Катрин Стоун
Луна от перли (33)

Тридесет и втора глава

Окото на дракона

Събота, 11 декември 1993

Дулото на пистолета бе опряно в слепоочието на Ийв, пръстът на Джефри бе на спусъка. С другата си ръка държеше Ийв в смазваща прегръдка, която опъваше коприната на халата върху насиненото й тяло.

— Харесват ли ти тези синини, Тайлър? — Очите на Джефри блестяха. — От моя опит, мога да ти кажа, че не си се забавлявал достатъчно с Ийв. Бил си нежен с нея, нали. Това е твърде зле. Тя обича болката, моли за нея. Нали, моя принцесо?

— Пусни я, Джефри. — Независимо от гнева си и страхувайки се за Ийв, Тайлър говореше със спокоен и примирен глас. Реши, че не трябва да дразни лудия, като запази спокойствие и продължи да говори. В момента, в който Джефри проявеше невнимание, Тайлър щеше да посегне към оръжието. — Ако имаш някакви проблеми, то те са с мен, а не с Ийв.

— Искаш да кажеш Ивенджълийн — изсъска Джефри. После, като се усмихваше, поясни: — Всъщност, Тайлър, проблемът ми е и с двамата. Ще се зарадваш, когато разбереш, че имам решение на въпроса. Това не е всичко, на което се надявах, но нещата трябваше да се ускорят, когато Ийв реши да тръгне в понеделник, независимо от фиаското на „Джейд Палас“. Честно казано, разчитах на това малко нещастие да ми даде повече време, а не да го скъси.

— Повече време за какво, Джефри?

Джефри се престори на учуден.

— Да я накажа, разбира се. Щеше да е доста забавно да наблюдавам как Ийв изживява неспираща серия от трагедии, които се случват с нейни приятели. Е, човек трябва да е гъвкав, нали?

Тогава на вратата се позвъни. Джефри изглеждаше заинтригуван от прекъсването, но ни най-малко не се притесни.

— Учудвам се кой може да бъде?

Отговорът на въпроса веднага стана видим на монитора в голямата стая.

— О, това е Джеймс — отбеляза Джефри. Налудничавият му поглед излъчваше задоволство. — Представям си, че нашата малка Алисън си е спомнила разговора с мистериозния човек на име Алекс, който бе провела малко преди инцидента. Джеймс е повече от добре дошъл в нашата компания, въпреки че присъствието му ще създаде малък проблем.

Джефри не спомена какъв е проблемът. Просто го разреши.

С плавно движение, той свали пистолета от слепоочието на Ийв и стреля.

Куршумът удари Тайлър в гърдите, но той не падна. Не можеше да падне.

Вместо това, тръгна към Джефри знаейки, че ще умре и мислейки само за сигурността на Ийв, като прошепна:

— Бягай, Ийв, бягай.

Но Ийв не можеше да побегне. Ръката на Джефри я държеше здраво. Ако беше свободна, вместо да бяга, щеше да се втурне към Тайлър. Джефри посрещна смелото приближаване на Тайлър с очакваща усмивка. Вторият куршум, изстрелян от близко, щеше да улучи сърцето на Тайлър. Но в последния момент се сети за плана си да накара насила Ийв да натисне спусъка на смъртоносния изстрел и огромното удоволствие, което щеше да му достави тази гледка. Вместо в сърцето, той стреля в левия крак на Тайлър, целейки се в средата на бедрото, за да раздроби костта му. И въпреки всичко, Тайлър се опитваше да върви. Но беше невъзможно. След няколко залитащи крачки, той падна на пода. Ийв се помъчи да се освободи, за да отиде при Тайлър и Джефри без никакво колебание я освободи. Когато Ийв коленичи до човека, когото обичаше, Тайлър посегна да погали любимото лице. В продължение на няколко удара на сърцата им, очите им се срещнаха и отпътуваха надалеч… към тяхната мечта.

Моментът свърши бързо, когато Ийв почувства топлината от кръвта на Тайлър върху студения мраморен под до нея. Но още преди да посегне да разкъса халата и му направи превръзка, Тайлър свали сакото си, за да го облече и прикрие голотата си, да се почувства достойно, дори когато животът му си отиваше.

— Патетично, както Ромео и Жулиета — подигра се Джефри. — Побързай, Ийв. Превържи му крака, но бързо. Джеймс чака.

— Остави Джеймс да си върви, Джефри.

— Ти просто не разбираш нищо, нали принцесо? Джеймс несъмнено е разбрал всичко, а ти все още нищо. Джеймс няма да си тръгне. Побързай, Ийв. Нашият гост чака.

Ийв превърза окървавения крак на Тайлър с копринената лента, нежно го целуна по устните и се върна при Джефри. Нямаше избор. Следващият куршум щеше да бъде в сърцето на Тайлър.

След като той отново я хвана и опря дулото на пистолета в посинялото й слепоочие, Джефри й нареди да натисне бутона за входната врата на замъка.

 

 

Джеймс не бе чул изстрелите. Яростният вятър и неговите собствени бурни мисли потопяваха всичко друго. А ако беше чул изстрелите? Това нямаше да го спре. Нищо не би могло да го спре.

Когато вратата на замъка се отвори, Джеймс влезе без ни най-малко колебание, въпреки мисълта, че може да срещне двама смъртни врагове. Ламборгинито на Тайлър Ван бе паркирано отвън, откривайки възможност инстинктът му да го бе подвел. Нямаше никакво значение дали Тайлър и Джефри бяха съдружници в престъплението. Сърцето и тялото на Джеймс Дрейк бяха напълно готови да убият и двамата.

В момента, в който Джеймс тръгна да слиза по мраморното стълбище, видя истината. В голямата зала долу го очакваше само един смъртен враг.

— Джеймс — поздрави го Джефри. Гласът му бе топъл и приятелски, абсолютно безразличен към факта, че в краката му лежеше умиращ човек, а той самият бе насочил пистолет в главата на собствената си съпруга. — Каква приятна изненада. Навън е адска нощ за разходка, нали?

Единственият отговор на поздрава на Джефри бе мисълта за смърт в сребристите очи. С елегантна и премерена сила той се придвижваше към своя враг. Спря едва когато достигна точното място на блестящия мраморен под, което считаше за необходимо разстояние между него и Джефри. Наблюдавайки готовия да убива тайпан, Джеймс мълчаливо прецени положението на дулото, опряно в слепоочието на Ийв и своето положение. Можеше да го направи. Само с едно движение и толкова бързо, че Джефри никога нямаше да разбере какво се бе случило. Щеше да избие пистолета от ръката на Джефри и да го удари по врата.

Пантерата имаше нужда от няколко минути, за да се подготви за смъртоносния скок. Всяка клетка в тялото му трябваше да бъде мобилизирана, готова за нападение, готова да се понесе във въздуха. Джеймс бе упражнявал този полет хиляди пъти.

Но имаше ли време да се подготви добре? Да, Джеймс разбра, че сър Джефри Лойд-Аштън не бързаше да приключи смъртоносното парти. Твърде много се забавляваше и вярваше, че напълно владее положението.

— Искаш ли да ме питаш нещо, Джеймс? Хайде, сега е времето. Не би ли искал да научиш нещо за Гуенет?

— О, не — прошепна Ийв. — О, Джеймс…

— Най-накрая започваш да разбираш, нали Ийв? — подигра й се Джефри. — Нямаше начин да разреша на Гуенет Дрейк да дойде в Хонконг. И знаеш ли защо, моя любов? Заради теб. Ти беше твърде щастлива, когато Гуенет беше тук. Твърде щастлива.

— О, Джеймс. — Ийв обърна глава и цевта потъна още по-дълбоко в синината. Неочакваното движение можеше да накара Джефри да натисне спусъка. Но Ийв не се интересуваше от това. Трябваше да погледне Джеймс. — Съжалявам.

Джеймс се поколеба за момент, преди да проговори. Щеше да има време утре, вдругиден, колкото трябваше, за да убеди Ийв, че тя не е виновна. Но ако нямаше да има утре? Тогава тя трябваше да знае сега.

Очите му се изпълниха с нежност и обич, вместо със злоба и той каза тихо:

— Не е твоя вината, Ийв. Никога не си могла да знаеш, дори да си представиш. Не си виновна ти.

Внезапно раздразнен и нетърпелив от разменените думи между Джеймс и Ийв, Джефри се надсмя над Джеймс:

— Джеймс, ти си мислеше, че сам си мишена, нали? Колко нахално от твоя страна. Но ще ти кажа истината, само частично си бил прав. В Уелс трябваше да умрете и двамата с Гуенет. Беше нескопосано свършена работа и отначало се ядосах, но пък наистина се получи добре. — Изражението му бе самодоволно. — Много се наслаждавах като наблюдавах скръбта ти. Много забавно беше. — Внезапно самодоволството му премина в заплаха. — Но след това започна да ме дразниш. След като бях пощадил живота ти, най-малкото, което можеше да направиш, бе да построиш „Джейд Палас“ за мен, но като че ли години ти трябваха, за да го приключиш, така ли е?

Джефри сви рамене презрително.

— Е, имам желание да се съглася. Каквото било, било, особено сега, когато хотелът ще е мой. Бях се притеснил малко, че ще е твърде нахално да го купя, малко твърде очевидно, но… в Хонконг всички съвсем нормално ще приемат, че искам да посветя тази великолепна светиня на моята обична принцеса и добрия ми приятел Джеймс. — За момент лицето на Джефри придоби тържественост. Той си представи възхвалите, които щеше да произнесе на официалното откриване на „Джейд Палас“. Усмихна се, излъчвайки лудостта си и обяви: — Страхувам се, че ще има голяма кървава баня точно тук, върху девствено белия мрамор. Това не е точно сцената, която си бях представял, но мисля, че ще е добра.

Тогава Джефри пое ролята си на режисьор, обяснявайки на всеки един от събраните актьори мотивите за техните роли в смъртоносния сценарий.

— Ти дойде тук тази нощ Джеймс, преследвайки Тайлър. Щеше да откриеш, че той наистина те е измамил. Щеше да има бой и Ийв, нашата малка героиня, щеше смело да се намеси. — Той въздъхна драматично. — Но, за съжаление, усилията й ще са напразни. Всъщност, щеше да попадне под вашия огън, защото вие щяхте да се биете на живот и смърт. Когато се върна в моя замък, ще намеря три мъртви тела. Великолепно, нали?

Джеймс разбра, че беше време. Безумните очи на Джефри бяха нетърпеливи действително да видят кървавото клане, което той така радостно описа.

Джеймс бе готов да убива.

След осем секунди, реши той, сър Джефри Лойд-Аштън щеше да е мъртъв. Осем — за късмет. Мълчаливото броене към смъртта щеше да започне, след като Джеймс зададеше един последен въпрос.

— Защо се опита да убиеш Алисън?

Осем.

— А защо не?

Седем

— Тя беше ужасна глупачка. Можеше да напусне Хонконг без нито една драскотина, но не, храбрата малка пилотка, реши да остане.

Шест.

— Ти унищожи снимките й, нали Джефри?

Пет.

Джефри се захили злобно.

— Разбира се, че бях аз.

Четири.

— Говорейки за неприятности, наистина съжалявам, че всички ще пропуснете това, което съм замислил за Джулиана Куан.

Три.

— Радвам се, че има и други след вас, разбирате ли? — обясни Джефри. — Страдания, скръб.

Две.

— И, тогава може би най-накрая зелените очи на дъщеря й полукитайка, ще се насълзят.

Гъвкавото, мускулесто тяло на Джеймс Дрейк бе готово да стане смъртоносно оръжие.

Точно преди мълчаливо да отброи последната секунда, се чу необикновен звук. Беше твърде мощен, за да е човешки и въпреки че точно в този момент ветровете вън нададоха своя най-страшен вой, страховитият звук бе доста различен от шума на бушуващия тайфун.

Беше нещо друго. Звучеше като тътен и като че ли идваше от вътрешността на замъка.

Тътенът се чу отново и този път стените на замъка се разклатиха и потрепериха, после земята затрепери и пред очите на всички белият мраморен под под тях се разтвори.

Дупката бе огромна, зяпнала срещу тях, мраморните краища бяха назъбени и остри, като масивни бели зъби — беше толкова широка, че изведнъж Джефри се оказа твърде далеч от Джеймс, разделени от дълбоката пропаст и за момент в безопасност. Но за Джефри се бе появила нова опасност, защото подът се бе разтворил точно под краката му, оставяйки го да се люлее на самия край на отворената пропаст. За да запази равновесие, той освободи Ийв от желязната хватка и за момент успя да се закрепи, но само за момент.

Тътенът се повтори отново, този път още по-високо, един невероятен звук, който като че ли идваше от самата дълбина. Земята пак се разтресе и този път огромните челюсти на белия мрамор започнаха да се приближават, поемайки в себе си сър Джефри Лойд-Аштън, запращайки го в пропастта, поглъщайки го.

След това настъпи тишина.

Дори ветровете навън затихнаха. В продължение на много време, никой от тях не проговори. Светът щеше да повярва, че колосалните ветрове бяха разклатили основите на замъка, както и бе станало.

Но тези, които бяха там, знаеха истината.

Заслепеният дракон бе осъществил отмъщението си.