Катрин Стоун
Луна от перли (16)

Петнадесета глава

„Джейд Палас“

Четвъртък, 8 юли 1993

— Здравей! — с грейнала усмивка Сам поздрави Мейлийн, когато влезе в канцеларията му на строителния обект. Не беше я виждал от празненството в Пийк Касъл. Всъщност нямаше никаква необходимост да се среща с нея във връзка с работата. За изкопните работи не се изискваше намесата на архитекта. Днес Мей Лийн нямаше работа на обекта, но Сам я беше помолил да дойде. Беше я уверил, че няма нищо тревожно, но все пак първите й думи след милия отговор на неговия поздрав изразяваха безпокойство.

— Има ли някакъв проблем?

— Не. Смятах, че би трябвало да видиш докъде сме стигнали.

— О, да. Благодаря. — Мейлийн отиде до прозорец и въпреки че знаеше отговора, тя попита: — Значи изпреварвате графика?

— Доста сме напреднали. Точно както и ти.

— Опитвам се да вървя в крак с вас.

— Много време ще мине, докато ми потрябват подробните планове, които ми изпрати вчера — каза Сам мило, загрижен за нея. — И така, Мейлийн, освен че работиш денонощно, как си напоследък?

— Чудесно — излъга тя, без да поглежда към него вперила очи в огромната дупка изгоряла земя.

В действителност Мейлийн никога не бе изпитвала по-противоречиви, мъчителни и разкъсващи чувства. Беше се върнала в Хонконг с надеждата, че ще събере кураж да се срещне отново с майка си. Веднъж само да построят „Джейд Палас“ и тя щеше да тържествува.

Сега обаче трябваше да се справя с други трудности. Понякога, когато се събудеше посред нощ, объркана от сънища, които не можеше да си спомни, чувстваше почти непреодолимо желание да прекоси коридора по нощница и халат, за да побъбри със сестра си. А понякога, нещо много силно и много дълбоко й нашепваше да открие каубоя, да види дали е буден, неспокоен и самотен.

Години наред Мейлийн се беше страхувала от обидните думи, които може би щеше да изрече, когато сърцето й виеше от болка. Но сега, дори още по-ужасяващи бяха думите на отчаяние, които можеха да бликнат, отприщени от сърцето, което бленуваше за любов.

Мейлийн никога повече не постави под въпрос способността си да не позволява на болезнените викове да се изтръгнат от устата й. Но тъй като не можеше да се довери на себе си и да сдържа отчаяните желания на самотното си сърце, тя внимателно избягваше както лъчезарните очи с цвят на изумруд, така и съблазнителните сини очи.

Рано тази сутрин съвсем случайно срещна Алисън. Мейлийн отиваше към „Дрейк Тауърз“, а Алисън — с блеснали от очакване очи — се беше запътила към вълнолома Блейк, за да наблюдава един от най-изящните ритуали в Хонконг — древното изкуство тай чи, което се практикуваше при изгрев-слънце от по-възрастни китайци в тревистите паркове и край водата. Разговорът им бе напорист, но неловък. Избликът на думи се редуваше от внезапно мълчание. Говориха си за времето, колко е подходящо за строежа на „Джейд Палас“, колко заети са и двете около него, как почти не стигат часовете на деня. Като че ли и двете търсеха думи за оправдание или може би се извиняваха, че не могат да бъдат заедно. И тогава, точно преди всяка да тръгне в различна посоки по Чартър Роуд Мейлийн изведнъж забеляза решителното изражение в очите на Алисън. След още миг може би Алисън щеше да предложи най-после да прекарат известно време заедно, независимо от претовареното им ежедневие.

Мейлийн никога нямаше да разбере. Точно когато сърцето й смело и решително обещаваше да каже „да“ на това, което Алисън щеше да предложи рязкото предупреждение съкруши очакваното обещание. „Знаеш за какво ще си говорите, нали? За любящия баща на Алисън или може би за щастливото й детство. А може би Алисън ще сподели с теб философията за живота, твърдото й убеждение, че човек трябва винаги да бъде мил, никога злобен, никога жесток…“

Преди Алисън да успее да проговори Мейлийн бързо каза, че трябва да върви да нахвърля идеите, които й бяха хрумнали преди сутрешното заседание при Джеймс. Тогава сестрите се разделиха, но Мейлийн продължаваше няколко часа по-късно все още да изживява случайната им среща, когато Сам я бе повикал със загадъчната си молба да отиде при него на обекта. Сега беше тук. Изпитваше едновременно желание и страх, разбирайки, че Сам Коултър изведнъж се бе превърнал в разковничето за оцеляване на сърцето й… и най-сигурният път за неговото цялостно разрушаване.

Мейлийн пое глътка въздух, без да знае кое щеше да победи — желанието или страха, но след като усети познатия аромат, спечели страхът.

Като извърна очи от обгорялата пръст към Сам, тя се взря в цигарата, която държеше.

— Очевидно не те е грижа особено много за твоите собствени бели дробове, но за моите? Има достатъчно убедителни данни за вредата от пушека за пасивните пушачи.

Ако не беше толкова запленен от нея, толкова заинтригуван от играта на чувства в красивите й очи, щеше да изгаси цигарата си в мига, в който тя влезе. Но той бе увлечен и независимо от увеличаващото се парене по пръстите му, което значеше, че цигарата почти догаряше, той я бе забравил. Вниманието му бе изцяло насочено към една друга топлина — от мекия, чист блясък на лъскавия нефрит. Бяха му разрешили само бегъл поглед, преди тя да се запъти към прозореца и се загледа навън. Сега прекрасните й очи бяха потъмнели, блестящи и все пак странни. Топлият отблясък бе заменен от трепкащ зелен лед.

— Предлагам ти сделка, Джейд — каза той нежно. — Ако се откажеш от един от твоите саморазрушителни навици, аз ще оставя пушенето още днес — завинаги.

Мейлийн повтори като ехо:

— Един от моите самоунищожителни навици? — защото прекалено добре знаеше, че ги притежава. Освен това беше очевидно, че и Сам Коултър знаеше за тях.

— Няма нужда да ми казваш кой от тях имаш намерение да изоставиш — провлече той бавно думите си, като че ли ни най-малко не се притесняваше за жарта на цигарата, която гореше кожата му. — Би било наистина добре, ако и аз можех да извлека някаква полза, каквато ще имаш ти.

— Полза ли? — попита Мейлийн, този път на глас, но бързо, тъй като беше съвсем очевидно, че Сам нямаше да изгаси цигарата, докато не сключеха сделката.

— Бих искал да ми се усмихваш повече, отколкото да се въсиш. Така че, ако се откажеш от това — каквото и да е то — което те кара да ме гледаш заплашително дори когато не пуша, ще бъда много доволен.

На всеки друг мъж, Мейлийн щеше да вдигне брадичка и да каже укорително: „Значи смяташ, че у мен има нещо саморазрушително, което ме кара да те гледам гневно? Не е ли малко нахално? Не мислиш ли, че е възможно причината за моето мръщене да си ти самият?“ Но, разбира се, тя не можеше да му зададе тези предизвикателни въпроси. Тя го гледаше гневно, защото нещо дълбоко в нея я караше да се чуди как ли щеше да се чувства, ако той я докоснеше, обичаше — но прекалено много се страхуваше, за да си позволи да разбере всичко това.

Нямаше и следа от безпокойство в изкусителните сини очи, но със сигурност плътта му започваше да гори…

— Добре! — възкликна тя. — Съгласна съм.

Сам Коултър все пак не изгаси цигарата. Вместо това, бавно, спокойно, той изкомандва:

— Усмихни се… моля те.

Мейлийн се подчини с една несигурна усмивка, която постепенно прерасна в лъчезарна и спокойна и най-сетне той изгаси цигарата.

— Сега е много по-добре — одобри Сам нежно.

Докато говореше, той не сваляше очи от нея, без дори да хвърли любопитен поглед към изгорялото място на пръста си. Можеше да го погледне по-късно, да го гледа до края на живота си. Щеше да остане белег, знаеше това, който постоянно да му напомня за този ден, когато заради нея, беше изтръгнал от собствените си демони на разрушението техния единствен порок. Сам вече усещаше гнева и заканата им — на тях не можеше да се отказва. Щяха да намерят други начини, за да причиняват неприятности. Наистина дори сега, те препускаха от дробовете към сърцето му, където щяха да се стаят и да изчакат разрушението, което щеше да последва в резултат на неговата обич към Мейлийн Куан.

— Взех ти… — Сам замълча насред думите си при внезапното появяване на Чан Пенг.

Майсторът строител на „Джейд Палас“ влезе, подкрепян от двамата си сина, които също работеха тук. Преди по-малко от час, бащата изглеждаше точно като синовете си — с бронзов загар, як, непоклатим. Но сега трепереше, беше изтощен, а под бронзовия му тен избиваше жълто-зеленикава бледност.

След като синовете помогнаха на баща си да седне на стола, Сам и Мейлийн се приближиха до него.

— Пенг? — попита Сам. — Какво се случи?

— Не знам. — Той поклати озадачено клюмналата си напред глава. — Трябва да е хранително отравяне.

Сам искаше да извика линейка, но Чан Пенг решително отказа. Синовете му щели да го заведат в къщи, а жена му имала билки за всякакви болки.

Сам не се пазари дълго с треперещия човек и се обърна към синовете му:

— Ако не се оправи бързо, трябва да отиде на лекар.

— Ще отиде — обеща по-големият брат, помагайки на баща си да стане.

Преди да тръгнат, добре познатата тънка усмивка се появи върху пребледнялото, посърнало лице на Чан Пенг.

— Ще можеш ли да се справиш без мен, Сам?

Сам му отговори с усмивка.

— Много зле. Смятам обаче, че дори аз мога да контролирам изливането на бетона. Ще ми трябваш по-късно, Пенг.

— Ще съм на линия — поклони се той.

След като болният баща си тръгна, нежно поддържан от двамата си сина, Мейлийн каза:

— Мисля, че е по-добре да си вървя. Трябва да изливаш бетона.

— Все още го бъркат. Освен това, не можеш да си тръгнеш, преди да ти кажа истинската причина, поради която те извиках тук.

— Истинската причина ли?

— Имам подарък за теб. Не е нещо кой знае какво — увери я той мило като забеляза внезапното й безпокойство. — Всъщност, по-скоро представлява необходимост, отколкото подарък. Ще ти трябва, щом като започна да имам нужда от теб през цялото време тук.

„Нужда от теб през цялото време.“ Сам говореше за работата, за нуждата на строителя от неговия архитект, но нежният му тон издаваше скрития замисъл, който далеч надхвърляше нуждите на „Джейд Палас“.

Докато Сам наблюдаваше реакцията й, видя искриците надежда. Като че ли й се искаше той да се нуждае от нея по всички други начини… и тогава изведнъж, видя отчаяние, като че ли Мейлийн вярваше, че е обречена да носи разочарование. Сам се въздържа да й каже, че тя никога няма да го разочарова, никога не би могла, само като си припомнеше обета, който беше дал — в това най-важно творение на своя живот трябваше да строи бавно, внимателно, да не би да я уплаши и тя да си отиде.

Като се усмихваше мило, той измъкна подаръка й изпод бюрото:

— Взех кутията от Хонконг, но съдържанието е от Сан Антонио.

Когато Сам й подаде светло червената картонена кутия, Мейлийн попита тихо:

— Чел ли си за китайските обичаи, Каубой?

— Да, госпожо — потвърди той с облекчение, че изглеждаше поласкана, а не обидена, че си е направил труда да понаучи нещо за китайската традиция за поднасяне на подаръци, въпреки че беше само наполовина китайка. — В моите книги пише, че подаръците трябва да бъдат опаковани в червена хартия, защото това е символ на щастие и късмет.

— Да… благодаря.

— Моля. В моите книги пише още, че обикновено получаващият подаръка не го отваря пред този, който го поднася, избягвайки неудобството в случай на разочарование. Допуска се обаче, поднасящият подаръка да поиска той да бъда отворен в негово присъствие, ако предпочита така. Вярно ли е?

— Четеш добре.

— И така, Джейд, моля те отвори кутията и ги погледни.

— Да ги погледна?

Безпокойството се връщаше в погледа й, обземаше я притеснение от това, какво й подарява и несигурност за това, че наблюдаваше реакцията й. Сам предварително намекна:

— Един подходящ комплект, ръчно изработен, традиционен и абсолютно важен за придвижване из калта, имайки предвид дъждовете по време на мусона и задължителния елемент катерене по стоманени греди. Откъм септември двамата ще трябва да правим това през цялото време, всеки ден, докато „Джейд Палас“ стане това, което искаме да бъде. И така… отвори кутията.

Разбира се, бяха чифт каубойски ботуши. Бронзови на цвят, като неговите, но нови.

— Красиви са, Сам.

— По-важното е, че са функционални. И надявам се, точния размер. Позволих си да измеря отпечатъка от стъпките ти първия ден, когато беше тук.

— Наистина ли?

— Да. Вътре има и чорапи, специално пригодени да гарантират очакваното удобство при носене, както от мъжете, така и от жените каубой.

— Смяташ ли, че имам данни за жена каубой?

— Разбира се — отговори Сам тихичко. — Можеш да бъдеш моето момиче каубой по всяко време. Ако искаш.

— Да, много искам.

 

 

Когато Тайлър я видя за първи път се чудеше дали е видение. През изминалите няколко седмици често си мислеше за нея, безпокоеше се. Надяваше се, че женитбата й бе чудесна — и все пак се опасяваше, че не беше така.

„Въз основа на какво? — питаше се хиляди пъти. — Нито един съпруг не би могъл да бъде по-грижовен от сър Джефри. Всички виждаха колко много обича жена си, как милее за нея. Тогава защо Тайлър бе забелязал такава непреодолима тъга у Ийв?“

Беше се надявал, безпокоил и чудил дали някога ще я види отново. И сега лейди Лойд-Аштън беше тук, далече от нейния замък. Стоеше на ръба на кея в живописната част на пристанището.

В знойните часове на деня кеят обикновено бе доста пуст и независимо от часа. С изключение на Тайлър, който живееше в „Рийджънт“ и отиваше на работа пеша, почти никой не вървеше до най-отдалечените промишлени райони. Но в този топъл юлски следобед лейди Лойд-Аштън бе тук, съвсем сама, далеч от любопитните очи, освен неговите.

— Лейди Лойд-Аштън.

Ийв се обърна.

— Господин Ван.

— Мислите как да избягате ли? — Вече по-меко и без да се шегува, той попита: — Често ли идвате тук?

— Не, за първи път. Днес обядвах в „Пенинсюла“, после се спрях покрай строителната площадка и след това… просто продължих да вървя. — Звучеше като нещо обичайно, но изобщо не бе така. Нещо много дълбоко я бе принудило да се разходи до тук. И Ийв знаеше, че това не беше отдавна забравената мечта за бягство. Беше нещо далеч по-опасно и по-чудато. Като срещна неговия нежен, опасен, удивителен поглед, тя тихо помоли: — Моля, наричайте ме Ийв.

— А аз съм Тайлър. Ийв съкратеното име от Ивенджълийн, ли е?

— Не, просто Ийв. — Прекрасните й очи се изпълниха с надежда. — Въпреки че Ивенджълийн ми харесва.

— И на мен. Приляга ви.

— Благодаря — отвърна тя тихо:

Думите му отново я смутиха и въпреки че идеята да се казва Ивенджълийн бе изпълнила сапфирените й очи с надежда, бе почти невъзможно да си представи, че е някоя друга, а не Ийв.

— Днес не сте ли в болницата?

— Не. Там ходя само в понеделник сутрин.

Като си спомни хапливата забележка на Синтия, че доброволната работа на лейди Лойд-Аштън в болницата била само за показ, в което той не вярваше, Тайлър подхвърли:

— Работата там доставя ли ви удоволствие?

— О, да. — Цялото й смущение изведнъж изчезна и забележителните сини очи светнаха от щастие. — Бих работила там всеки ден, ако… — тя спря рязко.

„Ако какво? — чудеше се Тайлър. — Ако дните ти не бяха запълнени с по-важни неща като чайове и обеди. Не“ — реши той, след като погледна към блестящите й очи. Светналите сини очи ясно и красноречиво му казаха, че за нея нямаше по-важен ангажимент от нейните сутрини в болницата.

„Ако какво, тогава? Ако Джефри ти позволи, ли?“ Това бе изключително необичайна мисъл и бе последвана от друга, още по-изненадваща. „Ако беше моя съпруга, Ивенджълийн и ако знаех, че нещо ще накара очите ти да блестят от щастие щях да разместя земята и небето, за да ти го дам. Моя съпруга.“ До този момент тази фраза от две думи не беше съществувала в речника на Тайлър Ван. Но сега, тук с нея, заради нея, тя се появи. С много нежност той попита:

— Ако какво, Ийв?

Може би поради нежността в гласа му тя бе разгадала забранена мисъл. Тя трябваше да погледне встрани, защото неочаквано и неудържимо пожела да изповяда пред него всичките си болезнени и срамни истини.

„И какво от това, ако го направеше? — размишляваше тя. Какво от това, ако признаеше пред Тайлър, че Джефри я бе поискал само защото приличаше на красив и предизвикателен призрак? И че той никога не бе се вълнувал от нейните чувства?“

— Късно е — каза тя тихо. „Твърде късно за мен, за нас.“ Без да срещне искрящите му очи тя добави: — По-добре да тръгвам. Много се радвам, че отново те видях, Тайлър.

— И на мен ми бе много приятно, Ийв.

Тогава Ийв пое по дългия път назад към нейния замък… при мъжа, който не се вълнуваше от нейното щастие.

Държеше високо вдигнатата си красива глава, стойката й бе съвършена, стройна, изправена, царствена.

„Ивенджълийн.“

За миг от секундата всичко замря. Златистите вълни, топлия бриз, тупкащото му сърце. После тя се обърна. За Тайлър движението бе забавено, грациозно завъртане на балерина… като че ли разцъфна нежно цвете под палещата милувка на златното слънце.

— Хайде да отплуваме заедно.

„Как бих могла? — питаше се тя. — А защо да не мога?“

— Кога?

— Веднага, когато поискаш — отвърна Тайлър. — Днес, утре, вдругиден. Винаги, когато поискаш.

Като видя вълнението в очите й Тайлър разбра, че бе видял нещо подобно в Пийк Касъл по време на вечерята.

— Ти не се страхуваш да летиш, нали?

— Не.

— Той просто не ти разрешава?

— Не, не ми разрешава.

— Ела с мен, Ивенджълийн. Ще летим над вълните.