Катрин Стоун
Луна от перли (10)

Девета глава

Обикновено някое от пиколата на „Трейд Уиндз“ имаше задължението да покаже на новата гостенка апартамента й. Но тази вечер, той бе освободен и самият собственик бе поел тези функции за Алисън Хуайтейкър.

— Това е прекрасно — възкликна Алисън, когато Джеймс й показа нейния апартамент и описваше луксозния начин на живот в „Трейд Уиндз“. Искаше й се да използва най-невероятните думи, но мълчаливо отхвърляше всяка, която й идваше на ума като още по-безнадеждно обикновена и наивна. Отчаяна, реши да потърси помощ от красивата, изискана жена, която очевидно се чувстваше свободно с Джеймс. Мейлийн беше останала мълчалива за известно време, тъй като Джеймс бе поел ролята на изискан домакин и сега, когато Алисън погледна към нея, видя, че тя се бе променила изцяло. Мейлийн Куан вече не се чувстваше спокойна. Алисън усети, че е напрегната, загрижена и доста разтревожена.

Алисън искаше да й помогне. Това бе импулс, толкова инстинктивен за нея, както зелените й очи бяха част от нея. Усмихна се на Мейлийн с нежна въпросителна усмивка, на която не получи абсолютно никакъв отговор. Разтревожените зелени очи на Мейлийн не виждаха… въпреки че Алисън усети, че се бяха втренчили право в нея. След кратко объркване, отново насочи вниманието си към Джеймс. Но преди да промърмори още едно бездиханно „чудесно“, пейджърът му звънна за пореден път. Беше приглушен, но настоятелен звук. Въпреки че изражението му не показваше загриженост, когато прочете изписаното съобщение, Алисън почувства внезапното му безпокойство.

Той се извини с любезни думи и без да бърза, потвърждавайки това, което тя бе почувствала, каза:

— Ще трябва да се обадя, но първо искам да ги покажа кабинета и тъмната стаичка.

— Моят кабинет и тъмна стаичка?

Джеймс се усмихна на изненадата й.

— Последвай ме.

Той тръгна към втората спалня на апартамента, безукорно обзаведена стая, където бе наредил да поставят махагоново бюро, два шкафа с по четири чекмеджета за папки, пишеща машина, компютър и факс.

— Шкафовете се заключват и са пожароустойчиви — обясни Джеймс. — Кражбите никога не са били проблем в хотела, но би могла да пазиш дубликати от негативите в сейф на рецепцията за всеки случай.

Алисън не можеше да си представи, че някой ще открадне снимките й, но лицето му очевидно потвърждаваше един забележителен факт. Джеймс Дрейк вярваше, че снимките й от Хонконг щяха да бъдат толкова ценни, колкото и бижутата.

— Банята изглеждаше логично място за тъмната стаичка — продължи Джеймс. — Казаха ми, че е напълно обзаведена и съвременна, но ако има още нещо, от което се нуждаеш, кажи ми. Обзаведе я фотографът, който ще превърне снимките ти в пана за хотела, така че той самият има интерес негативите да бъдат възможно от най-високото качество.

— Благодаря — отговори Алисън и изведнъж се почувства притеснена от доверието му в нейния талант. Наистина бе снимала красиви пейзажи от родния Тексас, които обичаше и те наистина изглеждаха съвършено свързани един с друг в книгата й. Но дали щеше да може да отдаде полагащото се уважение на това екзотично място, което бе толкова омайващо непознато за нея? Дали недостатъците, които лесно се скриваха в снимки обикновен формат, щяха да станат очевидни, когато се увеличаха до размера на пано? Дали няма да разочарова човека, който очевидно очакваше толкова много от нея? Твърде много наистина.

Неочаквано Алисън Париш Хуайтейкър се почувства като абсолютен мошеник. Какво правеше тук? Какво я бе накарало да се впусне в тази грандиозна авантюра? Беше обута в практични тъмносиви лачени обувки с нисък ток, а не в яркочервени пантофи, но може би беше време да се завърти на петите си и заедно с мълчаливата мисъл, че „няма по-добро място от дома“, да се завърне в зеленикаво кремавата си спалня в Далас, към която без съмнение принадлежеше, заобиколена със списания за женитби и булки. Но Алисън не тропна с петите на удобните си обувки, нито пък сърцето й обърна внимание на поговорката. Вместо това, смело посрещна погледа на човека, който очакваше толкова много от нея и когато направи това, биещото й до пръсване сърце подскочи още по-силно, издигайки се до величествени висоти от учудващата истина: „аз принадлежа на това място, това е моят дом“.

Магьосникът не бе илюзия и само цветът на очите му отразяваше дима. Тогава, съвсем неочаквано, огледалото се появи, когато посланието в чувствените му очи като че ли стана идентично отражение на нейното собствено.

„Да, Алисън — казваше й проблясващото сребро. Ти принадлежиш на това място. Това е твоят дом.“

И дори, преди пейджърът на Джеймс да се бе обадил, нарушавайки момента, съзнанието на Алисън вече бе разрушило огледалото. Джеймс принадлежеше на Мейлийн, а не на нея. В този разреден въздух, където се бе потопила, кислородът бе толкова малко, че за момент просто се бе объркала.

— Предполагам, че трябва да се обадя вече — каза Джеймс, изключвайки апарата. — Съжалявам, че няма да мога да остана за чая. Мейлийн ще ти разкаже за хотела това, което аз съм пропуснал. — Той погледна Мейлийн, не за да види потвърждение на желанието й, а за да я помоли за нещо. Само момент, преди да го изрече, мълчаливата власт на замъгления му сребрист поглед принуди блуждаещите нефритенозелени очи на Мейлийн да се отправят към него.

— Ще обясниш ли на Алисън как да стигне до „Тауърз“?

— Да — измърмори Мейлийн. — Разбира се.

— Добре — обърна се Джеймс към Алисън, — ще се видим утре сутринта, Алисън. Приятна почивка.

След това Джеймс си тръгна и Мейлийн и Алисън останаха сами, седнали на канапето в дневната. На масичката пред тях бе поставен традиционният приканващ съд с горещ зелен чай. Мейлийн знаеше, че Джеймс очаква сега тя да бъде любезна домакиня, отпивайки от чая си и бърборейки оживено с Алисън. Но как можеше да бърбори, когато съзнанието й се носеше вихрено от отчайващи мисли? Мейлийн си бе разрешила да повярва, че моментът, когато за пръв път ще зърне сестра си, щеше да бъде най-емоционалният и най-опасният. Ако го преживееше, ако успееше да овладее този момент, тя си бе обещала, че следващите ще бъдат по-леки. Но това не бе така. Сърцето й биеше още по-бързо, подклаждано от отдавнашни страхове, които познаваше твърде добре и от глупави копнежи, които не смееше да изрече. Глупавите копнежи бяха мощни и много смели. Те всъщност я бяха принудили да търси някакви физически доказателства за сестринска връзка с това момиче със златни коси. Сега търсенето й бе достигнало до унищожителен застой, защото отдавнашните й страхове бяха изрекли налагащото се напомняне — не съществуваха никакви връзки от каквото и да е значение между грешната дъщеря номер едно и красивата дъщеря номер две, нито пък Алисън би желала тяхното съществуване.

Спомняйки си за грубото напомняне, Мейлийн успя да се овладее и да погледне Алисън. Когато стори това, тя срещна блестящите яркозелени очи, толкова различни от нейните тъмнозелени, с цвят на нефрит, колкото доброто се различаваше от злото. Блестящи и несигурни.

— Моля те, Мейлийн, не се чувствай задължена да останеш.

„Ето това е. Виждаш ли? Тя не те иска. Иска да си отидеш. И ти трябва да се възползваш от тази идеална възможност, за да си тръгнеш. Ако не направиш това… кой знае какво ще се случи? Кой знае какви жестоки или глупави думи можеш да изречеш?

Просто ще използвам само учтиви думи — казваше си Мейлийн. Учтиви лъжи.“

— Предполагам забеляза колко съм разсеяна. Моля те не го взимай като лична обида, Алисън. Продължавам да си мисля за проблема, който имам с някои от разработките по проекта за фоайето на хотела. Бих искала да остана за чая, ако ти нямаш нищо против.

Алисън се усмихна.

— Разбира се, ще се радвам.

За известно време разговорът им потръгна. Алисън говореше възторжено за преживяванията си при спускането на самолета на Кай Так и блясъка на небостъргачите в Хонконг, за лукса на „Трейд Уиндз“ и колко мило бе от страна на Джеймс да се сети за тъмната стаичка в апартамента й, колко е предвидлив, колко е чудесен всъщност…

Точно тогава, в средата на потока от думи за Джеймс, Алисън се обърка. Страните й почервеняха силно и блестящите й очи погледнаха встрани. Но само за момент. Като че ли бе получила мозъчно сътресение, тя върна погледа си към Мейлийн и тихо допълни:

— Мисля, че не е необходимо да ти казвам колко чудесен е Джеймс.

„Тя си мисли, че ние с Джеймс сме любовници — разбра Мейлийн. — Тя самата очевидно е очарована от него.“

Всяка жена можеше да бъде очарована от Джеймс. Елегантната му чувственост бе достатъчно завладяваща. Нещо повече, вътрешната същност на огъня, независимо колко строго бе контролирана, смазваше с обещания за възбуждаща страст. Но това, което учуди Мейлийн, което направо я удиви, бе самата Алисън. Очевидно тя бе омагьосана от Джеймс, но нито изразът й, нито гласът й, носеха и най-малка следа от завист. Мейлийн разбра също, че Алисън не изпитваше и най-малкото съмнение, че тя и Джеймс бяха в интимни отношения. Като че ли за Алисън фактът, че мъж като Джеймс бе избрал за любовница жена като Мейлийн, бе напълно основателен… като че ли Мейлийн напълно заслужаваше такава любов.

Но Мейлийн Куан не заслужаваше такава любов и тя можеше да го докаже още сега. „Да, Алисън — можеше да се изповяда тя, — зная колко прекрасен е Джеймс. Познавам израза на първичното желание в сребърния оттенък на очите му, когато той разрешава на страстта си да избухне, само пред мен, но познавам и допира на елегантните му ръце, галещи копринената ми кожа.

Какво щеше да стане, ако произнесеше тези думи? Щеше ли Алисън да ги възприеме такива, каквито бяха всъщност — жестоки лъжи на едно недостойно сърце?

Не — реши Мейлийн. Чистите, светлозелени очи на сестра й нямаше да усетят злото. Красивият зелен цвят изглеждаше твърде искрен, за да усети тъмната страна на душата.“

— Ние с Джеймс сме добри приятели, Алисън — проговори най-сетне Мейлийн. — Но не сме любовници.

Алисън се намръщи и после тихо попита:

— Той женен ли е?

— Не.

Когато Мейлийн видя смелите, деликатни проблясъци на надежда да танцуват в очите на Алисън, почувства силно желание за покровителство. Това бе почти забравено чувство, скривано в продължение на петнадесет години и хванало дебела ръжда от безбройните сълзи, пролети вътре в нея. Но през първите тринадесет години от живота й, нежното покровителство бе постоянен спътник на Мейлийн. Всеки ден от младия си живот, бе скривала от обичната си майка истината за нейната собствена тъга. Тя не искаше нещастията да хвърлят сянка върху света на обич, в който живееха с Джулиана, нито пък върху светлата памет на баща й, който щеше да бъде с тях, да ги защитава, ако не беше умрял. Сега дъщерята, която бе истинският обект на тази покровителствена бащина обич, седеше пред нея изпълнена с надежди, уязвима и готова да се доверява и не бе твърде късно Мейлийн да докаже своята собствена жестокост. Само с няколко думи можеше да постави порочния капан за изпълненото с надежди сърце на сестра си и да сложи завинаги край на глупавите си стремежи. „Джеймс наистина те харесва, Алисън. Аз съм негова приятелка, мога да ти го кажа. Трябва само да му предложиш…“

Но Мейлийн не постави никакъв капан. Вместо това сподели със сестра си истината за Джеймс Дрейк. Този разказ не бе предателство спрямо Джеймс. Трагичната смърт на Гуенет Дрейк едва ли бе тайна. Сам знаеше, сър Джефри и лейди Лойд-Аштън също знаеха. Всички в Хонконг, както и в Англия, които бяха чели вестниците или гледали телевизия знаеха как бе загинала.

— Джеймс е бил женен — започна тя тихо. — Преди четири години, бременната му съпруга и нероденият му син загиват от експлозия в крайморската им къща в Уелс. Било е нещастен случай, нещо като повреда в газопровода.

— О, не — прошепна Алисън, когато нежната й вяра бързо бе заменена с тъга. — Джеймс бил ли е там?

— Правел крос по брега, когато чул експлозията. — Мейлийн бе научила подробностите от Джеймс. Това, което допълни, й бе казал един от основните партньори в „Тичфийлд и Стърлинг“. — Въпреки че нямало никаква надежда да спаси Гуенет, когато стигнал до къщата Джеймс се втурнал вътре и едва не умрял след това. — Мейлийн замълча, после предупреди ясно, но внимателно: — Джеймс се е оженил за работата си, Алисън. Не е влюбен в никого, нито иска да бъде, особено сега.

— Заради „Джейд Палас“?

Мейлийн кимна.

— Идеята е на Гуенет. Строи го заради нея, заради обещанието, което й е дал.

После настъпи тишина. В продължение на минути сестрите бяха потънали в своите собствени мисли. Алисън посегна към чая, за да налее по още малко и на двете. Тогава вниманието на Мейлийн бе привлечено от сребърната гривна. Беше я забелязала и по-рано, но си мислеше, че е обикновено бижу. Сега обаче видя червения гравиран надпис.

— Това специална медицинска гривна ли е?

— Да — сви рамене Алисън. — Предполагам, че съм свикнала да бъда между хора, които знаят, че я нося и затова забравям за нея.

— Добре ли си?

Алисън се усмихна.

— Докато не ми се наложи преливане на кръв. Имам остра алергия при кръвопреливане.

— Това е нещо, което може да се установи предварително, нали?

— Да, обикновено, но не и в моя случай. При кръстосаните проверки резултатите изглеждат добри, показателите съвпадат, въпреки че на практика не е така. Моят хематолог в Далас е измислил сложен комплект от тестове, за да се установи непоносимостта, но това едва ли има значение. През десетте години на опити, не е успял да открие и един начин, който да може да се приложи.

— Какво ще стане, ако имаш нужда от кръвопреливане сега?

— Няма да могат да ми прелеят — отговори простичко Алисън. — Просто трябва да вярвам, че никога няма да ми се наложи кръвопреливане.

— Така и ще бъде — гласът на Мейлийн бе тих, като че ли бе нейна сестра и й беше разрешено да мисли за това. — Но трябва да е много притеснително за теб?

— Да, но най-вече за баща ми. Той беше с мен, когато се получи реакцията и си спомням ужаса му. — Алисън изведнъж замълча.

Красивото лице на Алисън се натъжи от спомена за загубата на майката, която тя не бе виждала и предизвика стари спомени у Мейлийн. Колко много бе обичала баща си, за когото вярваше, че бе умрял и колко много той й липсваше и колко много вярваше, че всичко щеше да бъде добре, само ако беше жив.

В края на краищата имаше нещо общо със златокосата си сестра. И двете бяха прекарали дълги часове представяйки си как би изглеждал живота им, ако липсващите им родители бяха с тях. За Мейлийн, тази мисъл бе представлявала чиста фантазия, разбита на тринадесетгодишна възраст. А за Алисън? Майка й бе умряла и това бе самата истина. Но ако Бет Хуайтейкър беше останала жива, щеше да обича дъщеря си с цялото си сърце.

След миг Мейлийн промълви:

— Съжалявам, Алисън.

Тъкмо когато Алисън произнасяше своето тихо „Благодаря“ иззвъня телефонът. Едно мелодично натрапване причини голямо притеснение у Мейлийн. Беше Гарет Хуайтейкър, бащата, който Мейлийн бе обичала, който й бе липсвал толкова отчайващо… бащата, чието лице се бе изпълнило с ужас, когато виждаше как умира любимата му дъщеря. Той се обаждаше на Алисън, за да се увери, че е пристигнала в Хонконг, че е щастлива и добре.

Какъв любящ баща! Мисълта хрумна на Мейлийн без предупреждение, с пронизваща болка. Какво щеше да стане, ако този любящ баща й се бе обадил поне веднъж, за да види дали тя е щастлива и добре. А какво щеше да се случи, ако беше дошъл, поне веднъж, да събере разбитите частици на сърцето й, когато я наричаха дъщерята на курвата?

— Да, татко. — Алисън се смееше тихо. — Пристигнах, жива и здрава. Всичко е наред… Да, на летището ме посрещнаха Джеймс Дрейк и Мейлийн Куан. Тя е архитект на „Джейд Палас“ и сега е тук с мен, пием чай… Татко?… О, добре, за момент помислих, че връзката е прекъсната.

Гарет Хуайтейкър бе успял да се оправи бързо от шока. Двете му дъщери бяха заедно, пиеха чай. „Разбира се, че ще се възстанови бързо — мислеше си Мейлийн. В продължение на двадесет и осем години той е бил сигурен, че няма за какво да се тревожи, никакви блуждаещи духове нямаше да се върнат, за да го преследват.“ Ако искаше, Мейлийн можеше да постави Гарет Хуайтейкър на място. Просто трябваше да вземе слушалката от ръката на сестра си и да подсвирне кротко. „Здравей, татко, това съм аз, дъщерята, която ти изостави. Учуден си, че знам всичко за теб? Не, тя не те е предала. Тя никога няма да го направи. Претендираше, че си мъртъв герой, точно така, както си й казал да направи. А ти не си никакъв герой… с изключение за Алисън… поне за нея си бил герой… досега.“

Но Мейлийн не посегна към телефона. Вместо това, тръгна към прозорците, загледана в блещукащите светлини навън и си мислеше за гласа на своя баща. Как звучеше сега, когато бе изпълнен с обич към Алисън?

А какво бе сърцето на Гарет Хуайтейкър? Дали някаква част от него, дори и най-мъничката, някога се бе вълнувала за това как е дъщерята, която бе изоставил? Дали някаква част от него, дори и най-мъничката, някога се бе загрижила за нея?

Поради присъствието на гостенката си, разговорът на Алисън бе учтиво кратък. Завърши с обещанието, че ще се обажда често и с пожелания към другите. Веднага щом Мейлийн чу, че слушалката бе върната на мястото й, събра цялото си умение на актриса. Вярваше, че блесналите очи на Алисън не могат да видят чернилката, която живееше в душата й… но Мейлийн не бе толкова сигурна, че красивата й сестра щеше да бъде сляпа за болката. Трябваше да изчезне преди Алисън да разбере колко е притеснена, обезумяла и отчаяна.

Когато отклони поглед от лъскавите светлини на Хонконг към блестящите очи на сестра си, Мейлийн каза:

— Мисля, че трябва да си тръгвам, Алисън. Проблемът с разработките не ми излиза от ума. Мисля, че е по-добре да се справя с него.

Тръгнаха заедно към вратата и само след миг, щеше да бъде на пътя към свещената неприкосновеност на своя апартамент. „Неприкосновеност? — преследваше я някакъв глас. Искаш да кажеш мястото с впечатляващ изглед към хотел «Пенинсюла»?“

„Да, това място… което и да е място… просто трябва да се махна и то още сега.“

Но когато Алисън отвори вратата, там стоеше Сам Коултър.

След като размени топли думи за добре дошла с Алисън, Сам отклони погледа си от усмихващите се яркозелени очи към обитаваните от духове очи с цвят на нефрит и поздрави:

— Здравей, Мейлийн.

— Здравей, Сам — Мейлийн бързо отклони поглед от неговия. Трябваше да го направи. Сам Коултър не бе сляп за тъмните тайни и скрития срам. Той като че ли виждаше сенките, когато никой друг не можеше да ги види. Обръщайки се към високото, слабо тяло на каубоя, който препречваше пътя й, тя промълви:

— Току-що си тръгвах.

Сам не се помръдна.

— Ще те изпратя до вратата, Мейлийн. Исках само да кажа здравей на Алисън.

— Здравей, Сам — отговори Алисън примерно. После, с усмивка, добави: — И лека нощ.

Апартаментът на Мейлийн бе на същия етаж, като на Алисън. От мястото, където беше сега, се виждаше нейната врата. Но не и сега. Беше скрита зад Сам. Но тя си беше там, викаше я, караше я да се втурне към нея с лудешки бяг.

„Не — каза си тя. — Трябва да тръгна спокойно с него по коридора, с поглед, отправен напред и с весел глас. И трябва да тръгна още сега. Освен…“

— О, Алисън, забравих да ти обясня как да стигнеш до „Тауърс“.

— Наистина ли трябва, Мейлийн. Според картите, трябва да изляза през главната врата, да тръгна наляво и да вървя шест пресечки по Чартър Роуд.

— Това, всъщност, е всичко — каза Сам. — В колко часа ще се срещнеш с Джеймс?

— В десет.

Сам се намръщи.

— Мейлийн и аз ще се срещнем с Тайлър на строителната площадка в девет.

— Искаш да кажеш, че няма да можеш да ме придружиш? — подразни го Алисън. — Сам, независимо какво ти е казал баща ми, аз наистина мога да измина шест пресечки, особено по права линия.

— Наистина ли?

— Да! — Тогава раздразнението в гласа й изчезна и тя добави тихо: — Ти си в Хонконг да строиш един прекрасен хотел, а не да бъдеш бодигард или детегледачка. Моля.

— Добре — съгласи се Сам. — Но, ако имаш нужда от нещо, Алисън, аз съм на разположение.