Катрин Стоун
Луна от перли (32)

Тридесет и първа глава

„Джейд Палас“

Събота, 11 декември 1993

Наблюдаваше драмата на пристанището, връхлитано от ветровете. Водата с цвят на изумруд бушуваше, пристъпите на вятъра изхвърляха вълните със сребърни зайчета високо във въздуха, наподобявайки блестящ дъжд от диаманти.

Фериботите „Стар“ отдавна бяха направили последните си курсове преди бурята и бяха закотвени здраво в укритията си. Но в пристанището все още имаше други малки лодки. Водачите им, които бяха прекратили доходните си екскурзии до „Джейд Палас“ преди четиридесет и осем часа, сега отново печелеха пари, връщайки пътниците от полуостров Колун до остров Хонконг. Силните ветрове щяха да се усетят от целия остров, но най-разрушителни щяха да бъдат в западната му част — Абърдийн, Виктория Пийк и селището Кенеди, придвижвайки се към Колун, където се очакваше да бъдат най-унищожителни.

След като бяха укрепили домовете и офисите си, много от жителите на Колун бяха пресекли бурните зелени води до остров Хонконг, за да прекарат бурята със свои приятели и семействата си. Мнозинството бе заминало с фериботите и през изминалия час, Сам бе наблюдавал последните изостанали хора да се качват в частни лодки, които се бяха наредили в редица покрай пристанищния кей. Пътеката за разходки бе вече почти празна, с изключение на разплискващите се диаманти и повечето от съдовете на малката флотилия от лодки бяха отдавна на път към прикритието Йау Ма Тей. Останала бе една-единствена лодка. Сам разсеяно бе следил пътя й към пристанището, но сега тя вече приближаваше кея, като че ли с намерението да остави някой на брега… някой, толкова луд, колкото и Сам… някой, който бе избрал да прекара нощта тук, точно в смъртоносната диря на тайфуна. Тя излезе от морето като Венера, едно видение в сини джинси и каубойски ботуши. Вятърът наказваше слабичкото й тяло, черната й дълга коса, която се развяваше свободно и безмилостно около лицето й.

 

 

Сам наблюдаваше всичко това от имперския апартамент.

Когато стигна до фоайето Мейлийн стоеше на вратата с изглед към пристанището, набирайки кода на алармената система върху белите клавиши. Тя извика с изненада, когато той отвори вратата; а и Сам стреснато пое дълбоко въздух.

Беше толкова бледа, като нежна порцеланова кукла.

„Толкова е крехка — помисли си той. — И толкова силна.“ Нефритенозелените й очи никога не бяха светили по-ярко.

— Все пак ти си комарджийка — поздрави я той нежно. — Имаш желание да заложиш живота си на моята честност.

— Не си ли на път за Тексас? — промърмори Мейлийн, осъзнавайки дълбоко в, себе си, че бе знаела със сърцето си, бе усещала, че Сам Коултър щеше да бъде тук.

— Нямаше начин. Когато чух, че „Джейд Палас“ ще бъде изложен на своето най-голямо изпитание, трябваше да остана тук. — Усмивката на Сам я галеше нежно, когато добави: — Както и ти.

Мейлийн почувства, че започва да трепери, ледени тръпки я побиха внезапно.

Той отстрани един студен, мокър кичур коса от очите й и каза:

— Ела, Джейд.

 

 

Решението на Комисията по строителството бе спряло работата в хотела минути след като във фоайето бяха докарали пакетите с нефритенозелени хавлиени кърпи и хавлии, всяка от които носеше избродираната емблема на хотела. Сам взе няколко от кърпите, за да изсуши Мейлийн косата си и голяма, плътна хавлия, за да смени просмуканите с морска вода дрехи. После тръгнаха към имперския апартамент.

Апартаментът, който щеше да бъде най-разкошният в „Джейд Палас“, бе все още необзаведен. Малкият роял, ръчно резбованото огромно легло с балдахин, елегантният комплект канапета, фотьойли и столове бяха в склада на „Гранд При“. Но боята по стените бе изсъхнала отдавна и плътен килим покриваше целия под.

— Имаме много пепелници — забеляза Мейлийн, когато погледът й падна върху цял куп на пода — подбор от флорентински мрамор и… — Това е добре.

— Така ли? — попита Сам. — Само не ми казвай, че си започнала да пушиш.

— Не. Но… Преди две нощи ме покани да отида с теб в казиното. Каза ми, че ще пием шампанско и ще ме научиш да пуша. Мислех си, че могат да ти потрябват.

— Не пуша, Джейд. Спрях това лято, завинаги. — Тъмните очи на Сам потвърдиха думите му. — Спрях, заради теб. Спомняш ли си?

— Да — прошепна тя. Сърцето й си спомняше всичко, без неговата помощ, но сега очите му пътуваха към устните й.

— Много се радвам, че спрях — добави Сам с галещата нежност на целувка… целувка, която имаше нейния вкус, вкуса на тяхната интимност, а не на неговите цигари. Сам щеше да я целуне, искаше, красивите й устни се усмихваха меко и с очакване, но сега тези очакващи устни бяха сини. — Защо не си свалиш мокрите дрехи, докато аз потършувам още малко наоколо?

 

 

Сам се върна след двадесет минути като носеше плюшени завивки, взети от палетите, наредени в коридора на приземния етаж. Там трябваше да бъде централната пералня на хотела.

Мейлийн седеше на мекия, дебел килим. Мокрите й дрехи бяха внимателно подредени на пода, както и каубойските й ботуши. Беше завита в голямата тъмнозелена хавлия, но в скута й лежеше неразгъната кърпа и в черната и коса все още блестяха диамантите, разпръсквани от сребристите гребени на вълните.

Почиваше си, имаше нужда от почивка, като че ли самото преобличане я бе изтощило и щеше да мине доста време преди ръцете й, от които бе изтекла толкова кръв, да можеха да се заемат с подсушаването на косата й.

— Нека да ти помогна — предложи Сам, като взе кърпата от бледите й ръце. — Кажи ми, ако съм твърде груб.

Разбира се, Сам съвсем не беше груб. Силните му ръце, които отнемаха ледената влажност от косата й, бяха невероятно внимателни. Независима от нежния допир, той усещаше изключителната й слабост и как се бореше, за да остане седнала.

— Вие ти се свят, Мейлийн, нали?

Чувстваше се така от момента, в който се бе събудила в стаята си в Хилтън. Сега виенето на свят се бе увеличило. Тя бе принудила тялото си, което се нуждаеше от почивка, молеше за почивка, да предприеме пътуване първо до апартамента й в Трейд Уиндз, където бе взела душ и се бе преоблякла, после до Блейк Пиър, където намери последната лодка преди бурята и после бе пресякла пристанището Виктория, сред ветровете, които като че ли искаха да я отнесат в морето. Да, беше замаяна, но сега чувстваше и друга, чудна слабост заради Сам. Сърцето на Мейлийн искаше да отплува към него, но тялото й, което бе твърде напрягано, просто заплашваше да се срути.

— Малко съм уморена — призна тя. — Снощи спах много, но въпреки това…

— Даде доста кръв — Сам нежно раздели на път черното було от коприна, което скриваше лицето й. — Защо не поспиш?

— Мисля, че трябва да поспя.

— Добре. Сега ще ти приготвя легло.

Това, което Сам приготви за Мейлийн по-скоро приличаше на гнездо, отколкото на легло. Един дебел и уютен куп от чаршафи, одеяла и възглавници. Когато гнездото беше готово, Сам се върна при нея и се присегна към бледите й ръце. Мейлийн залитна изправяйки се, но силната му и нежна ръка я подкрепи.

— Благодаря. Все още съм замаяна.

— Сънят ще помогне.

Сам искаше да я сложи вътре в леглото и Мейлийн не възрази. Когато се сви в разкошното гнездо и той я попита дали желае да чуе приказка за лека нощ, устните й отговориха с нежна, замечтана усмивка.

— Имало едно време една красива принцеса. Очите й били с цвят на нефрит, била много красива… цялата. И все пак… — Неговата изтощена принцеса вече спеше, но Сам — целувайки нежно бледото й слепоочие, продължаваше да шепти: — И все пак, тя не разбирала колко е красива… и колко много била обичана.

 

 

Насилието вътре в Пийк Касъл започна точно, когато тъмнината падна над Хонконг. Не продължи повече от час, но бе много по-унищожително, както никога преди това. Този път нямаше никакви претенции за страст, само брутално наказание. И когато свърши, Ийв отчаяно се бореше да запази съзнание, да не допусне да загуби самообладание.

Дали Джефри бе удрял главата й в мраморното стълбище, чудеше се тя, когато мислите й плуваха в сивата мъгла. Може би. Или в синините по тялото й се бе събрала толкова много кръв, че не отиваше достатъчно до мозъка й. Възможно бе да има и по-голямо нараняване. Може би сърцето й бе раздробено, разбрало отдавна истината, към която сега я водеха неясните й мисли — Джефри щеше да я убие.

Тази нощ. Скоро.

Ийв беше в голямата стая, гола и наранена. Само преди момент, Джефри я бе оставил, без да каже и една дума. Но той бе някъде в замъка и щеше да се върне.

Ийв се закле, че преди той да се върне, тя щеше да избяга. „Някак си ще се кача по мраморното стълбище и после след още две стъпала, съм навън. Няма значение, че съм гола.“ Нищо нямаше значение. Само да можеше да стигне до Тайлър.

Тогава тя започна своето бягство, насиненото и премазано тяло се движеше отчаяно към обещанието на Тайлър. Искаше й се треперещите й крака да можеха да се движат по-бързо.

Но смехът на Джефри се чуваше все по-близко, ставаше все по-грозен и точно когато Ийв стигна до фоайето, той хвана китката на ръката й и я завъртя към него.

— Не може да отидеш никъде, Ийв — Сър Джефри Лойд-Аштън се усмихваше, гласът му бе ужасяващо спокоен. — Очакваме компания. Ето, донесох ти нещо да облечеш. Не че толкова трябва…

— Какво искаш да кажеш?

Джефри се наслаждаваше на ужаса, изписан върху красивото й лице.

— Защо не дойдеш да изслушаме телефонния разговор, който току-що проведох. Запис е, разбира се, както се записват всички входящи и изходящи разговори в замъка.

Когато очите на Ийв се разшириха от нарастващата тревога и уплаха, Джефри добави:

— Ти не знаеше това, нали, Ийв… или би трябвало да те нарека Ивенджълийн!

Джефри я стисна за ръката, притискайки нежната й плът към костите, но Ийв бе обзета от страх и любов. Тя се изтръгна изненадвайки го, възхищавайки го. Той й разреши да направи три ценни крачки към свободата, преди да я сграбчи отново.

— Нека да послушаме разговора, принцесо.

 

 

В стаята, скрита зад библиотеката в кабинета му, Джефри прекара пет минути, забавлявайки Ийв с чудесата на системата за наблюдение и подслушване, преди да продължи да я измъчва със записа, който бе направил.

— Ало — поздрави любимия глас, изпълнен с любов, защото само Ийв знаеше необявения номер на апартамента на Робинсън Роуд.

— Здравей, Тайлър — произнесе омразният глас. — Обажда се Джефри… Представям си, че си изненадан как съм се добрал до този номер. Разбира се, че Ийв ми го даде. Всъщност, обаждам се заради Ийв. Тя ми разказа всичко, Тайлър, и ако кажа, че съм недоволен, ще бъде недооценяване. Ийв беше доста ясна, че нямам друг избор, освен да приема положението, колкото е възможно по-елегантно. — До тук гласът на Джефри бе внимателен, но когато продължи, стана много по-студен: — Откровено казано, стари приятелю, достатъчно съм ядосан, така че искам Ийв да напусне замъка тази вечер, вместо в понеделник. Сега си опакова багажа и двамата ще ти бъдем благодарни, ако можеш да дойдеш, за да я вземеш. Вятърът е вече доста силен тук, горе, но ти си професионалист в бързото каране, по-бързо и от вятъра, нали Тайлър?

— Мога ли да говоря с…

Лентата продължаваше да се върти, но не се чуваха повече думи, а само съскащ звук. След миг Джефри натисна бутона, който едновременно задействаше пренавиването и изтриването на лентата.

Вдигайки вежди към съсипаната си и все още гола съпруга, той запита:

— Аз бих нарекъл това благосклонен фън шуи, а ти? Телефонът прекъсна точно в момента, когато Тайлър поиска да говори с теб. Какво мислиш, Ийв? Не че има някакво значение. Сигурен съм, че нашият герой ще пристигне всеки момент, а ти?

— Какво смяташ да правиш, Джефри?

Той отговори с усмивка. Очите му блестяха застрашително в очакването, което тя познаваше толкова добре — нетърпението на нападателя да погълне жертвата си.

— Ще видиш. Ще бъде чудесно, Ийв. Двамата с твоя любовник ще получите всичко, което заслужавате. — Усмивката на Джефри изчезна и очите му застрашително погледнаха към прозрачния халат, който тя все още стискаше в ръцете си. Халатът беше предизвикателен, точно като за любовник. През прозрачната коприна можеше да се види всяка подробност на голото тяло и тази нощ, любовникът на Ийв щеше да види огромните синини, които украсяваха снежнобялата кожа. — А сега се облечи.

 

 

— Здравей, скъпа моя любов.

— Джеймс — прошепна Алисън.

В продължение на двадесет и четири часа техният разговор съдържаше само тези думи. Клепачите на Алисън трепваха и се отваряха и тя виждаше любящата му усмивка и после, усмихвайки му се леко, отново се връщаше в съня, който бе толкова необходим за изцелението на тялото й. Но преди два часа, точно преди да заспи отново, Алисън бе прошепнала една дума, която накара сърцето му почти да спре.

— Предпазният колан — промълви тя, точно когато се унасяше, усмихвайки се, както всеки път, като че ли за нея думата предизвикваше спомен за обич, а не на ужас.

За Джеймс обаче, предпазен колан означаваше смърт. От момента на експлозията бе станало ясно, че в Ягуара е имало бомба. Полицията не се затрудни в потвърждението си, дори нещо повече, установи, че детонаторът е бил свързан с предпазния колан, програмиран така, че да изпрати смъртоносния импулс към бомбата двадесет секунди след като коланът бъде закопчан. Това бе единственият сигурен начин, бяха заключили те, че ще бъде убита набелязаната жертва, а не момчето от хотела.

Два часа Джеймс нетърпеливо бе чакал Алисън да се събуди и сега тя се бе събудила, но клепачите й отново се затваряха.

— Алисън?

С усилие и любов тя отвори очи.

— Имаш ли сили за няколко въпроса?

— Ще се опитам.

— Добре. Въпросите може да ти изглеждат твърде очевидни, твърде лесни, но лекарите искат да проверя паметта ти. Нека да видим, спомняш ли си защо беше в Ягуара?

— Разбира се, че си спомням — отговори тя нежно. — Ти поиска да те закарам до Абърдийн… за вечеря в един от плаващите ресторанти… така, както обеща през юни.

При думите й, в ръцете му, носещи смърт, нахлу неспокойна сила, сърцето му започна да изпомпва чиста ярост. Но пред Алисън, Джеймс се усмихваше. Смъртоносните му пръсти бяха невероятно нежни, когато докосваха любимото лице и с много усилия и любов той успяваше да прикрие проблясването на смъртоносните мисли в сребристите си очи.

— Аз ли ти се обадих, за да договоря всичко това?

— Не — Алисън леко се намръщи, търсейки из замъглената си памет. После се усмихна: — Обади се Алекс.

— Кой е Алекс?

Джеймс си помисли, че тя няма да отговори, независимо от отчаяните й усилия, мощният магнит на съня, щеше да победи. Но тогава, тя проговори:

— Помощникът на госпожа Леонг.

— Много добре — каза тихо той. — Сега, само още един въпрос. Напомни ли ти Алекс специално да закопчаеш предпазния колан?

Когато Алисън кимна, клепачите й се затвориха и закриха красивите изумрудени очи. Преди да си тръгне, Джеймс целуна устните й и прошепна:

— Спи спокойно, моя любов.

„И докато ти спиш, моя обич, аз ще открия човека, който ти причини всичко това, за да го накажа.“

 

 

Осем души бяха присъствали, когато Джеймс даде обещание на Алисън за вечеря в Абърдийн през декември. Дори преди още да бе напуснал стаята й, Джеймс намали на двама списъка на тези, които биха могли да направят нещо на колата — Джефри и Тайлър.

Беше доста вероятно да е Тайлър. Бившият състезател бе механик специалист и едва вчера пред Джеймс бе възникнала възможността той нарочно да бе доставил некачествени материали за „Джейд Палас“. Но Джеймс никога не бе повярвал напълно, че Тайлър е отговорен за саботажа на хотела и когато излезе от болницата на улицата, Тайлър вече не беше в краткия списък на заподозрените.

Джефри бе чудовището. Дори вятърът като че ли навяваше името му. И със злобните си напъни, той напомняше и една друга мисъл — Джефри бе не само нов, а и стар враг.

Това, което нашепваха студените ветрове, Гуенет бе знаела отдавна.

— Не го харесвам, Джеймс — беше признала тя по време на посещението им по Коледа.

— Наистина ли? Защо? Ийв ли ти каза нещо?

— Не. Но мисля, че не е щастлива с него. Надявам се да бъркам, Джеймс. Джефри изглежда толкова чаровен и може би аз просто съм твърде откровена, но…

Но Гуенет Дрейк не бе сбъркала по отношение на сър Джефри Лойд-Аштън.