Катрин Стоун
Луна от перли (27)

Двадесет и шеста глава

„Джейд Палас“

6 декември, 1993

Всички на „Джейд Палас“ работиха цялата нощ, за да свалят обвивката от бамбук и мрежа. Когато първите бледожълтеникави лъчи на зимната зора се протегнаха над пристанището Виктория, той се появи, напълно открит, един блестящ скъпоценен камък, облян в мека светлина.

В този понеделник, времето спря. Финансистите в Центъра оставиха недовършени сделките си за милиарди долари, за да се присъединят към безделниците по вълнолома Блейк. Някои по-свободни, се качваха на ферибота „Стар“ до Колун, за да погледнат по-отблизо. Новината бързо пропътува по цялата територия. Въпреки че хотелът щеше да си стои там винаги, всеки искаше сега да види това забележително творение на изкуството.

Оживеното пристанище бе по-пренатоварено от когато и да било. Всички биваха омагьосвани от илюзията в нефрит и алабастър, отразяваща се в крайбрежните води.

Находчиви фотографи непрекъснато заснемаха пощенски картички на новопоявилата се заслепяваща сграда на брега. Налудничавият интерес нарастваше с всеки изминал ден. Прииждаха нови посетители, а онези, които вече го бяха видели, идваха повторно. Желанието да му се любуват се превръщаше във всекидневен ритуал. Хонконг имаше нов храм — блестяща светиня — подхождащ на неговото великолепие, на неговия кураж, неговата душа. Изглеждаше невъзможно този искрящ блясък някога да помръкне.

В четвъртък сутринта времето рязко се промени. До настъпването на полумрака в четвъртък привечер, „Джейд Палас“ бе най-омразното нещо.

 

 

Мечтата започна да загива. Същия ден около два часа следобед Джеймс проведе един телефонен разговор, последван незабавно от факсови копия. В два и двадесет той нареди на госпожа Леонг да му уреди среща в кабинета за три и тридесет.

— Ако някой от тях не може да бъде открит за толкова кратко време?

— Такава вероятност не съществува. И двамата трябва да бъдат тук. Ако има проблеми, обади ми се.

Сам леко настръхна от съобщението, което прозвуча като заповед, въпреки че бе предадено чрез учтивия глас на госпожа Леонг. Той току-що си тръгваше за последен път от строителната площадка, след като успешно бе приключил работата си.

Тайлър обаче настръхна много повече. Беше в апартамента, където чакаше Ийв.

— Госпожа Леонг каза, че трябва да бъдете там — съобщи секретарката му.

— Каза ли защо?

— Не, нямаше дори и намек.

Лицето му потъмня, когато постави слушалката. Ийв непрекъснато имаше някакви ангажименти, обеди и чайове, които Джефри й планираше. През септември и октомври, заедно бяха правили радостни планове за новия живот, кога щяха да се оженят, децата, които щяха да имат. Но през последния месец Ийв бе обсебена от идеята за самото бягство, като че ли някакво шесто чувство я предупреждаваше за някаква скрита, фатална пукнатина в старателно обмислените й планове. Неизказаният, но очевиден страх на Ийв, че нещо ще им попречи да отплуват към своята мечта, нямаше нищо общо с операцията на Лили. Самата тя, както и Лили, вярваха, че ако е там и обещанието бъде спазено, всичко ще е наред. Ако всичко минеше добре, в понеделник вечерта Лили трябваше да е вън от опасност и те биха могли веднага да напуснат Хонконг. Ийв бе толкова изкушена от това предложение, че предпочете да изчакат. Тя щеше да остави бележка на Джефри — едно учтиво съобщение, че е заминала за Англия и че адвокатите й ще се свържат с него за развода. Не искаше нищо друго от него, освен свободата си. Моменти преди да отплават, щеше да се обади на Джулиана. Тя щеше да откаже всички ангажименти, които Джефри й бе уредил за този ден, а следващия понеделник щеше да уведоми директора на доброволците в болницата, както и родителите на Лили. Щеше да им съобщи, че поради неочаквани лични причини, лейди Лойд-Аштън е трябвало да се върне в Лондон за неопределено време.

Всичко бе планирано внимателно. Когато Джефри узнаеше липсата й тя вече щеше да бъде далече. Но все пак Ийв се тревожеше. Изпитваше паника, заради паспорта си или по-скоро заради липсата му.

— Ти не си престъпничка, Ийв. Няма да има никакъв проблем — обясняваше й с обич Тайлър.

Тайлър често нежно се опитваше да убеди Ийв да се премести при него, докато напуснат Хонконг. Но днес бе решил да издаде любовна заповед. Щяха да имат един час на разположение. През този час Тайлър щеше да й каже, че ще напуснат Хонконг в понеделник вечерта, веднага след като Лили се събуди и Ийв й каже думите, предназначени за нейната малка приятелка.

Сега Джеймс свикваше тази загадъчна среща… и Тайлър реши да му се обади.

— Госпожо Леонг, обажда се Тайлър Ван. Трябва да говоря с него.

— Един момент, моля.

Безизразният глас, който поздрави Тайлър секунди по-късно, красноречиво подсказваше сериозността на предложената среща. Въпреки това със съответно уважение, Тайлър каза:

— Три и половина не ми е удобно, Джеймс.

— Направи го удобно.

На студената заповед Тайлър отговори също така студено:

— За какво става въпрос?

— Ако наистина не знаеш за какво става въпрос, тогава е още по-добре да бъдеш тук!

 

 

— Здравей, любов моя — поздрави Тайлър само момент по-късно.

Ийв забеляза обичта и… тревогата му.

— Какво има, Тайлър?

— Джеймс иска да ме види след половин час. Не знам причината, но се страхувам, че трябва да отида. Искам обаче най-напред да ти кажа нещо. — Тайлър взе тънките й, студени ръце в своите силни и топли, гледайки с обич загрижените й очи и допълни: — Искам да напуснем Хонконг веднага след като Лили излезе от операционната и ти успееш да говориш с нея.

— Ще отплуваме през нощта?

— Да. — Тайлър разсъждаваше с тих възторг: — Ще следваме луната и звездите. Ще ги оставим да ни поведат към нашата мечта.

— Ивенджълийн?

— Да. — Чу се шепот, изпълнен със светла радост. — Ще напуснем Хонконг този понеделник през нощта.

 

 

Съвсем импулсивно Мейлийн се отправи от своята стая към кабинета на Джеймс, а това значеше, че трябва бързо да вземе решение. Реши, че ще поиска Джеймс да вечеря с нея. Ще отидат на „Верандата“, където веднага щяха да ги познаят — собственикът и архитектката на новата светиня на Хонконг. Заради многобройните погледи, отправени към тях, Джеймс щеше да бъде принуден да води разговора усмихнат, дори когато тя внимателно насочеше разговора към Алисън. Преди седмица, Алисън притеснено бе споделила с нея чувствата си към Джеймс. Мейлийн бе слушала сестра си да описва великолепните вечери, през които бе вечеряла с Джеймс на светлината на свещите, тя осъзна, че и Джеймс бе дълбоко свързан с Алисън. Мейлийн беше свидетел на неговото щастие през цялото лято, както и на вечно мрачните му терзания. Алисън бе поверила смелата тайна на сърцето си на Мейлийн и тя нямаше да направи нищо, с което да я издаде. Щеше да подхване внимателно и като че ли съвсем случайно разговор за Алисън. Може би съвсем невинно щеше да запита Джеймс, кога щеше да изпълни обещанието, дадено в Пийк Касъл на Алисън, че е съгласен тя да го заведе на вечеря в някой от плуващите ресторанти в Абърдийн. Споменът за обещанието, дадено от Джеймс на Алисън, предизвика собствените й спомени за тази вечер. Сам я бе спасил от неудобство два пъти, като че ли знаеше нещо за нейните тайни, за притесненията, срама й, за нея самата.

„Но, всичко беше едно умело прелъстяване! — напомни си Мейлийн. — Просто една илюзия, която временно забавляваше Сам, докато започне да гради следващата.“

Мейлийн не бе виждала Сам дори и през четирите дни, когато Хонконг празнуваше своя триумф. Според Джеймс, Сам щеше скоро да си замине и не планираше да се връща за официалното откриване. Може би, когато той си заминеше, сърцето й щеше да престане с глупавите си мечти, със спомените си, като че ли както за Сам, така и за нея, бе имало нещо повече, освен разочарования.

Точно в този момент, когато Мейлийн си мислеше за мечтите на сърцето си, влизайки в приемната пред кабинета на Джеймс, тя се изправи лице в лице със самия каубой.

— О!

— Здравей, Мейлийн — поздрави тихо Сам.

— Здравей — промърмори тя. После, когато осъзна, че Сам не се изненада от присъствието й, а и Тайлър бе там, тя попита:

— Какво има?

— Не знаем повече от теб, Мейлийн — отговори Тайлър. — Беше ни заповядано да се явим.

— Заповядано? — повтори Мейлийн точно когато вратата зад нея се отвори.

Тя се обърна и видя едно каменно изражение — очите, лицето, слабото му и изискано тяло — всичко излъчваше студ, бяха непроницаеми и неиздаващи се като камък.

— Джеймс? — промълви тихо тя. — Какво се е случило?

Само за секунда, стоманеното сребро на очите му леко омекна — само за нея. Мейлийн бе невинна жертва. Той възнамеряваше да й съобщи унищожителната новина след срещата си с Тайлър и Сам. Джеймс осъзнаваше, че това не би било справедливо. Тя заслужаваше да чуе всичко от източника.

— Защо не влезеш и ти, Мейлийн?

 

 

— Имаме проблем — започна Джеймс. Гласът му бе спокоен и както винаги се владееше. — Преди час и половина ми се обади комисарят по строителството. Каза, че е получил писма, оспорващи качеството на материалите, използвани при строителството на „Джейд Палас“.

— Какви материали? — попита Тайлър.

— Бетонът, стоманата, стъклата.

— Това стига, нали? — подхвърли с насмешка Сам. — Значи сме се постарали проклетата сграда да хвръкне при първия силен вятър, така ли? О, да не забравяме зелените стъкла, които ще се разпилеят по целия Колун. Позволи ми да изкажа едно предположение. Писмата са анонимни, нали?

— Всъщност не са, въпреки че в този момент, никой не пожела да ми ги съобщи. И двамата автори са били интервюирани и са отстоявали казаното. Не се познават, а и като че ли нямат никаква обща връзка. Никой от тях няма криминално минало. Единият е работник при нас, а другият в доковете на Гранд При.

— Значи ние с Тайлър сме престъпници? — Сам зададе собствения си въпрос с отвращение, не вярвайки на думите си. — Дори нещо повече, може би, защото специално помолих „Гранд При“ да достави всичките материали за хотела?

— Наистина ли искаш да кажеш това, Джеймс? — гласът на Тайлър бе тих, студен и гневен. — Всъщност, искаш да кажеш, че ние със Сам сме заговорници и измамници и че съм те накарал да платиш за най-висококачествени материали, но вместо тях, съм ти доставил боклуци? Но защо? За няколко милиона долара?

— За малко повече.

— С каква цел? Алчност, ли?

— Мотив, стар като света.

— Не можеш да повярваш на това, Джеймс.

Само мускулите на здраво стиснатите челюсти потрепваха на каменното лице на Джеймс, но както леденостудените му очи, така и гласът му не се промениха.

— Едва ли има значение на какво вярвам — отговори той с равен глас. — Но поради нещастията, станали в Хонконг заради строителни измами, комисията по строителството не може да направи нищо друго, освен да спре всякаква по-нататъшна работа. Били са уведомени за едно и също нещо от два отделни, независими един от друг източника, че основите на „Джейд Палас“ не са по-устойчиви от плаващи пясъци.

— Плаващи пясъци? — отекна гласът на Сам. Тонът му бе свиреп, но и свирепо овладян. — Някой говорил ли е с Чанг Пенг? Защото ние с Тайлър сме чужденци, могат да ни заподозря в измама, но Пенг е местен човек. Неговата посветеност към хората на Хонконг не подлежи на съмнение. Попитай него, Джеймс. Ще ти каже, че сме построили „Джейд Палас“ така, че да пребъде за вечни времена.

— Питали са го. Отговорил е, че не е бил там, когато са се изливали основите. — Джеймс говореше със Сам, но с крайчеца на окото си, видя реакцията на Мейлийн.

— Какво, Мейлийн?

— Пенг не беше там — потвърди тя тихо, поглеждайки към Сам, защото някак си той я бе принудил да го погледне. — Беше болен.

— И аз му казах да си върви в къщи — допълни Сам със заплашително спокоен глас. — Уверих го, че мога да се справя с изливането на бетона. — После замълча, позволявайки на тъмносините си очи да напомнят на Мейлийн какво се бе случило по-късно този ден — каубойските ботуши, които й бе подарил, неговата многостранна изповед за онова, колко много имаше нужда от нея; нежното му уверение, че ако тя желаеше, можеше да бъде неговото момиче каубой. Когато се увери, че Мейлийн си бе спомнила всички интимни обещания през този летен ден, той я попита тихо:

— Вярваш ли, че съм го отровил, Джейд?

„Вярваш ли, че аз съвсем съзнателно разруших твоята необикновена мечта?“

„Не, разбира се, че е вярвам! — извика сърцето на Мейлийн.“

Но тя само сви рамене, за да намери кураж и накара този мъж, който само я бе поиграл с нея да осъзнае истината за нейната любов. В нефритенозелените й очи имаше тъмни сенки на несигурност и за Сам тези сенки бяха толкова осъдителни, колкото би била и недвусмислената й вяра в неговата вина.

В този момент, единственото нещо, което Сам Коултър желаеше, бе да изчезне от тази проклета страна и точно това щеше да направи, колкото е възможно по-скоро, но изражението му с нищо не показваше тази ранимост. Очите му бавно, прелъстително и подигравателно оглеждаха Мейлийн и когато нейната уязвимост — тази най-необикновена от всички илюзии — му напомни за глупавите му желания, той бавно отстрани погледа си от нея.

— И сега, Джеймс? — попита той.

— Какво предлагаш?

— Нещо друго, освен тайфун ли? Мисля, че би трябвало да се отсече част от сградата — която и да е — и добре да се огледа. Качеството е еднакво навсякъде.

— Ще направя такова предложение на комисията по строителството — каза Джеймс. — Но може би ще мине време, докато това стане. В момента никак не са заинтересовани от моите идеи. Презумпцията е, че ние тримата сме били в заговор, за да измамим банката, да не говорим за хората на Хонконг.

— Значи, всички сме в общия кюп?

— Така изглежда.