Катрин Стоун
Луна от перли (28)

Двадесет и седма глава

Алисън неохотно отговори на настоятелното позвъняване. 11 декември беше само след два дни и тя работеше в тъмната стаичка. Но когато Алисън видя лицето на Мейлийн, съжали за минутното си колебание.

— Какво има, Мейлийн? Какво се е случило?

Панорамният прозорец във всекидневната на Алисън осигуряваше видимост през пристанището към „Джейд Палас“. Мейлийн застана с гръб към прозореца, без дори да погледне натам. Хотелът блестеше ярко, независимо от тъмносивото декемврийско небе, като че ли нямаше нищо общо с облаците, които покриваха Хонконг и с тъмния скандал, който в този момент бе единственото му печално облекло.

— Някой друг е виновен — каза тихо Алисън, когато Мейлийн завърши разказа си. — Всъщност, не познавам Тайлър, но той не би могъл да направи нищо без помощта на Сам, а Сам никога не би направил нещо толкова безчестно, толкова разрушително. Ти вярваш в това, нали?

— Да — призна Мейлийн, желаейки отчаяно да бе имала смелостта да покаже пред Сам абсолютната си убеденост в неговата невинност. Ами ако той се бе забавлявал с нейните глупави мисли за любов? Един спомен за бляскави сини очи щеше да е много по-добър, отколкото споменът, който тя бе запазила — незаличимият спомен за презрението на Сам.

— А Джеймс? Той не може да повярва, че Сам и Тайлър са способни на това.

— Не знам в какво вярва Джеймс. Сигурно беше много ядосан, вбесен, но както винаги се контролираше. Всички се държаха така — Мейлийн се намръщи. — „Джейд Палас“ значи толкова много за Джеймс.

Алисън изпита дълбок гняв към този, независимо кой бе той, който така коравосърдечно бе очернил блестящия триумф на Джеймс и Мейлийн; но доста неочаквано и силно, гневът й се обърна към Джеймс и Мейлийн, които бяха отдали толкова много — сърцата си, страстта си и мечтите си на нещо толкова нелогично като стоманата и камъка.

— Всъщност, наистина няма особено значение дали „Джейд Палас“ ще бъде открит някога или не.

— Какво? Алисън, какво говориш?

— Чела ли си някога „Вълшебникът от Оз“?

Ядосаното и стреснато изражение на лицето на Мейлийн се задълбочи още повече при тази непоследователност.

— Да, разбира се, но…

— Е, тогава ще си спомниш защо Дороти, Плашилото, Тенекиеният дървар и Страхливият лъв пътуват до Изумрудения град. Те вярват, че вълшебникът ще им даде това, което липсва в живота на всеки от тях. Но вълшебникът е просто една илюзия. Той няма сила, за да им даде каквото и да е. Тази сила е в самите тях. „Джейд Палас“ е само една илюзия, Мейлийн, просто символ. За Джеймс, той представлява обещанието, дадено на Гуенет. Той е, предполагам като Дърваря. Смята, че няма сърце, че хотелът е неговото сърце. И, въпреки че когато пристигнах в Хонконг се чувствах като Дороти, реших, че в същност приличам повече на Лъва, търсейки смелост да бъда това, което съм. И да се боря за това, в което вярвам и за хората, които обичам. — Сега Алисън се бореше за хората, които обичаше и когато замълча, зачервена и останала без дъх, очите й блестяха така, както блестеше и Изумруденият град на Оз. Може би смарагдът бе твърде ярък, заслепяващо нетърпелив или може би безпристрастните й думи, произнесени почти без дъх, бяха тласнали твърде опасно границите на тяхното приятелство, но Мейлийн рязко се извърна от тях към илюзорната конструкция от нефрит отвъд залива.

Алисън не смееше да си поеме дъх, както не смееше да изрече и извинението, надявайки се, чакайки…

Най-накрая Мейлийн зададе деликатния си въпрос, изпълнен с изненада и надежда:

— А аз съм Дороти, нали?

— Така мисля — отговори Алисън с подобаваща деликатност и надежда. — Ти търсиш своя дом, мястото на което принадлежиш. „Джейд Палас“ е само извинение за завръщането ти в Хонконг. Истинската причина, поради която си се върнала е майка ти, не е ли така?

— Да. Предполагам. — След което Мейлийн загърби разпадналата се мечта отвъд пристанището и застана с лице към сестра си, която познаваше истинската мечта, тази — която имаше значение. — Мислех си да отида да я видя, поне от разстояние, утре вечер.

— О, Мейлийн, това е чудесно. Толкова се радвам. От разстояние ли?

— Утре вечер има открито събиране в Колизеума — обясни тя с любяща гордост. — Майка ми, революционерката, ще бъде на сцената. Това не е най-подходящото място за сдобряване, там ще има хиляди хора, но…

— Но е първа стъпка. Би ли искала някой да те придружи?

— Не, благодаря. — Смарагдовозелените очи на Мейлийн искряха от благодарност. — Но мога ли да взема на заем малко от твоята смелост?

 

 

— Здравейте, госпожо Леонг, обажда се Алисън Хуайтейкър. Сигурна съм, че господин Дрейк точно сега е твърде зает с разговори, но се питам дали бих могла да оставя съобщение за него?

— Разбира се.

— Бихте ли го попитали дали ще е свободен да вечеря с мен днес? Смятам да се обадя в „Дьо Морие“ да донесат нещо в апартамента ми, но независимо, че няма да сме навън, бих искала облеклото да е официално.

Госпожа Леонг обеща да предаде съобщението на Алисън веднага след като Джеймс приключи с разговора си и да се обади, за да съобщи за неговия отговор. През следващите тридесет минути, Алисън крачеше като лъвица нагоре-надолу, но вече не страхливо. Тя знаеше коя е и в какво вярва… и щеше да се бори за хората, които обичаше.

Накрая, телефонът иззвъня, но не беше госпожа Леонг.

— Ти просто не се страхуваш от мен, така ли? — поздрави той тихо.

— Джеймс? Да се страхувам от теб?

— В Хонконг няма много хора, с изключение на няколко репортера, които биха искали да прекарат тази вечер с мен.

— Аз не се страхувам.

— Може ли да бъде питие преди сън, а не вечеря? Може би няма да мога да бъда там преди полунощ.

— Да, разбира се… само питие, добре, и посред нощ.

— Госпожа Леонг спомена нещо за официално облекло.

— Да, но ако не ти се иска…

— Не ми се иска.

 

 

В 23.30 часа Ийв се измъкна от гостите си, за да проведе краткия, наложителен телефонен разговор. Той бе в офиса на „Гранд При“. Провеждаше нетърпеливи и ядосани разговори с целия свят, но Ийв успя да се свърже веднага на частния му номер, който той държеше свободен само за нея.

— Ийв?

— О, Тайлър — прошепна тя. — Съжалявам.

— Няма нищо. Поне половината от хората, с които говорих, все още вярват и разчитат на „Гранд При“, с отстъпка, разбира се.

— Изглеждаш уморен.

— Добре съм. — Умората изчезна от гласа му, когато добави нежно: — Всичко, което има значение е, в понеделник Лили да е в безопасност след операцията и двамата да заминем за Австралия.

Ийв бе прекарала вечерта, слушайки Джефри и гостите, които бяха поканили, да обсъждат скандала с „Джейд Палас“ и тъмното бъдеще на Джеймс Дрейк, Тайлър Ван и Сам Коултър. На Джефри трябваше да му се признае, че предано бе защитил и тримата, но бе добавил, че от сега нататък, всяка тяхна стъпка щеше да бъде наблюдавана. Държанието им трябваше да бъде безупречно. Той добави, че Сам незабавно трябва да се върне в неговия офис в Сан Антонио, за да гаси пожарите там. Джеймс и Тайлър трябва да останат в Хонконг и да продължат дейността си. Да убеждават кредиторите и клиентите си, че техният бизнес е силен, платежоспособен и не подлежи на съмнение. Ийв знаеше, че Тайлър не може да напусне Хонконг в понеделник вечерта заедно със съпругата на най-влиятелния тайпан. „Гранд При“ никога нямаше да се съвземе. Той със сигурност знаеше това също. И въпреки всичко в гласа му имаше само любов.

— Ето какво мисля аз — беше възразила тя. — От понеделник вечерта, ще живея тайно в нашето жилище с теб.

— Като се криеш, Ийв?

— Не го приемам като криене, Тайлър, а като любов. Моля те. Можем да отплуваме за Австралия по всяко време по-късно.

— Сигурна ли си, че искаш точно това?

— Да.

— Обичам те, Ивенджълийн.

— И аз те обичам, Тайлър — прошепна тя. — Ще те видя в понеделник.

 

 

Точно в полунощ, Алисън отвори вратата на човека, който обичаше. Събитията през деня бяха оставили тъмни сенки върху лицето му и пантерата изглеждаше още по-здраво затворена от когато и да било, много по-отмъстителна и бясна, но Алисън не се страхуваше.

— Изглеждаш ужасно — каза нежно тя.

— А ти си направо поразителна.

— Джулиана Куан изработи тази рокля специално за мен за Новогодишната вечер.

— Не говорех за роклята ти, Алисън — добави Джеймс. — Говорех за теб.

Шампанското ги чакаше в трапезарията. Веднага след като Джеймс напълни високите кристални чаши, Алисън вдигна своята и произнесе тоста си:

— За „Джейд Палас“.

След като всеки отпи по глътка от меденожълтата, изпълнена с мехурчета течност, Алисън пое дълбоко въздух и започна:

— Мейлийн ми каза, че в края на срещата този следобед, си казал „Ако аз съм причината за всичко това, моля ви да знаете, че страшно съжалявам“. Тя не е разбрала какво си имал предвид, но аз се чудех дали не смяташ, че човекът, който е отговорен за смъртта на Гуенет, не е виновен и за саботажа срещу хотела?

Доста дълго Джеймс просто я гледаше. Колко смела беше тя, мислеше си той. Колко красива.

— Ти затова ме покани тук тази вечер, нали? — попита той с мек глас. — Знаеш, че няма друг, с който бих могъл да обсъдя това и си счела, че това е нещо, за което непременно ще искам да говоря.

Кимването на Алисън накара къдриците на златисточервената й коса да погалят лицето й, като че ли бяха танцуващи пламъци, а страните й бяха порозовели, когато отговори:

— Това е нещо, което можеше да обсъдиш с инспектора от Скотланд Ярд, нали?

— Да.

Дъхът на Алисън замря.

— Смяташ ли, че нейното… убийство… има връзка?

— Мисля, че е възможно. Но, Алисън, има толкова предприемачи в Хонконг, които биха искали да бъда дискредитиран, дори и само временно, за да могат да бъдат сключени някои изгодни договори. Както има и много тайпани, които ще бъдат доволни да видят как Тайлър се проваля, поради същата причина. Това, което знам обаче е, че който е организирал това, го е направил много внимателно. Вероятно подготовката е започнала още преди започването на „Джейд Палас“. Мейлийн ми каза за заболяването на Чанг Пенг през юли. Мислиш ли, че е бил отровен?

— Да. Но отстраняването на Пенг по време на изливането на бетона е било относително лесно в сравнение с намирането на двамата мъже, които са написали проклетите писма. По всичко личи, че са солидни граждани. Никой от тях не може да е бил изкушен от подкуп. В името на фамилната чест обаче, за да запазят някой, когото обичат от скандал, те са били принудени да лъжесвидетелстват.

— Има ли доказателства за скандал в семействата им?

— Все още не — отговори мрачно Джеймс. — Но преди около час, започнах тайно проучване. — Усмивката изчезна от лицето му. — Дори и да разкрием, че са били принудени, пътят до основния организатор няма да е лесен. Той вероятно се е подсигурил с много посредници. Единствената надежда е да се разкрие целият сценарий.

— Целият сценарий?

— Банката вече си поиска дълга. Вместо да го плащам, ще им дам хотела. Те ще го предложат на търг и някой ще го купи много евтино.

— И този някой ще е убиецът? — Дори когато задаваше въпроса с надежда, Алисън се намръщи. Изглеждаше невероятно, смъртният и умен враг, да се открие по такъв очебиен начин.

— Ако имаме голям късмет — каза Джеймс с тон, който подсказваше нещо, което Алисън вече знаеше — нямаше да имат такъв голям късмет.

Дори и ако убиецът на Гуенет стоеше зад схемата за дискредитиране на „Джейд Палас“, а от там и Джеймс, той нямаше да поиска хотела като плячка. Краят на властта на Джеймс Дрейк върху най-добрата земя в Хонконг щеше да е достатъчна награда. Чудовището, доволно от последната си плячка, вероятно вече се бе прибрало в леговището си в сенките. Веднъж вече Джеймс Дрейк бе сериозно нараняван. Но научавайки истината за смъртта на съпругата и неродения си син, той се бе възстановил по чудо, получил бе сили от глада си за отмъщение. Сега отново бе ранен или по-точно неговата империя. Той можеше да се възстанови и след няколко години убиецът можеше отново да се почувства застрашен и щеше да се появи отново, за да причини беди, после отново щеше да изчезне и…

— Така ли ще прекараш целия си живот — в очакване на злодея, за да отмъстиш? Той може никога да не се появи?

— Не — отговори бързо Джеймс. — Няма.

— Наистина ли?

— Да. — Джеймс се усмихна на ясните, любящи очи. Алисън не разбра напълно смисъла на думите му, но се почувства обнадеждена заради него. Само след миг, той продължи сериозно: — Искам да бъде заловен и наказан за това, което извърши. Никога няма да спра да искам това, Алисън, никога. Но ще спра да предвиждам моето участие в това наказание.

— Винаги си искал ти самият да го убиеш — каза тихо Алисън, изказвайки по-скоро съждение, а не задавайки въпрос, защото знаеше, че това бе истината. — Радвам се, че ще изоставиш този план, Джеймс. Въпреки че той е неизказано зъл, мисля, че би било твърде трудно за теб… от емоционална гледна точка, да го направиш.

— Може би — съгласи се той, но знаеше, че можеше да убие чудовището, без дори да му мигне окото и без никакви угризения. — Но не заради себе си обещавам да се откажа, а заради теб, Алисън… заради нас.

Гласът му бе нежен, чувственото сиво в очите му излъчваше любов и когато най-накрая Алисън започна да разбира какво бе казал, смарагдовите й очи заблестяха от щастие.

— Нас, Джеймс?

— Обичам те, Алисън. Не вярвах, че е възможно да се влюбя отново, но се влюбих в теб.

— И аз те обичам, Джеймс. — Сега сърцето я болеше, а трябваше да полети от истинската радост, но… — През септември ти искаше да напусна Хонконг?

— Считах, че не е безопасно да останеш тук.

— А сега е безопасно? Заради това, което се случи с „Джейд Палас“. Ами ако…

Джеймс спря тревогата й с усмивка.

— Нямаше да те пусна да си заминеш, без да ти кажа за моята любов и за плановете ми да те опазя. Много преди днес бях решил да се откажа, да спра да го предизвиквам. — Джеймс я гледаше, гледаше жената, която никога не се бе страхувала да го обича, дори и тогава, когато грубо искаше да я отстрани от пътя си. Само след момент, голите ръце, които толкова дълго бяха искали само да убиват, нежно докоснаха любимото лице. Сега се бяха заклели тържествено в любов. — Ще се ожениш ли за мен, Алисън? Ще бъде ли моята булка?

— О, Джеймс — прошепна тя. — О, да.

 

 

Тя бе крехка и нежна пеперуда. А той бе силна и мощна пантера.

Заради него, тя бе намерила крилата си и се бе научила да лети.

Заради нея, той вече не беше затворник в клетка.

Но Джеймс все още беше гладен, отмъстителен, заради нея.

Нефритенозелената рокля със сребърни звезди и смарагдови пеперуди бе внимателно поставена на близкия стол, черният му смокинг бе захвърлен някъде в сенките и те бяха в леглото, целуваха се, докосваха се, мълвяха си любовни слова. Очите им, блестящи от любов, бяха съвършени огледала, отразяващи сребърното и зеленото, докато, доста неочаквано, Джеймс видя проблясъци на несигурност.

— Алисън?

— Никога не съм се любила преди. Просто си мислех, че трябва да ти кажа.

Откритието бе поразяващо, едновременно радостно и сериозно. Алисън е била сгодена и е щяла да се омъжи, така че той бе предполагал… С изключителна нежност, някога носещите смърт ръце, леко отместиха от красивите й очи една завита от любов къдрица, пламнала в огън от целувката на луната.

— Чакала си нощта на своята сватба, нали? — попита той нежно. После, още по-нежно, предложи: — Защо не изчакаме дотогава?

— Не — прошепна Алисън. Всички проблясъци на несигурност бяха изчезнали и смарагдовите й очи никога не бяха блестели така. — Не съм чакала нощта на сватбата си, чакала съм теб, Джеймс, теб.

 

 

Мейлийн се върна в „Трейд Уиндз“ малко след един през нощта. Беше вървяла с часове в студения вятър и сега щеше да плува с часове в топлата синьо-зелена вода на басейна в хотела. Може би въобще нямаше да си ляга. Цялото й същество бе в очакване, беше нащрек, неспокойно и нетърпеливо. Планът й да бъде част от хилядната публика утре вечер, близко до майка си и едновременно с това твърде далеч, бе достатъчна причина да я кара да се чувства така. И въпреки това, на Мейлийн й се струваше, че й предстои нещо друго, нещо, което звучеше невероятно и все пак, беше някак си по-съществено. Гарет Хуайтейкър бе също нащрек, когато влизаше в хотел „Пенинсюла“. Беше отново тук, най-накрая и точно навреме. Бурята, която се зараждаше в южното Китайско море не беше единствената ненавременна за сезона. Наводнителни дъждове и свирепи ветрове нападаха също и Сан Франциско, затваряйки пътища и причинявайки дълги закъснения. Цели шест часа бе съществувала вероятност полетът му до Хонконг да бъде отменен.

Но сега бе тук и само след дванадесет часа щеше да види Джулиана. Гарет знаеше, че няма да спи тази нощ. И неговото неспокойно сърце предчувстваше същото, каквото и неговата дъщеря — че нещо наистина страхотно предстоеше да се случи.