Катрин Стоун
Луна от перли (11)

Десета глава

— Покани ме на едно питие, Мейлийн.

Гласът на Сам беше мил. Като че ли той действително я обичаше. Тъмносините му очи, които я галеха, изглежда също се тревожеха за нея, а тя се чувстваше толкова уязвима, толкова ранима и в нужда. „Ами, ако Сам наистина ме обича? — питаше се Мейлийн. — Какво щеше да стане, ако можеше да му изповяда тайните, изгарящи сърцето й?“

„Забрави! — припяваше нейният вътрешен глас. — Сам Коултър едва ли го е грижа за твоето наранено сърце. Неговият интерес е малко по-различен. Той харесва тялото ти и все още не предполага разочароващата истина за студенината, която се спотайва точно под тази страстна външност. Но, покани го да влезе вътре, ти, толкова емоционална дъще номер две. Накарай го да ти разкаже за Гарет Хуайтейкър. Може би ще научиш нещо ужасно за бащата, който те изостави.“

— Джейд?

— Моля, влез, Каубой.

Мейлийн му предложи алкохол от добре заредения бар, но Сам поиска само минерална вода и чакаше нейната изповед. Изглеждаше му толкова крехка. Долови такива противоречиви чувства в красивите й очи, молещи неговата помощ и в същото време предупреждаващи го да стои настрана.

— Как си?

— Чудесно — излъга тя.

— Мисля, че нещо те безпокои.

Мейлийн отговори с безизразно свиване на раменете и Сам реши да не настоява, а да изчака, играейки си с чашата вода пред него. Ако трябва, щеше да чака вечно. Мейлийн наруши мълчанието почти веднага, но не с изповед. Както изглежда играеше ролята на домакиня и водеше любезен разговор със своя гост. Тъмните сенки под очите бяха изчезнали, а нефритенозеленото сега трепкаше така силно, че неговият блясък изключваше всякакъв достъп до интригуващите дълбини.

— Какво ти е казал бащата на Алисън за нея?

— Моля?

— Тя каза, че няма значение какво ти е казал баща й за нея. Чудя се какво означава това.

— Само че ще дойде тук и че не е пътувала много сама. Не ме е молил нито да й бъда бодигард, нито бавачка. Защо питаш?

— Просто така. — Мейлийн бавно отпи глътка вода. — Познаваш ли го добре?

— Кого? Гарет Хуайтейкър ли? Не, не съвсем. — Сам замълча, после добави сериозно. — Знам само един важен факт — че той бе готов да жертва собствения си живот, за да спаси живота на един осемнадесетгодишен хлапак, който дори не познаваше.

Мейлийн разбра, че нямаше да научи нищо лошо за баща си, а напротив, но искаше да чуе историята, тъй като бе ясно, че самият Сам бе осемнадесетгодишният хлапак, чийто живот е бил спасен.

— Как? — попита мило тя. — Какво се случи?

— Работех на една от морските нефтени сонди, собственост на Хуайтейкър в Мексиканския залив. Разрази се буря и платформата се обърна. Хеликоптерите на крайбрежната охрана се появиха доста бързо и прибраха повечето от хората, но комбинацията от нощ, ледени ветрове и бурно море ги принуди да се откажат от по-нататъшни спасителни акции. Не знаехме дали ще се върнат, но беше лесно да се предположи. — Сам сви рамене, както беше направил и тогава. Лицето му се помрачи като си спомни за истинския ужас на останалите. Беше изпитал презрение, а не състрадание към страха им и ако можеше да избяга на някакво отдалечено място на потъващата сонда, щеше да го направи. Но такова място нямаше. Всички се бяха събрали на единственото място, което все още не бе потопено и въпреки че повечето от тях бяха по-възрастни от него, черпеха смелост от неговата сила. Сам им говореше лъжи. Обещаваше, че ще дойде някой и гласът му бе като остров на спокойствие всред бурното море от страх. Никой не предполагаше истината — че неговото насърчаващо спокойствие бе просто хладно безразличие към собствената му смърт и към тяхната. — Когато чух хеликоптера, помислих си, че просто си въобразявам. Но беше действителност, хеликоптерът на Хуайтейкър идваше да ни спаси.

— Всички ли успя да спаси?

— Всъщност да, но бяха необходими два курса. Един от нас трябваше да остане.

Сам се поколеба, чудейки се дали Мейлийн е разбрала, че именно той е бил този, който е останал на потъващата сонда или си мисли, че и той като другите се бе блъскал, бутал, обезумял се бе вкопчил във въжето, спуснато от хеликоптера. За една прекрасна секунда блестящите нефритенозелени очи го допуснаха до сърцето й. Беше разбрала, че е оставил другите да се качат най-напред. Но Сам узна, че тя не знаеше защо. Представяше си едно благородство, което не съществуваше. — Никой не ме очакваше — обясни той тихо. — Другите имаха родители, семейство, приятелки. Някои дори имаха жени и деца. Наистина нямаше значение дали щях да се измъкна от тази сонда — поне така си мислех. Точно преди да тръгнат, някой ми извика, че господин Хуайтейкър ще се върне. До този момент дори не знаех, че самият той бе дошъл да ни прибере.

— Но ти си го познавал.

— Не, само бях чувал за него. Никога не го бях виждал и той не знаеше абсолютно нищо за мен.

— Освен, че си герой.

— Не, Джейд — каза Сам мило. — Просто бях един човек, на който всичко му беше все едно.

„Като теб ли? — чудеше се той. — Толкова ли е силна разрушителната сила в теб, че в подобна ситуация, също би ти било все едно и не би имало значение дали ще останеш жива или ще умреш, дори би погледнала с чувство на облекчение на собствената си смърт?“

— Повярва ли, че ще се върне за теб?

„Така, както аз вярвах през всичките тези години, независимо, че майка ми бе казала, че той никога няма да се върне?“

— Не си спомням дори да съм си мислил за това. Изглеждаше невъзможно да успее да се върне, дори и да искаше.

— Уплаши ли се?

— Не. — Сам се колебаеше, чудейки се дали да й разкаже за онези случки в живота си, когато се бе страхувал. Когато бе на три години и слушаше родителите си, пискливите им гласове, станали неразбираеми от алкохола. Не бе разбрал значението на майчините си думи: „Ти ме изнасили, помниш ли?“ Но много добре разбираше тяхната взаимна омраза и това, че по някакъв начин той бе причината за нея. Или пък, когато беше на четири и майка му бе изчезнала завинаги, оставяйки го сам да се изправи срещу бруталността на баща си. Или по-късно, когато вече знаеше какво означава думата „изнасилвам“ и това че бе рожба на насилие, а не на любов.

Разбира се, Сам Коултър бе способен на такова самоунищожение. Дивашката кръв на баща му течеше, кипеше във вените му. Но за разлика от баща си, Сам никога не позволи насилието да се излее върху някой друг.

Независимо от свободните юзди, които бе предоставил на разрушителните сили у себе си, Сам успя да оцелее и стане на осемнадесет години. Тогава животът му рязко се промени.

Някой ден Сам щеше да разкаже тези истини на Мейлийн. Но не и сега. Не и преди тя сама да се увери, че насилието в него никога не би я засегнало, че винаги може да бъде в безопасност с него.

— Какво прави, докато чакаше Гарет Хуайтейкър да се върне? — попита Мейлийн. „Мечтаеше ли си, както аз правех, за щастие и обич, да разбереш къде беше истинското ти място?“

— Имаше една каса с бира и картон с цигари. Прецених, че имам достатъчно време да се справя и с двете, преди сондата да потъне изцяло. — Гласът му бе дрезгав, неутешим, сиротен, какъвто е бил човекът в оная бурна нощ. Но после бе омекнал, като промълви: — Но Гарет Хуайтейкър се върна, въпреки че не трябваше да го прави. Той е героят, Мейлийн. Не би трябвало да рискува живота си, за да спаси моя.

— Но го направи. Защо?

— Нефтената сонда беше негова, аз бях един от работниците му и той е чувствал, че носи голяма отговорност за мен.

„За един чужд човек… но не и за собствената си дъщеря.“

— Значи, онази нощ промени живота ти? Той ли промени живота ти?

— Да. Спасявайки ме, той нямаше какво да спечели, можеше само да загуби. Реших, че най-малкото, което бих могъл да направя, е да се опитам да превърна живота си поне в такъв, който заслужаваше да бъде спасен.

— Той помогна ли ти?

— Имаш предвид с пари за колежа? Предложи ми, но аз отказах. Вече ми бе помогнал по най-съществения въпрос.

— Но двамата останахте близки през следващите години?

— Не съвсем. Пътищата ни се кръстосваха от време на време. Нашите политически възгледи са еднакви, както и благотворителната ни дейност.

— Ти наистина ли вярваш, че той е герой?

— Да. А ти?

„За теб това е така и за неговата златокоса дъщеря, която той обича, но…“

Докато Мейлийн слушаше разказа на Сам, сенките се бяха върнали в очите й, надарената актриса бе забравила да ги прикрие и сега на Сам отново му се стори, че тя е толкова крехка и толкова уязвима.

— Разкажи ми за героите в твоя живот, Джейд — подтикна я той мило. — Или по-добре, за най-важния момент, този, който е променил живота ти.

„Моите герои бяха моите родители — мислеше Мейлийн. — До момента, в който разбрах, че той в действителност не е мъртъв и че тя ме е лъгала през всичките тези години. Моментът, който промени живота ми? Това бе денят, когато разкрих всичките лъжи.“

— Мейлийн? — повика я Сам нежно, преодолявайки смущението, което изпита, докато наблюдаваше как красивите й зелени очи с цвят на нефрит, започваха да изстиват. Беше отворил цялото си същество за нея, без да се изчервява при всяка казана истина. А в замяна? Тя се отдръпваше от него и се затваряше в себе си.

— Трябва да си помисля — отговори тя с желание да промени темата. — Не съм сигурна, че е имало някакви герои или пък някакви такива моменти, които да са променили живота ми.

— Добре, Джейд. Помисли си.

„И аз ще поразсъждавам върху факта, че опитвайки се да те обичам, е несъмнено най-саморазрушителното нещо, което някога съм правил в целия си самоунищожаващ се живот.“