Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- My Life as an Indian (The Story of a Red Woman and a White Man in the Lodges of the Blackfeet), 1907 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Христо Кънев, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2013 г.)
Издание:
Джеймс У. Шулц. Моят живот сред индианците
Роман
Второ издание
Преведе от английски: Христо Кънев
Редактор: Красимира Абаджиева
Художник: Христо Жаблянов
Художествен редактор: Васил Миовски
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Снежана Бошнакова
Националност американска.
Изд. номер 1189.
Дадена за набор 5.XI.1987 г.
Подписана за печат 26.I.1988 г.
Излязла от печат 26.VIII.1988 г.
Формат 16/60/90
Печатни коли 21. Изд. коли 21.
Усл. изд. коли 19,61 Цена 1.65 лв.
Държавно издателство „Отечество“ — София, пл. „Славейков“ №1
Държавна печатница „Георги Димитров“ — София
История
- — Добавяне
Четиринадесета глава
Жената Снейк търси мъжа си
Нет-ах-ки се гордееше с малкото си стадо коне: някои й бяха подарък от нейните близки. Тя обичаше да говори за конете, да описва цвета, възрастта и особените белези на всеки от тях. Черноног, който не притежаваше коне, ставаше субект на упреци и предмет на съжаление. Конете представляваха богатството на племето и собственикът на голямо стадо заемаше положение, което можеше да се сравни само с това на милионера в нашето общество. Имаше индианци, които притежаваха от сто до триста-четиристотин коня. Ако собственикът на коне нямаше синове, той си вземаше някое момченце сираче да му пасе стадото и да води конете два-три пъти дневно на водопой. Собствениците обичаха с часове да стоят в прерията или по хълмовете, за да бъдат при стадото си и да се наслаждават на конете, които пасяха сочната трева. Когато някой умреше, основната част от неговата собственост се разделяше между роднините му мъже. Те се оказваха тъй много, че рядко се случваше някому да наследи значителен брой коне. Притежателите на стотици коне се сдобиваха с тях по време на честите набези срещу съседните племена, в чиито лагери се промъкваха нощем. Често в такива случаи се стигаше до ръкопашни схватки. Затова не е чудно защо тези хора се гордееха с конете си и със самите себе си, а и всички се отнасяха към тях с уважение.
За стадото на Нет-ах-ки се грижеше чичо й, Рибешката кожа, който също имаше много коне. Когато на другия ден след деня, в който намерихме жената Снейк, конете на Нет-ах-ки излизаха на паша, тя избра един охранен, пъстър кон, измоли от една своя леля старо женско седло, постави го на коня и го поведе към палатката на Невестулчената опашка. Сетне подаде на жената Снейк поводите. Отпърво пришълката не можеше да разбере какво означава тази постъпка. Ала когато Нет-ах-ки й обясни със знаци, че това е подарък, че конят ще бъде неин, тя така се зарадва, щото ни беше драго да я гледаме. Двете много се сприятелиха и известно време жената Снейк живя при нас. „Аз си почивам — казваше тя — и разпитвам посетителите от другите племена. Ако скоро не науча нищо за своя вожд, отново ще тръгна да го търся.“
Не й беше съдено обаче да изпълни намерението си. Веднъж, когато тя и Нет-ах-ки събирали в гората съчки, край тях преминал отряд от племето блъд, който отивал в лагера ни. Тя се затичала след него с все сили. Нет-ах-ки я последвала, мислейки, че бедната жена е загубила разсъдъка си. Гостите слезли от конете и влезли в палатката на нашия вожд. Жената Счейк, развълнувана, разтреперана, сочела пъстър чер кон — един от тези, с които пристигнали гостите — и говорела с езика на жеста:
— Познавам го, това е конят на моя вожд. Попитайте този човек откъде го е взел.
Нет-ах-ки влязла в палатката, предала молбата на една от жените и тя, веднага щом настъпила пауза, повторила молбата пред Голямото езеро. Разбира се, всички я чули и един от гостите рекъл:
— Пъстрият кон е мой, аз си го хванах.
— Въведете тази жена при нас — заповядал Голямото езеро и разказал на гостите как сме я намерили сама в прерията, какъв сън била сънувала и как търсела мъжа си.
Тя влязла, пламтяща от нетърпение, и забравила за присъщата на жените плахост в присъствието на много вождове и старейшини.
— Кой — бързо попитала тя с жестове, — кой язди пъстрия кон?
— Аз — отвърнал с жестове блъдът, — какво има?
— Това е мой кон, конят на моя мъж — същият, с който той една сутрин преди три месеца потегли от къщи. Какво е станало с мъжа ми? Виждал ли си го? Как е попаднал конят му у тебе?
Блъдът се поколебал за миг, после отвърнал:
— Бяхме на боен поход на юг от Изобилната земя[1]. На разсъмване изведнъж ни нападна човек на пъстър кон и аз го убих. Конят му взех за себе си.
Докато й отговарял с жестове, жената забелязала огърлицата му от мечи нокти. Сочейки я, тя се задавила от ужасни, отчаяни ридания и избягала от палатката. Преминала тичешком през целия лагер, после седнала на края на гората, покрила главата си с наметалото и заоплаквала убития.
Чувал ли е някога читателят как жена от прерията оплаква загубата на скъпо за нея същество, как, отчаяна, с разбито сърце, часове наред повтаря неговото или нейното име? Няма по-печален начин, с който да се предават по-силно чувствата на човек, когото смъртта е лишила от любимо дете, роднина или другар. Мога да сравня тази скръб само с едно — с плача на тъгуващата гълъбица. Този плач изразява всички чувства, всички мисли на самотната, осиротяла душа. Някъде съм чел или слушал, че индианецът, загубил близък, забравя за него още на другия ден. Това съвсем не се отнася за черноногите и манданите. Чувал съм неведнъж как черноногите скърбят за човек, починал преди много години. Манданите проявяваха големи грижи за останките на покойниците. Всяко семейство заравяше мъртъвците си в гробище, разполагаше гробовете в малък кръг и често ходеше там, за да остави най-хубавата храна и поговори с костите на скъпите си покойници така, сякаш и сега тези хора бяха живи, от плът и кръв. Те не приличат на англосаксонците, които само се перчат с привързаността си, а би трябвало да се поучат от червенокожите, които толкова презират. Сред индианците — имам предвид споменатите по-горе две племена — никога не е имало разводи, освен в случаите на съпружеска измяна, но и те бяха редки. Индианците никога не тиранизират и не изоставят децата си. Родителите безкрайно обичат своите рожби, гордеят се с тях и жертвуват всичко за тях. Със същата любов младите се отнасят към по-възрастните. Семейните връзки за тях са свещени.
Често съм чувал как черноногите наричат белите безсърдечни заради това, че са изоставили родителите си и родния си дом, за да странствуват на лов за приключения из чуждите земи. Те не могат да разберат как един човек с нормални чувства може да се раздели с баща си и майка си, както се случва при нас, за цели месеци и години. „Жестоки сърца“, „сърца от камък“ — така ни наричат те и имат известно основание.
Жената Снейк продължи да тъгува. Прекарваше в плач по-голямата част от деня горе на хълма или край гората. Отряза си косите, изподра си глезените, започна да яде все по-малко, отслабна, гледаше на всичко с безразличие. Накрая дойде денят, в който, вместо да стане заедно с другите, които живееха в палатката на Невестулчената опашка, тя остана да лежи в леглото си.
— Умирам — каза тя с езика на жеста — и се радвам за това. Не съм разбрала съня си. Мислех, че ми се заповядва да търся своя вожд в плът и кръв. А сънят е означавал, че сянката ми трябва да търси неговата сянка. Сега разбрах това ясно и след няколко нощи ще се отправя да го търся. Зная, че ще го намеря.
И тя наистина се отправи да го търси. Умря на четвъртия ден. Жените я погребаха с уважение на растящото недалеч дърво[2].