от копнежа му. Той проговори с пресипнал глас.

— Трябва да напуснеш Хонконг.

Алисън не си спомняше точно какво се случи в този момент — дали той я пусна или тя се бе отдръпнала назад шокирана, но сега стояха разделени.

— Да напусна Хонконг, Джеймс? Да напусна теб?

— Който и да го е направил, който и да е отговорен за това студено пресметнато насилие, той е още тук. Трябва да си отидеш, Алисън. Твърде опасно е за теб да останеш тук.

— Опасността свърши. Всичко е унищожено.

Джеймс като че ли не чуваше думите й и очите му се изпълниха с черен дим.

— Трябва да си отидеш, Алисън — повтори той тихо. После още по-тихо, като че ли на себе си, добави: — Ако нещо се случи с теб…

Когато Алисън видя мъката му, тя отново изпита невероятното усещане, че е затворен в клетка. Но как можеше да затвориш човек като Джеймс? Наистина, сърцето му може би, можеше да бъде пленено от спомените за любовта, която беше загубил. Но този плен щеше да бъде една нежна тъга, а това, което сега се излъчваше от жестоките му сиви очи, приличаше на дива ярост.

Тогава разбра причината за неговия затвор и тихо попита:

— Ти се обвиняваш за смъртта на Гуенет, нали? Обвиняваш се, че не си могъл да я спасиш?

— Да. — Гласът му бе невероятно нежен. — Обвинявам се.

— Но не бива, Джеймс. Не си могъл да направиш абсолютно нищо…

— Смъртта на Гуенет не е нещастен случай, Алисън. Тя бе убита. Не тя трябваше да бъде жертвата, но умря тя.

— О, Джеймс — прошепна Алисън. — Не знаех. Нито Мейлийн, нито Ийв…

— Те не знаят.

— Убиецът не бе заловен, нали? — попита тя с внезапно прозрение. Затворената в клетка пантера бе гладна за отмъщение, търсеше го, щеше да крачи неспокойно, да се терзае непрестанно, докато дойдеше нейният ден. — Мислиш, че е в Хонконг, нали? Затова си тук?

— Да, Алисън. — Нежността, но не и опасността, си бе отишла от гласа му. Сега беше груб и празен като смъртта. — Затова съм тук.

— Кой е той, Джеймс? Знаеш ли?

Безизходицата, която Алисън видя й даде отговора, преди той да проговори.

— Не, не знам. Предполагам, че е някой предприемач на земя, който се чувства заплашен от перспективата да се преместя в Хонконг. Прекарах четири години, опитвайки се да различа лицето му, но той остана скрит.

Алисън замислено прехапа долната си устна.

— Може би не е тук.

— Тук е — отговори тихо Джеймс и думите му се насочиха зад нея, върху жертвата му. Изразът на лицето му бе красноречив. Толкова заплашителен и толкова съсредоточен.

— Затова ли искаш да си отида, Джеймс? — попита Алисън тихо отплувалите надалеч страшни очи. — Защото смяташ, че той е унищожил моите снимки?

Тихият въпрос на Алисън извади Джеймс от бъдещата гледка на смърт, но въпреки това, минаха няколко секунди, докато той отговори. Когато бе влязъл в апартамента й и бе видял разпилените остатъци от великолепното й изкуство, той почувства сърцето си като прободено с острието на нож. И сега, за пръв път Джеймс си помисли, че всъщност, през онази нощ в Уелс, Гуенет е била нарочената жертва. Защото убивайки я, убиецът бе унищожил и него и то по начин още по-мъчителен, отколкото би била неговата собствена смърт. Дали най-после чудовището не изпълзяваше от сянката, за да навреди още веднъж на жената, която той обичаше?

„Но — реши Джеймс, никой не знаеше, че той се бе влюбил в Алисън.“ И това бе истина, той се бе опитал да го скрие дори от себе си.

Но това бе истината.

И накрая Джеймс отговори на жената, която обичаше и на която трябваше да каже сбогом:

— Предполагам, че не е той. Но въпреки това, Алисън, за теб е твърде опасно да останеш тук.

— Аз не се страхувам, Джеймс.

Именно тогава Джеймс забеляза доказателството за куража на Алисън. Тя не се страхуваше. Но това бе само една обикновена победа над страха в сравнение с останалото. Тя не се страхуваше от Джеймс, от неговото ледено сърце, от неговия бурен гняв, от смъртоносните му ръце.

— О, Алисън — прошепна той.

Джеймс си мислеше, че никой в Хонконг не знаеше, че се е влюбил в Алисън. Но сега разбра, че това не бе истина. Тя знаеше. И сега блестящите й изумрудени очи смело признаваха и своята любов към него, светеха от щастие, предвкусвайки радостта, която двамата щяха да споделят.

Само за един великолепен момент, той отстъпи и си разреши да погледне радостното бъдеще чрез нейните изпълнени с надежда очи. И когато проговори отново, гласът му бе лишен от всякакви емоции.

— Госпожа Леонг ще уреди да заминеш утре сутринта в единадесет часа за Сан Франциско.

— Съжалявам, Джеймс — възрази Алисън с мека решителност. — Но утре сутринта имам много важна среща в единадесет часа. И тъй като няма нищо, ще започна отначало. Този път ще правя копия от негативите и ще ги държа в сейфа на рецепцията.

— Няма да излагам снимките ти в „Джейд Палас“, Алисън. Всички сутрешни вестници ще носят това заглавие и фактът, че повече нямаш нищо общо с този хотел.

„Или с теб — крещеше сърцето й, когато разбра, че дори да остане в Хонконг, всичко ще бъде различно. За да я запази и да изключи възможността вандалският акт да е свързан по някакъв начин с него или неговият хотел, той прекъсваше и договорните им взаимоотношения. А личните?“

Ледената решителност в забулените му в мъгла очи, казваше на Алисън с унищожителна яснота, че магията също свърши.

Джеймс стоеше пред нея, един възвишаващ се монолит от гранит и стомана. Очите му бяха леденостудени, но както винаги, една аура от топлина ги заобикаляше. Алисън познаваше източника на тази топлина — яростните огньове на гнева, които горяха вътре в него.

„Какво ще се случи, ако посегнеше към него? Можеше ли да премине през невидимата стена от огън?

Не, разбра тя, когато гледаше суровите сенки на решимост по красивото му лице. Не и сега. Не още.“

— Не е необходимо да използваш снимките ми, Джеймс. Но ти ще ги имаш на единадесети декември, точно както се договорихме. Аз ще спазя поетия към теб ангажимент, както ще спазя договорката, с моя издател.

Лицето му бе твърдо, очите толкова тъмни, че Алисън се чудеше дали я бе чул въобще.

Но той я чу, защото точно преди да си тръгне, за да произнесе важната реч, която бе съвсем забравена, промълви много тихо:

— Моля те, внимавай.

 

 

След като Джеймс си тръгна Алисън се загледа в това, което бе останало от нейните два месеца престой в Хонконг — старателно нарязани лентички, нищо повече.

Не, не можеше да е истина. Може би това бе шансът на старата Алисън — тази, която бе само един наблюдател — жената, която бе гледала на света от удобната позиция на собствената си изолация. Снимките й просто бяха правили това разстояние официално. О, да, лещите на нейния фотоапарат бяха оцветени в розово и тя бе най-заинтересованият и изпълнен с надежда хроникьор на сцените, които виждаше. От доста време, снимките й бяха доста по-ярки, по-жизнени и стремителни, отколкото бе самата Алисън. Те, а не тя, бяха доказателство за нейната страст — доказателство за самата нея.

И сега всичко това бе унищожено. Но… нейните вълшебни спомени бяха все още ярки, жизнени и стремителни. Имаше и още нещо — причината, поради която бе дошла в Хонконг. Алисън Париш Хуайтейкър бе намерила своите крила. Наистина, беше ги открила, заради Джеймс и усилията й бяха толкова безболезнени именно благодарение на него. А сега, когато си бе отишъл? Трябваше ли нежната пеперуда да се втурне и забие в земята?

Не, закле се Алисън. Беше толкова смела клетва и новата Алисън бе уверена, че това бе обещание, което щеше да изпълни, защото знаеше — не само нейните крила се бяха разтворили за полет през това лято. Тези мощни чувства, събудени най-сетне и пърхащи с такова смелост, търсеха своя шанс да живеят… да летят.

Джеймс си беше отишъл, но тя щеше да се бори. Един самотен борец, който щеше да става все по-силен с всеки изминат ден… докато крилата й станеха толкова силни, така непобедими, че да можеше да проникне през невидимата стена на пламъците. Тогава щеше да пропътува пътя до неговото сърце, към клетката, изпълнена с ярост, в която то живееше и когато стигнеше там, щеше да намери начин да превърне този затвор на гняв в гнездо на любовта. Алисън можеше да изчисти остатъците от нейното изкуство и да прекара остатъка от вечерта загледана в светлините на Хонконг, замъглени от дъжда, утвърждавайки своето тържествено обещание към пърхащите крила дълбоко в себе си. Изглеждаше като нощ, в която трябва да бъдеш сам, да започнеш да откриваш своята самотна сила. Но Алисън не можеше да забрави израза в очите на Мейлийн точно преди да си тръгне. Изглеждаше толкова несигурна, почти уплашена, като че ли се страхуваше, че Алисън би могла да има някакви неясни съмнения за нейната невинност. Нито пък можеше да забрави своето собствено желание двете с Мейлийн да станат приятелки.

Така че Алисън й се обади по телефона и когато внимателният глас отговори при първото позвъняване, тя възкликна:

— Мейлийн, Алисън е. Би ли дошла да ми помогнеш?