Катрин Стоун
Луна от перли (6)

Пета глава

Срещата на Сам Коултър с Джеймс Дрейк в осем часа бе уредена още преди Сам да напусне ранчото си в Сан Антонио. Щяха да се срещнат във фоайето на „Трейд Уиндз“, за да отидат в „Дрейк Тауърз“. Щяха да си говорят и да пият кафе в офиса на Джеймс. Въпреки че беше само седем и четиридесет и пет Сам вече бе във фоайето готов да започне деня. Днешният ден и десетте следващи подготвителни дни до започването на строежа бяха необходими, но Сам с нетърпение чакаше да минат, за да започне същинската работа на обекта. Той щеше да бъде най-голямото предизвикателство в досегашната му кариера. Още от самото начало той винаги избираше сградите, които щеше да строи. Според него, създаденото от човека за постоянно върху лицето на планетата, трябва да си струва. В противен случай по-добре да бъде запълнено от природата. В резултат на тази философия предишните строежи на Сам бяха истинско предизвикателство, с което никой друг строител не би се захванал. Сега предприемачите винаги се спираха най-напред на него. Сам забогатя благодарение на своите предизвикателства. Колкото по-сложен бе проектът, толкова по-добре. Никой не се би се усъмнил в крайния резултат… поне до сега.

Проблемите около „Джейд Палас“ надхвърляха всичко, с което се бе сблъсквал. Забележителната конструкция трябваше да стане потенциален монументален триумф или монументален провал. Всичко трябваше да бъде изпълнено абсолютно точно. Сега, когато опитният му поглед обхождаше фоайето на другия хотел на Джеймс Дрейк в Хонконг Сам разбра, че това, което му бе обещал Джеймс бе истина: средствата няма да бъдат щадени. Той ще разполага с най-добрите материали, за да направи от „Джейд Палас“ един шедьовър. Джеймс щеше да даде своя дял, останалото зависеше от Сам.

„Трейд Уиндз“ се гордееше със своята международна клиентела. Независимо от различните си националности посетителите излъчваха учудващо еднакво послание за финансова сила и власт. Сам знаеше, че именно тези хора сключваха сделки за милиарди. Беше слушал за френетичното темпо в Хонконг, където цели състояния се печелят или губят само в едно денонощие. Където всяка отминаваща секунда е изключително важна, защото отмерва времето към несигурността на 1997. Сам очакваше да види тази трескава дейност, но много повече харесваше кралското спокойствие.

Съвсем ненадейно във фоайето се появи една дама, която определено не познаваше правилата. Сам реши, че е американка. Беше млада и много бързаше. Почувства симпатия към жената, чието отчаяние бе толкова очевидно. Но точно в този момент тя залитна. Ръката й рефлективно изпусна куфарчето, което носеше в очакване на неизбежното и тежко приземяване върху снежнобелия мрамор. Но Сам успя да я хване. След като я изправи на крака, видя лицето й. То изразяваше силна ярост, съчетала поразяваща красота и великолепие на тропическа буря.

— Много съжалявам — извини се бързо Сам. — Вината е изцяло моя. Не внимавах.

Тя като че ли се стресна от извинението му, но после се усмихна.

— Наранихте ли се? — попита той тихо, когато отново срещна погледа й.

— Не, добре съм. Благодаря.

В продължение на няколко секунди очите им останаха приковани — нейните учудени и все пак приканващи, а неговите — изпълнени с интерес.

После магията бе разпръсната, като че ли всеки от тях си спомни, че тук е Хонконг и всяка секунда се отчита.

Тя си беше отишла, но той не я забрави — един интригуващ портрет от контрасти. Коя бе тя? Китайска принцеса, отрасла в Англия или английска, израснала тук. И наистина ли очите, които потъмняха от гняв за момент и заблестяха като слънце в следващия, имаха толкова дълбоко зелен оттенък?

 

 

Джеймс се появи точно в осем.

— Как пътува? — попита той, когато заедно със Сам поеха към „Дрейк Тауърз“, шест пресечки по-надолу от хотела.

— На време и без никакви произшествия.

— Среща ли се с Тайлър?

Сам кимна.

— На път за хотела спряхме на площадката. Страхотно местоположение. Трудно е да си представи човек по-добро.

— Мисля, че няма такова. Надявам се видя ремаркето. Там ще бъде седалището ти на обекта. Трябва вече да е обзаведено с всичко необходимо. Ако не е, обади ми се. В „Тауърз“ също ще имаш офис. Ще ти трябва за срещите през следващите десет дни, но ще можеш да го ползваш, докато имаш нужда от него.

— Благодаря. Каква е програмата за днес? Знам, че в три ще се срещна с Тайлър. А със старшия майстор?

— Чанг Пенг. В един. Той и екипът му са най-добрите в Хонконг. Построиха за мен „Трейд Уиндз“ и „Дрейк Тауърз“, както и две жилищни сгради в Станли и шест комплекса с апартаменти в Новите територии. Пенг няма инженерна диплома, всъщност няма никакво образование, но останалите строители ми казаха, че инстинктът му е безпогрешен. Той обаче няма да предложи нищо, ако не го попиташ.

— Добре е, че ми го казваш. Щях да попитам. — Бяха изминали едва една пресечка по Чартър Роуд, но поведението на Джеймс Дрейк вече отговаряше на репутацията, с която се ползваше. През идващата седмица Сам щеше да се срещне с безброй хора, заангажирани с „Джейд Палас“. Всяка от срещите бе важна, но освен Сам, имаше още трима души, чийто принос щеше да определи крайния успех или провал на проекта. Тайпанът, чиято компания щеше да достави най-доброкачествения строителен материал, главният майстор, който ще наблюдава и координира усилията на целия екип и разбира се, архитектът. Джеймс му беше уредил срещи с двама от тях за този следобед. Дори преди още да попита, Сам бе сигурен, че ще се срещне с архитекта още тази сутрин.

— А днес ли ще бъде срещата с архитекта?

— Да. Ще я видиш от девет до единадесет, след което мисля тримата да отидем на обяд.

„Нея?“ Думата блокира почти всичко, освен широките, грациозни крачки на Сам. Бе разгледал всички чертежи, както и подробните описания на самата супер конструкция, стоманения скелет, върху който щяха да се монтират нефрита, алабастъра и златистото покритие, за да се създаде поразителната илюзия. Допълнителните описания, подробните диаграми на интериора, щяха да бъдат подготвени в процеса на строежа на сградата. Всичко, което Сам бе разгледал, носеше един и същ надпис — „Тичфийлд и Стърлинг“, ЛТД, площад „Гросвънър“, Лондон Англия. И под него: М. Куан, архитект.

Той мислеше, че ще срещне господин Михаел Куан или Марк, или Мартин. Сам Коултър бе хранил големи надежди за този господин М. Куан. Безразсъдно смелият архитект трябваше да има и някакви идеи за това, как неговите две измерения щяха да се трансформират в три. Сам очакваше той да прекарва доста време на обекта газейки калта, която беше неизбежна по време на трудния дъждовен период в Хонконг и безстрашно да стои върху мокрите метални греди, високо над земята.

„Щеше ли да може някоя си госпожа Куан да върши всичко това така добре? — питаше се вътрешният му глас с всичката сила на надутия мъжки шовинизъм. — Да, разбира се, че щеше да може, зависеше каква жена е.“

Сам се уверяваше, че тя е безупречен катерач по хлъзгава стомана. Джеймс Дрейк нямаше да наеме никой, който бе по-долу от най-добрия, от най-опитния.

 

 

— Това е Мейлийн.

— Ние се срещнахме вече — отговори тихо Сам. — Сблъскахме се във фоайето на хотела рано сутринта.

Той желаеше да я види отново. Всъщност, през броените минути от изчезването й, до появата на Джеймс, Сам разбра, че това е неизбежно. Сега тя беше тук, стресната, както и самият той и въпреки че красивите й устни се опитваха да се усмихнат мило, Сам видя бурята в тъмнозелените й очи. Госпожа М. Куан не бе особено щастлива да го види. Но и той не бе особено възторжен, когато я видя. Той беше абсолютно уверен, че тя не бе ветеран в газенето на кал и катерене по метални греди. Можеше да се допусне, че високите токове и стилни копринени костюми, биха могли да се заменят с работни дрехи. Но опитът не се придобиваше толкова лесно. Беше млада, нямаше и тридесет. Колко ли от нейните проекти всъщност бяха осъществени? Броят им нямаше значение, така или иначе не беше голям. Сам имаше нужда от колега, равен на него, някой, който притежава богат опит, за да допълва неговия. Това не беше каприз, а абсолютно наложително, ако се надяваха да построят най-грандиозната сграда на десетилетието. Но Джеймс му бе дал тази блестяща красавица. Джеймс Дрейк приличаше на големите продуценти в Холивуд — мъж, който събира само най-талантливите. После наблюдаваше раждането на нещо голямо.

Джеймс беше продуцентът на „Джейд Палас“, Сам бе директорът, а Мейлийн Куан? Тя бе талантливият писател, който бе сътворил сценарий от истинска лирична красота и бе представил на Сам предизвикателство, равностойно на това да се създаде игрален филм от безполезна поема. Като писателка, правеща своя първи опит, тя ще се яви като пречка. Би могла да не разбере нуждата от гъвкавост, необходимостта да се правят промени тук и там, независимо колко великолепен е оригиналът.

Предполагаше се, че инстинктът на Джеймс Дрейк е безпогрешен, а далновидността му доказана. Но този път изглежда бе драматично, фатално замъглена.

Какво можеше да предизвика такова замъгляване? На Сам не му трябваше много време, за да намери отговора. Тя стоеше точно пред него — една екзотична жена, представляваща постоянно променящи се контрастни портрети на буря и ярко слънце, китайка и англичанка с алабастрово черна коса и зелени нефритени очи. Джеймс и Мейлийн бяха любовници. Интимната им връзка бе очевидна дори сега, когато обменяха погледи, говореха един таен език. Елегантният, непреклонен Джеймс Дрейк, който като че ли не подлежеше на омагьосване, очевидно бе попаднал под влиянието на омагьосващия чар на Мейлийн. Като подарък за любовта си той й бе поднесъл „Джейд Палас“, една дреболия, струваща половин милиард долара. И като обвивка на този подарък, й бе дал Сам Коултър, човекът, който щеше да спаси и двамата от глупостта им.

Ами ако не успееше? За Сам това щеше да бъде провал в личната кариера, огромен брак за Джеймс, а за Мейлийн? Тя зависеше от решението на онези с много по-голям опит от нея, които щяха да преценят дали концепцията й би могла да стане реалност. Те, а не тя, бяха сбъркали и Сам Коултър бе този, който щеше да бъде отговорен.

А той щеше ли да приеме тази отговорност? Мейлийн вече знаеше, че ще я приеме. Тази сутрин в хотела тя беше разбрала, че Сам Коултър винаги поема пълна отговорност за всяка стъпка, която прави.

Той все още можеше да се откаже от „Джейд Палас“. Но… той харесваше Хонконг. Беше вече запленен от интензивността, която избиваше изпод царственото спокойствие. И… беше приел предложението да построи „Джейд Палас“, защото беше имал достатъчно самочувствие.

И… така или иначе не можеше да напусне Хонконг. Гарет Хуайтейкър го беше помолил да наглежда дъщеря му и той му бе обещал. През същите тези години Гарет Хуайтейкър не беше пожелал нищо за сметка на това, което Сам му дължеше. Наглеждането на Алисън Париш Хуайтейкър бе доста тривиално в сравнение с това, което Сам дължеше на баща й — всичко: живота си, надеждата си, мечтите си.

Сам не бе сигурен защо Мейлийн го гледаше втренчено, но той насочи тъмносините си очи към нейните предизвикателни нефритенозелени очи и предложи тихо:

— И така, Мейлийн, започваме ли работа?

Мейлийн гледаше учудена, а не облекчена от предложението му. На Сам му се стори, че тя може би се опитва да го отпрати, тенденциозно да го предизвика да си стегне багажа и напусне Хонконг. Неочаквано „Джейд Палас“ се превърна в почти непокоримо предизвикателство. Сам обичаше предизвикателствата. От тях забогатяваше.

Джеймс се оттегли, оставяйки Мейлийн насаме с високия, тъмен непознат от Тексас… и нарастващото й чувство на паника.

Сам Коултър я беше изиграл. Предполагаше, че е карикатура на каубой, лесно забележим с високите си обувки, опърпани джинси, измачкано велурено сако, колан със сребърна катарама и разбира се, шапка Стетсън. Най-малко се предполагаше се, че ще носи съвършено ушит тъмносив костюм, а главата му ще е покрита от гъста, чувствено къдрава, кестенява коса. Акцентът също трябваше да го издава — разтегнат, нахален, грозен носов говор, но тя дори не го бе усетила.

Но всъщност най-голямата от всички измама бе способността му да я кара отново да преживява онова, което бе почувствала, когато силните му ръце без никакво усилие предотвратиха падането й. Прелъстителните му тъмносини очи я бяха наблюдавали с толкова нескрит интерес. Мейлийн не можеше да определи своите чувства. Те й бяха абсолютно непознати. Предполагаше се, че именно тя трябва да упражнява контрол над този тексасец, просто защото „Джейд Палас“ означаваше толкова много за нея и тя имаше нужда от него, за да го осъществи. Мейлийн бе искала да бъде безукорно учтива, официална и изискана, като през цялото време се подкрепя вътрешно от ледено презрение и лукава омраза. А сега?

Сега прелъстителните сини очи блестяха отправени към нея, заинтересовани, забавляващи се, предизвикващи топли вълни вътре в нея, които я вълнуваха и ужасяваха.

— Заповядайте, седнете — предложи Мейлийн.

— Само за момент. Мисля, че първо ще се разходя из офиса ви, за да се полюбувам на снимките на всички, проектирани от вас сгради. — Когато наблюдаваше голите стени очите му показваха изкуствено учудване. — О, виждам, че тук няма никакви снимки.

— Оставих ги в Лондон. Разходите по транспортирането им щяха да бъдат огромни. Вярвам, че вие сте донесли своите, господин Коултър?

— Не, госпожо Куан. Но, всъщност, нямаше нужда от това, наистина. — Погледът му се върна към нея. — Това ли е най-големият ви проект? Бъдете честна.

Изразът му твърде ясно говореше, че не очаква друг отговор.

— Да.

— Любовта е велико нещо, нали?

— Моля?

— Нека погледнем фактите, единственото препоръчително писмо за този проект е, че вашият любовник го плаща.

— Джеймс и аз не сме… — стисна здраво разкошните си устни.

— Вие и Джеймс не сте какво, Мейлийн? — попита Сам с леко учудване и голям интерес. — Не сте любовници, така ли?

— Това едва ли ви влиза в работа.

— Да, но е така. Моята работа е да строя сгради. Всяко нещо, което се отнася до успеха или провала на това начинание, е моя работа. За вас „Джейд Палас“ може да е една лудория, но за мен е сериозно дело.

— Каквото е и за мен. Аз съм архитект. Това е моята кариера. — „Това е всичко, всичко, което някога ще имам.“ — Джеймс и аз се срещнахме след като той беше избрал проекта ми за хотела. Ние храним дълбоко уважение един към друг, но нашите взаимоотношения са професионални, както би трябвало да бъде.

„Имаш ли си любовник?“ — искаше да знае напълно непрофесионалният глас. Потискайки изкушаващия го въпрос, Сам каза:

— Нека да ви разкажа за моите нормални взаимоотношения с архитекта, става ли? Работим много близко един до друг. Всеки от нас дава своя принос към духа на сътрудничество и, разбира се, енергия и опит.

Поглеждайки към различните чертежи, разпръснати в стаята Сам реши, че Мейлийн Куан имаше достатъчно енергия и че „Джейд Палас“ бе за нея от особена важност. Но само желанието да успееш, не беше достатъчно.

— Признавам, че имам малък опит — каза тихо Мейлийн. — Но преди да тръгна от Лондон, показах чертежите на няколко големи архитекти и инженери по конструкциите.

Сам повдигна леко скептично едната си вежда.

— Спомняте ли си какво казаха?

Тя имаше право да се подразни. Ядоса се, но след момент отговори спокойно:

— Всичко е записано.

— Много ми е интересно да видя какво сте написали?

Мейлийн се обърна към картотеката, извади една кафява папка и му я подаде.

— Имах намерение да напечатам бележките си, но не успях.

Сам отвори дебелата папка и хвърли поглед върху ръкописа на първата страница. Почеркът й бе забележително четлив, без никакви украшения, а думите и показваха точно и подходящо разбиране на това, което щеше да представлява трудност при „Джейд Палас“. Неохотно бе дълбоко впечатлен.

— Имате ли нещо против да погледна записките сега?

— Но, моля, продължавайте. Аз… ако има нещо, което не разбирате… не можете да прочетете…

Сам се усмихна.

— Няма да се поколебая да попитам. Междувременно, моля извикайте останалите да се върнат. Не искам да спирам работата и ви уверявам, че няма да ми пречат.

— Другите?

— Хората, които ви помагат при проектирането — поясни Сам. — В стаята има три компютъра, Мейлийн.

— Използвам всичките.

— И никой не ви помага?

Мейлийн леко сви рамене.

— Няколко местни фирми предложиха помощта си, но мисля, че за сега, мога да се справя с всичко сама.

— Искате ли цигара? — Въпросът на Сам сложи край на едночасова концентрирана тишина. Той проучваше подробните бележки, а тя работеше на един от трите компютри.

„Добре“ — каза си Мейлийн, когато чу въпроса му. Най-после започва да се държи в съответствие със ситуацията. Сега можеше да почувства известно презрение и ако това стане, тогава тя сигурно би могла да контролира влиянието, което той имаше над нея. Дали би могла?

Обръщайки се от компютърния екран към него, отговори:

— Не. — После, усмихвайки се, добави: — Благодаря.

— Имате ли нещо против, ако запаля?

Усмивката й все още беше на лицето й, а гласът й мек, когато каза:

— Да, против съм.

Докато чакаше Сам да запали цигара въпреки нейното несъгласие, тя се почувства разочарована от безпрепятствената победа. Нямаше да има сбогуване. Още веднъж Сам Коултър я изхитри. С равнодушно повдигане на раменете, той възобнови четенето си, без да запали цигарата. Те почти не си говориха докато не стана време да обядват с Джеймс.

— Бих искал да останем известно време на строителната площадка, Мейлийн.

— Да, разбира се.

— Какво ще кажеш за утре следобед, към три?

Мейлийн погледна настолния си бележник.

— Три е добре. Не би ли трябвало да дойде и Джеймс?

Очебиещото й колебание да остане сама с него, предизвика смях в прелъстителните сини очи.

— Не виждам защо.