Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (39)

Послеслов^[1]
Л. Файнбърг

Не ще намерите името на Джеймс Уилард Шулц в Американската енциклопедия. Само в най-подробните биографични справочници се споменава за него с няколко думи. А Шулц е автор на 40 романа и повести за индианци, ненадминати по своята правдивост и познания за индианския живот. Мълчаливият заговор около името на Шулц в американската литература не е случаен. Неговите книги са ярък изобличителен документ срещу американския капитализъм, обрекъл на гибел или просяшко съществуване коренните жители на Америка — индианците.

Шулц е роден в градчето Бунвил, щат Ню Йорк, на 26 август 1859 година. Родителите му се занимавали с търговия и били много благочестиви. Животът в градчето течал толкова сиво и еднообразно, че дори погребенията се смятали за събитие и едва ли не главно развлечение на гражданите.

Момчето от малко се отегчавало от сивата рутина на живота в провинциалното градче и фанатичната закостенялост на неговите жители. Влечало го към лоното на природата и всичкото си свободно време прекарвало в голямата гора на север от Бунвил. По цели дни четяло книги за пътешествия из Далечния американски запад, тогава още див и рядко населен. Западно от Мисури се простирали обширни, обрасли с висока трева степи — прерии. Там бродели милиони бизони.

До средата на XVI век в прериите имало малко индианци. Племената, които по-късно се заселили там, живеели предимно на изток и север от прериите в горските райони, а също и на запад — в подножието на Скалистите планини.

Едва когато индианците се научили да си служат с коня, докаран в Америка от европейците, започнало заселването на прериите и се появила практиката да се ходи с коне на лов за бизони. Този лов станал главно занятие на почти всички индианци — осигурявал им храна, облекло и кожи за покриване на палатките „типи“. Само няколко племена (канза, хидатса, мандан), които живеели в източната част на прериите, в басейните на Мисури и Мисисипи, се занимавали и с лов, и със земеделие.

През лятото цялото племе ловувало заедно. Лова организирала съществуващата у прерийните индианци своеобразна племенна полиция. Нейните членове се наричали акацита. Те изпращали специални разузнавачи, които трябвало да установят къде се намират стадата бизони. След това в палатката на племенния съвет заедно с вождовете и старейшините те обсъждали плана за предстоящия лов. Конните ловци заграждали стадото и по сигнал на акацитата започвали да стрелят по животните с лъкове. Индианец, който дръзвал да отиде на лов за бизони самичък, бил сурово наказван.

Зиме племето се разпадало на малки, скитащи отделно ловни групи.

За успешния лов на бизоните били необходими коне. Те се купували в източните щати на Америка или се присвоявали в бойните набези. Сред прерийните индианци се появило имуществено неравенство, деление на богати и бедни. Желанието за сдобиване с коне довеждало до засилване на междуплеменните войни, изкуствено разпалвани от белите, които целели да разединят индианците и да осъществят по-лесно колонизирането на земите им.

През XIX век била извършена интензивна колонизация на Далечния, запад от заселниците, дошли от източните щати. След 30-те години на XIX век към прериите се устремили тълпи бели ловци, тъй като американските търговски компании закупували в големи количества бизонски кожи. Започнало хищническо изтребление на стадата бизони. При това белите ловци вземали единствено кожите на животните, а месото оставяли да гние. Само през 1846 година търговските пунктове на реките Арканзас и Канада закупили сто хиляди бизонски кожи.

В същото време белите търговци подстрекавали и самите индианци да разгръщат във все по-големи размери лова на бизони. Търговците напивали индианците и купували на безценица кожите. Мисионерът отец Сколън пише в 1876 година до губернатора на канадската провинция Манитоба: „… стотици бедни индианци станаха жертва на жаждата на белия човек за пари. Едни биваха отровени, други замръзваха в нетрезво състояние, трети падаха сразени от куршумите на Съединените щати.“ Изтребването на бизоните се поощрявало по всякакъв начин от правителството на Съединените щати, което се стремяло да лиши индианците от средствата за съществуване и да ги направи икономически зависими.

Освен това се сключвали и грабителски договори за продажба на земя. Опирайки се на тях, правителството на САЩ заграбвало индиански територии. Парите, които индианците трябвало да получат срещу земите си, постъпвали във фонда на правителствената институция, така нареченото Управление за индианските въпроси. По сметка на този фонд то отпускало на подопечните си оскъдни хранителни дажби, одеяла и някои други предмети от първа необходимост. По-голямата част от парите за земята, купена още миналия век, правителството на САЩ не е платило и досега. Само на калифорнийските индианци то има да дължи пет милиона долара.

Към 80-те години индианците изгубили значителна част от земите си и били наблъскани в резервати — не за животни, а за хора.

Тъкмо в това критично, преломно в съдбата на прерийните индианци време при тях пристигнал Шулц. Това било през 1878 година, когато Шулц карал двадесетата си година. Животът в прериите пленил младежа. „Не съм виждал никога по-прекрасен кът от тези обширни слънчеви прерии и величествени планини“ — пише той по-късно. Шулц решава да се засели сред индианците, известни под името черноноги. Те влизали в съюз от племена, който включвал блъдите или кайнахите, истинските черноноги или сиксиките, и пиеганите.

Скоро Шулц се оженил за индианската девойка Мут-си-ах-уотан-аки^[2] и чак до смъртта й в 1903 година живял при черноногите в техния резерват в провинция Албърт, Канада.

Шулц се стремял колкото може по-добре да опознае живота на индианците. В съвършенство овладял езика на черноногите, прекарвал много време със старците, слушал разказите им за предишния волен живот, записвал предания и легенди. И колкото повече опознавал индианците, толкова по-голяма симпатия изпитвал към тях, толкова по-сурови и осъдителни думи намирал за варварството на белите колонизатори.

Когато след смъртта на жена си напуснал резервата, Шулц решил да разкаже истината за индианците, истината, която старателно премълчавали повечето американски литератори, описвайки коренните жители на Америка като кръвожадни диваци. Дори в произведенията на такава изтъкнати писатели като Майн Рид и Фенимор Купър, които, общо взето, се отнасят със симпатия към индианците, няма да намерим истински правдивото им изображение. И за Майн Рид, и за Фенимор Купър индианците си остават диваци) понякога добри и благородни, понякога зли и коварни, но в единия и другия случай те са диваци, същества съвсем различни от белите герои на романите им. Причината не е само в това, че над тези писатели са тегнели традиционните представи на буржоазното общество за „свирепите команчи“, а и във факта, че никой от тях не е познавал ежедневието на индианците. Само Шулц е успял да проникне в душата и сърцето на тези хора, да ги опознае така, сякаш от рождение е бил сред тях. Затова и разказва за индианците както никой друг в американската литература, разказва така, както биха разказали за себе си самите индианци.

След 1906 година един след друг се появяват романите и повестите на Шулц: „Моят живот сред индианците“, „С индианците в Скалистите планини“, „Синопа — малкият индианец“, „Глашатаят на бизоните“, „Грешката на Самотния бизон“, „Ловецът на орли“, „Синът на племето науахи“, „Откраднатата кожа на белия бизон“, „Голямото вълшебство на Късия лък“ и много други.

Шулц не е измислял сюжетите на своите произведения, всичките му книги разказват за действителни събития от недалечното за автора минало или случки, описани в индианските легенди. Авторът разказва това, което е чул от старците или сам е видял. Героите на всичките му книги са индианците, такива, каквито са, не романтично възвишени деца на природата и не кръвожадни злодеи, а просто хора, които се радват и страдат, хора с всичките им достойнства и недостатъци. Затова произведенията на Шулц представляват истинска епопея за живота на прерийните индианци, те дават художествено ярка и научно достоверна картина, изобразяваща индианските племена в последния период от независимостта им, преди да бъдат насилствено настанени в резервати, а така също и началото на живота им в резерватите.

Книгата на Шулц „Моят живот сред индианците“ по форма на изложението се отличава от останалите му произведения. В романите си Шулц или не фигурира, или се явява в ролята на слушател. В „Моят живот сред индианците“ авторът и жена му Нет-ах-ки са главните герои. Както личи от названието, тя е написана като автобиографична повест. Фактически обаче не е съвсем така. По-голямата част от книгата е посветена на живота на черноногите така, сякаш е пристигнал при тях не в 1878, а в 1865 година или дори още по-рано. Шулц не би могъл да бъде очевидец на много събития, станали дълго преди пристигането му в прерията. Той пише, че през есента на 1870 година заедно с търговеца Бери построил Форт Станд Оф. В действителност Шулц е бил по онова време единадесетгодишен и е живял при родителите си далеч на изток в САЩ. Шулц не е могъл да види и безбройните стада бизони, за лова на които разказва така ярко и картинно, понеже към 1878 година почти всички бизони били вече изтребени. Авторът очевидно не е участвувал и във военните набези на черноногите срещу други племена, макар да ги описва като очевидец.

Формата на автобиографична повест за Шулц е литературно средство, което му позволява живо и образно да разкаже за живота на прерийните индианци през 1860–1870 година. И главното, като се представя за действуващо лице, авторът успява непосредствено да изрази мислите си, с пълен глас да заяви своите симпатии и съчувствие към индианците, да осъди хищничеството на колонизаторите.

Шулц правилно характеризира хищническото отношение на колонизаторите към природата и към хората, но той не разбира, че виновници за това съвсем не са белият човек и цивилизацията му, а капиталистическата система на стопанство, която не е вечна. Неразбирането на законите за общественото развитие довежда Шулц до отричане на цивилизацията, до утопичната идея „назад към природата, към прадедите“.

Взаимоотношенията на белите с индианците, често неприятелски, Шулц наивно обяснява с личните качества на един или друг човек. В действителност причината била по-сериозна: в края на XIX век правителството на САЩ се стремяло да изолира индианците от белите, по всякакъв начин пречело на тяхното сближение, с цялата си колонизаторска политика сеело взаимна вражда. Индианците, макар да се отнасяли с интерес към културата на белите, често не я разграничавали от онова зло, което щедро разпространявал американският капитализъм. Тъкмо затова сред индианците в края на XIX и началото на XX век било широко популярно движението, което зовяло към отказ от всичко, което донесли със себе си белите. Трябва да признаем, че в известна степен Шулц се приобщил и към примитивната племенна идеология.

Книгата „Моят живот сред индианците“ звучи като сурова присъда над капиталистическата цивилизация, като химн в защита на индианците.

Няколко думи за съвременното положение на индианците черноноги. В момента те обитават три малки резервата в южната част на провинция Албърт, Канада. В единия от резерватите живеят истинските черноноги или сиксиките (1250 души), в другия — койнахите или блъдите (2000 души), а в третия — пиеганите (730 души). Те са земеделци, скотовъдци, а също и ратаи на белите фермери. Повечето черноноги, както и другите индианци в Канада и САЩ, живеят много бедно. Канадската администрация издига по един или друг начин в племенни вождове малкото заможни индианци. Обикновените индианци се отнасят враждебно към назначените отгоре вождове и ги наричат „вождове на белите“.

Книгата на Джеймс Шулц, която рисува героичното минало на индианците, тяхното ограбване и поробване от колонизаторите, е актуална и в наши дни. Тази правдива и увлекателна книга ще запознае читателя с близкото минало на гордите жители на прерията — една от най-големите групи американски индианци.