Катрин Стоун
Луна от перли (36)

Тридесет и пета глава

„Джейд Палас“

31 декември 1993

Бе застанала на кея до пристанището, точно на същото място, където в онзи ден през юни двамата със Сам виждаха това, което никой друг не можеше да види — техния хотел, вече построен, величав и прекрасен.

Тази вечер „Джейд Палас“ бе обсипан в светлини. Във фоайето, обградено отвсякъде с кристални стъкла, се тълпеше море от хора, които бяха дошли, за да празнуват голямото откриване. Може би дори драконите на Колун бяха тук. Но тя стоеше тук сама, наблюдавайки ярките блещукащи светлини на Хонконг, отразяващи се в гладките огледално черни води на пристанището Виктория.

Беше почти полунощ. Зимната луна имаше цвят на шампанско, нощният въздух бе изпълнен с ухания и топлина. Беше облечена в черна официална рокля от брокат, модел на „Луна от перли“ и блестящата й черна коса, която толкова дълго време бе прибирала в стегнат кок, сега бе една корона от меки, свободни къдри, виещи се около главата й. Стоеше загледана във великолепието на отразените светлини от скъпоценни камъни, а ръцете й грациозно се притискаха към долната част на корема й.

— Честита Нова година, Джейд!

На Мейлийн й се стори, че чува думи, шепот, изпълнен с надежди, които идваха направо от сърцето й. Разбира се, че мислеше за него, за неговото дете, как и кога да му каже. Но и в мечтите си не се бе надявала на така нежно произнесените думи. Все още не си позволяваше дори и да помисли за каквито и да е нежни думи, произнесени от Сам.

— Сам — прошепна тя. — Ти реши да дойдеш?

— Не можех да не дойда. — За момент очите на Мейлийн заблестяха по-силно от всички светлини на Хонконг. Но твърде бързо Сам видя черните сенки в тях. — Предполагам не се радваш особено, че ме виждаш.

— Някой от семейството ми ли те помоли да дойдеш?

— Не. — Това бе истината и когато Мейлийн се успокои, Сам се усмихна. — Сега имаш семейство, нали?

— Да — отговори тя тихо. — Сега имам едно прекрасно семейство.

— Семейство, което те защитава — добави той. — Всички, освен един, изпитваха смесени чувства, когато питах къде да те намеря.

— Но не и Алисън.

— Но не и Алисън — потвърди Сам. — Всъщност, сестра ти ме хвана за ръка, доведе ме до прозореца, за да е сигурна, че все още си тук, преди да ме пусне.

„Това е така, защото Алисън вярва в приказките“ — помисли си Мейлийн. Прекрасни приказки с щастлив край.

Имаше и още нещо, в което Алисън Париш Хуайтейкър вярваше безрезервно и това бе нейната сестра. Алисън настоятелно я бе убеждавала, че Сам я обича, беше й го казвала хиляди пъти през последните три седмици. Как можеше да не я обича.

Непрекъснатото повторение от страна на Алисън почти бе убедило Мейлийн да отиде в Сан Антонио, където щеше да намери Сам в ранчото му. Щеше да го види с шапка на глава и ботуши на крака и щеше да му каже „Честита Нова година“ и да признае любовта си.

Кое бе най-лошото, което можеше да се случи? Алисън си бе задавала този въпрос, когато двете сестри бяха обсъждали сценария за разговора в Тексас. А Мейлийн бе отговорила, че Сам би могъл да разбие сърцето й, на което Алисън бе възразила тихо, че то вече е разбито.

Но сега, когато Сам Коултър бе тук и се бе осмелил да проникне в семейството й, което яростно я защитаваше, за да я открие и…

— Липсваше ми, Джейд.

— Наистина ли?

— Мисля, че е естествено да ти липсва някой, когото обичаш, но наистина не знам. Никога не съм бил влюбен… преди. — Сам не знаеше как ще му отговори Мейлийн. Знаеше само, че не може да прекара остатъка от живота си без тази, която обичаше и се чудеше какво ли чувстваше тя под цялото си прикрито същество. Но сега всичко бе излязло наяве. Нефритенозелените й очи блестяха, излъчваха искрящи изумрудени искри на светла надежда. — Обичам те, Мейлийн Куан. Трябваше да ти го кажа много отдавна. Мислех, че просто си играеш с мен, но това не е вярно, нали? Просто не е вярно.

— Ти ме обичаш? — възкликна Мейлийн.

— Обичам те. — Нежните думи на Сам плуваха в нощния въздух, обвивайки я със своята топлина и любов и всичките тъмни сенки на несигурност изчезнаха от красивите й очи, когато той допълни: — Искам да прекарам остатъка от живота си с теб. — Той извади малка червена кутийка от джоба си. — Отвори я, Джейд. Изпълнявам ритуала, поднасяйки този подарък.

Кутийката на новогодишния подарък бе яркочервена с пожелание за огромно щастие. Сам бе добавил още нещо вътре. Този, който бе изградил специалното гнездо за Мейлийн в нощта на тайфуна, сега бе изградил още едно, много по-малко от яркочервена хартия.

Диамантът бе абсолютно кръгъл и невероятно съвършен, танцуваше във вътрешния огън на шестоъгълното си легло. Докато Мейлийн го гледаше втренчено, без да може да проговори, Сам каза тихичко:

— Много е традиционен, ако предпочиташ нещо друго…

— Не — отговори нежно Мейлийн. — Ние, Хуайтейкърови почитаме традицията.

Тогава Мейлийн докосна диаманта, нежните й пръсти го опипваха с почитание, така както в нощта на Тайфуна Дороти бе посегнала да докосне тяхната нефритено изумрудена луна. Блестящото стъкло бе една илюзия, а пръстенът тук бе реалност. Но тя не можеше да повярва, че всичко това се случваше с нея.

— Това означава ли, че го харесваш? — попита Сам. — И че ще се омъжиш за мен?

— Харесвам го. — Вдигайки поглед от диаманта към тъмносините очи, които излъчваха любов, тя прошепна: — Обичам те.

Имаха нужда от ръцете си, за да се докоснат един друг, но им пречеше малката червена кутийка с блестящия скъпоценен камък. Изваждайки пръстена от кутийката, Сам нежно го сложи на треперещия пръст на Мейлийн.

За момент на Мейлийн й се стори, че и неговите ръце трепереха. Но това сигурно бе още една илюзия.

Пръстенът бе на ръката й, беше й по мярка, като че ли направен специално за нея.

— Ти беше сигурен, че ще кажа да, нали Каубой?

Беше една малка шега, за да не избухне в сълзи от радост, но тъмносините му очи не се усмихнаха, само станаха още по-наситено сини.

— Въобще не бях сигурен — отговори тихо той. — Само се надявах с цялото си сърце, че ще се съгласиш. Все още не съм чул твоя отговор.

— Да, Сам, да. Ще се омъжа за теб.

Тогава сълзите рукнаха от очите на Мейлийн и Сам ги целуваше дълго. Продължаваше да целува очите й и след като бе спряла да плаче. Накрая, между целувките, той прошепна:

— Кога Джейд? Кога ще се омъжиш за мен?

— Когато поискаш. Джеймс и Алисън ще се оженят утре.

— На твоя рожден ден. Ние бихме могли да се оженим на рождения ден на Алисън, ако искаш, като имам предвид, че той е много скоро.

— Всъщност днес, остават още десет минути.

Сам помисли малко преди да продължи. И много нежно проговори:

— Нека да видим. Алисън се жени на първия ден на западната Нова година, така че ние можем да се оженим след един месец, точно на китайската Нова година. Или…

Сам спря, надявайки се красивото й лице да разбере какво точно имаше предвид той и се увери, че е така. Зелените й очи искряха, алабастровите й бузи се бяха покрили с нежна розовина. Беше твърде очевидно, че тя бе не само една надарена актриса, показвайки, че е щастлива, когато всъщност изпитваше болка.

Тя бе дете на два свята и най-накрая, Мейлийн Куан бе горда от този факт.

— Или — довърши тя с чиста радост, — бихме могли да се оженим между двете Нови години.

Те отново се целунаха — дълга, любовна целувка. С нежна усмивка и глас, изпълнен с копнеж, Сам добави:

— Май трябва да помислим къде ще прекараме нощта. — Но преди Мейлийн да може да отговори, Сам поиска да уточни бъдещите им планове и запита: — А къде ще живеем? Къде ще живее семейството ти?

— Тук, включително и моите баби и дядовци ще престояват тук за по-дълги периоди от време.

— Мисля, че и аз го искам. Така че, ще живеем в Хонконг. Мислиш ли, че бихме могли да убедим Джеймс да ни даде възможност да му сътрудничим и за други негови сгради?

— Предполагам. — Изразът на Мейлийн премина от закачлив към сериозен. — Но нали имаш два други проекта преди това?

— Не, нямам. — Сам се усмихна на изненадата й. — Те наистина ми се обадиха, но им казах, че ще отговоря след първи януари… след като се видя с теб.

— Пак можеш да го направиш. Ще дойда с теб.

Сам нямаше никакво намерение да отвежда жената, която обичаше далече от семейството й.

— По-добре е да останем тук. Ще потърсим някъде място по брега, ще имаме коне и ще те науча да яздиш. — Когато в отговор, тя леко се намръщи, Сам бързо я увери: — Ездата не е абсолютно задължителна за жената каубой, но мислех, че ще ти е приятно.

— Да… но не точно сега.

Тогава той разбра и си спомни начина, по който тя бе застанала с красивите си ръце, обхванали долната част на корема й, пазейки го. Когато я бе зърнал, бе останал поразен от красотата й и от необикновената, но въпреки това съвършена поза.

Сега Сам си спомни нещо още по-прекрасно — този грациозен жест на защита му бе напомнил майчинството.

Тихичко и нежно я попита:

— Ще си имаме бебе?

Мейлийн погледна в тъмносините му очи, изпълнени с толкова любов и радост и му отговори:

— Един малък тайфун.

— Добре ли си?

— Чувствам се чудесно, Сам. Само малко ми се вие свят.

— И когато се срещнахме ти се зави свят.

— Но ти не ми позволи да падна.

— Никога няма да позволя да паднеш.

Тогава силните ръце на Сам Коултър затрепериха. Това не бе илюзия, просто едно невероятно чудо и той много нежно докосна корема й. И когато слабичките ръце на Мейлийн се преплетоха в неговите силни ръце, и двамата знаеха истината за своите действия.

Това бяха определено майчин и бащин жест, тържествено и радостно обещание, че двамата родители щяха да пазят завинаги подаръка на тяхната любов, който растеше някъде дълбоко в нея.