Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (9)

Осма глава
Зима на река Марайъс

В Северна Монтана имаше едно градче, чийто живот по онова време често течеше така гладко и еднообразно, както в село от нашия изнежен Изток. Но по друго време там можеше да се види и всеобщ разгул. Това приличаше на епидемия: ако някой започнеше да се налива, всички бързо се включваха в заниманието: докторът, адвокатът, търговците, скотовъдците, овцевъдите — всички до един. Помня добре последното събитие, на което бях свидетел. Към два часа на обед компанията премина на шампанско — всъщност това беше газирано ябълково вино или нещо подобно, по пет долара бутилката. Около петдесет души се местеха от кръчма в бакалница и от бакалница в странноприемница, черпейки се поред, за по шейсет долара всеки тур. Споменавам тези неща, тъй като се готвя да ви разкажа за пиянството на индианците в Монтана едно време. Те не падаха по-долу от белите в това отношение и сред тях пиянството също беше епидемия.

В течение на много дни в индианския лагер цареше тишина и ред, после изведнъж мъжете намисляха да си направят гуляй. Смятам, че в такива периоди поведението на индианците, макар да бяха свободни от всякакви задръжки и да не знаеха какво значи „закон“, бе по-добро от това на подобна компания бели. Наистина като пияни индианците често се караха, а разприте им се разрешаваха само с кръв. Но ако се напият заедно хиляда бели — нима не ще последват ужасни сцени? Чели сме за свирепостта на индианците, когато са пияни, но от личен опит зная, че те, общо взето, са изключително добродушни и весели в подобни случаи, а често — безкрайно забавни. Една нощ през онази зима на Марайъс се прибирах в къщи след гостуване у Дорестия кон, когато мъж и жена излязоха от бакалницата и тръгнаха, залитайки, по пътя към мен. Потулих се зад една топола. Мъжът едва се държеше на крака, а жената, като се опитваше да го подкрепя, в същото време здравата го кореше. Чух я да казва: „… и не прояви никаква грижа за мен, седеше си сред оная тълпа и пиеше ту с един, ту с друг. Нито веднъж не се огледа да видиш какво става с мен! Не ме защити изобщо, хич не те беше еня за мен, иначе нямаше да оставиш така да ме обиждат.“

Мъжът изведнъж се спря и като се олюля на едната, а после на другата страна, изрева, сякаш бе ранена гризли: „Не ме било грижа за теб, не съм те защитил, оставил съм да те обиждат. — Той пелтечеше с пяна на устата. — Кой те обиди? Кой? Казвай! Заведи ме при него! Заведи ме при него! Като го фрасна с ей това…“

Досами пътя лежеше голям зелен дънер на топола, който тежеше най-малко тон. Пияният се наведе над него и се замъчи да го вдигне, крещейки: „Да те защитя! Обидили те! Кой го стори? Къде е? Чакай да вдигна тая цепеница, та да го фрасна с нея!“

Ала „цепеницата“ не можеше да се помръдне и той се озвери от безплодните си усилия да я изправи и вдигне на рамо. Подскачаше ту от едната, ту от другата страна на дънера с нарастващо упорство и яд, докато накрая падна върху дървото изтощен. Търпеливата жена го вдигна — той беше дребен, лекичък човечец — и си го отведе в къщи.

Познавах един младеж, който ставаше много пакостлив, когато се напиеше. Имаше три жени и в такива моменти открадваше от малките им запаси хубав пемикан, чудесните им украшения от мъниста, иглите и шилата и ги подаряваме на други жени. Той добре се беше наредил една сутрин, когато се случих наблизо, и жените му решиха да го хванат и вържат, докато изтрезнее. Младежът обаче не се остави да го хванат. Гониха го из лагера, после вън от него към хълмовете, край реката, сетне обратно из лагера, където накрая, като се опираше на един от скелетните пръти, той се покатери на върха на палатката си, настани се там и почна да се подиграва на жените, задето тичали така бавно: не пропусна да изброи и всичко, което им беше откраднал. Беше изключително весел. Жените се посъветваха нещо шепнешком и една от тях влезе в палатката. Мъчителят им престана да се присмива и поде пиянска песен.

Вождът Мечката ме почерпи с питие,

вождът Мечката ме почерпи с…

Но не можа да довърши. Жена му бе хвърлила от своето ложе голям наръч сух райграс върху тлеещия огън, който лумна изведнъж и високо извисилият се пламък близна задника на палавника. Пияният нададе силен вой от изненада и болка и скочи от върха. Щом се озова на земята, жените се хвърлиха върху му и дълго увиваха въжето около него, а после го внесоха вътре сред смеха и подигравките на тълпата развеселени очевидци.

Но има и друга страна на пиенето, която съвсем не е приятна. Една вечер, когато индианците около търговския пункт бяха намалели, Бери, един търговец на име Т. и аз седяхме и разговаряхме край камината в магазина. Вечерта имаше много хора и двама още не си бяха отишли — дремеха в ъгъла срещу нас. Изведнъж Бери извика. „Пази се, Т.!“ — и в същия миг така силно го блъсна в мен, че и двамата полетяхме на пода. Блъсна ни точно навреме и все пак стрелата одраска кожата на десния хълбок на Т. Един от пияните индианци се бе събудил, сложил стрела в лъка си и тъкмо се готвел да я пусне срещу Т., когато Бери го забелязал. Преди индианецът да успее да измъкне от колчана друга стрела, ние скочихме върху него и го изхвърлихме навън. Защо пусна стрела срещу Т. — заради някаква въображаема обида или защото нещо бе сънувал, — не можахме да разберем. Той беше от племето блъд, известно с голямото си коварство.

Друга вечер Бери вдигна резето на вратата, за да излезе навън, но вратата изведнъж се разтвори широко и някакъв висок индианец, вкочанен от студ и със стрела, забита в гърдите, рухна на пода. Някой си беше направил лоша шега — подпрял на вратата замръзналия труп, за да ни уплаши. Мъртвият бе също блъд и изобщо не се разбра кой го е убил.

Веднъж, ловувайки по бреговете на Мисури, аз убих бизон с „боброва“ кожа така я наричат търговците заради необикновено тънката, гъста и лъскава като коприна козина. „Бобровите“ кожи бяха рядкост, затова я одрах цялата — с рогата и копитата. Искаше ми се да бъде ощавена много добре, защото имах намерение да я подаря на свой приятел от Източните щати.

Жената Кроу, тази мила старица, заяви, че сама ще свърши тази работа, и веднага опъна кожата на рамката. На следното утро замръзналата кожа бе станала твърда като дъска и жената Кроу, надвесена над нея, я стържеше, когато в палатката влезе полупиян индианец кри. Случих се наблизо и като видях, че се готви да й отмъкне кожата, дотичах и с всичка сила, го ударих с юмрук в челото! Той обаче дори не се олюля от удара. Чувал съм неведнъж, че да повалиш индианец, е почти невъзможно, и наистина е така. Индианецът вдигна един счупен прът от скелета на палатката — дълъг и тежък — и тръгна с него към мен. Бях с голи ръце, трябваше да обърна гръб и потърся спасение в позорно бягство. Ала аз не тичах така бързо, както преследвача ми. Трудно може да се каже как би свършило всичко това, той навярно щеше да ме убие, ако Бери не беше видял какво става и не бе побързал да ми се притече на помощ. Индианецът тъкмо се готвеше да ме удари по главата, когато Бери гръмна и го повали с пронизано рамо. Няколко души от племето му довтасаха, вдигнаха го и го отнесоха у дома му. После при нас се яви вождът им със своите съветници и последва бурно обсъждане на случая. Свърши се с това, че платихме за нанесената телесна повреда. Винаги се стремяхме, доколкото бе възможно, да живеем с индианците без ежби и все пак платих с неохота за тази напълно заслужена рана.

Няколко сезона търгувахме с индианците кри и северните черноноги по Мисури, тъй като тези племена бяха тръгнали подир последните стада бизони от река Саскачеуан на юг, към Монтана. Много се сприятелих с един млад индианец от черноногите, но веднъж той дойде съвсем пиян и аз отказах да му дам алкохол. Той страшно се разсърди и си отиде с дръзки заплахи. Бях съвсем забравил за случката, когато след няколко часа дотича жена му и каза, че Взел пушка под водата (Ит-су-йи-на-мак-ан) иде насам да ме убие. Жената беше ужасно изплашена и се молеше да я съжаля и да не убивам мъжа й, когото горещо обичала. Когато изтрезнеел, той щял да се срамува много от намеренията си да ми причини зло. Отидох до вратата и съзрях бившия си приятел. Идеше съвсем гол, само по мокасини. Лицето, тялото, ръцете и краката бяха фантастично боядисани със зелени, жълти и червени ивици. Размахваше „Уинчестър“ калибър 0,44 и призоваваше Слънцето за свидетел как ще убие мен, най-злия си враг. А аз съвсем не исках да го убия. Обзета от ужас, жена му избяга и се скри в купчина бизонски кожи, а аз застанах зад отворената врата с „Уинчестър“ в ръка. Индианецът с дългото име се приближаваше, крещейки бойната си песен, и повтаряше безброй: „Къде е онзи негодник, белият? Покажете ми го, за да пратя в него един куршум, само едно куршумче!“

Влезе с едри крачки, поставил пръст на спусъка на пушката, и в момента, когато минаваше край мен, аз го хлопнах здравата по главата с цевта на моята пушка. Той рухна безчувствен на пода, пушката му гръмна и предназначеният за мене куршум проби един сандък с консервирани домати на полицата. Като чу изстрела, жената дотича от скривалището си, уверена, че аз, разбира се, съм го убил. Как се зарадва, като разбра заблудата си. Двамата го завързахме здраво и го отнесохме в палатката му.

Често сме чели, че индианецът никога не забравя нанесения му удар или рана, независимо доколко е бил виновен. Това е съвсем невярно. На другата сутрин Взел пушка под водата ми прати чудесна бизонска кожа. По здрач дойде да ми поиска прошка. След това си останахме големи приятели. Винаги когато имах време за кратък лов в долчинките зад лагера или в прерията, го взимах със себе си и от него нямаше по-верен и грижовен спътник.

Не мога да кажа, че всичките търговци имаха такива добри отношения с индианците, каквито Бери и аз. Сред търговците се срещаха лоши хора, които обичаха да причиняват болка, да проливат кръв. Зная случаи, когато белите търговци убиваха индианци просто за забава, но никога в честен, открит двубой. Те бяха големи страхливци и съвсем безпринципни. Продаваха „уиски“, което се състоеше от накиснат тютюн, кайенски пипер и други такива гадости. Наистина Бери и аз също продавахме слаби напитки, но ниският им градус се дължеше само на добавената в тях чиста вода. Не одобрявах търговията с уиски. Опиването на индианците е зло, чисто зло, и никой не разбираше това по-добре от нас, разпространителите на алкохол. Уискито причини неизброими страдания, смъртта на много хора, силно деморализира прерийните племена. И във всичко това имаше само една смекчаваща злото черта: по онова време нашата търговия с уиски не лишаваше индианците от необходимите средства за съществуване, те винаги можеха да си набавят и месо, и кожи, стига да имаше дивеч. В сравнение с разните правителствени чиновници и политици, които грабеха индианците и ги принуждаваха да умират от глад в резерватите след изчезването на бизоните, ние бяхме просто светци.

Общо взето, зимата, прекарана на река Марайъс, мина приятно. Дните летяха неусетно. Ходех на лов с индианците, разговарях с тях вечер край огнищата в палатките, седях край камината у дома или у Дорестия кон. Понякога отивахме с Дорестия кон да огледаме „примамките“ му. Интересна гледка представляваха грамадните вкочанени вълци, проснати околовръст.

За да се направи хубава „примамка“, трябваше да се разреже гърбът на убит бизон и да се поръси месото, кръвта и вътрешностите с три флакона стрихнин — три осми от унцията^[1]. Очевидно една хапка от тази смъртоносна смес бе достатъчна да убие вълк. Жертвата рядко успяваше да измине повече от двеста ярда, преди да започнат ужасните гърчове. Разбира се, отравяха се и много койоти и прерийни лисици, но те не влизаха в сметката. Големите вълчи кожи с гъста козина се търсеха много на Изток за шейните и каретите и се продаваха във Форт Бентън от три до пет долара парчето. Веднъж ми хрумна да отнеса няколко вкочанени от студа вълци и да ги наредя изправени около дома на Дорестия кон. Странно и интересно зрелище — вълците стояха с вирнати глави и опашки, сякаш пазеха дома. Ала един ден задуха чинук и повали вълците. Скоро одраха и кожите им.

Така минаваха дните. Настъпи пролетта, реката се очисти от леда — отведнъж премина масата удрящи се с трясък големи ледове. Склоновете на долината потъмняха от зазеленилата се трева. В блатата закрякаха гъски и заквакаха патици. Всички ние — и индианци, и бели — не подхващахме работа, само лежахме на земята, приличахме се на слънце, пушехме и мечтаехме, спокойни и доволни.