Катрин Стоун
Луна от перли (26)

Двадесет и пета глава

„Джейд Палас“

Петък, 29 октомври 1993

Бамбуковото скеле и смарагдовозелената мрежа щяха да останат върху „Джейд Палас“ до началото на декември. Едва тогава Хонконг щеше да разбере дали най-амбициозният проект на Джеймс Дрейк представлява едно блестящо съкровище или отчайваща глупост. Но Сам Коултър знаеше още сега. Така, както го виждаше още преди да бе направена и първата копка, така и сега можеше да направи невидими скелето и мрежата и това, което виждаше бе по-великолепно и от най-смелите му мечти. Но и най-великолепната мечта бледнееше пред видението, което влезе влизайки в ремаркето през този петъчен следобед — неговото момиче-каубой, обуто в джинси и ботуши, с дълга плитка, се бе загледало през прозореца, а красивото й лице грееше от щастие.

Мейлийн не го чу да влиза, нито пък усети крадливите му стъпки.

— Направихме го? — каза той тихо, когато бе съвсем близо до нея.

Тя се сепна и обръщайки се, видя засмените му тъмносини очи и каза:

— Знам. Успяхме.

Лицето й продължаваше да грее, но тя сви рамене.

— И все пак, няма да съм абсолютно сигурна, докато не свалим всичко от него.

— Е, аз пък съм сигурен още сега. Поради което мисля, че е време да започнем да празнуваме. — Лицето му бе сериозно и напрегнато, изразяващо близост. Когато красивите й очи заблестяха смело, подканящо, той нежно отстрани от светещите нефрити един блестящ кичур черна коприна. — Искахме да направим това отдавна, нали.

— Да махнеш косата от очите ми? — попита Мейлийн, останала без дъх и трепереща цялата от необикновената нежност на ласката му.

— Да те докосна — тихичко поясни Сам. После целуна мястото, където бе стояла черната като нощта коприна и продължи да я целува, стигна зад ухото й, за да прошепне: — И да те целуна.

— И аз исках.

Дори когато устните му правеха своите невероятни открития по нежния сатен на грациозния й врат, Сам някак си се насили да вземе бързо решение. Щеше да си тръгне от тук веднага след десет. Двадесет и пет минути по-късно, щеше да стигне в апартамента си в „Трейд Уиндз“, където щеше да вземе душ, да се преоблече, така че…

— Покани ме в твоя апартамент, Джейд, тази вечер към единадесет и петнадесет.

Мейлийн застина в отговор на думите му и когато Сам я погледна в очите, видя тъмните сенки на безпокойството да пробягват през искрящото желание.

— Покани ме в твоя апартамент, Каубой.

Сам никога не бе играл така. Винаги той отиваше при жената. По този начин, можеше да си тръгне точно тогава, когато пожелаеше, преди някой да предявеше каквито и да е искания към сърцето му. Сега Мейлийн го молеше да промени изцяло правилата, да играе по нейната мрачна диктовка. Сам не искаше да играе с нея, никакви игри въобще.

— Добре, Джейд — рече той тихо. — Каня те.

 

 

Може би Мейлийн нямаше никога да реши какво да облече, ако още в началото на съмненията един вътрешен глас не бе й се присмял. „Няма никакво значение в какво си облечена! Той не се интересува от дрехите ти. Просто облечи нещо, което може да се съблече по-лесно и още по-лесно да се облече. Никакви малки копченца, които биха могли да те забавят, след като всичко свърши. Ще искаш да избягаш бързо от заглушаващата тишина на неговото разочарование.“

„Но — шептеше сърцето й, — може би няма да го разочароваш.“

Моля? Та къде беше през целия си живот на голяма жена? Нали си спомняш, че си сексапилна като лед?

Да, но когато Сам ме докосна, почувствах топлина, беше прекрасно…

Защото той е толкова чувствен, явна причина за неговото ужасно разочарование, когато открие истината за теб.

— Донесох шампанско — каза тя, когато Сам отвори вратата на апартамента си точно в 11.15. — Знам, че не обичаш да пиеш особено.

— Не пия въобще — поправи я Сам тихо. Взе шампанското от ръцете й, изчака да срещне погледа й и добави нежно: — И ти нямаш нужда от това, поне тази вечер.

После, защото тя като че ли не повярва, Сам остави шампанското, освобождавайки ръцете си, за да я докосне. Обхвана ласкаво лицето й и повтори: — Не и тази вечер.

С докосването му вълшебният танц на желанието започна отново, като че ли не бе изминала и секунда, а камо ли цели часове. Топлите, прекрасни усещания вътре в нея реагираха моментално и с такава радост на нежната му ласка, че запрепускаха, без да могат да спрат. Сам целуваше очите й, челото, страните, наслаждавайки се на места, които други мъже никога не бяха докосвали. Докато те бяха търсили само страстното обещание на устните й, Сам Коултър като че ли желаеше всичко, всяка малка частица от копринената й плът. Като че ли се опитваше да научи всичко за нея, като че ли наистина я обичаше и дори нещо повече — нежността му като че ли й казваше, че той ще пази съкровено всяко свое откритие, всяка тайна, независимо колко срамна бе тя.

Ледът бе изчезнал отдавна, стопен от танцуващия огън, запален между тях. И въпреки това, само момент преди устните му да се срещнат с нейните, тя потръпна.

— От какво се страхуваш? — попита тихо Сам, когато срещна очите й и видя сенките на страх сред блестящото тъмнозелено желание.

— От нищо. — „От всичко.“ Но в този момент Мейлийн се страхуваше най-много, че може да проиграе шанса си, за да почувства какво значи да бъдеш обичан. Желанието на Сам към всяка частичка от нея, а не само към провокиращото й тяло, бе само една илюзия. Тя знаеше това. Но все пак можеше да се остави на преструвката. Само за малко, само толкова, колкото да си разреши този шанс, това най-прекрасно па де дьо.

Сам видя нетърпеливото й желание и съзнаваше силата на своето собствено. Желаеше я толкова много и толкова отдавна, но искаше интимното откриване на всеки от тях да бъде спокойно, внимателно и свободно, една непоклатима основа, която те щяха дълго да градят.

— Бързаме ли?

— Да.

Тя изглеждаше толкова притеснена, като че ли вълшебството можеше внезапно да изчезне и въпреки че не вярваше това да е истина, я хвана за ръката и я поведе към спалнята си.

Когато Сам посегна да запали лампата, Мейлийн прошепна.

Тревожни тръпки пролазиха по тялото му. Тя искаше да се любят на тъмно. Така бе предпочитал и той преди, когато сексът бе само за удоволствие, а не от любов.

Но тази вечер бе различно.

— Искам да те виждам, когато те любя, Джейд.

— Не, Каубой.

Гласът й бе нежен, изпълнен със съжаление и с толкова страх, че Сам още веднъж се съгласи с молбата й. Бързината на желанието у Мейлийн бе породена от страх, а у Сам от истинска необходимост и въпреки това, той не бързаше. У него имаше увереност, каквато липсваше на Мейлийн и една абсолютна сигурност, че тяхното съединение бе една чудесна реалност, а не далечен мираж.

Събличаше я бавно, целувайки всяко свое откритие в сенките, научавайки всичко, което можеше, без знанието на очите си. Мейлийн го бе заслепила така, както без съмнение, сър Джефри Лойд-Аштън бе заслепил най-уважаваният дракон на Хонконг, но среднощната тъмнина само изостряше всички останали сетива на Сам. Цялото й същество бе благоуханен, опияняващ, трептящ атлаз; и дълго време, единствените звуци, които достигаха до него, бяха леките, нежни възклицания на нейното желание, когато с изненада и бездиханен шепот, тя попита:

— Какво правиш?

„Любя те.“

— Разплитам плитката ти. А ти какво правиш?

— Събличам те.

Когато пръстите й посегнаха към копчетата на ризата му, Сам с изблик на нежност разбра, че тя нямаше никакъв опит. Учудващата несигурност на нейните докосвания, го накараха да я пожелае още повече, искаше да я обича, да я защитава, да я пази. Смелите, но несръчни милувки на фините й пръсти заговорничеха, усилвайки желанието му, намалявайки въздържанието му, когато накрая Сам престана да се бори. Първият път щяха да се любят с бързината на своите желания, а следващия или може би и дълго след това, нямаше да са така нетърпеливи. Желанието на Мейлийн бе толкова мощно и така бурно, толкова изискващо и смело, както и неговото. И въпреки това, в онзи удивителен момент, в който се сляха в едно, дори тяхното останало без дъх желание спря да диша, замряло в благоговеен възторг, когато се бяха съединили в най-великолепното от всички творения.

Сам търсеше очите й в сенките, искаше да види радостта в блестящите смарагди, които със сигурност отразяваха неговата собствена радост, но тъмнината бе непрогледна. Вместо това, намери очите й с устни, нежно галейки ъгълчетата им, когато се отваряха и клепачите й, когато се плъзгаха надолу. И дори когато огънят на тяхната страст ги накара да подновят танца на любовта, дори когато пламъците лумваха в блестящи фойерверки от злато, Сам продължаваше да целува нефритенозелените очи, които не можеше да види.

 

 

Ръцете му — ласкави и силни — я бяха обвили. Главата й нежно опираше в гърдите му, тя все още чуваше силните удари на сърцето му, породени от силата на страстта.

Но тя чу друг удар вътре в себе си. Странната тишина на радостта от любовната игра досега го бе заглушавала, но сега бе достатъчно силен.

„Ти наистина успя да го изиграеш! — прозвуча гласът. — Поне изглеждаше доволен. Не забравяй, той непрекъснато те преследваше цели четири месеца. Това бе дълъг период на въздържание за мъж, толкова сексуален, какъвто бе Сам Коултър. Всяка жена можеше да свърши работа. Дори и не можа да го разочароваш. Но сега всичко свърши. И независимо, че за теб това бе толкова чудесно, колкото не бе си представяла, когато той размисли, несъмнено ще си спомни грешките, които си направила, колко несръчна си била, колко трепереща и несигурна… и въпреки това, толкова безсрамна и отчаяна в своето желание. Чуй сърцето му. Вече се успокоява, много по-бързо от твоето собствено. За разлика от теб, той очевидно е свикнал с такава страст. За него това е нещо рутинно, една предпочитана форма на физическо упражнение. Много скоро, неговото добре тренирано любовно сърце ще започне своя нормален ход, бавно и спокойно като провлачения тексаски говор. Ще се освободи от теб и вероятно ще посегне към цигарата. О, ти забрави ли, че се отказа да пуши? Заради теб! Не се съмнявай, тази вечер ще си запали. Вече бе негова. Прелъстяването свърши.

Всеки момент ще почувстваш как се отдръпва, като всички мъже преди него. Ако беше в твоя апартамент, той щеше да си е отишъл. Та нали затова си тук, не помниш ли? За да можеш първа да направиш крачката. По-добре побързай. Ударите на сърцето му се успокояват, стават още по-бавни.“

Тя не искаше да се отдръпне от него! Искаше да прекара остатъка от живота си точно по този начин, прегърната в ръцете му, мислейки си, че нежността на прегръдката му бе доказателство за неговата любов, а не породена от неговата опитност. Но тази вечер си бе позволила прекалено амбициозни мечти. Сега трябваше да напусне свещената прегръдка, преди той да я пусне. Това бе единствената й надежда да запази илюзията, че и за него, както и за нея, това бе един необикновен и разкошен танц на любовта, а не едно обикновено съединение на похотта.

В момента, когато Сам усети желанието на Мейлийн да бъде пусната, я освободи. Знаеше, че беше я държал твърде силно притисната до него. Искаше тя да бъде колкото е възможно по-близко до него, но силната му, макар и нежна прегръдка, несъмнено бе затруднила дишането й, което се възстановяваше от бурното им любене.

Сам очакваше, че тя ще си поеме въздух, ще се протегне и после ще се върне в ръцете му. Щяха да лежат спокойно прегърнати, да си шепнат между целувките… докато отново отчаяно пожелаеха да станат едно.

Но Мейлийн стана от леглото и в тъмнината, която бе изпълнена с тихите възгласи на желание, Сам разбра, че тя се облича.

После последва друг звук, звукът на собствения му глас, който питаше нещо, което той бе чувал много пъти, но никога не бе задавал. Винаги преди бяха питали него, неговите любовници бяха задавали този въпрос, когато той се подготвяше да си тръгне, но никога толкова бързо.

— Тръгваш ли?

— Да.

„Моля те, остани“. Молбата звучеше в съзнанието на Сам, но никога не достигна до устните му. Мейлийн искаше да си отиде сега, точно така, както в миналото той винаги бе искал да си тръгне. Точно както него, досега, тя бе пожелала само удоволствието, нищо повече и сега бе нетърпелива да се уедини, да остане сама, да изчезне.

Дали жените, чиито легла бе напускал толкова безмилостно, бяха изпитвали такава ярост? Разбира се, никога не бе показвал нищо повече от страст. Но той разбра, че и Мейлийн бе правила същото. Точно така, нейното настояване да се срещнат при него, да се любят на тъмно, бе точно същото, което той обикновено правеше.

Сега, доста очевидно, доста бързо, тя искаше да си тръгне. Именно тя бе по-нетърпеливата да увеличи разстоянието между акта и чувствата, дори повече и от него на времето. Беше ясно, че Мейлийн не искаше нищо повече от него, освен удоволствие, полов акт без любов, близост без чувства, бурно, настоятелно желание без нежната нужда на сърцето.

Сам бе търсил такава страстна и безстрастна любовница през целия си живот.

И накрая я бе намерил.

Но когато Мейлийн изчезна в тишината, Сам не можеше да си представи, че би могъл да я докосне отново.

 

 

Рецидивизъм. Мейлийн си спомни страстния блясък в тъмните му, сини очи, когато той си призна, че тази дума е твърде сложна за един каубой. Тогава той я бе прелъстявал, бе я приближавал все повече към леглото си.

И сега тя бе лежала в него и той й бе позволил да си тръгне, без дори да се сбогува. Споменът бе така мъчителен, крехките илюзии така разбити, че й се искаше нощта, в която си бе мислила, че е обичана, да не беше се случвала никога. Мейлийн Куан се бе предала напълно — тотално отдаване на рецидивизма. Всеки саморазрушителен импулс, който беше вътре в нея бе нащрек, търсеше начини да я накаже, дори и само заради нейната глупост. Нямаше защо да отива на строителната площадка на „Джейд Палас“, нито днес, нито когато и да било. Решенията, които трябваше да вземат там строителят и архитектът принадлежаха на миналото. С мъка си помисли, че Сам бе избрал точното време за нейното върховно прелъстяване, така че, ако решеха, пътеките им нямаше да се пресекат никога. Неговите ангажименти по хотела щяха да приключат в дните преди началото на декември и свалянето на скелето и мрежата — няколко седмици преди официалното откриване. Това, което оставаше да се свърши, бе само козметика, а не нещо съществено и вече бе в ръцете на добрия дизайнер, който бе аранжирал елегантната украса на „Трейд Уиндз“. Беше дори съмнително, че Сам ще остане за официалното откриване. Пред него бяха други сгради, които щеше да строи, предстояха му нови предизвикателства, други жени, които щеше да прелъстява. След шест седмици, щеше да си замине. И от този момент дотогава, Мейлийн би могла да му изпрати последните разработки за разкошния интериор на хотела по куриер. Но в понеделника след краткотрайното съединяване на страстите им, Мейлийн все пак отиде на обекта. Беше облечена точно по същия начин, преди да бъде прелъстена — с копринения костюм на Диор и подходящите обувки с висок ток, блестящата й черна коса бе вдигната в стегнат кок високо на главата й.

Сам стоеше пред главния вход на хотела и говореше с Чан Пенг, когато Мейлийн пристигна. Стоеше с гръб към нея, но после се обърна с лице, почувствал присъствието й, независимо от дългата пътека, постлана с бял мрамор. Мейлийн усещаше очите му, които я следяха, докато стигна до фургона и знаеше, че ще дойде, когато приключеше разговора си с Пенг. Не мина много време и той се появи. В първия момент, като че ли в очите му се мярнаха пламъчета на безпокойство. Те обаче бързо изчезнаха, за да бъдат заменени с подигравателна нотка в безцеремонния му поглед, бавно оценяващ облеклото й.

— Виждам, че си планирала да се качваш с мен по скелето днес.

„Ако поискаш, ще го направя“ — викът идваше направо от сърцето й, от това глупаво място, което все още се хващаше в надеждата за любов. Мейлийн бързо прекърши тази глупава мисъл или поне така си мислеше. Но тя се върна веднага, напомни й за друга изгубена обич. И като че придобила вече смелостта да приеме плана на Алисън за одобряването тя излъга:

— Имам среща в „Пенинсюла“. Малко съм подранила, така че…

— Така че реши да се отбиеш, за да попиташ как прекарах края на седмицата?

Мейлийн вдигна брадичката си в отчаяна защита и срещна изпълнените му с презрение очи.

— Да.

— Ами, нека да видим. Всъщност, започна доста обещаващо. Но, за съжаление, провалът дойде доста бързо, доста разочароващо. Ти какво прави, Мейлийн? Напълно доволна? Всичко, което си мечтала да бъде?

Сам бе разочарован, както знаеше, че ще бъде. Въпреки че сърцето му бе изпълнено със страст, дори не бе доволен от нея. Все пак гордо, тя отговори:

— Беше добре.

— И това бе всичко, което ти искаше?

— А ти искаше ли повече?

— Разбира се. — Сега мързеливата му, каубойска усмивка бе изкусителна и хищна. — Не бях приключил с теб, все още не.

„Какво искаше да каже? Че искаше да я види отново? Да я докосва, да я целува и да й даде още един шанс, въпреки цялото му разочарование? И ако Сам искаше това, тя щеше ли да се съгласи?“

Разбира се, че ще се съгласи. Всяка саморазрушителна клетка в тялото й все още търсеше други начини да се наранява, но това мъничко място, изпълнено с надежда в нейното сърце все още съществуваше и все още търсеше любов.

— Искаш ли да бъдем отново заедно, Сам?

Гласът й бе така уязвим, както и очите й. Сам оценяваше положително таланта й на актриса и безпогрешната й преценка за него. Сигурно е разбрала, че внезапното й тръгване го е вбесило и сега, защото искаше още удоволствие от него, се опитваше да го омагьоса, съзнавайки добре, че той бе очарован много повече от нейната роля на несигурна куртизанка, отколкото на уверена изкусителка. Беше много добра, трябваше да го признае. Когато се приближи към нея, успя дори да хвърли сянката на тревогата във вече тъй уязвимите смарагди. След като Мейлийн Куан бе напуснала леглото му, Сам не можеше да си представи, че би могъл дори да я докосне. Но сега не можеше да устои. Обхващайки с ръце лицето й, той нежно я галеше с очи, докато не видя там да се появяват несигурната надежда и проблясващото желание.

И точно тогава, когато красивите й очи толкова красноречиво признаваха, че желаят още бездиханна, но безчувствена страст, Сам промълви тихо, много тихо:

— Не, Джейд, не искам никога повече да бъда с теб.