Катрин Стоун
Луна от перли (13)

Дванадесета глава

Пийк Касъл

Хълм Виктория

Събота, 19 юни 1993

Синтия Андрюз притежаваше толкова много амбиция, колкото и всеки тайпан. Но тя не търсеше неизмерни богатства, нито огромна власт. Това, което искаше Синтия бе доста просто — тя искаше слава. Красивата и талантлива репортерка от Би Би Си беше сравнително известна в Лондон, но репортажите й винаги бяха от местно значение, а тя жадуваше за възможности извън страната. Тя искаше да пише за истински, сериозни новини, а от двете имаше в изобилие в Хонконг.

Професионалните желания на Синтия бяха задоволени и когато в средата на април вече се бе установила в Хонконг, тя получи неочакван, но добре дошъл дивидент от преместването си. Тайлър Ван беше в Хонконг.

Преди две години, когато беше в Монте Карло, за да отразява посещението на Принцесата на Уелс, Синтия стоеше съвсем близо до финала, когато Тайлър спечели известното състезание за Гранд При в Монако. И тъй като състезателят на Формула едно беше станал корабен магнат, състезанието се бе превърнало в мач реванш срещу пистата, която преди четири години за малко не отне живота му.

Синтия не срещна Тайлър в Монако. Но се закле, че ако някога изникне възможност, щеше да намери начин да го принуди да излее неудържимата си енергия върху нея, поне за малко. Сега заради „Джейд Палас“ неговото неукротимо странстване щеше да спре за известно време. Докато се откриеше хотела, той щеше да живее в Хонконг, в апартамент в хотел „Рийджънт“ и лично щеше да следи за доставката на строителните материали.

Тя не бе принудена да чака, за да се срещне с Тайлър Ван. В средата на май те се срещнаха на хиподрума в Щастливата долина. Двамата се забавляваха на конните надбягвания от една хубава ложа.

Синтия излизаше с Тайлър едва от един месец, но вече чувстваше неспокойството му. Тя обаче гледаше философски на нещата. Тяхната връзка се основаваше на чисто сладострастие, без никакви претенции за любов и бе толкова страстна, толкова еротична. Щеше да се наслаждава на удоволствието дотогава, докато го имаше.

Тази вечер, благодарение на Тайлър щеше да има изключителното удоволствие да бъде на галавечерята сред разредения въздух на хълма Виктория. Синтия никога нямаше да разбере дали Тайлър бе запланувал да я покани. Когато видя адресираната до него покана за двама, тя се бе самопоканила. Самата покана със златен кант по края представляваше интерес за колекционери. Върху нея имаше позлатен отпечатък от личния печат на сър Лойд-Аштън, името му, ръчно гравирано с китайски букви.

Журналистът в нея щеше да има много работа, защото наред с вечерята на богатите и силните, които щяха да присъстват тази вечер в Пийк Касъл, бъдещето на капиталистически Хонконг бе от изключително значение.

Синтия Андрюз не вярваше във вълшебните приказки. Но тя си мислеше, че ако някой иска да създаде един приказен замък, то това щеше да бъде Пийк Касъл. Дори двете крила на белите мраморни стъпала, които водеха към главния му вход, допълваха мистиката. По време на стръмното изкачване очите задължително се отправяха нагоре към небето, по посока на чисто бялата сграда. Тя бе обградена от розово-лилавото великолепие на лятното небе. Дали всемогъщият сър Джефри Лойд-Аштън сам не бе уредил с боговете това романтично свързване? Един подарък за неговата съпруга, жената, която ценеше повече от всички други свои богатства?

Претенциите на сър Джефри за короната на Хонконг бяха напълно законни. Като най-богат и най-могъщ гражданин, Хонконг беше безспорно негово собствено кралство.

Ами Ийв? Жената, която само два пъти в седмицата благоволяваше да излезе от своя замък и да се помотае сред възхищаващите й се поданици? Единствената очевидна претенция на лейди Лойд-Аштън към славата бяха сините й очи и черна коса — една неземна красота. Въоръжена с това мощно оръжие, тя бе успяла да постигне това, което легион от други жени се бяха опитали и не бяха успели. Беше очаровала самия чаровник. Тогава само на двадесет и шест години, шестнадесет години по-млада от енергичния тайпан, Ийв беше успяла да съблазни най-големия съблазнител на Хонконг и да се ожени за него. След седем години брак, сър Джефри все още беше напълно омагьосан. Лейди Лойд-Аштън бе високо ценена от нейния красив съпруг, а сър Джефри бе обожаван от красивата си жена. Те несъмнено бяха съвършената, приказна двойка на Хонконг. Синтия отказваше да признае, че болезненото чувство, което изпитваше, вероятно бе завист. Докато заедно с Тайлър стигнат до края на стълбите завистта се бе превърнала в абсолютно презрение.

— Сигурно имате много високо самочувствие — поздрави Синтия. Гласът й бе нежен като коприна, усмихваше се, но виолетовите очи, които изучаваха Ийв бяха напрегнати. Сякаш Синтия разглеждаше статуя от алабастър, а не жив човек. — Вие сте една от малкото неопетнени принцеси в Британската империя. Това е голямо постижение в наши дни. Съгласен ли си, Тайлър?

Тайлър гледаше жената пред себе си. Красотата й бе заслепяваща. Висока и стройна, всичко около нея говореше за векове безупречно възпитание. Вътрешното й богатство всъщност бе толкова изобилно, че липсата на едно от най-величествените й допълнения, не бе в състояние да го намали. Лъскавата тъмнокафява коса, която трябваше да се спуска разкошно надолу към гърба й, бе подстригана много късо, превръщайки се само в една стилна рамка на изтънченото лице… със стряскащи сини очи. Бяха като сапфири и много, много възбуждащи.

— Съжалявам — промълви той тихо в отговор на въпроса на Синтия. Той не откъсваше поглед от болезнено наранения сапфир и се извиняваше за всичка, което бе причинило тази болка. — Нямам никаква представа за какво говориш.

— Лейди Лойд-Аштън е известна като Принцесата на Пийк Касъл — обясни Синтия. — Но й прави чест, че за разлика от много други съвременни принцеси на Великобритания, тя не е опетнена дори и от намек за скандал.

Тайлър не искаше да откъсне очи от очите на Ийв. Вярваше, че нейното учудване — дори и болката й — се бяха намалили поне малко в отговор на неговото безмълвно извинение.

За един прекрасен миг преследваните сини очи казаха сбогом на всички техни духове и в тях проблеснаха слаба надежда и благодарност.

— Добър вечер, господин Ван.

Точно тогава се появи сър Джефри Лойд-Аштън. Протягайки сърдечно ръката си със сърдечна усмивка той поздрави:

— Здравей, Тайлър. Радвам се, че си с нас на това честване.

Тайлър бе принуден да оттегли погледа си от Ийв, но думите му, отправени към съпруга, бяха и за нея:

— И аз се радвам.

— Както и госпожица Андрюз — продължи Джефри. — Звездата на репортажите от Хонконг. Добре дошла в Пийк Касъл. Ще ми позволите ли да ви представя? Сигурен съм, че тук има хора, с които бихте искали да се срещнете.

Синтия хвърли предизвикателен поглед на Тайлър, усмихна се престорено скромно на най-силния и толкова красив тайпан на Хонконг и отговори:

— Истина е, Сър Джефри.

За част от секундата Тайлър се почуди дали сър Джефри щеше да предложи ръка на Синтия, без да зачете присъствието на Ийв. Но преди да я отведе набързо Джефри отдаде голямо внимание на съпругата си.

— Изглеждаш поразително тази вечер, любов моя — каза той с глас, изпълнен с близост, с галещи очи. Беше очевидно, че сър Джефри Лойд-Аштън би бил много доволен да съзерцава с часове красивата си жена. Но само след няколко секунди той се усмихна обезоръжаващо и се обърна към Синтия. — Госпожице Андрюз? Ще тръгваме ли?

Докато слизаше по стълбището със златен парапет към голямата зала на замъка Тайлър гледаше Ийв. Призраците се бяха върнали в очите й, бяха ги обвили с тъга. Тайлър й се усмихна, но изглежда, че фантомите така бяха замъглили погледа й, че тя не можеше да вижда. Тайлър реши, че ще се опита да достигне до нея с думи. Но преди да произнесе и сричка, само с едно премигване на дългите черни мигли, сапфирите отново се бяха съсредоточили и станали бистри. Пристигаха още гости и лейди Лойд-Аштън трябваше да бъде най-изискана домакиня и… принцеса.

 

 

Джеймс, Алисън, Сам и Мейлийн първоначално мислеха да отидат заедно в Пийк Касъл с една от лимузините на хотел „Силвър Клауд“. Но планът им бе започнал да се променя. Мейлийн реши, че ще помоли Джеймс да й даде „Ягуара“ си и тя щеше да шофира до там, а в шест часа се оказа, че Джеймс трябва да проведе още няколко разговора с чужбина. Съобщи на портиера, че само Сам и Алисън щяха да тръгнат в 6.45, а той щеше да ползва друга кола по-късно.

Джеймс знаеше, че няма да сервират вечерята преди девет. Ийв му бе казала, че няма нужда да пристига по-рано и не трябваше да се безпокои за двата часа предварителни социални контакти. Но заради Ийв, която беше домакиня на това тържество в чест на неговия хотел, Джеймс пристигна в 7.30.

Заради Ийв и… заради Алисън.

Джеймс не бе виждал Алисън от понеделник, но докато беше в Австралия образът с блестящите розови страни и светещи изумрудени очи плахо и все пак смело се промъкваше в съзнанието му. Джеймс искаше да бъде с Алисън, имаше нужда от това. Разбира се, когато се изправеше срещу истинската жена, а не пред очарователната фантазия, невъзможните му чувства към нея просто щяха да изчезнат. Намери я на една от многобройните мраморни тераси. Стоеше съвсем неподвижна, загледана надолу към града. Дъга от цветове, отразяващи светлините долу, блестеше в златната й коса, други дъги изтичаха от роклята, с която беше облечена. Джеймс не можеше да види лицето й, но можеше да си представи миловидното й изражение.

Мило и много тихо, той зададе въпрос по-скоро на своето собствено сърце, отколкото на нейното:

— Виновна ли се чувстваш?

Като чу гласа му Алисън изпита болезнено щастие, зарадва се толкова много, че той беше тук и си бе направил труда да я потърси. През дните, откакто бе заминал, тя си даваше храбро обещание. Знаеше, че може завинаги да стои и чака умните, изискани думи да се появят в съзнанието й. Бе решила следващия път, когато видеше Джеймс Дрейк да говори с него така, както си говореше винаги — откровено и с неподправена жар.

Като се обърна към Джеймс трепкащото сърце на Алисън полетя. Венера и сърповидната луна бяха зад него, като хвърляха тъмни сенки по лицето му, но тя можеше да види сребристите му, като на пантера очи, светещи от вътрешната му топлина.

„Говори с него — каза си тя. — С честни думи, започни още сега.“

— Много виновна — призна тя тихо. — Как разбра?

— Първия път, когато говорихме и когато казах, че се надявам да можеш да дойдеш скоро ти спомена за някаква женитба през онзи уикенд, на която си запланувала да отидеш.

— Забравила съм, че ти казах.

— Шаферка ли трябваше да бъдеш?

— Не. — Лекото поклащане на главата й изпрати отблясъци от лунния пламък в лятната нощ. — Трябваше да бъда булка.

— Алисън… Много съжалявам.

— Благодаря, Джеймс, но наистина няма нищо. Не бе съдено тази сватба да бъде истинска. А твоята каква беше?

— И все пак — тихо й напомни Джеймс, — ти се чувстваш виновна.

— Не за това. Мисля за семейството си и най-вече за бабите и дядовците си. Поради емоционални причини, те не искаха да идвам в Хонконг. Зная, че се надяваха да пристигна, да го намразя и да взема първия самолет обратно за Далас.

— Но ти си все още тук?

— Да.

— И не мразиш Хонконг?

— О, не — отговори Алисън тихо, смело придържайки се към обещанието, което беше дала на сърцето си. — Обичам го.

Сам усети точно момента, когато Мейлийн пристигна в Пийк Касъл. Търсеше я, безпокоеше се за нея, чудейки се защо бе взела решение да дойде сама. Но когато я видя да се появява на върха на бялото мраморно стълбище, Сам се упрекна за безпокойството си. Беше искала да направи впечатление, ето какво било. И наистина го направи. Всички очи се обърнаха към златното видение и с мълчаливо страхопочитание я поздравяваха. Не носеше корона, пък и не бе необходимо. Лъскавата й черна коса, вдигната изкусно върху главата й, блестеше, като че ли изпъстрена с диаманти.

Неписаното, но подразбиращо се, облекло за тази галавечер в Пийк Касъл бе много официално — черни смокинги и дълги копринени рокли. Но Мейлийн Куан бе дошла с панталон. Костюмът й бе елегантен, скъп, беше истински Шанел. Блестящи гънки златисто ламе предизвикателно се диплеха около съвършеното й тяло, преди да преминат в свободни, ветреещи се панталони. Сам щеше сигурно да е първият, отклонил погледа си от златната богиня, но точно тогава видя очите й, дълбоките сенки на болка и разбра истината. Ето как Мейлийн оживяваше в един свят, в който тя усещаше само враждебност и презрение. Приемаше атаката като демонстрираше своята уникалност. Сам знаеше, че това не бе истинско празненство. Мейлийн мразеше да я гледат, но знаеше, че няма друг избор. Беше екзотично същество и хората искаха да я съзерцават, независимо какво правеше, но давайки им основание да я гледат, тя си оставяше малко гордост и малко контрол. Сам не отмести погледа си. Гледаше я, неспокоен и с чувство на болка, докато Мейлийн бавно преминаваше между редиците от богати и известни лица в Хонконг. Веднага след като срещна всички, с които трябваше да се срещне, Сам я спаси.

— Трябва да говоря насаме с моя архитект — обясни той, преди да я отведе.

След като я изведе през най-близката врата на терасата, обрасла с цветя, той тихичко прошепна.

— Успя.

— Разбира се.

Тонът й бе рязък, чувствителен, раните на сърцето й отворени и неутешимо ридаещи.

— Аз не съм като тях, Мейлийн. Аз съм твой приятел. Искам да бъда такъв.

Думите му я смутиха или по-скоро неговата нежност.

— Имаше ли нещо, което искаше да обсъдим, Сам? Проблем с проекта за хотела ли?

— Не — усмихна се Сам. — Сантиментална разходка.

— Моля?

— Чудех се къде си, защо кара сама, вместо да дойдеш с нас. Безпокоях се за теб.

Една опасна, глупава част от нея, искаше да изповяда всичко пред него. Да, това беше едно сантиментално пътешествие. Първо мина с колата покрай апартамента, където тя и Джулиана бяха живели през онези радостни години, когато имаше толкова много обич, а през следващите, имаше само болка и лъжи. След това отиде до Маунт Кемърун Роуд, където от немного далеч, съзерцаваше очарователната викторианска къща, която гледаше към Щастливата долина — домът на Вивиан Йонг — мястото, където беше живяла майка й, когато се бе срещнала с Гарет Хуайтейкър и където самата Мейлийн се беше родила. Майка й сега отново живееше там, както винаги се бе заричала, че ще бъде. Наскоро купеният от Джулиана Куан скъп имот беше доказателство, че тя все още живееше с романтичните си спомени за своята въображаема любов. Имаше само едно нещо, което беше истинско относно „любовта“ между Гарет Хуайтейкър и Джулиана Куан — тяхното дете, дъщерята от два свята… и нито един от тях не искаше да я признае.

— Джейд?

— Просто ми се караше кола. — Изнамери една лъчезарна усмивка, една красива маска и попита: — Какво ти е мнението за замъка, Каубой?

— Прекрасен е.

— Но ти се мръщиш.

— Смятам, че всичко изглежда малко самонадеяно.

— Да се самоналожиш като цар на планината ли?

— Да. Или — добави Сам мило — да вярваш, че всъщност имаш право да заслепиш дракона.

 

 

— Чувала ли си за фън шуи, Алисън?

Въпросът на сър Джефри Лойд-Аштън дойде между петото и шестото ястие от всичките осем по менюто. Четиридесетте гости бяха разположени на маси по осем в банкетната зала на замъка. Стените бяха украсени с репродукции на флорентински стенописи. Над главите им светеха масивни венециански полилеи, а във всеки от четирите ъгъла на стаята имаше по една мраморна статуя на скулптура Донатело. На кръглата, ръчно резбована маса от махагоново дърво, където седяха почетните гости на вечерта, заедно с техните домакини, разговорът се лееше свободно, Джефри беше изкусен разказвач. Същевременно добре умееше да подтикне другите да разказват. Изслушваше всяка случка с голям интерес, колкото и непретенциозна да беше тя.

Сега вниманието му изцяло бе насочено към Алисън, най-новата пришълка в Хонконг.

— Чела съм за фън шуи — отговори тя, — а и от обиколките, които направих, понаучих още нещо. Но, сър Джефри, бих искала да чуя вашето определение.

Джефри се засмя оценявайки финеса, с който му върна въпроса. Той направи обширно, точно и забавно описание на четирихилядолетната наука за „водата и вятъра“ и завърши със следното:

— В Хонконг човек никога не трябва да забравя драконите. Това е хълмиста местност. На всеки хълм живее по един дракон. Предполагам, Алисън, че по време на обиколката ти на хълма Виктория, си чула нещичко и за Пийк Касъл? Той стои в рязко противоречие със законите на фън шуи. Всъщност, той пречи на гледката на един от най-почитаните дракони на Хонконг.

Алисън отговори с мила усмивка и порозовели бузи.

— Да, споменаха.

Сър Джефри Лойд-Аштън изглежда повече се забавляваше, отколкото да се притеснява, че непоправимото му присмехулно отношение към законите на фън шуи, все още беше тема на екскурзоводите. Десет години след завършването на замъка, както беше и очевидно, той нямаше никакви скрупули относно евентуални неприятни последици, които биха могли да сполетят дома му.

— Водата не е голям проблем тук горе, на хиляда и осемстотин фута над морето — обясни той. — А ако вятърът някога се опита да отнесе замъка от хълма Виктория, ще трябва да отнесе заедно с него и една значителна част от планината. Така че, Алисън, наистина се надявам, че посещавайки ни, ще се чувстваш добре и уютно.

— Разбира се, сър Джефри. Благодаря.

Алисън би могла да го увери, че й е известна забраната да се правят снимки вътре в замъка, но вниманието на Джефри вече се бе насочило в друга посока.

— А ти, Мейлийн? — попита той. — Вярваш ли във фън шуи?

В гласа на сър Джефри нямаше ни най-малка заядливост. Съвършено логично бе да се запита един местен човек, който едновременно с това бе и архитект на най-големия хотел. Малко по-рано, когато беше предложил да вдигнат тост за всеки на масата, похвалите на Джефри към Мейлийн бяха много лирични. Въпреки всичко учтивият въпрос се стори на Сам Коултър като нападка. А и Сам знаеше, че точно така го бе приела и Мейлийн. Тя седеше до него. Усети я, че се стегна под блестящото злато на дрехата й. Но великолепната актриса смайващо бързо се съвзе. Със сдържана усмивка отговори леко предизвикателно:

— Само на половина, сър Джефри.

Ако въпросът на Джефри бе поставен като изпитание, за да види дали Мейлийн бе чувствителна към своята смесена кръв, срамуваше ли се от нея — тя го бе издържала чудесно. Искрящите й нефритенозелени очи излъчваха лъчезарно сияние. Изпитанието — ако изобщо имаше такова — бе приключило. „Дали бе така?“ — чудеше се Сам. Жената до него, облечена в злато очевидно не знаеше. Усмихнатите очи на Джефри все още я преценяваха, а Сам усещаше как тя се стягаше за още въпроси, подготвяйки се да очарова и смайва, независимо колко щеше да я заболи.

Сам Коултър не искаше Мейлийн Куан да страда — никога.

С бавна, лека усмивка, последвана от провлечените думи, той каза:

— Може да съм новопристигнал в Хонконг, сър Джефри, може да съм каубой, но се случи така, че вярвам във фън шуи.

Думите на Сам получиха очаквания резултат. Без ни най-малко да се притесни, техният любезен домакин одобрително продължи:

— Браво, Сам. И още по-точно, блазе на „Джейд Палас“. Да се надяваме, че твоята вяра ще помогне този важен за всички ни проект да има късмет.

— За всички ли ни? — попита Алисън.

Джеймс отговори на въпроса:

— Предполагам, че Джефри има предвид всички вас Алисън, Мейлийн, Сам и Тайлър.

— Точно така, Джеймс — съгласи се Джефри. — И разбира се, теб. Но има и нещо друго. Не зная дали това е фън шуи или някакъв друг китайски идол, или изтъняването на озоновия слой, но кралската обсерватория съвсем скоро ще съобщи, че до летните дъждове има най-малко още месец, а може би и повече.

— Искате да кажете, че няма да има никакви дъждове до втората половина на юли? — попита Синтия, като се смръщи. — Това би било много необичайно, нали?

— Много — потвърди Джефри. — Но всяка година, като че ли сезоните се променят по малко. Дори тайфуните се появяват все по-късно през есента. Сухото лято би било добре дошло за вас, нали Джеймс?

— Ще бъда един много щастлив човек, ако мога да излея основите на хотела върху твърда като скала земя.

— А за теб, Алисън? Мисля, че сухото време е по-добро за снимки?

— Да, въпреки че винаги мога да намеря какво да снимам и в дъждовен ден. Но ако въздухът остане по-дълго време такъв, би било чудесно.

— Както сега ли? Искаш да кажеш необикновено влажен?

Алисън леко се изчерви от изненадващия въпрос на Синтия.

— Предполагам, че заради влажността, снимките са искрящи, ефектът е забележителен. — Руменината й се увеличи. — Както и да е, великолепно е за снимки. Мислех си, че няма да мога да започна да снимам толкова скоро, но явно, че това не е така.

— Не си смятала да правиш снимки толкова скоро ли? — повтори Синтия изненадана. За Хонконг не беше характерно да се отлага за утре това, което би могло да се направи днес — просто не можеше.

Алисън сви рамене.

— Възнамерявах отначало просто да се разхождам и да се запознавам с обстановката.

— Да обикаляш, пеша?

— Пеша, с ферибота, с влака… и в скоро време, надявам се със самолет. — Алисън погледна Джеймс. — Госпожа Леонг каза, че ще уреди да наема един от твоите самолети. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Разбира се. Самолетите и пилотите ми са на твое разположение.

— Благодаря. — След кратко колебание и трепет в сърцето, Алисън допълни: — Всъщност няма да ми е необходим пилот, докато не започна да снимам. Най-напред ще направя няколко опознавателни полета сама.

— Имаш разрешително за пилот ли, Алисън? — въпросът беше на Ийв. Първите й думи, откакто бяха започнали да се хранят. В отговор на кимването на Алисън, тя добави: — Много впечатляващо, съгласен ли си?

Въпросът на Ийв бе отправен към Джеймс, но гласът й бе толкова тих, че той изглежда не я чу. В действителност Джеймс бе много далеч, замечтан в бъдещето, което се надяваше, че ще дойде, за да не свърши. Джеймс Дрейк не знаеше, че Гарет Хуайтейкър е бил пилот по време на войната и че е рискувал живота си, за да спаси Сам Коултър от потъващата нефтена сонда в бурното море. Но това не му попречи да си представи красивата дъщеря на Хуайтейкър да полети, за да изпълнява свои собствени спасителни мисии.

— Страхувам се, че не успях особено да впечатля Джеймс с моите способности да се движа пеша — промърмори Алисън накрая, отговаряйки сама на въпроса на Ийв. — Така че, едва ли ще е особено сигурен в моите способности да летя.

— Какво нередно се е случило, Алисън? — подразни я Сам.

— Свикнала съм с колите, движещи се от дясната страна на улицата, по американски. — Тя отправи думите си към Джеймс, който се беше съсредоточил изцяло върху настоящето, върху нея. — Откакто те срещнах последния път се научих да пресичам улиците правилно.

Сивото в очите му проблесна леко, отправяйки усмивка, предназначена само за нея.

— Нито за миг не съм се съмнявал, че ще се справиш.

— Смяташ да шофираш в Хонконг ли, Алисън? — попита Синтия.

— Да шофирам ли? Аз?

— Не — намеси се енергично Мейлийн. — Смятам, че не бива да го правиш, Алисън. Дори за свикналите да карат в лявата страна на пътя е рисковано, нервно и дори опасно.

— Съгласен съм — обади се Джефри. — И не е необходимо, нали? Имаш на разположение целия парк от лимузини на „Трейд Уиндз“.

По време на разговора, виолетовите очи на Синтия бяха широко отворени и сега святкаха.

— Ще понесеш ли това, Алисън? Вярвам, че след като можеш да се справиш с натовареното небесно пространство над Хонконг, то разбира се, ще можеш да се справиш и с претоварените пътища. — Синтия наклони глава към Джеймс. — А ти, Джеймс? Всички знаем, че тази вечер Мейлийн дойде тук с твоята кола. Ще се довериш ли и на Алисън?

Когато Джеймс отклони поглед към несигурните изумрудени очи на Алисън, той разбра, че тя все още се чувстваше неловко и че за нея беше важно той да повярва в способностите й.

— Напълно съм спокоен за колата си, ако пожелаеш да я караш, Алисън — каза Джеймс и думите му бяха напълно достатъчни, за да изчезне нейната несигурност. — Всъщност, бих искал да съм твой спътник, когато шофираш.

— О! И аз бих искала.

— Е тогава, това е определяне на среща. Ще я отпразнуваме.

— Можеш да разчиташ на това, Алисън — обади се Джефри. — Това е джентълменско обещание, а тук има и толкова много свидетели. Междувременно, разкажи ни нещо повече за плановете си да летиш над Хонконг. Непременно ли трябва да бъдеш сама при тези разузнавателни полети?

— Желаете да ме придружите ли, сър Джефри? Ще съм доволна, още повече че ще мога да ви използвам като водач.

— Благодаря, Алисън. Много е изкушаващо. Но, всъщност не мислех за себе си. — Тогава Джефри погледна към красивата си съпруга, а очите му се изпълниха с много нежност. — Сигурно ще ти е приятно да се издигнеш заедно с Алисън над Хонконг, нали любов моя?

— Да — отговори бързо Ийв просто защото трябваше, защото това бе изисканият отговор. Лейди Лойд-Аштън дори се усмихна: — Да, ще ми бъде много, много приятно.

Само след миг, галещият поглед на Джефри напусна неговата принцеса.

 

 

— Каква вечер! — каза екзалтирано Синтия докато двамата с Тайлър вървяха към главния вход на жилищната сграда на Арбътнот Роуд.

Въпросът съвсем не беше риторичен и когато Синтия чу отговора му разбра, че той нито бе забравил, нито й бе простил.

— Не всеки миг, Синтия.

— Предполагам, че не трябваше да повдигам въпроса за шофьорските умения на Алисън, но…

— Знаеш, че нямам предвид това.

Синтия наистина знаеше и сега виолетовите очи святкаха предизвикателно.

— Не мога да повярвам, че си все още ядосан. Всичко, което казах на лейди Лойд-Аштън бяха само факти. И откровено казано, мислех, че ще бъде поласкана. Тя знае, че е принцесата на Пийк Касъл, Тайлър. Това е, което тя самата иска да бъде.

Дали наистина Ийв желаеше точно това, чудеше се Тайлър. Животът, който водеше ли бе всичко, за което бе мечтала? Изглеждаше приказно съвършен и все пак…

— Единствената й цел в живота е да бъде украшение — разсъждаваше Синтия. — Тя прекарва по една сутрин в седмицата като доброволка в детската болница, но това е само показност и зад нея няма нищо друго.

Непреклонността се бе върнала на лицето на Тайлър и тогава Синтия видя студения гняв в леденосините му очи.

— Няма да се качиш с мен, нали?

— Не.

Синтия усети гнева си от това, че той така очебийно бе омагьосан от лъжливата принцеса. Утешаваше се от интимната среща, която бе имала със сър Джефри. Той бе казал, че трябва да се срещнат и пийнат по нещо. Поводът за срещата бе нейната работа, шансът да научава новините за Хонконг от неговия най-влиятелен гражданин. Но разбира се имаше и подтекст в изкусителните тъмни очи на тайпана. Сър Джефри можеше да цени своята принцеса, но скромността на предлаганото от бледото, слабо тяло на Ийв едва ли можеше да го задоволява.

— Надявам се, че не си казваме довиждане, Тайлър, нали?