Катрин Стоун
Луна от перли (5)

Четвърта глава

Хотел „Трейд Уиндз“

Централната част, Остров Хонконг

Неделя, 6 юни 1993

— Как се чувстваш отново в Хонконг?

Мейлийн не беше изненадана нито от въпроса, нито от това, че Джеймс Дрейк бе изчакал да й го зададе чак сега. Пищната им вечеря бе приключила. Шампанското от най-висока класа беше повлияло върху болката и съпротивата й. Джеймс искаше правдив отговор. Умореният й и размътен разсъдък се нуждаеше от няколко минути, за да го измисли. Намираха се в трапезарията в апартамента на Джеймс, разположен на тридесет и петия етаж на хотела. Вечерята им бе донесена от „Дьо Морие“, френския ресторант на „Трейд Уиндз“, едно от най-хубавите заведения в Хонконг.

Докато Мейлийн размишляваше върху въпроса на Джеймс, очите й се насочиха към гледката навън. Тази вечер пристанището Виктория представляваше гладко черно огледало, необятна, отразяваща плоскост, в която блещукаха галактики от светлини. Бе поразително красива, но както всичко в Хонконг, чувствата, които пораждаше у нея, бяха тръпчиви.

Преди девет години Мейлийн бе напуснала Хонконг и през двадесет и четирите часа на своето завръщане, се опитваше да намери отговор за причината. Беше невъзможно. Миналото бе изцяло около нея. От офиса си в Дрейк Тауърз виждаше връх Виктория, а от апартамента си на четиридесет и осмия етаж на хотела можеше да наблюдава ферибота „Стар“. От тази височина великолепната гледка бе внушителна, виждаше се дори хотел „Пенинсюла“, където е била зачената.

Първия път, когато отново зърна известния синьо-зелен силует, Мейлийн бе обзета от пристъп на яд и терзания, далеч по-силни от очакваното. Потисна отстъпническите си емоции, като си напомни, че често ще вижда „Пенинсюла“ и то достатъчно отблизо, тъй като само през една пресечка на изток от Сълисбъри Роуд, се намираше строителната площадка на хотел „Джейд Палас“.

„Джейд Палас“… причината, поради която Мейлийн Куан най-сетне се беше върнала в Хонконг. Архитект по специалност, Мейлийн бе започнала работа в „Тичфийлд и Стърлинг“ само няколко седмици преди да пристигне писмото на Джеймс Дрейк. Разбира се „Тичфийлд и Стърлинг“ не беше единствената архитектурна фирма, получила предложението. Запитване от страна на един от световноизвестните предприемачи за изготвяне на проект, бе разпратено до всички най-добри фирми. Както винаги, Джеймс Дрейк знаеше точно как иска да изглежда хотела му в Хонконг. Трябваше да бъде произведение на изкуството, впечатляваща скулптурна работа, която да възвеличава духа на Хонконг, уникалната хармония между Изтока и Запада.

Несъмнено тридесет и осем годишният магнат на недвижимо имущество, щеше да бъде отрупан с проекти. Да се проектира за Джеймс Дрейк бе мечтата на всеки архитект. Той изискваше съвършенство, но именно това, съчетано с непоклатимото му изискване за качество, гарантираше крайния резултат. Всяко едно от зданията на Джеймс Дрейк беше шедьовър на конструкция и стил. Ръководителите на „Тичфийлд и Стърлинг“ насърчиха всеки от своите архитекти да предложи идеите си. Смятаха, че колкото повече са предложенията, толкова по-голяма бе вероятността да се стигне до това, което искаше Джеймс Дрейк. За Мейлийн проектирането на здание, което да символизира Хонконг беше възможност да демонстрира върху хартия онова, което години наред витаеше във въображението й. Разбира се нямаше да бъде това, което иска Джеймс Дрейк, защото бе лишено от хармония. Проектът представляваше отражение на нейните собствени преживявания и опит, едно лично отражение на агонията от това да бъдеш разделен на две и все пак силно да желаеш да си едно цяло.

Така възприемаше Мейлийн Куан Хонконг и „Джейд Палас“. Познаваше противоречията му, но забравяше неговата привлекателност. Не беше в състояние да прозре в проекта своето собствено чувство на възхищение, смелите си опити за мирно съжителстване на двете противоположни части. В резултат на това, когато Джеймс Дрейк я помоли да излети за Хонконг, Мейлийн направо отказа. Реши, че проявения от него интерес към проекта й, в най-добрия случай бе просто любопитство. Освен това, Мейлийн смяташе, че нейният проект за „Джейд Палас“ не би могъл всъщност да бъде построен. В крайна сметка, това бе само илюзия. На пръв поглед сградата щеше да изглежда чисто китайски стил, но изведнъж пред очите на човек щяха да се появят типичните английски черти. А в следващия миг, двата различни архитектурни стила щяха да се слеят в един. Визуалната илюзия бе истинско предизвикателство. Трудно се скицираше и със сигурност бе невъзможно да бъде превърната в извисяваща се конструкция от стъкло, мрамор и стомана.

Но интересът на Джеймс Дрейк към нейния изключителен проект далеч надминаваше елементарното любопитство. Накрая, след много телефонни разговори, й каза, че пристига в Лондон, за да се срещне с нея. Едва когато той бе на път от Кай Так към Хайдроу, Мейлийн научи от свой колега колко тежко е за Джеймс това пътуване. Подобно на едно пътуване до Хонконг за нея.

Преди четири години, само няколко дни преди да се преместят в Хонконг, бременната му съпруга Гуенет бе починала при нещастен случай. Газовата инсталация на къщата им в Уелс бе експлодирала. След като се бе възстановил от обгарянията Джеймс се бе преместил да живее в Хонконг. Буквално бе избягал там. Четири години не се бе връщал в Лондон, докато не бе принуден да го направи заради нея. Виждането й за „Джейд Палас“ бе учудващо близко до неговото собствено.

Тази вечер в Лондон, по време на вечерята в Клеридж, Джеймс Дрейк бе заявил на Мейлийн Куан, че ще построи нейния „Джейд Палас“. И бе добавил, че въпреки очевидното й нежелание да се върне, той се нуждае от нея в Хонконг.

Мейлийн се бе съгласила да замине.

Сега бе тук и Джеймс я питаше как се чувства. Въпреки че вече го бе излъгала, според нея успешно, Мейлийн знаеше, че това беше едно трудно и рисковано начинание.

След като откъсна поглед от бляскавото отражение на пристанището Виктория, тя срещна очите с цвят на стомана и открито заяви:

— Изпитвам едновременно удоволствие и болка.

Джеймс посрещна откровеното признание с лека усмивка и одобрителен поглед. Красивата, надарена със сложен характер жена, която седеше срещу него беше точно като необикновеното здание, което бе проектирала — въплъщение на хармония и противоречия. В един момент тя бе азиатка, в следващия англичанка, една изключителна и възбуждаща смесица и от двете. Мейлийн му бе казала, че баща й е английски благородник, който е починал преди тя да се роди и че нейната майка китайка, от която се е отделила преди години, все още живее в Хонконг. Джеймс бе убеден, че в това, което му бе казала имаше както истина, така и лъжа. Нямаше представа защо Мейлийн беше почувствала нужда да го излъже, но нямаше право да пита. В края на краищата, той я бе излъгал за най-съществената истина в своя живот.

— Удоволствие и болка — повтори той тихо като ехо. — Би ли пояснила?

„Не“ — помисли си Мейлийн, като отмести поглед от застрашително изпитателните очи към елегантната му ръка.

Имаше наистина елегантна, но смъртоносна ръка. В детството му, Хонконг бе внушил на Джеймс интерес към бойните изкуства. Сега притежаваше черен пояс и бе действително способен да извърши бързо, безшумно убийство с голи ръце. Разбира се, никога не би го направил, защото преди всичко Джеймс Дрейк умееше да владее чувствата си. Смъртоносната ръка, обхванала финия кристал, бе като самия човек — елегантно изящество, прикриващо огнена ярост. Мейлийн разбираше неговия гняв и знаеше на какво се дължи. Смъртта на съпругата му бе нелеп нещастен случай. Никой не беше виновен. Независимо от това, черната ярост вътре в него жадуваше отмъщение. И изглежда, че след като убиецът на Гуенет Дрейк нямаше човешки образ, Джеймс обвиняваше себе си, разкъсваше се сам на парчета.

— Мисля, че тази вечер няма да мога да ти кажа повече, Джеймс — отговори тя накрая. — Това е една много дълга история.

— Аз не бързам за никъде.

— Но аз бързам — усмихна се Мейлийн и се изправи. — Очакваш утре рано сутринта да започна работа свежа, нали?

— Знаеш, че е така — усмихна се Джеймс в отговор, като се съгласи лесно, зачитайки желанието й да смени темата за тръпчивите й спомени от Хонконг. Изправяйки се също, той добави: — О, забравих да ти кажа. Намерих фотограф.

— Този, който предложих в Лондон ли?

— Не, друг. Чиста случайност. Миналия месец, когато бях в Сан Франциско, попаднах на книгата, която е направена от него. Във всекидневната има екземпляр за тебе. Можеш да я разгледаш, ако не ти се спи от разликата във времето. Надявам се, ще се съгласиш, че работата й е забележителна.

— Сигурна съм, че е така.

Докато вървяха към всекидневната, Мейлийн бе обзета от внезапна надежда.

„Може би ще мога да направя това. Може би по някое време през следващите седем месеца, ще бъда в състояние да се изправя лице в лице с моите мъчителни и сърдити призраци… и дори да събера кураж да се срещна с майка си. А ако имам нужда от помощ, от сила! Вероятно мога да поговоря с Джеймс, който знае какво е гняв и на когото вече вярвам и мога да се доверя повече, отколкото съм се доверявала някога на който и да е мъж.“

Мейлийн наистина вярваше на Джеймс. В Лондон двамата с него бяха разговаряли откровено в продължение на часове. Бяха говорили тихо и спокойно дори за любовта. Когато Мейлийн бе споделила твърдото си убеждение, че никога няма да се влюби, Джеймс бе отговорил, че и той някога се бе чувствал така. Но тогава срещнал Гуенет и се случило. „Никога няма да се случи отново — бе допълнил той твърдо, — нито пък някога бих поискал това да стане.“

Докато Мейлийн слушаше Джеймс да говори за любовта си към Гуенет разбра, че този човек не би проявил и най-малък интерес към случайни връзки. Повечето красиви жени с раздразнение биха разбрали, че впечатляващо чувственият Джеймс Дрейк няма да ги прелъсти в леглото си.

Но не и Мейлийн. Тя познаваше твърде добре смразяващата истини за себе си, леденината, която се криеше под огнената повърхност на екзотичната й красота. От детството си още знаеше, че за мъжете, тя никога няма да бъде нещо повече от трофей, от уникална награда, желана, изпитана, но не и обичана. Едва когато стана жена Мейлийн научи останалото — колко страшно разочароващ трофей беше тя. Нито един мъж не бе пожелал Мейлийн Куан за повече от една нощ и никой нямаше да я пожелае. Прекрасното й лице и съблазнително тяло даваха горещи обещания за буйна страст и разточително удоволствие. Но любовниците й почти веднага откриваха, че предизвикващата външност бе просто фасада. Изключителната красавица с мраморно лице отвътре беше леден къс, непохватна, неуверена и неспособна.

Джеймс Дрейк никога нямаше да научи тези разочароващи истини за нея. Затова Мейлийн се чувстваше благодарна и необичайно сигурна. Това я караше да му се довери още повече.

Точно когато стигнаха до всекидневната той й подаде „Лоун Стар Серенейд“. На Мейлийн й трябваше малко време, за да разбере какво държи в ръцете си и още секунда, за да се съвземе от смайващия удар. Мейлийн Куан бе свикнала да получава емоционални удари, които идваха от изневиделица. Беше станала добра актриса. Усмихваше се, когато сърцето й се късаше, смееше се, когато й се искаше да плаче. Сега Мейлийн не можеше да се усмихне, нито дори да вдигне очи към човека, който може би бе оправдал доверието й.

Погледът й се прикова върху корицата на книгата и името на фотографа — Алисън Париш Хуайтейкър. Безсилна да възпре собствените си ръце, тя усети, че я обръща към цветната снимка на задната корица.

Мейлийн бе видяла снимка на баща си в деня, в който бе разкрила всичките лъжи, но никога досега не бе виждала сестра си…

Тя бе като златна! Медено русата й коса блестеше. Лицето й също сияеше, озарено от вътрешната топлина на обичта. Малката сестра на пленително красивата Мейлийн Куан не бе нито страстна, нито сексапилна, но у нея имаше някаква безопасна привлекателност, примамваща невинност с широко отворени очи.

Алисън Париш Хуайтейкър беше наследницата, обичаната и уважавана принцеса, но вместо диадема, слънчевите очила блестяха като корона върху златистата й коса. На шията й с цвят на слонова кост вместо диаманти безгрижно се поклащаха светломера и фотоапарата й. Безспорно скулите й бяха аристократични, носът нежен, а устните й обещаващи и сочни, леко извити в приветлива усмивка. Ами очите на Алисън? И тя ли като Мейлийн, притежаваше неоспоримото наследствено доказателство за цвета на очите на техния зеленоок баща? Да — с изключение на това, че очите на незаконородената дъщеря — детето, което Гарет Хуайтейкър не бе искал — бяха най-тъмния нюанс на нефрита, забулени в сенки и изпълнени с мъчителни тайни, докато русата дъщеря гледаше света през зелено, което бе свежо и чисто. Като превъзходни скъпоценни камъни, чиято стойност бе безспорна, впечатляващите очи на обичната дъщеря бяха открити, безстрашни и блестяха от мечти.

— Мейлийн?

Гласът на Джеймс бе тих, но разтърси тишината като гръм. Преди да вдигне поглед към него Мейлийн постави книгата на масичката от кристал и тиково дърво. Отдръпна се бързо, като че ли пипаше в огъня и си беше опарила безмилостно пръстите. След това погледна човека срещу себе си. Питаше се дали в края на краищата Джеймс не я бе предал, толкова скоро и с такава жестокост. Мейлийн не се съмняваше, че Джеймс Дрейк би могъл да бъде жесток. Трябваше да позволи само на една малка част от гнева, който живееше в него да излезе на повърхността.

Колко добре Мейлийн познаваше жестокостта, родена от гнева. През онова ужасно време между разкриването на истината и деня, преди девет години, когато напусна Хонконг, тя бе допуснала жестокостта да излезе на повърхността. В началото обидните й думи излизаха сами и без предупреждение. Те просто се изливаха от нараненото й сърце в буйна река от болка. В началото неспособността й да се владее бе разбираема. В края на краищата, беше само на тринадесет години и целият й свят бе разтърсен. Толкова много я болеше. Но имаше други случаи — твърде много, когато можеше да прощава. Мейлийн би могла да преглътне грубите думи дълбоко в себе си, би могла да задържи виковете от болка за себе си. Но не го правеше. Вместо това и съвсем нарочно, се бе нахвърляла върху майка си, която обичаше.

През първите тринадесет години от живота си младото сърце на Мейлийн бе изпълнено от най-нежна и щедра обич. Но познаваше жестокостта. Отдавна бе нейна жертва, прицел на безкрайните подхвърляния на съучениците си. Не можеше да си представи, че тя би могла да нарани някого преднамерено. Но дойде денят, в който нейният свят се промени завинаги и с него се появи жестокостта — жива и избуяваща в нея. Мейлийн отчаяно искаше да повярва, че е била обладана от зъл дух. Изглеждаше логично такъв зловещ фантом да избере за свое убежище и дом едно младо сърце, невинно и виещо от болка.

От момента на пристигането си в Лондон, тя си наложи сурова дисциплина във всички аспекти от живота. Обличаше се безупречно, по последна мода, носеше дългата си черна коса плътно прибрана, нито един косъм не оставаше не на място. Предизвикателното й тяло бе стройно и стегнато. В работата си бе точна, добросъвестна и безпогрешна.

А чувствата? Какво се случи в Лондон, когато вътрешната й болка стана твърде силна, за да се търпи? Таеше болката дълбоко в себе си. А жестокостта? Потискаше и нея, насочваше я само навътре… където й бе мястото. Стараейки се да бъде съвършена през изминалите девет години Мейлийн бе водила напълно сдържан живот. Разбира се никой не беше следил безупречното й поведение. Никой не се интересуваше от нея. И все пак, може би покаянието й е имало някаква цел — скрита, доскоро и от самата нея. През изминалите няколко седмици докато се приготвяше да се върне в Хонконг една опасна и радостна мисъл бе започнала да я спохожда. Може би по някакъв начин, щеше да събере кураж да се срещне отново с Джулиана, да помоли обичната си майка да й прости непростимото. И ако някога този ден дойдеше, щеше смело да увери Джулиана. „Аз съм по-добра сега, майко. Моят яд и моят гняв са под контрол.“ Но дали е така?

„Владея се — казваше си тя. — Трябва да се владея.“

Вдигна поглед към човека, който носеше своя черен колан за дисциплина и самоконтрол. Знаеше, че Джеймс бе способен да превърне сивите си очи в твърд и непроницаем гранит, но това, което излъчваха сега, бе загриженост за нея. Това бе всичко. Нямаше ни най-малка следа от подлост. Джеймс й бе казал истината. Беше попаднал на книгата случайно. Решението му да избере Алисън Париш Хуайтейкър за фотограф на „Джейд Палас“ беше само едно невероятно съвпадение — съдбата…

„Махни тази случайност от мен, Джеймс! Вдигни смъртоносните си, елегантни ръце и я удуши до смърт!“

— Мейлийн? — тихият въпрос заприлича на заповед. — Кажи ми какво има?

Талантливата актриса успя да накара очите си да просветнат и тя попита:

— Тази Алисън Хуайтейкър е американка, нали?

— Да. — Като я наблюдаваше много внимателно, Джеймс добави: — И както разбра от заглавието на книгата е от Тексас.

— Наистина ли нямаше един английски или китайски фотограф, който да направи снимки за Хонконг?

— Тя е най-добрата за това, което искам. Точно като теб. Точно като Сам Коултър.

Двамата с Джеймс не бяха на едно мнение относно избора на Сам Коултър да построи хотела. Накрая Мейлийн бе принудена да признае, че Джеймс е прав. Човекът, който беше построил „Льо Бижу“ наистина беше най-добрият избор за „Джейд Палас“. Двата хотела бяха архитектурни мечти, които можеха да изчезнат с пукването на зората, ако не се изградяха с педантична грижа. Фактът, че трябваше да разчита на човек от Тексас, за да направи своята необикновена мечта реалност, не ощастливи Мейлийн, но го прие. Дори бе обещала на Джеймс, че до три дни, след като се запознае с тексасеца, ще се държи невероятно мило с него.

А когато срещне малката си сестра? Когато се изправи лице в лице с дъщерята, която беше обичана, а не изоставена?

Въпросът я изпълни с толкова страх, че едва промълви:

— Моля те, намери друг фотограф, Джеймс!

— Но, Мейлийн, защо? — попита той спокойно, заинтригуван и озадачен от смущението в красивите й нефритенозелени очи.

— Ти знаеш защо! „Джейд Палас“ е символ на Хонконг, помниш ли? Колкото е възможно всеки ангажиран би трябвало да бъде или англичанин или китаец.

— С малки изключения, е така.

— Нито Сам Коултър, нито Тайлър Ван са такива.

— Сам Коултър и Тайлър Ван са работили заедно на „Льо Бижу“ — отвърна Джеймс търпеливо, поднасяйки й добре известни факти. — Признавам си, че винаги преди разчитах на търговски фирми на собственици от Хонконг. Но както знаеш „Гранд При“ беше мой доставчик за „Льо Бижу“ и той специално помоли Тайлър да бъде включен. Това е добре за „Джейд Палас“, Мейлийн. Тайлър Ван се ползва с безупречна репутация за своевременни доставки на висококачествени материали. Има нещо друго, което не знаеш — нещо, което не съм ти казал.

— Това, че е бил автомобилен състезател ли? Зная за това, Джеймс, но смятам, че склонността да рискуваш живота си като караш кола възможно най-бързо не е най-впечатляващата препоръка.

— Това, което не знаеш за Тайлър, Мейлийн, е, че той е дълбоко свързан с Хонконг. След това, което се случи онази нощ на 1989 в Пекин хиляди хора напуснаха страната. Бизнесът замря, туризмът рязко спадна…

— Зная, Джеймс — обади се тихо тя. Беше й известно всичко за страха и хаоса в Хонконг след събитията на площад „Тянанмън“. Тогава беше в Лондон, безпокоеше се за майка си, с която бе прекъснала всякакви контакти преди години. Джулиана Куан бе станала доста известна модистка през ония размирни години. Беше една от щастливките, които можеха да имигрират, ако желаеха. Бизнесът й беше приветстван в редица страни. Но Джулиана винаги се беше клела, че никога няма да напусне Хонконг и не го направи, дори през онова несигурно време след Тянанмън. Джулиана Куан и „Луна от перли“ все още бяха тук, в този малък кът на планетата. — Тайлър не се е присъединил към тълпите, които напускали през лятото на осемдесет и девета.

— Всъщност, това е времето, когато дойде тук. Решил да разшири дейността на „Гран При“ в Хонконг преди събитията и не се отказал, независимо от факта, че тогава това бе много рисковано начинание.

— Вече разбрахме, че е човек на риска и сега, след като уплахата е преминала и Хонконг отново процъфтява, той печели страхотно — Мейлийн знаеше, че прибързаният й отговор не звучеше честно по отношение на Тайлър Ван, че омаловажаваше човека, чиято работа, ако беше поета от някой друг, щеше да бъде изоставена. Но сега нямаше да отстъпи пред Джеймс, особено след като той самият така спокойно бе пренебрегнал притесненията й за Алисън.

— Теб наистина не те интересува моето мнение, нали, Джеймс? Всички твои обещания за сътрудничество бяха чисто риторични, така ли?

Мускулите по скулите на Джеймс трепнаха, но гласът му остана абсолютно спокоен.

— Това е сътрудничество, Мейлийн, но моля те, не забравяй, че аз съм единственият, който плаща сметките. Този факт ми дава пълно право върху проекта, а също и последната дума за всяко решение. Интересувам се много от твоето мнение — каза той тихо. После, дори още по-тихо, допълни: — Но най-вече ме интересува истинската причина, поради която ти толкова упорито възразяваш срещу Алисън Хуайтейкър.

— Казах ти истинската причина. — Тя сви донякъде пораженчески рамене. — Късно е, Джеймс. Наистина съм много уморена. Ще се видим утре сутринта. Благодаря за вечерята.

Беше направила само две крачки към вратата, когато той я спря. Дори не бе усетила движението му, но изведнъж той бе там, стоеше пред нея, ръцете му я държаха за лактите. Докосването на Джеймс Дрейк бе като гласа му — галещо и меко, като кадифе върху стомана. Фините пръсти, които обхващаха плътта й бяха нежни, но я държаха в плен. Бяха топли — сигурно доказателство за гневните огньове, които така внимателно таеше дълбоко в себе си. Джеймс знаеше, че Мейлийн има труден характер, че е решителна и може да се владее. Видя решимост в зеленикавите й очи и нещо друго — изненадващи отблясъци на страх. Не по този начин искаше Джеймс да научи тайните й. Когато разхлаби нежната си и все пак държаща я в плен хватка, той тихо промълви:

— Съжалявам.

— Не, аз съжалявам, Джеймс — прошепна тя, толкова благодарна. — Не съм сигурна какво става с мен.

Джеймс много се съмняваше, че това е вярно. Но като се усмихна, предложи:

— Защо не го отдадеш на дългия полет със самолета?

— И на твърде многото шампанско ли?

— И на удоволствието и болката от завръщането ми в Хонконг.

Мейлийн знаеше, че имаше и четвърта причина. Всеки месец, с изпълването на луната, я обземаше чувство за безнадеждност, което унищожаваше самоконтрола й, объркваше чувствата й и я караше да се усеща по-неуверена и по-несигурна от обикновено.

— Ще бъдем приятели, нали? — попита Джеймс тихо и когато тя кимна в знак на съгласие той продължи: — И сътрудници, нали?

— Какво означава това?

— Това означава, че аз ценя твоето мнение, въпреки че последната дума е моя.

Мейлийн най-сетне се усмихна.

— О, да.

— Означава също, че въпреки моите пари, искам „Джейд Палас“ да бъде наш.

— Благодаря ти.

— Моля. И преди всичко означава, че е нужно да мога да ти вярвам, че поставяш хотела над всякакви лични чувства.

— За професионализъм ли говорим, господин Дрейк?

— Ние наистина сме такива, госпожице Куан.

— Искаш да кажеш, че трябва да бъда мила с всички американци?

Приятното заяждане приключи.

— Това е повече от предложение, Мейлийн — отговори Джеймс сериозно. — Би ли го направила?

Джеймс би трябвало да попита — можеш ли да го направиш, а не би ли го направила, но Мейлийн му отговори утвърдително, защото сега стоеше пред човека, който имаше изненадващо доверие в нея. Всичко беше в рамките на нейните възможности. Беше просто въпрос на избор. Ако поискаше, ако решеше, би могла искрено да бъде благосклонна към Алисън и Сам. Заедно с мечтите се появи и необикновената мисъл — колко ли добре би се чувствала, ако бъде истински освободена от нейния гняв, нейното терзание и страх!