Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (11)

Десета глава
Убивам мечка

Към края на април напуснахме търговския пункт. Бери възнамеряваше да възобнови превозването на стоки за златните находища веднага щом почнат да пристигат параходите и затова премести семейството си във Форт Бентън. За там се отправи и Дорестия кон с обоза си. Блъдите и черноногите отидоха на север, за да прекарат лятото на реките Бели и Саскачеуан. Голяма част от черноногите се премести на река Милк и край хълмовете Суийтграс. Племето Късите наметала, с което бях във връзка, потегли към полите на Скалистите планини и аз тръгнах с него. Бях си купил палатка и половин дузина товарни и впрегатни коне за превозване на имуществото. Имахме преносима пещ, два тигана, две-три котлета, калаени и железни прибори, с които Нет-ах-ки много се гордееше. Провизиите ни се състояха от чувал брашно, захар, сол, фасул, кафе, бекон и сушени ябълки. Носех си много тютюн и патрони. Бяхме богати: целият свят беше наш. Когато настъпи часът на тръгването, аз се опитах да помогна в прибирането на багажа, но Нет-ах-ки веднага ме спря.

— Не те ли е срам? — рече тя. — Това е моя работа. Върви напред с вождовете. С всичко това ще се заема аз.

Направих както ми каза. По време на пътуването яздех все отпред с първите хора на племето или се занимавах с лов, а вечер, когато пристигах в лагера, палатката ме чакаше построена, край нея имаше куп съчки, а вътре гореше ярък огън, на който се приготвяше вечерята. Всичко това бе дело на жена ми и майка й. Когато работата привършеше, тъща ми поемаше към палатката на брат си, където живееше.

Имахме много гости, а и мен постоянно ме канеха на угощения ту у един, ту у друг приятел. Провизиите ни стигнаха за кратко време и скоро се оказахме принудени да се храним само с месо. Всички освен мен бяха доволни от това: понякога така ми се ядеше ябълков пай или поне картофи. Често сънувах, че съм щастлив притежател на бонбони.

Напускайки обезлюдения форт, ние поехме край брега нагоре по река Марайъс, после по най-северния й приток, река Кътбанк, докато накрая достигнахме боровете в подножието на Скалистите планини. Тук гъмжеше от диви животни. Бизони и антилопи срещахме рядко, но уапити, елени, диви овце и лосове имаше дори повече, отколкото бях видял на юг от Мисури. Що се отнася до мечките, цялата местност си патеше от тях. Нито една жена не смееше да ходи за съчки или пръти без придружвач. Някои от ловците никога не закачаха гризли: мечката се смяташе за неприкосновено или свещено животно; доста хора вярваха, че тя е човешко същество. Обикновеното название на мечката е кйаийо, но жреците, притежатели на вълшебни лули, бяха задължени, когато говорят за нея, да я наричат Пах-кси-куо-йи — Лепкавата уста.

Освен това единствено жреците можеха да вземат мечи кожи, и то само една тясна ивица за лента на главата или за увиване на лула. Обаче всекиму се разрешаваше да взема нокти на мечка за огърлица и други украшения. Най-склонните към рисковани постъпки носеха огърлици с по три-четири реда нокти на убити от тях мечки. С тези огърлици много се гордееха.

Една сутрин аз се отправих с Мощните гърди към вододела между реките Кътбанк и Милк. Той ми каза, че ще можем лесно да преминем с конете през боровете на вододела към подножието на голата планина, където винаги имало диви овце. Трябваше ни месо, а по това време на годината овните се оказват дори в по-добро състояние, отколкото мъжките антилопи в прерията. Намерихме широки пътеки, оставени от дивите животни, и скоро наближихме края на гората откъм планините. Слязохме, завързахме конете и почнахме внимателно да се придвижваме напред. След малко между преплетените клони на боровете се провидя доста голямо стадо диви овце — все самци, които вървяха по раковинова пътека в основата на една скала.

Предоставих на Мощните гърди първия изстрел, но той се прояви съвсем зле. Преди да успее да зареди отново пушката си, аз вече бях повалил два овена с моята „Хенри“. И двата бяха много едри, с тънък слой тлъстина по ребрата. Добили необходимото количество месо, ние натоварихме конете си и тръгнахме към къщи. Щом излязохме от боровата гора, съгледахме на четиристотин-петстотин ярда от нас голяма гризли, която старателно ровеше един чим на голия склон на хълма; търсеше гофър^[1] или мравуняк.

— Да я убием! — възкликнах аз.

— Ок-йн (хайде) — рече Мощните гърди, но с изражение, което значеше: добре, ала ти го предложи, не аз.

Яздехме надолу покрай гората, към подножието на хълма. Спътникът ми се молеше за успех, като обещаваше жертва на Слънцето. Слязохме от хълма, свърнахме в дълбока долчинка и тръгнахме нагоре към мястото, където бяхме забелязали мечката. Когато излязохме от долчинката, звярът се намираше на по-малко от петдесет ярда от нас. Той ни забеляза в същия миг, седна на задницата си и забърчи нос, като душеше въздуха. Стреляхме и двамата и мечката се търколи с рев, от който настръхват косите. Тя хапеше и драскаше с нокти хълбока си там, където бе я поразил куршумът. После скочи на крака и се хвърли срещу нас с отворена уста. Подгонихме конете си на север, неразумно беше да препускаме надолу по хълма. Два пъти стрелях припряно в животното, но без резултат. През това време мечката преодоля разделящото ни разстояние с учудващо дълги скокове и почти настигна коня на моя спътник. Стрелях още веднъж и пак не улучих. Тутакси Мощните гърди излетя от бягащия кон със седлото и месото на овена: подпръгата — стар, износен ремък от сурова кожа — се бе скъсала.

— Хаи-йа, приятелю! — извика той умолително във въздуха.

Седлото и Мощните гърди тупнаха тежко на земята на по-малко от две крачки от преследващата ни мечка. Изуменият звяр ревна уплашено, рязко зави обратно и хукна към гората. Препуснах след него, като стрелях непрекъснато. Най-после с един сполучлив изстрел успях да му строша гръбнака. Не беше трудно да го доубия: прицелих се спокойно и пратих куршум в основата на черепа. Когато всичко свърши, изведнъж си спомних колко беше смешен Мощните гърди, яхнал седлото във въздуха, как ме викаше на помощ с опулени очи. Започнах да се смея и сякаш смехът ми нямаше да спре никога. Спътникът ми се приближи и застана много сериозен, като поглеждаше ту мен, ту мечката.

— Не се смей, приятелю — каза той. — Не се смей. По-добре се помоли на доброто Слънце, принеси му жертва, за да можеш и ти някога да избегнеш нещастието като мен, ако те преследва враг или звяр. Слънцето наистина е чуло молитвата ми. Обещах му жертва: да окача в палатката му чудесното бяло одеяло, което купих наскоро. Ала ще направя нещо повече — освен одеялото ще окача и шапката си от кожа на видра.

Мечката имаше чудесен кожух и аз реших да го одера и дам за обработване. Мощните гърди яхна коня ми и тръгна да търси своя, изгубил се нейде из долината, а аз се залових за работа. Не ми беше лесно, защото мечката се случи много тлъста, а исках да сваля кожата колкото може по-чиста. Дълго преди да свърша, приятелят ми се върна с търсения кон, слезе от него недалеч от мен, седна, напълни лулата си и запуши.

— Помогни ми — помолих го аз, когато изпуши лулата си. — Изморих се вече.

— Не мога — отвърна ми той, — това е против повелите на моите духове, те насън ми забраниха да докосвам мечка.

В лагера се прибрахме рано. Щом ме чу да се приближавам към палатката, Нет-ах-ки изтича навън.

— Киай-йо! — възкликна тя, като видя мечата кожа. — Киай-йо! — повтори тя и побягна към палатката.

Държанието й ми се стори много странно. Обикновено когато се връщах от лов, тя винаги настояваше да снеме товара от коня, да го разседлае и отведе при палатката на момчето, което се грижеше за малкото ми стадо. Този път сам свърших това, после влязох в палатката, където бяха приготвени чудесни варени ребра и супа. Докато ядях, разказах за лова, но когато описвах как Мощните гърди полетя във въздуха и закрещя, Нет-ах-ки не се смя заедно с мен. Това ми се стори странно, защото тя лесно долавяше комичното във всичко.

— Кожата е чудесна — казах аз накрая, — козината е дълга, гъста и тъмна. Бих искал да я обработиш за мен.

— Ах — възкликна тя, — знаех, че ще ме молиш за това, още щом я видях. Пожали ме, не мога да го сторя. Не мога да я докосна. Твърде малко жени и дори малко мъже могат да обработват меча кожа, и то само ако духовете им са силни. Ако ли не, сполетява ги голямо нещастие — болест, а понякога и смърт. Никоя от нашите жени не ще посмее да ощави тази кожа. Има една жена от племето кут-аи-им-икс (не се смей), тя би могла да свърши тази работа, и една от племето бизонски тор. Неколцина са и всичките далеч оттук.

Не говорих повече на тази тема, излязох от палатката и опънах кожата на земята, закрепвайки я с колчета. Нет-ах-ки бе неспокойна, постоянно излизаше да види какво правя, а после бързо се прибираше в палатката. Аз продължавах да работя, по кожата имаше още доста тлъстина. Колкото и да се мъчех, не можех да отстраня всичката. Привечер бях целият омазнен и изморен.

Събудих се малко след изгрев. Нет-ах-ки бе вече станала. Нямаше я в палатката. Чух как се моли отвън и казва на Слънцето, че се готви да вземе мечата кожа, да я остърже и ощави. Нет-ах-ки молеше своя бог да бъде милостив към нея. Не желаела да щави нечистата кожа и дори се бояла да се докосне до нея, но мъжът й я искал мека и обработена.

— О, Слънце — завърши тя, — помогни ми, защити ме от злите сили на сянката (духа или душата) на тази мечка. Ще ти принеса жертва. Дай ми и занапред добро здраве, дай ни на всички: на моя мъж, на моята майка, на моите роднини, на мен, дай на всички ни дълъг живот, щастие, нека доживеем до старини.

Отначало мислех да я извикам и да й кажа, че не е нужно да щави тази кожа, че в края на краищата не ми е чак толкова необходимо това. Но после реших, че ще бъде добре, ако Нет-ах-ки свърши тази работа. Дори да не се убеди, че духът на мечката не влияе зле, поне ще стане по-уверена в себе си и в силата на своите духове. Затова полежах известно време неподвижен и се вслушвах в честото скрибуцане на стъргалото, с което чистеше месото и тлъстината от кожата.

След малко Нет-ал-ки влезе и като забеляза, че не спя, запали огън за закуската. Когато огънят се разгоря, тя се изми с десет води, после постави суха глицерия върху няколко въглена, наведе се над ароматния дим и разтърка ръце над него.

— Какво правиш? — запитах аз. — Защо толкова рано гориш глицерия?

— За пречистване — отвърна ми тя, — нали стържа тлъстината от мечата кожа и ще я ощавя за тебе.

— Много мило — казах аз, — когато заминем за Форт Бентън, ще ти подаря най-хубавия шал, който намерим. Ще трябва ли да принесеш жертва? Кажи ми и аз ще доставя всичко необходимо.

Моята малка жена беше доволна. Тя се усмихна щастливо, после стана много сериозна. Седна до мен, наведе се към лицето ми и прошепна:

— Аз се помолих. Обещах да принеса жертва от твое и мое име. Трябва да дадем нещо хубаво. Ти имаш две къси пушки (револвери). Можеш ли да дадеш едната? А аз, аз ще дам синята си сукнена рокля.

Синята сукнена рокля! Най-любимата й рокля, която рядко обличаше, но често вадеше от кожения калъф, оправяше гънките й, сгъваше я, разгъваше я, любуваше се на това свое богатство и после пак я прибираше. Щом можеше да се раздели с тази рокля, то, разбира се, и аз можех да прежаля един от шестзарядните си револвери. Единият от тях — и двата бяха стари колтове и се зареждаха с капсула и куршум — имаше навика да изстрелва всичките заряди наведнъж. Точно него смятах да пожертвувам. И така след закуската излязохме и окачихме на едно дърво близо до лагера приношенията си. Докато Нет-ах-ки се молеше, аз се покатерих на дървото и завързах нашите дарове за един здрав клон. През целия ден жените от лагера идваха да гледат как жена ми щави мечата кожа. Някои я увещаваха веднага да остави работата, всички й предричаха нещастие. Но тя не им обръщаше внимание и след четири-пет дена имах вече голяма мека постилка от меча кожа, с която веднага покрих нашето легло. Оказа се обаче, че не мога да оставя кожата там, ако исках да посрещам гости: никой от приятелите ми не желаеше да влезе в палатката, докато в нея беше кожата. Наложи се да я скрия под няколко необработени бизонски кожи зад палатката.

Останахме на река Кътбанк докъм първи юни. Мухите започнаха да ни досаждат и трябваше да се преместим в прерията, където се въдеха по-малко. Прехвърлихме билото на вододела, спуснахме се по течението на река Милк и след няколко дни път спряхме временно край северната част на източен хълм от веригата Суийтграс, където се намираха останалите пиегани. Непрекъснато се точеха гости от нашия лагер в другия и обратно. Посетителите разказаха, че в племето не се смей избухнал голям скандал малко след като напуснало лагера си край река Марайъс. Жълтата птица — младата хубавичка съпруга на стария Гледам назад — избягала с един младеж на име Двете звезди. Предполагаше се, че са отишли на север към блъдите или черноногите, и мъжът и тръгнал да ги преследва. Много се говореше за това събитие, правеха се най-различни предположения за края му. Скоро узнахме развръзката.

Една вечер Нет-ах-ки ми каза, че преследваната двойка пристигнала от север и се намирала в палатката на техен млад приятел. Те се скрили от съпруга й, когато пристигнал в лагера на блъдите, и той поел обратно на юг. Предполагало се, че мъжът е продължил към лагера на черноногите, с надеждата да намери бегълците там. Те от своя страна възнамерявали да навестят племето гро-вантри. Бегълците мислели, че след време съпругът ще прекрати преследването и тогава ще могат спокойно да живеят заедно, като му заплатят доста вещи за отстъпката.

Още на следната сутрин обаче, скоро след изгрев-слънце, нашият лагер бе разбуден от пронизителни, изпълнени с ужас женски писъци. Всички наскачаха от постелите и хукнаха навън. Мъжете носеха оръжие, мислеха, че може би са ни нападнали врагове. Нападение нямаше, пищеше Жълтата птица: мъжът й я намерил и я хванал, когато тръгнала за вода към реката. Той я беше хванал за ръката и я мъкнеше към палатката на нашия вожд. Жената се съпротивляваше, пищеше и се мъчеше да се изскубне.

В палатките се приготвяше закуската, но лагерът бе много тих. Не се чуваха нито песни, нито смях, нито разговори, дори децата кротуваха.

Казах нещо по този повод на малката си жена.

— Мълчи — отвърна тя, — как ми е жал за нея! Мисля, че ще се случи нещо ужасно.

Скоро чухме лагерният глашатай да обявява гръмко, че в палатката на Голямото езеро (нашия вожд) ще се състои съвет. Глашатаят изреди имената на поканените: притежателите на вълшебни лули, опитните ловци и воини, мъдрите старци. Един по един те тръгнаха към палатката на вожда. Дълбока тишина се възцари в лагера.

Бяхме вече закусили и аз бях изпушил две лули, когато отново се разнесе гласът на глашатая: „Всички жени, всички жени — викаше той — трябва веднага да се съберат в палатката на нашия вожд, където ще бъде подложена на публично наказание жената, обвинена в измяна. Трябва да видят какво сполетява жената, опозорила своя мъж, своите роднини и самата себе си.“

Предполагам, че твърде малко жени са пожелали да отидат, но подир глашатая вървеше група „бесни кучета“ от Дружеството на приятелите — изпълняваха ролята на лагерна полиция. Минаваха от палатка на палатка и заставяха жените да излязат. Когато един от полицаите отметна полите на нашата палатка, Нет-ах-ки се хвърли към мен и се вкопчи в ръката ми.

— Хайде — каза полицаят, като надникна в палатката. — Тръгвай. И по-бързо! Не чу ли поканата?

— Тя вече не е пиеганка — казах аз спокойно, макар да бях много ядосан. — Тя сега е бяла жена и няма да отиде.

Очаквах, че полицаят ще почне да спори с мен, но той не възрази. Пусна полите на палатката и отмина, без да каже нито дума.

Зачакахме напрегнато по-нататъшните събития.

— Какво се готвят да правят? — запитах аз. — Ще я убият ли?… Какво ще й сторят?

Нет-ах-ки потрепери и не отговори. Тя се притисна още по-силно към мен. Внезапно чухме отново пронизителни писъци. След това настъпи тишина, после заговори мъжки глас — нашият вожд:

— Кий! Всички вие, които сте тук, видяхте какво наказание сполетя тази, която се опита да измени на своя мъж. Изневярата е голямо престъпление. Много отдавна нашите бащи решили как трябва да се наказва жената, донесла мъка и срам в палатката на мъжа и родителите си. Както те са постъпвали, така постъпихме и ние днес с тази жена, за да служи за урок на всички присъствуващи. Тази жена е белязана, този белег тя ще носи цял живот. Където и да отиде, щом я погледнат, хората ще се изсмеят и ще кажат: „Ха, жена с отрязан нос! Значи е имала леко поведение, вижте как чудесно изглежда!“

След вожда говореха още няколко мъже все в същия дух и когато свършиха, вождът заповяда на всички да се разотидат.

Наказаната тръгна към реката да измие окървавеното си лице: бяха й отрязали носа. Той беше отсечен от веждите до устата с един замах. Гледката бе ужасна — жив човешки череп.

А младежът? Той офейкал за своя лагер веднага щом заловили жената. Никой нищо не му казал, нищо не му сторил. В това отношение и цивилизованите, и нецивилизованите си приличат. Страда винаги жената, мъжът се отървава невредим.

— Разбираш ли — каза ми Нет-ах-ки, — тази жена не е виновна за нищо. Тя винаги е обичала Двете звезди, но той е много беден и лошият й баща я накара да се омъжи за отвратителния стар Гледа назад, а той имаше вече пет жени, към които се отнасяше подло и жестоко. О, колко ми е жал за нея!