Катрин Стоун
Луна от перли (15)

Четиринадесета глава

Детска болница в залива Козуей

Понеделник, 21 юни 1993

— Лейди Лойд-Аштън?

Гласът принадлежеше на една от сестрите в отделение три. Когато Ийв чу колко внимателен и специален бе тонът на сестрата стомахът й се сви. Вече седем години тя прекарваше всеки понеделник в това отделение. Работеше безропотно, беше благодарна за възможността да помогне, и се възхищаваше на сестрите и лекарите. Но заради това, че знаеха коя е тя, за кого е омъжена, към нея се отнасяха различно от другите доброволки.

Ийв се усмихна на сестрата.

— Да?

— Лили Кай имаше разрешение за посещение в събота и неделя. Вече е добре и този следобед ще се прибере в къщи, но знае, че понеделник е вашият ден и ме помоли да ви предам, че е тук. Знам, че времето ви за дежурство изтича скоро, но тя бе в радиологията цяла сутрин и току-що се е прибрала в стаята си. Ако нямате време, ще й кажа…

— Разбира се, че имам време.

— О, това е прекрасно. Тя е в своята стая.

Докато вървеше към стаята на Лили, Ийв си мислеше за смелото малко момиченце. Бяха се срещнали точно преди една година, два дни преди четвъртия рожден ден на Лили…

— Не, не, не! Моля! — Плачът бе тих, отчаян и уплашен и Ийв, без да се замисли, се втурна в стаята.

— Лейди Лойд-Аштън!

— Съжалявам — извини се Ийв. — Чух я да плаче и… мога ли да помогна с нещо?

— Мисля, че не. Но ви благодаря. — Въздъхвайки, сестрата обясни: — Иглата излезе навън, а тя има нужда от лекарството си. Родителите й винаги са тук, когато й правим инжекция, но случаят е извънреден. Току-що се канех да им позвъня в службата.

— Опитвам се да бъда смела — Лили погледна Ийв. Блестящите й черни очи едновременно молеха и убеждаваха. — Но, боли. Винаги ми казват, че не боли, а наистина боли.

— Сигурна съм, че боли — отговори тихо Ийв, след като приклекна, за да бъде на една височина с детето. — Здравей, аз съм Ийв. Искаш ли да ти кажа какво правя аз, когато нещо ме боли? Първо, приемам, че боли. После мислено бягам от болката. Представям си нещо, което обичам, което ме прави щастлива.

Всъщност, техниката на Ийв вероятно не проработи при Лили. Когато сестрата вкара иглата за венозна инжекция очите на Лили блеснаха и устните й започнаха да треперят, а пръстите на другата й ръка се забиха дълбоко в дланта на Ийв.

— Ох, ох, ох.

Но този път Лили не се дръпна.

Тази нощ сър Джефри Лойд-Аштън и неговата принцеса бяха на официална галавечеря в Дома на правителството. Неудоволствието на Джефри от очевидните следи, останали по кожата на съпругата му от тазсутрешното й пребиваване в болницата бе голямо. Като че ли само той имаше право да насилва деликатната й плът, да й причинява болка и да оставя видими следи. Но по време на вечерята, Джефри гордо показваше синините на Ийв, които бяха малки следи от смелото състрадание на любимата му принцеса. Те щяха да избледнеят до незначителни, но той не бе усетил началото на едно много по-специално взаимоотношение между Ийв и малкото китайско момиченце.

Лейди Лойд-Аштън винаги молеше, дори и при най-случайни запознанства, да я наричат Ийв. В Детската болница Лили Кай бе единствената, която бе уважила молбата на Ийв, защото бе твърде малка, за да разбере имотните въпроси. Ийв научи от сестрата, че момиченцето страда от вродена аномалия на сърцето, която изисква хирургическа намеса. Операцията на Лили бе определена за декември.

Днес Лили бе отново в болница. Седеше на края на болничното си легло, краката й удряха върху рамката и когато видя Ийв, малкото й личице светна от щастие.

— Ийв!

— Здравей, Лили. — Най-сетне Ийв пое спокойно въздух. Една въздишка на облекчение и радост. Когато стигна до своята малка приятелка, седна до нея на леглото и я запита: — Как си?

— Добре — Лили сви рамене. — Кашлям, но не лошо.

— Какво става с операцията ти?

Най-напред отговориха краката на Лили.

— Чудех се…

„Чудиш се дали можеш да умреш?“ — Сърцето на Ийв почти замря при тази мисъл. Скривайки страха си, тя се усмихна и я насърчи.

— За какво се чудиш, Лили?

— Би ли могла… ако… — Лили спря и Ийв не бе сигурна, че ще продължи, нито пък се досещаше какво можеха да означават думичките, на които беше запънала. Най-после ги изрече много бързо: — Знам, че ако можеше да бъдеш тук в този ден, ако можех да поговоря с теб, преди да заспя, всичко ще бъде чудесно!

— О, Лили — прошепна Ийв. — Разбира се, че ще бъда тук през този ден.

Тогава копринената черна главица се надигна.

— Ще бъдеш ли?

— Разбира се, че ще бъда. Ще те видя, преди да заспиш и ще бъда пак тук, когато се събудиш.

— Но мен ще ме оперират чак през декември. Ще бъдеш ли още в Хонконг?

— Разбира се, че ще бъда. Аз живея в Хонконг. Помислила си си, че ще се преместя някъде?

За голямо учудване на Ийв, Лили кимна с глава.

— Никъде няма да ходя, Лили. Ще бъда тук, заедно с теб в деня на твоята операция.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

 

 

Сега бе почти обяд. Джулиана седна в ресторанта на „Екселсиор“, изчаквайки Ийв. Имаше най-малко още половин час, докато тя дойде, а Джулиана знаеше, че може и да закъснее. Приятелката й никога не напускаше болницата рано, а понякога имаше самотно или уплашено дете, заради което трябваше да остане по-дълго.

Тогава Обедното оръдие даде изстрел. Близо вековната традиция все още продължаваше. Все още Жарден Майтъсън обявяваше времето на обяд с топовния гърмеж. За повечето от жителите на Хонконг, Обедното оръдие сигнализираше бъдещето, напомняше с гръм колко дни оставаха до 1997 и че тук, на това място, с толкова много блестящи съкровища, времето е най-ценното от всички тях. Като стартов сигнал, изстрелът на обяд насърчаваше всички, които го чуеха да се забързат напред, да хванат мечтите си, преди да изчезнат като дим във въздуха. Но за Джулиана, която видя само изчезващия бял облак, днешният залп породи спомени от миналото, когато имаше мечти, толкова бели и толкова чисти, които бяха изчезнали пред очите й…

 

 

Осем дни след като Джулиана се бе обадила на Гарет, защото той така отчаяно имаше нужда от нея, съдбата изпрати своето отмъщение за нетърпението й. Вивиан получи втори удар, този път фатален. Джулиана се опитваше да се справи с огромната загуба. Предстояха и нови беди. Независимо, че успехът на Вивиан Йонг бе дошъл много след смъртта на мъжа й и парите бяха спечелени от нейния труд, семейството на съпруга, който бе починал преди около четиридесет години, предяви претенции към цялото й имущество.

Всичко бе тяхно по право. Нищо не трябва да бъде оставено на младата жена, която нямаше никакви кръвни връзки нито с Вивиан, нито със съпруга й.

Те твърдяха, че Джулиана Куан иска нейното богатство, че е неспособна и проста. И не толкова непокварена, поправяха се те бързо. Току-що бе родила момиченце с тъмнозелени очи. Срамно доказателство за това, което всъщност беше. Имаше още по-утежняващо доказателство. Джулиана е била заедно с любовника си, а не до леглото на Вивиан преди девет месеца, когато е било съставено това противоречащо на логиката завещание. Ясно било, че неблагонадеждното и неморално момиче се е възползвало от слабата и умираща жена. Убедила я да пристъпи вековната китайска традиция, като дари земните си блага на външен човек, а не на семейството си.

Тъй като богатството на Вивиан Йонг бе значително, семейството, което тя не бе виждала десетилетия, го преследваше отмъстително. Те се ползваха от услугите на Майлс Бъртън, скъпо платен и високо уважаван английски адвокат. Бяха го помолили да се погрижи въпросът да бъде уреден бързо, преди настъпването на новата лунна година. По древна китайска традиция началото на новата година — първият ден на първата луна, след като слънцето влезе в съзвездието Водолей бе времето на прераждането и новото начало. Всички го посрещаха с нещо ново, нови дрехи, почистена къща и съвършено чиста съвест. Всички дългове трябваше да бъдат изплатени преди започването на новата година. Всички кавги и спорове трябваше да бъдат решени. По време на едноседмичните празненства, Хонконг щеше да е брилянтен букет от символични цветя на благоденствието. Празнуващите щяха да се гощават със семки от пъпеш, печени на дървени въглища, шоколадови монети, захаросани плодове и лотосови цветове; яркочервени пликове, изпълнени с щастливи нари щяха да се раздават на семейството, колегите и приятелите; и всеки щеше да вижда и чува познатото заклинание „Kung Hei Fat Choy“ — „Радвай се и богатей!“

През седмиците преди честването, хората в Хонконг се стремяха да си осигурят благоденствие, като търсеха подкрепата на Тсао Куан, Кухненският бог. Тъй като кухнята бе центърът на семейния живот, там живееше и Тсао Куан. Присъствието му там се почиташе със специален олтар — вещ, която можеше да е обикновена, като името му, написано със златни букви, прикрепени към червена хартия или изтънчено, като малка статуетка от порцелан или нефрит.

Задължението на Кухненския бог бе да следи своето семейство, да отбелязва тяхното държание и дела и да подготвя отчет, който представя на Нефритения император в рая. Заради неблагоприятния отчет на Кухненския бог, можеше да последва още една година без късмет, а добрият — можеше да донесе щедро благоденствие, така че се полагаха големи грижи, за да могат думите му да бъдат много добри.

Пътуването на Кухненския бог към рая започваше на двадесет и четвъртия ден на дванадесетия месец. Преди отпътуването му, на олтара се слагаха обикновено бонбони, с надеждата думите му да бъдат сладки. В краката му се полагаше захарна тръстика. Понякога неговото неизбежно пътуване бе подсилвано и с опиум, за да се замъглят и все пак да бъдат приятни спомените му за неговото семейство. Присъствието на Кухненския бог в къщата на Вивиан Йонг, която гледаше към Щастливата долина, бе почетено с нежна порцеланова фигурка. През цялата година Вивиан поставяше свежи, уханни цветя на олтара му. С приближаването на новата години тя изгаряше уханни свещички и пълнеше вазите със символичните цветя на благоденствието и щастието. Но никога не слагаше захар върху устните му. „Той знае, че сме били добри — обясняваше тя на Джулиана. Знае колко много обич има в това семейство.“

Джулиана не наруши традицията, положена от Вивиан, нито я забрави. Независимо от скръбта й тя правеше красиви букети от цветовете на праскови, кичести нарциси и хризантеми. Джулиана никога не знаеше дали цветята бяха достатъчни. Когато Кухненският бог бе само на половината на пътя си към рая, магистратът обяви решението си. Завещанието на Вивиан Йонг бе анулирано и стана невалидно. Всичко трябваше да отиде при роднините на починалия й съпруг.

— Госпожице Куан. — Джулиана позна гласа веднага. Беше на Майлс Бъртън — човекът, който я бе описал убедително като безскрупулна изкусителка. Благодарение на това, решението на съда бе против нея. Заради умния адвокат, по времето, когато в Хонконг щеше да се празнува най-веселия празник тя и нейното семейство, нейната обична дъщеричка нямаха дом, пари, храна. Решението на съда бе взето само преди десет минути, а Джулиана вече залиташе по Харкорт Роуд. Краката й бяха така нестабилни, както краката на онова дете на морето, което за първи път бе стъпило на твърдата земя. Тя отново бе в чужда територия, виеше й се свят и не можеше да пази равновесие. Сега човекът, чиито умни думи бяха така унищожителни, както тайфуна някога, я викаше.

Джулиана притисна едномесечната си дъщеря още по-близко до себе си и продължи да върви. Но след няколко минути Майлс Бъртън бе пред нея.

— Аз не съм ваш враг, госпожице Куан. Съдът на Хонконг е правно задължен да следва принципите на общия закон. Той няма избор. Дори ако бяхте представлявана от най-добрия адвокат на цялата колония, дори ако бяхте представлявана от мен семейството на Вивиан Йонг щеше да спечели.

— Но Вивиан не искаше това — Джулиана присви очите си. — Знаете, че не го искаше, нали?

— Вероятно знам. Именно затова, Джулиана, ти предлагам моята помощ.

Джулиана бе поразена от предложението му да й помогне.

— Никога — процеди през зъби тя. — Никога няма да приема вашата помощ.

 

 

Никога, никога, никога. Клетвата звучеше в мозъка й, който умираше от глад. Тя вървеше към офиса му на улица „Виндам“ и въпреки че бяха изминали почти четири седмици, равновесието й все още не се бе възстановило. Този път от глад. Февруари бе необичайно студен и непрекъснато влажен. Беше наистина учудващо, че младата майка бе оживяла толкова дълго. Беше успяла да спечели някакви пари като продаде малкото дрехи, който й бяха разрешили да вземе със себе си. Сумата, която бе получила за тях бе смешна, като се има предвид качеството им, но бе достатъчна, за да купи топли дрехи и одеялце за Мейлийн. Спяха на открито, намирайки подслон в алеите между сградите и понякога в парка Виктория, а през деня Джулиана търсеше работа. Но никой не искаше да наеме младата майка с малкото бебенце, което държеше с такава загриженост и любов.

Беше минало много време откакто Джулиана бе усещала топлина и се бе хранила. Но не заради себе си сега вървеше към бюрото на Майлс Бъртън, а заради Мейлийн.

През четирите седмици Джулиана бе успяла да държи на топло безценната си дъщеричка, да я храни и подсушава. Независимо, че тя самата не ядеше нищо, все още имаше богато, хранително мляко за Мейлийн. Допълнителните килограми, които бе натрупала по време на бременността, бяха ефикасно превърнати в храна за бебето й. Всяка клетка от тялото на Джулиана даваше всичко, на каквото бе способна, за нейната дъщеря. Но много скоро нямаше да има какво да даде.

Заради Мейлийн, заради самото съществуване на Дъщерята на най-голямата любов Джулиана се нуждаеше от помощта на Майлс Бъртън.

 

 

— Госпожице Куан. Вие дойдохте.

— Да.

— Отслабнала сте. Много сте слаба.

Като че ли я преценяваше дали я намира по-привлекателна пълничка и сочна или измършавяла и слаба.

Джулиана почувства интимното оглеждане и се опита да се бори с неочаквано обхваналата я паника.

— Това е теглото, което предпочитам, господин Бъртън. Потрудих се доста, за да загубя теглото, което бях наддала по време на бременността.

— Значи няма нужда да ви предлагам бисквити и чай.

— Не. — Джулиана леко кимна с глава, за да наблегне на отговора си. Тя трябваше да се храни отново и щеше да го направи заради Мейлийн, но сега трябваше да говори и то бързо, преди изтощеният й от глад мозък да забрави това, което беше репетирала много пъти. — Дойдох, за да приема предложението ви за помощ. Бих искала да заема малко пари.

— Да заемете?

— Да. Ще ги върна, разбира се с лихва, и ако работата ми потръгне добре, ще бъда готова да деля част от печалбите с вас.

— Каква работа, Джулиана?

— Бих искала да подновя работата си като шивачка. Надявам се, че някои от клиентите на Вивиан ще поискат аз да създавам моделите за дрехите им. — Джулиана не беше се обаждала на нито един от клиентите на Вивиан все още и разбира се, не се бе подслонявала под покривите на богатите им къщи мокра и гладна. Подходът към елегантните жени на Хонконг трябваше да бъде съответстващ на положението им — чрез официални писма, написани с перфектен почерк на фино платно. Преди да започне, Джулиана имаше нужда от адрес и телефон, от материи и пайети, игли и конци.

Майлс Бъртън се усмихна. Тъмните му очи се смееха и сърцето на Джулиана, вече изтощено от глад, подскочи с надежда. Той считаше нейните идеи за глупави може би, но щеше да й помогне.

— Страхувам се, че погрешно си разбрала моето предложение за помощ. Интересувам се не от възможност за инвестиране, Джулиана. Интересувам се от любовница.

През 1966, в Хонконг, това не бе неприлично предложение. Заможните англичани често имаха китайки за любовници. Това бе прието от обществото като напълно коректно. Договорка, която бе полезна за всички заинтересовани — мъжът, любовницата му.

— Това ще бъде само за девет месеца. След това се връщам в Англия за постоянно. До тогава обаче и за четири месеца след това, ще ти осигуря жилище от две стаи, храна и дрехи. И ако това не пречи да бъдеш с мен, когато пожелая и разходите са разумни, съм готов да ти помогна и за твоята работа.

Препускащото сърце на Джулиана спря да бие, крещящият от глад мозък нададе отчаян вой и в следващия момент, тя щеше да умре.

Но тя не можеше да умре. Трябваше да живее заради Мейлийн, да дава хранително мляко на бебето си.

Джулиана Куан бе отново в чужда територия, но разбра с кристална яснота езика, на който говореше Майлс Бъртън.

Той искаше да продаде душата си.

— Приемливи ли са тези условия за теб, Джулиана?

„Не! Никога!“ — крещеше мозъкът й.

„Да — отговаряше сърцето й. — Да, заради моята дъщеря ще продам и душата си.“

Момент по-късно, Джулиана се чу да дава отговора си. Гласът й бе спокоен и уверен, както сърцето й.

— Не съвсем.

— Е? — попита той с интерес. Това се очакваше: Любовницата винаги отчиташе условията според нейните изисквания — скъпоценностите, които желаеше, дрехите, от които щеше да има нужда, появяването в най-добрите салони на Хонконг веднъж седмично. — Какво друго би желала?

— Английски паспорт за дъщеря ми.

— Само за нея? Не и за теб?

— Само за нея. — Дори тогава Джулиана знаеше, че никога няма да напусне Хонконг. Тук беше нейният дом, тук се бе влюбила…

Сега не можеше да мисли за Гарет, не сега. Не можеше да си напомня, че ако той знаеше положението, в което се намираше, веднага щеше да й изпрати цяло състояние. Трябваше само да вземе телефона и да се обади.

Но тя никога нямаше да го направи. Не можеше да го направи, защото не знаеше каква цена ще поиска съдбата, ако го стори? Животът на Мейлийн или на Алисън?

 

 

Двустайният апартамент бе луксозен. Тя и Мейлийн бяха в безопасност и на топло. Майлс Бъртън не я нараняваше. Сексуалните му вкусове не бяха нито перверзни, нито жестоки. Дори планираше срещите си, когато Мейлийн спеше.

Всичко беше цивилизовано. Но… тялото й бе любовен подарък само за Гарет, завинаги и когато той си отиде, то принадлежеше на скъпоценната им дъщеря — да я храни, да я люлее и пази. Джулиана се опитваше да се убеди, че това, което продаваше на най-брилянтния адвокат на Хонконг, не се различаваше от това, което продаваше на неговите най-богати жени. На него продаваше тялото си, а на тях — таланта си. Повече или по-малко и двете бяха търговски сделки. Но всеки път, когато лягаше с него, губеше по малко от себе си, от надеждите си, духа и душата си. Тя не го мразеше. Как можеше да го мрази? Той бе спасил живота на дъщеря й. Цената, която трябваше да плати беше много голяма… но беше и много малка… защото Мейлийн бе всичко за нея. Най-после деветте месеца изминаха. В навечерието на отпътуването си за Англия, Майлс Бъртън й даде договорения английски паспорт за Мейлийн. Напомни й и за другото обещание, което бе дал. Можеше да остане в апартамента още четири месеца.

Джулиана не прие предложението. Дребната търговия вървеше добре и бе достатъчно доходоносна за двете, за да живеят. Тя отчаяно искаше да се премести с дъщеря си в тяхно собствено жилище, неин личен свят на обич, неопетнявана от спомена за това, което бе извършила.

 

 

Дълго преди да бе станала достатъчно голяма, за да си спомня съзнателно, Мейлийн знаеше всичко за своята майка.

— Обичам те, Мей-Мей — тези дума звучаха постоянно и когато Мейлийн порасна достатъчно, за да попита за баща си, първите думи, които чу от устните на Джулиана бяха: — И той те обича.

— Къде е той.

— На небето. Не можем да го видим, моя любов, но той е с нас, винаги, обича ни, пази ни, усмихва ни се.

Мейлийн искаше да знае всичко за баща си и обичаше да слуша майка си да й разказва за него, защото красивото й лице се озаряваше от щастие, когато говореше.

Джулиана разказа на Мейлийн всички истини, които можеше да й каже — къде и кога са се срещнали, колко много са се обичали и колко много той щял да обича своето малко момиченце. И за да можеше той да бъде колкото се може по-реален за Мейлийн, Джулиана бе казала на дъщеря си името на Гарет.

Останалите нейни думи бяха лъжа. „Гарет Хуайтейкър е англичанин — беше й казала тя — и въпреки че е трябвало да се върне в Англия скоро след като са се запознали, той бил на път за Хонконг, когато починал.“

Мейлийн знаеше всички романтични места на любовта на нейните родители и когато двете с Джулиана отиваха на хълма Виктория, на онова специално място на околовръстния път или когато пътуваха с ферибота за Колун Мейлийн чувстваше неговото присъствие. Когато се разхождаше по улиците на Хонконг с майка си Мейлийн вярваше, че баща й държеше другата й ръка.

Колкото повече порастваше Мейлийн, толкова повече имаше нужда от невидимото присъствие на баща си. Тя бе живо доказателство за неговата любов, но чудесните подаръци, които й бе дал, ставала обект на подигравка от страна на съучениците й. Очите й бяха с цвета на нефрит, беше висока и кожата й имаше цвят на алабастър. Дългата й черна коса бе на вълни и чертите й бяха поразително красиви. За съучениците й бе очевидно, че майка й бе проститутка и че баща й е бил моряк, вероятно пияница, който не е търсел нищо повече от вечерно забавление. Подигравките пронизваха сърцето на Мейлийн. От началото, тя отчаяно се противопоставяше на подигравките.

— Той е бил англичанин и ни е обичал.

Но това променяше само обидите към майка й — от курва на моряк, ставаше любовница на англичанин. Мейлийн разбра, че това не променяше нейното положение. Кръвта й бе нечиста и това като че ли даваше право на всеки да я гледа втренчено и да се опитва да я накара да се срамува. Мейлийн нямаше приятели, но това нямаше значение. Имаше своята майка и знаеше истината — беше Дъщерята на най-голямата любов.

Мейлийн стана добра актриса, скриваше болката си от всички, особено от майка си, която обичаше толкова много.

 

 

— Ти ме излъга! — Списанието се тресеше в треперещата ръка на Мейлийн. — Това е той, нали? Това е моят баща.

При думите на Мейлийн Джулиана отправи поглед от опустошеното девическо лице на дъщеря си към снимката, която Мейлийн й показваше. Беше Гарет, тринадесет години по-възрастен от мъжа, който тя познаваше.

— Да — отговори тихо Джулиана. — Той е твоят баща. Мей-Мей, нека да ти обясня.

— Няма нужда! Всичко е казано в статията. Бил е морски пилот във Виетнам, един от хилядите моряци, които са идвали в Хонконг, за да търсят курви.

— Не, въобще не беше така.

— Наистина ли? Мисля, че е било точно така… точно както казват всички други.

— Всички? Какво искаш да кажеш?

— Всички, майко. Аз съм отхвърлена от всички, мразена заради смесената ми кръв, не знаеше ли това? — Мейлийн видя стреснатите очи на майка си и заговори: — Нямаш представа как ме мразят всички, така ли? Твоята кръв е чиста, чертите ти са съвършени и очите ти не са зелени.

— О, мила моя — прошепна Джулиана с тихо отчаяние. — Ти си толкова красива, Мей-Мей. Приличаш на баща си, спомняш ли си?

— Не искам повече да приличам на баща си. Не виждаш ли, майко? Мразя своя образ.

— О, Мей-Мей. Аз те обичам толкова много и той те обича, имаш приятели…

— Аз нямам приятели. Само се преструвах, че имам, но ти не трябва да се безпокоиш за мен. Знаеш ли какво правя след училище? Плувам, докато се уморя толкова, че вече не мога, после отивам в книжарниците. Чета за други места, за всякъде другаде, но не и за Хонконг, разглеждам списания и мечтая да замина оттук. Така намерих тази статия за моя предполагаем мъртъв баща. О, как бих искала да е мъртъв!

— Не, не искаш, моя любов, нека да ти кажа истината.

— Истината, майко? — проехтя гласът на Мейлийн, изпълнен с недоверие. — Как мога да знам, че това е истината?

— Моля те — повтаряше тихо Джулиана. — Моля те, нека да ти обясня.

Мейлийн като че ли се страхуваше да научи други истини, но накрая кимна. Един въздържан жест, който накара плачещото сърце на Джулиана да заридае още по-силно. Джулиана не каза на дъщеря си за завещанието на Вивиан, нито за студения и дъждовен февруари на бездомност в Хонконг, нито за Майлс Бъртън. Разказа й истината за времето преди това време — дълбоката й любов към Гарет Хуайтейкър; нейната страшна убеденост, че шестте дни, които прекарали заедно, щели да бъдат всичко, което някога са щели да имат; трагедиите, които са се случили на Блейк и Вивиан, докато тя и Гарет са изживявали любовта си; причината за неговата женитба за Бет; раждането на Алисън и смъртта на Бет; предложението на Гарет да се грижи за тях и нейния отказ; и на края смъртта на Вивиан Йонг само осем дни след нейния последен, забранен телефонен разговор с него.

— Вярваш, че съдбата ти е определила да прекарате живота си разделени?

— Да.

— Това е една илюзия, майко, едно романтично възприятие. Не съдбата е била тази, която ви е разделила, а изборът. Той не е избрал да живее с теб, с нас, защото никога не е имало любов!

— Това не е истина.

— Разбира се, че е истина. Ти може би дори не знаеш. Може би си успяла да убедиш себе си, че твоята версия е истината. Но не е така. Искам никога да не бях се раждала. Не си ли могла да направиш нещо?

— Мейлийн, не. Обичала съм те с цялото си сърце от момента, в който узнах, че живееш под сърцето ми. Знаеш ли кога стана това, моя любов? Само часове след като си била зачената, преди още баща ти да напусне Хонконг.

— О, майко, чуваш ли се какво говориш? Това е невъзможно. Това е само една от твоите илюзии. Истината е една — аз съм дете със смесен произход благодарение на сластта.

— Не, моя Мей-Мей, ти си моето скъпо дете на любовта, Дъщерята на най-голямата любов и някой ден, моя мила, ще разбереш. Някой ден, когато се влюбиш…

— Никога няма да се влюбя. И мога да те уверя, че никога никой няма да се влюби в мен. — Дори тогава, на тринадесет години, Мейлийн Куан знаеше своята съдба. Евроазиатките бяха желани — да, но за любовници, като екзотични трофеи, но не се считаха достойни за обич. Това бе реалността за евроазиатките в Хонконг. А и в други места по света? В далечните земи, за които бе чела. Дали имаше някъде място, където хората нямаше така да я гледат, място, на което тя вероятно, принадлежеше.

— Трябва да се махна оттук, далеч от Хонконг, завинаги!

— О, Мей-Мей — прошепна Джулиана на тринадесетгодишната си дъщеря, която толкова приличаше на момичето Спокойно море, което бе точно на нейните години, разкъсвана между два свята, без да знае на кого принадлежи, но търсеща — мечтаеща.

Когато Джулиана напусна своя дом на тринадесет години, тя нямаше друг избор. Животът, който познаваше в морето беше изчезнал, беше унищожен, без да остави и следа. Мейлийн вярваше, че нейният живот, светът на обич, в който живееше с майка си, бе напълно разтърсен. „Но това не беше истина — мислеше Джулиана. — Аз съм все още тук, обичам те и не мога да те пусна, Мей-Мей, не сега, все още не, толкова си млада и толкова опустошена.“

Лъжите на Джулиана Куан бяха причинили толкова мъка и въпреки това, тя започна новия живот с дъщеря си с друга лъжа:

— Вивиан ти остави наследство под мое попечителство. Ще стане твое, когато навършиш осемнадесет години и тогава ще бъде една значителна сума. Уреди също така, да ти издадат английски паспорт. Така че, когато станеш, мила моя, на осемнадесет години, ако все още искаш, можеш да напуснеш Хонконг. Дотогава ще се опитам да те убедя колко много те обичаме аз и баща ти и дори и да не вярваш на думите ми, може би ще ги запомниш и някой ден, може би ще разбереш и ще ми простиш.

 

 

Мейлийн помнеше думите на Джулиана. През петте години, преди да замине за Англия, тя ги бе усвоила до съвършенство чрез своята гневна и мъчителна интерпретация на „любовта“ на своите родители. Нанасящите вреда думи изтичаха от сърце, което бе така дълбоко наранено, че понякога трябваше да изкрещи необятната си болка, да я сподели и въпреки че подигравките на Мейлийн караха Джулиана да страда, тя бе готова с радост да ги понася, ако можеха да помогнат на Мейлийн. Но Джулиана знаеше, че чувствителната й дъщеря още повече намразва себе си, заради своята собствена жестокост.

Когато Мейлийн замина Джулиана разбра, че е за добро. Любимата й дъщеря имаше нужда да избяга надалеч, както от Хонконг, така и от нея. Джулиана се молеше Мейлийн да намери своето щастие в новия си дом. Най-после щеше да може да живее добре. През последните пет години Джулиана бе работила неуморно, за да направи истина лъжата за наследството. В резултат на това, някогашното мнимо наследство бе станало едно малко богатство. Тогава Дъщерята на най-голямата любов замина, може би завинаги. Джулиана, която през последните осемнадесет години се бе грижила само за детето си, запълни огромната празнота с една мечта. Мечтата бе на Вивиан, но Джулиана стана неин пазител. През следващите девет, самотни години успехът на „Луна от перли“ бе надминал и най-невероятните представи.

 

 

Промяната на звуците около нея изтръгна Джулиана от спомените й. Приглушеният шепот обявяваше пристигането на лейди Лойд-Аштън.

— Съжалявам, че закъснях. Но едно малко момиченце, имаше нужда да си поговорим.

Джулиана се усмихна леко. Току-що си бе спомнила за едно малко момиче, което бе тормозено от съучениците си и бе имало отчаяна нужда да си поговори с някой. Което, за да запази майка си, бе крило собствената си тъга от нея. Това храбро момиченце бе станало голяма жена. „Дали Мейлийн бе намерила някой, с който можеше да споделя тайната си болка?“ — чудеше се Джулиана.

Ийв видя надеждата и тревогата, изписани по лицето на Джулиана. Нежно и искрено й каза:

— Както си си представяла мисля, че завръщането на Мейлийн в Хонконг е някак си трудно. Но, Джулиана, няма съмнение, че докато е тук, ще работи с хора, които я уважават и обичат много.

— Наистина ли? Имаш предвид Джеймс Дрейк?

— Да, Джеймс, разбира се. Но и всички, наистина всички, които работят за „Джейд Палас“ — Ийв размисли за минута, после добави: — Особено строителят Сам Коултър. Струва ми се, че той я обича дълбоко.

— А Мейлийн по същия начин ли се отнася към него?

— Така мисля, но… е малко трудно да се каже.

— Защото тя е такава добра актриса.

— Да — съгласи се тихо Ийв. — Наистина.

— Добре ли изглежда, Ийв? Здрава ли е?

Ийв се усмихна.

— Здрава е и изключително красива. Пристигането й предизвика истинска сензация. — Ийв наклони замислено глава и после нежно отговори на незададения въпрос на Джулиана: — Не беше облечена в твой тоалет, Джулиана, но вероятно е знаела, че не трябва. Може да я е нямало девет години, но тя знае, че в Хонконг има неписан протокол. Сигурна съм, че е проверила и й е било казано, че всяка друга марка, но не и „Луна от перли“ е приемлива за Пийк Касъл.

Това бе една от добре познатите заповеди на Джефри — в присъствието на неговата принцеса, никоя друга не можеше да носи моделите на Джулиана Куан. „Луна от перли“ бе личният етикет на Ийв. Заповедта, разбира се, не вредеше на търговията на Джулиана. Появяването на лейди Лойд-Аштън на официалните вечери бе внимателно ограничено до два пъти в седмицата. Така че имаше достатъчно възможности за останалите красиви жени да показват най-хубавите си тоалети от „Луна от перли“.

— Хората все още ли се придържат към това?

— Абсолютно и ти знаеш, че Мейлийн със сигурност ще е проверила — Ийв се засмя. — Алисън Хуайтейкър обаче…

Думите на Ийв бяха прекъснати от неочакван удар на порцелан в порцелан, когато чашата на Джулиана се удари в чинийката, разсипвайки съдържанието й върху розовата ленена покривка.

— Колко съм невнимателна — промърмори Джулиана, намирайки някак си какво да каже.

Един от келнерите се появи на минутата и веднага се зае да почисти това, което беше само едно малко невнимание.

Само за миг покривката бе сменена, и въпреки че нищо не бе счупено, топла пара се вдигаше от току-що донесената друга чаша.

— Добре ли си?

— Да, разбира се — Джулиана можеше да обвини пръстите си за разлятия чай. Някога елегантни, но сега бяха очевидно доказателство за многогодишната й работа с трудната бродерия. Ставите й я боляха. Имаше дни, когато леко се подуваха, но както Джулиана, така и Ийв знаеха, че пръстите й съвсем не бяха несръчни. Все още можеха да играят, да създават очарования от магия върху блестящата коприна. Усмихвайки се Джулиана каза:

— Просто обърнах повече внимание на теб, отколкото на чашката. Каза нещо, за някой с името Алисън?

— Алисън Хуайтейкър — фотографката, която Джеймс е взел за паната в „Джейд Палас“. Тя носеше една от твоите рокли на партито. Бяха пайети с цвета на дъгата върху коприна с цвят на слонова кост. Стоеше й много добре, като че ли си я направила специално за нея.

„Обичайки Мейлийн, ще обичам и Алисън. Дали и двете любими дъщери бяха в Хонконг?“ Да, Джулиана знаеше, че това бе истина. И повече, за да поддържа разговора, отколкото се нуждаеше от друго доказателство, тя каза:

— Тази рокля създадох за Неймън Маркус. Алисън Хуайтейкър трябва да е американка.

— Да, и тя е от Тексас, както Сам. Той е от Сан Антонио, а тя от Далас, но той очевидно познава баща й.

Колко се радваше Джулиана, че никога не бе споменавала пред приятелката си името на Гарет или името на другата дъщеря, или дори, че те живеят в Далас. Разбира се, тя не поставяше под въпрос вярата си в Ийв, но веднъж вече бе направила ужасната грешка да спомене името на мъжа, който обичаше.

— Заради Сам ли Алисън ще направи снимките за „Джейд Палас“? Той ли я е препоръчал на Джеймс? Гарет ли го е помолил за това?

— Не. Просто съвпадение, Джеймс сам открил една книга на Алисън, доста случайно.

 

 

Съвпадение. Шанс. Думите ехтяха в съзнанието на Джулиана все още, часове след като се бяха разделили с Ийв. Нито тя, нито Гарет се бяха договаряли да съберат дъщерите си заедно. И въпреки това, по невероятен начин Алисън и Мейлийн бяха заедно в Хонконг, обединени чрез „Джейд Палас“. Тя не знаеше докъде щеше да се стигне. Знаеше само, че не трябва да се намесва.

Трябваше някак си да опази сърцето си от опасни, забранени пожелания. Джулиана знаеше, че желанията съществуваха — бяха великолепни мечти, но тя не смееше да им разреши да се раздвижат, да се завъртят дори и само за момент.

Но пък беше вече безопасно да мисли за двете дъщери, които случаят беше събрала заедно. Дали присъствието на Алисън щеше да направи по-трудно завръщането й в Хонконг? Или чрез някаква магия, дали сестрите биха станали приятелки?

Джулиана се надяваше и се тревожеше. Но никога, нито веднъж, тя не изпита страх, че Мейлийн може да разкрие истината на Алисън. Нямаше значение, че чувствителното сърце на красивата й дъщеря щеше да плаче от болка, Джулиана знаеше, че този път Мейлийн ще задържи всичката си мъка дълбоко в себе си.

„О, моя любима Мей-Мей.“