Катрин Стоун
Луна от перли (1)

Пролог

Хайленд Парк Далас,

Тексас

Събота, 5 юни 1993

— Стивън и аз няма да се оженим.

Алисън Париш Хуайтейкър изрече слисващата новина с тих, извинителен глас пред петимата си любящи роднини.

Всяко събитие в живота на Алисън бе особено значимо за всеки от тях. От деня на раждането й, тя бе станала център на живота и пламенната им, покровителствена обич. За нея те желаеха само най-доброто — съвършена обич, безгранично щастие, непомрачима радост, а в замяна искаха само да не им бъде отнета, както им бе отнета майка й. Но независимо от твърдата й решимост да уважи скромната им молба, в своя двадесет и седемгодишен живот, Алисън неведнъж бе стигала до ръба на смъртта.

Разбира се, отказът от плановете й да се омъжи, едва ли бе въпрос на живот и смърт и все пак за семейството й бе точно така. Те смятаха, че Стивън би я покровителствал толкова пламенно, колкото и те самите, и би я обичал дълго, след като те си отидат от този свят. Но най-вече вярваха, че няма да иска от нея това, което бе причинило смъртта на майка й. Тримата му братя можеха да дадат необходимите наследници на рода Джентри, а и Стивън не чувстваше остра нужда да се увековечи чрез свои деца.

Разтрогването на годежа между Алисън Париш Хуайтейкър и Стивън Уърф Джентри означаваше още, че четири от най-големите богатства на щата Лоун Стар никога няма да бъдат обединени. Но това нямаше да има никакво значение за обичаните от Алисън хора. Защото и Паришови, и Хуайтейкърови знаеха твърде добре изтърканата истина, че дори и най-разточителното богатство не можеше да гарантира щастието.

— Какво се случи, скъпа? — попита най-после Паулин Хуайтейкър, нарушавайки шокиращата тишина с глас, изпълнен с трогателна загриженост. — Стивън ли…

— Не, бабче — увери я Алисън. — Аз самата се отказах и снощи го съобщих на Стивън.

— Но защо, мила?

Вежливият въпрос дойде от Дъглъс Хуайтейкър, дядото на Алисън по баща. На любящото му лице Алисън видя объркване, което със сигурност изпитваха всички. От гледна точка на семейството й Стивън Джентри би бил идеалният съпруг за нея — осигуряващ защита и сърдечност.

Но на Алисън й се искаше да запита какво може да се каже за любовта, за страстта, за споделените мечти? Може би никой мъж, никога нямаше да се влюби в нея. Тя беше твърде обикновена, ако се изключеше богатството й.

За съжаление Алисън не можеше да изповяда пред дядо си романтичното желание да бъде обичана заради самата нея, нито пък да признае, че Стивън изглежда се вълнуваше повече от богатството й, отколкото от нейната любов.

Свивайки леко рамене, тя отговори двусмислено:

— Просто реших, че все още не съм готова да се омъжа. Знам, че това ще създаде неприятности, но просто не мога да го направя.

— Нормално е с приближаването на сватбата да се поуплашиш — предположи Айрис Париш. — Сигурна ли си, че искаш да се откажеш въобще?

— Да, напълно съм сигурна. Това не е импулсивно решение, обмислям го от известно време, много преди да се обади издателят ми.

— Какво обаждане? — попита Робърт Париш. После, усмихвайки се мило на внучката си, която толкова много напомняше на дъщеря му, която беше загубил, добави: — И друга ли книга със снимки от Тексас искат да направиш?

— Да, искат да направя друга книга, но не за Тексас.

После сведе поглед към ръцете в скута си. Бяха елегантно сплетени, както обикновено, но само тя знаеше колко здраво се притискаха една към друга. Гледайки втренчено почти побелялото кълбо от плът, в каквото се бяха превърнали, тя забеляза блестящата сребърна гривна, обхванала лявата й китка. Това не бе просто бижу, което се слагаше за специални случаи, а по-скоро необходимост, която трябваше да носи постоянно. Предупреждаващият надпис, гравиран в червено, върху медицинската гривна на Алисън изпращаше заплашителни сигнали за крехкото й здраве. И сега, когато прочете познатите думи в аленочервено, едно друго предупреждение затанцува в съзнанието й. Думите, казани пред семейството й, че отказва женитбата на десетилетието в Далас само две седмици преди да мине по алеята, обсипана с гардении, бе абсолютно нищо в сравнение с това, което предстоеше да им каже. Те искаха това, което бе най-доброто за нея и след като женитбата й със Стивън не й го даваше, тя трябваше да го потърси другаде. Но това, което Алисън Париш Хуайтейкър планираше да осъществи, вместо да встъпи в сигурен, макар и лишен от любов брак, въобще нямаше да се възприеме като най-доброто от онези, които я обичаха.

Алисън пое успокояваща глътка въздух, отклони поглед от сребърно червената гривна и каза:

— Искат да направя книга за Хонконг.

Както и беше очаквала, споменаването за Хонконг предизвика нова вълна от притеснено мълчание. Последва обаче нещо, което не беше предвидила. Почти едновременно и четиримата отправиха неспокойни погледи към баща й. Откакто се помнеше, в семейните сбирки съществуваше един и същ ритуал. Тя излагаше въпроса, бабите и дядовците й нежно, но твърдо изказваха мнението си и едва тогава баща й се включваше в обсъждането. Алисън учтиво изчакваше някой да започне, но когато мълчанието стана почти мъчително, тя го разведри.

— Всъщност, един човек на име Джеймс Дрейк се е обадил на моя издател. Той е предприемач, живее в Хонконг и сега строи нов хотел там — „Джейд Палас“. Преди месец случайно видял брой на „Лоун Стар Серенейд“^[1] и иска аз да направя снимки от Хонконг, които ще бъдат постоянно изложени в хотела му.

Алисън, останала без дъх, заекна, чувствайки нужда от въздух след бързо изречените думи. Задушаваше се, смазана от прекомерната обич. Трябваше да разкъса тази обвивка. Точно това се опитваше да направи в този момент — един почти отчаян акт на съпротива, подклаждан от учудваща надежда. Семейството й я обичаше всеотдайно и това беше чудесно, но… се задушаваше.

— Джеймс Дрейк — обади се най-после Робърт Париш. — Има един англичанин с това име, едър предприемач.

— Това е същият Джеймс Дрейк.

Върху лицето на дядо й се изписа изумление от факта, че човек като Джеймс Дрейк я е избрал да направи снимките за новия му хотел, Алисън изпита непознато чувство на раздразнение. Независимо от продажбите на „Лоун Стар Серенейд“, които бяха надминали всички очаквания, хората, които я обичаха, продължаваха да смятат заниманията й с фотография само за очарователно хоби.

Алисън бързо овладя гнева си. В края на краищата, учудването на дядо й не беше по-голямо от нейното, когато издателят й се обади с поръчката. Досущ като дядо си, нейното учудване бе прераснало в удивление, когато Джеймс Дрейк й се обади лично. Дълбокият, тържествен глас с елегантен английски акцент й каза, че не само я иска за своя „Джейд Палас“, но и че има нужда от нея. В нейните снимки имало нещо повече от творческо взаимоотношение между цвят и форма. Тя успявала да улови „същността“. А той искал точно това за своя хотел — снимки от Хонконг, които да олицетворяват неговото сърце и дух.

Джеймс Дрейк вярваше в таланта й. Високо ценеше изяществото й и планираше да изложи нейни фотографии сред безценните богатства на бъдещия „Джейд Палас“. Алисън можеше предизвикателно да уточни пред дядо си, че Джеймс Дрейк има доверие в нейните способности. Но тя никога не би го направила. Обичаше го твърде много и знаеше, че Робърт Париш може да не я смята за надарен творец, но безрезервно вярва в правото й на добро самочувствие. Приемаше тревогите на дядо си и бе решена с обич да се присъедини към всяка от тях. Беше прекарала последните две седмици, готвейки се за този момент. Спалнята й, в бледозелено и кремаво, която доскоро бе отрупана с женски списания, сега бе запълнена с литература за Хонконг.

Алисън бе омагьосана от колонията на Британската корона в Южнокитайско море. Тихият, безстрастен глас на Джеймс Дрейк бе посял семената. Видеофилмите и книгите засилиха копнежа.

— Не можеш да отидеш в Хонконг, Алисън — Айрис Париш наруши дълбоката тишина. Но тя не насочи атаката си срещу Хонконг — Алисън беше готова за това. Доводите й бяха свързани с дома. — Твоите лекари са тук. Ако нещо се случи? Ако имаш нужда от преливане на кръв?

Алисън потръпна. Не очакваше това. Далас или Хонконг? И двата града се гордееха с великолепните си здравни грижи. За съжаление съвременната медицина не можеше да предложи нищо на Алисън. Бяха тествали всички от семейството и с чувство на дълбока тъга и безпомощност разбраха, че както кръвта на баща й, така и на бабите и дядовците й, щеше да бъде така опасна за нея, както и кръвта на който и да е непознат.

— Нищо няма да ми се случи, бабче — увери я тя нежно. — Ще бъда много внимателна. Обещавам.

— И все пак Алисън — настояваше Паулин Хуайтейкър, — Хонконг е опасен.

— Вярно е — отговори спокойно Алисън. — Там има тайфуни, но Хонконг е подготвен за тях. Метеорологични спътници улавят зараждащата се буря още в океана, далеч преди да достигне брега и лодките се прибират в заслони, а сградите са построени така, че да издържат на силата на вятъра.

— Никога не можеш да предвидиш, нито да контролираш напълно природните бедствия — забеляза сухо Дъглас Хуайтейкър. — А какво ще кажеш, Алисън, за политическите беди? Спомняш ли си площада „Тянмън“^[2]?

— Разбира се, че си спомням, както си спомнят всички, които живеят в Хонконг. Територията няма да премине под китайски контрол по-рано от юли 1997 година, а междувременно губернаторът Патен работи усилено за затвърждаване на демокрацията.

Дъглас не можа да потисне гордата усмивка. Внучката му си бе научила урока добре.

— Но — добави той тихо — няма никаква гаранция, че ще успее.

— Наистина няма — съгласи се Алисън.

И Джеймс Дрейк й бе казал същото.

Независимо от Общата декларация, бъдещето на Хонконг беше несигурно. Можеше да има опустошения, които човешкото въображение не може да си представи. И тъкмо заради това „Джейд Палас“ и нейните снимки бяха толкова важни. Хотелът щеше да бъде символ на уникалната хармония, която представлява Хонконг, невероятният и въпреки това вълнуващ брак между Изтока и Запада, на мистичния дракон с великолепния лъв. „Джейд Палас“ щеше да бъде построен, за да надживее съдбата, каквато и да бъде тя. Фотографиите на Алисън щяха също да представляват трайни символи, необратими моменти, истинска история. В момента градът бе безопасен и много хора го смятаха за най-вълнуващия и космополитен град на земята.

— Твърде е далече — каза Паулин с непогрешима нотка на безвъзвратност.

Алисън знаеше колко е разстоянието между Далас и Хонконг по всичките възможни пътища: 8300 мили по въздух; четиринадесет часа плюс един ден поради зоновия пояс; и забележително, само на няколко секунди по телефона. Но начинът, по който баба й измерваше разстоянието съвсем не беше обичаен. То бе измерението на сърцето и тя видя във вечно зелените й очи страданието.

„Но, бабче! — искаше да извика тя. — Хонконг не е Виетнам. Вярно, разстоянието между тях е само четиристотин мили, по-близко, отколкото е Далас до Ню Орлеанз, но сега времето е друго, не е както преди двадесет и осем години…“

— Наистина се надявам, че всички вие ще дойдете да ме видите, докато съм там.

— О, не, Алисън. Трябва да се върнеш колкото е възможно по-скоро. Хонконг е малка територия, нали така? Няма да са ти необходими повече от няколко седмици.

— Ще остана до откриването на хотела — отговори тихо Алисън.

— Докато се открие хотела? — повтори ужасена Айрис. — Но кога ще бъде това?

— Там всичко става по-бързо, отколкото тук — обясни Алисън. Джеймс Дрейк й бе казал, че голямото здание ще бъде готово за по-малко от седем месеца. — И въпреки че хотелът ще бъде отворен две седмици след построяването му, официалното му откриване ще стане в навечерието на Нова година, на моя рожден ден.

— Нима ще останеш в Хонконг за Коледа?

— Да, там ще бъда. — Джеймс й се беше извинил, че довършителните работи, включително и подреждането на фотографиите й, щяха да станат през Коледната ваканция. Разбира се, тя можеше и да не остане. Но щеше да се лиши от възможността да следи аранжирането и осветлението. — Ще остана в Хонконг за Коледа. Мислех си, че всички заедно бихме могли да прекараме празниците там. Проучих, че се организират чудесни маршрути по Южния Пасифик и Далечния изток. Един от тях тръгва от Таити на 5-и и завършва в Хонконг на 24-и декември. Брошурата е в стаята ми. Знам колко обичате да пътувате с кораб.

„Хонконг не е Виетнам — искаше да извика отново Алисън. — Елате да празнувате с мен Коледа, официалното откриване на «Джейд Палас» и моя рожден ден.“

Алисън знаеше, че те няма да отстъпят. Най-малко днес. През цялото време до момента, в който се качи на самолета за Хонконг, те щяха да се надяват, че няма да замине. В миналото тя винаги отстъпваше пред желанията им. Не искаше да се притесняват заради нея. Знаеше, че загрижеността им бе породена от обич.

Но този път беше различно.

Този път Алисън Париш Хуайтейкър щеше да направи това, което искаше.

Трябваше да го направи.

Когато отново се възцари напрегнатото мълчание Алисън потръпна от страх. Пак ли щеше да се предаде. Бореше се със страха си. Джеймс й бе дал домашния си телефон и й бе казал да му се обажда по всяко време и по всяка причина. Можеше да му се обади още сега. Щеше още веднъж да потвърди, че ще отиде в Хонконг и в отговор да чуе дълбокия му, тих и елегантен глас да казва колко е доволен от този факт! Алисън искаше да избяга в самотата на стаята си, но не можеше. Беше твърде добре възпитана, за да напусне така безцеремонно. Обичаше ги твърде много, за да ги тревожи допълнително.

Тишината можеше да продължи вечно. Още сега и още тук тя можеше да се задуши, ако не я бе спасил човекът, който я бе спасявал много пъти. Баща й. Той бе ходил във Виетнам. Само с една своя дума Гарет Хуайтейкър можеше да спре Алисън. Ако той се противопоставеше на плановете й, тя щеше да остане в Далас. Алисън се страхуваше най-вече от неговата реакция. Много пъти вече тя бе флиртувала със смъртта, но той беше преодолял страховете си, обичаше я и искаше животът й да е колкото се може по-нормален. Именно баща й я бе учил да язди кон, да кара кола, дори да пилотира самолет.

Именно той проговори сега.

— Мисля, че е време малко да полетим с Алисън.

 

 

— Кога смяташ да тръгнеш? — попита Гарет, когато се бяха издигнали високо над земята. Бяха правили това стотици пъти, когато я учеше да управлява самолета и след това в случаи като този, когато трябваше само двамата да обсъдят някакъв въпрос.

— След седмица.

— Къде ще отседнеш?

— В „Трейд Уиндз“. Хотелът е на Дрейк. Освен обикновените стаи за гости, има няколко апартамента за постоянно пребиваващи. Ще бъда в един от тях. Намира се в центъра на финансовия квартал на Хонконг и се ползва от международната търговска клиентела. Сигурно е много хубав и безопасен.

— Сигурен съм, че е така. Мисля си, дали ще се чувстваш самотна.

„Може би — мислеше си Алисън. — Но има разлика между това да се чувстваш самотен и да си сам, нали?“ Тя никога не бе оставала сама и сега имаше нужда от това, за да разпери крила… ако въобще имаше крила.

— Мога ли да ти се обаждам по телефона?

— Разбира се, че можеш — усмихна се Гарет. — По всяко време, през цялото време.

— Мисля си, че ще срещна различни хора. Ще срещна Джеймс. — Мисълта дойде без предупреждение и веднъж появила се, заживя свой собствен живот. Джеймс, който несъмнено е толкова изтънчен, елегантен, страстен, както и неговия глас… и който почти сигурно има щастлив брак… и който, дори ако е свободен, едва ли би поискал да губи ценното си време с една безнадеждно обречена жена. Прогонвайки мисълта обратно Алисън продължи: — О, забравих да ти кажа, че строителството на „Джейд Палас“ ще се ръководи от Сам Коултър. Той е работил при теб, нали?

— Да. — След кратко мълчание Гарет продължи: — Радвам се, че Сам ще бъде в Хонконг, Алисън. Ще ти хареса.

В тона му нямаше нищо, което да подскаже за скрит замисъл, но Алисън познаваше твърде добре баща си.

— Нямам нужда от бодигард, татко! И освен това, Сам ще е невероятно зает.

Замълчаха. В продължение на доста време баща и дъщеря просто гледаха напред към златните лъчи на слънцето, което залязваше зад Тексас. Най-после Алисън запита тихо:

— Ти съгласен ли си?

Преди да отговори Гарет я погледна.

— Чувствам, че имаш нужда от това.

— Да — отвърна Алисън, а сърцето й се изпълни с обич към баща й. Обич и притеснение. Гарет Хуайтейкър бе посветил живота си на своята дъщеря и на паметта на съпругата си. Никога не бе срещнал друга любов и доколкото Алисън знаеше, никога не бе я търсил. За хората той бе доволен от живота си, но Алисън знаеше, че нещо го кара да лети с часове, както тя самата често правеше. Това бяха самотни скитания сред облаците, преследване на мечтите.

Нещо липсваше в живота на баща й.

Алисън се страхуваше, че му липсва щастие.

Мислеше си, че ако отиде в Хонконг и успее да докаже, че може да се справя сама, да бъде щастлива, това щеше да му даде шанс да намери онова, което му липсваше през цялото време. Тя осъзна, че баща й все още не бе дал съгласието си. Беше се загледал далеч към хоризонта. Тъмни сенки на безпокойство преминаваха по лицето му.

— Има ли нещо особено там? — попита тя нежно. — Нещо, за което да не знам.

О, да. Имаше нещо, нещо, за което никой не знаеше. За Гарет Хуайтейкър, Хонконг бе раят.

— Бил ли си в Хонконг, татко?

— Да, веднъж и то за много кратко време, много отдавна.

— И?

— Беше великолепно, Алис. Вълшебно.

— Тогава няма да имаш нищо против да замина.

Щеше да му липсва и щеше да се тревожи за нея, но как би могъл да каже не? Хонконг бе мястото, където бе прекарал най-щастливата седмица от своя живот.

— Не. Разбира се, че не. Всичко е наред.

— И ще дойдеш да ме видиш, нали?

— Ще видим — отговори неопределено той. После, преди отново да отправи тъмнозелените си очи към хоризонта, се усмихна и тихо добави: — Надявам се.

Гарет не можеше да обещае на дъщеря си, че ще я посети… защото имаше друго обещание, дадено на Джулиана много отдавна, но завинаги.

Джулиана — жената, която беше обичал както никоя друга.

Джулиана — майката на другата му дъщеря, полусестра на Алисън, детето на любовта, което беше изоставил.