Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (20)

Деветнадесета глава
Сватбата на Нет-ах-ки

Рано сутринта се събудихме от необикновено раздвижване и суматоха в лагера. Нет-ах-ки излезе, за да разбере какво става. Скоро се върна с новини. Нападналите ни през нощта врагове се оказали кроу, били намерени седем убити, а врагът успял да открадне седемдесет или повече коня. Голям отряд вече бе потеглил да преследва врага и ние не трябваше да вдигаме лагера, докато той не се върне. Станах рано, облякох се, закусих и се упътих на гости. Като влязох в палатката на Невестулчената опашка, го заварих да превързва бедрото си, леко засегнато от куршум на кроу.

Останах при него дълго. Други гости идваха и си отиваха. Те ругаеха кроу с най-обидните думи, които съществуват в езика на черноногите, но за нещастие или по-скоро за щастие запасът от подобни думи у тях е доста ограничен. Най-страшното беше да нарекат враговете си „кучешки муцуни“ и да помолят Слънцето да ги унищожи.

Оттук отидох в палатката на вожда, където намерих много старейшини.

— Що се отнася до мен — говореше Голямото езеро, когато влязох, — аз ще бъда против сключването на мир с кроу, докато съм жив. Да си обещаем никога вече да не пушим техния тютюн. Да научим децата си да гледат на тях като на гърмящи змии, които трябва да се изтребват.

Присъствуващите охотно се съгласиха с него и мога да добавя, че удържаха думата си. Те пращаха отряд след отряд срещу враговете си от бреговете на Йелоустоун, докато не се намеси правителството и сложи край на тази война между племената. Последният набег бе извършен през лятото на 1885 година.

Този ден много пъти се изпълняваше танцът със скалпове, в който участвуваха загубилите неотдавна мъж, баща или друг роднина в бой против кроу. Този танц не приличаше на описваното с мрачни краски театрално зрелище на свирепа радост или триумф по повод смъртта на врага. Изпълнявано от черноногите, това бе тъжно зрелище. Участвуващите в танца бяха почернили лицата, ръцете и мокасините си с дървени въглени и бяха облекли най-скромните си, прости дрехи. Един старец държеше пред себе си скалп на враг, завързан за върбов прът, останалите се построяваха в редици от двете му страни. Танцуващите пееха тиха скръбна песен в минорен тон, която изразяваше — така поне ми се стори — повече скръб по загубата на близките, отколкото радост от смъртта на врага. Този ден имаше седем скалпа и едновременно в разни краища на лагера танцуваха седем групи. Една траурна група се сменяше с друга, затова танцът продължи чак до настъпването на нощта. Всъщност истински танц нямаше: пеещите само леко се навеждаха и изправяха в такт с песента.

Преследващият врага отряд се върна по здрач. Той не бе успял да догони неприятеля. Чуваха се гласове за незабавно настъпление към земите на кроу, но в лагера бяха останали малко барут и куршуми и бе решено без отлагане да се придвижим към Форт Бентън. Като се снабдеше с добър запас от барут и куршуми, бойният отряд можеше отново да потегли на юг.

След четири-пет дена спряхме на лагер в голямата долина срещу форта. Нех-ах-ки и аз преминахме реката и стигнахме по лъкатушната пътека до една малка къщичка от кирпич. Там заварихме Бери, жена му, майка му и добрата жена Кроу.

Колко щастлива беше нашата компания! Жените сновяха и се суетяха при приготвянето на вечерята! Бери и аз, разбира се, също се чувствахме щастливи. Говорехме малко, лежахме и пушехме, изтегнати на покритото с бизонски кожи легло. Думите често са излишни. Изпитвахме пълно задоволство и всеки от нас знаеше, че и другият чувствува същото. Бери бе взел от кантората моята поща. Тя лежеше на масата — няколко писма, купчина вестници и списания. Прочетох писмата, но другата поща остана в по-голямата си част неразпечатана; бях изгубил всякакъв интерес към онова, което ставаше в Щатите.

Вечерта двамата с Бери излязохме да се разходим до форта и разбира се, влязохме в кръчмата на Киноу Бил. Както обикновено по това време на годината градът, ако можем така да го наречем, беше пълен с народ: имаше търговци и трапери, говедари и мулетари, златотърсачи и индианци. Всички очакваха идването на параходите, тръгнали отдавна от Сейнт Луис. Те скоро трябваше да пристигнат. Около всички маси в кръчмата на Киноу се тълпяха толкова играчи, че беше невъзможно да се промъкнем, за да погледаме играта. Самият Киноу стоеше на тезгяха с двама помощници, тъй като бъчвите още не се бяха изпразнили, въпреки че през зимните месеци се пиеше доста. Бяха останали дори няколко бутилки бира. Охотно си взех една от долар и четирийсет цента и Бери ми помогна да я изпием.

По пътя към къщи се отбихме за минутка в хотел „Овърланд“. Там сред посетителите забелязах един човек, който приличаше на проповедник. Във всеки случай върху синята му фланелена риза имаше бяла връзка, а черното сако, макар скроено не така, както е прието за свещениците, беше поне в подходящ цвят. Отидох при него и го попитах:

— Извинете, сър, бих искал да зная не сте ли проповедник?

— Да — отвърна той с любезна усмивка, — аз съм свещеник от методистката епископална църква. Миналата година прекарах в планините, като проповядвах и работих в златното находище, а сега се връщам у дома, в Щатите.

— Така — продължих аз, — ако тръгнете сега с мен, мисля, че ще се намери работа за вас.

Свещеникът тозчас стана и тръгна с нас.

— Мога ли да зная — попита той по пътя — от какъв характер е задължението, което ми предстои да изпълня? Кръщене, венчавка, или пък може би става дума за някой болен, нуждаещ се от утешение?

— Венчавка — отговорих аз, — но при условие, разбира се, че и другата страна е съгласна.

При тези мои думи Бери несдържано се закиска.

Жените весело бъбреха и се смееха, когато влязохме, ала веднага млъкнаха, щом видяха нашия спътник. Те винаги постъпваха така пред чужди хора. Извиках Нет-ах-ки в задната стая.

— Този човек — рекох й аз — е свещен бял. Помолих го да освети нашия брак.

— Как отгатна моето желание! — възкликна тя. — Винаги съм искала да направиш това, но се боях, стеснявах се да те помоля. А този истински бял свещеник ли е? Няма черна роба, няма кръст.

— Той спада към друго общество — отвърнах аз, — тези общества са хиляда и всяко твърди, че само то е истинското. За нас това не е важно. Да вървим.

И тъй с помощта на Бери като преводач ние се венчахме и проповедникът си тръгна, отнасяйки за спомен златна монета.

— Гладен съм — рече Бери, — жени, опечете ни два бизонски езика.

Сватбеното угощение се състоеше от печени езици, хляб, чай и ябълков сок. Но и от това бяхме напълно доволни.

— Знаеш ли — призна ми после Нет-ах-ки, — мнозина бели, женени по нашите обичаи за жени от нашето племе, гледат на това просто на шега и после ги изоставят. Но онези, които си вземат жени по силата на свещените думи на бял свещеник, никога не изоставят жените си. Зная, че ти никога не ще ме напуснеш, никога. Но другите жени ми се смееха, пускаха шеги и ми казваха: „Глупачке, ти обичаш мъжа си, нямаш ум. Той няма да се ожени за теб по обичая на белите и ще те остави веднага щом срещне друга, по-хубавичка жена.“ А сега те никога не ще могат да говорят така. Никога!

 

 

Бери и аз възнамерявахме да останем във Форт Бентън през лятото и да търгуваме в лагерите идната зима. През май запристигаха параходите и кеят се изпълни с хора. Търговците имаха работа до гуша, тъй като индианците идваха на тълпи, за да продават останалите бизонски и други кожи. Ние не участвувахме в тази търговия и след няколко седмици вече не ни свърташе на едно място. Бери реши да направи няколко рейса до Хелина със своя обоз, макар да не бе необходимо да ходи дотам. Нае и водач на обоза, или на езика на говедарите, стопанин за фургоните. Жените пък решиха, че трябва да отидат да берат плодове. Пиеганите отдавна бяха преминали реката и стояха на лагер край река Титън, само на няколко мили от форта. Искахме да се присъединим към тях и Нет-ах-ки изпрати до майка си вест да прибере нашите ездитни коне.

Около две седмици преди това един ден бях поседнал на кея. Приближи се някакъв непознат и се настани до мен. Разговорихме се. Веднага разбрах, че е образован и възпитан човек. Хареса ми още от пръв поглед. Беше висок, с добро телосложение, с кафяви очи и кестенява коса. Изразът на лицето му бе приятен, открит, макар и малко тъжен. Очевидно нищо не можеше да събуди възторга му. Беше унил, нито веднъж не се засмя. На няколко пъти като че се унесе в мисли, които навярно го засягаха твърде много, ако се съди по тъжното изражение на очите му. В такива мигове той изобщо не забелязваше околните. Поканих го на обед в нашия малък дом и той веднага се хареса на Бери. Харесаха го и нашите жени, а те обикновено страняха и се държаха много сковано в присъствието на чужди хора. Скоро гостът почна да прекарва повечето от времето си при нас и цялата ни къща се стремеше всякак да му угоди. Старата мисис Бери направи специално за него удобно легло от бизонски кожи, с облегалки от върбови пръти. Жената Кроу му подари красиви мокасини. Нет-ах-ки и жената на Бери поднасяха на скромните ни вечери най-хубавите си запаси от пемикан, сушено месо и плодове.

— Слушай — казах веднъж на Нет-ах-ки, — почвам да те ревнувам от този човек. Вие, жените, мислите повече за него, отколкото за Бери или мен…

— Той е толкова тъжен — отвърна тя, — че ние го съжаляваме. Какво ли го мъчи? Дали не е изгубил любимата си?

И аз колкото нея знаех какво го измъчва, но беше очевидно, че таи някаква скръб. Никога не го разпитвахме, дори не го попитахме как му е името и откъде е. Тъкмо по това жителите на Запада се отличават от жителите на Изтока. На Запад никога не клюкарствуват, не се опитват да узнаят чуждите тайни, не разпитват никого за родословието му. Просто протягаха приятелски ръка и постъпваха, така с човека, както биха искали да постъпват със самите тях. Нашите жени го нарекоха Кут-аи-ими — Никога не се смее. Винаги го наричаха така, когато говореха за него помежду си. Той дълго не знаеше това, а когато научи, не обърна никакво внимание. Каза на Бери и на мен, че се казва… впрочем за моя разказ името му не е от значение. Ще го наричаме Аштън. Той ни довери също, че живее в Бостън, а на Запад е пристигнал само да погледа как живеят тукашните хора. Когато научи, че жените и аз ще тръгваме да лагеруваме, поиска разрешение да дойде с нас. Разбира се, ние с радост се съгласихме. Той си купи кон, седло, одеяло, пушка и други неща, необходими за пътешествието.

И ето една вечер пристигнахме в нашия лагер, в нашата палатка, която майката на Нет-ах-ки отново бе построила и подредила за завръщането ни. Отвсякъде ечаха песни и смях, биеха барабани, чуваха се покани за угощения. Жените изпекоха месо, поднесоха ни хляб и чай и ние с удоволствие излапахме скромната вечеря. После с Аштън се излегнахме на меките легла и запушихме. Разговаряхме малко. Бях напълно доволен. Приятелят ми, ако се съди по замисления и разсеян вид, се беше пренесъл отново на Изток, на две хиляди мили оттук. Жените скоро измиха съдовете и се заеха с ръкоделието си — пришиваха таралежови игли или мъниста.

— Бабке — помолих аз жената Кроу, — разкажи ни някаква история, нещо от далечното минало на твоето племе.

— Каи! — възкликна тя. — Чуйте го какво говори! Вечно иска някаква история. За да не му откажем, скоро ще трябва да ги измисляме, защото почти всичко, което знаем, вече е слушал.

— И вижте какъв е егоист — рече Нет-ах-ки, като ме погледна с шеговито негодувание, — слуша нашите истории, а сам той нищо не разказва.

Бях принуден да призная, че малката ми жена е права, и обещах по-късно да разкажа няколко случки.

Старата мисис Бери помисли малко и започна своя разказ за Безсърдечната.

— Това се случило по времето, когато моят дядо още не бил роден. Да, доста преди да се роди, защото той ни е казвал, че старците, от които чул тази история, споделяли, че и самите те я знаят от своите дядовци. Значи тази история несъмнено е много стара.

Било през пролетта. Хората, пръснали се из прерията, копаели бели корени^[1], когато изведнъж връхлетяла страшна буря. До лагера било далеч, затова тези, които копаели корените, уверени, че ще се измокрят, независимо дали ще хукнат към къщи, или ще останат, просто седнали, където били, покрили се с наметалата си и зачакали да премине бурята. Хората от едно семейство случайно се намирали близо един до друг, когато започнал дъждът, и всички се събрали на едно място.

— Какъв студен дъжд — рекла майката, — цялата треперя.

— Да — отвърнал бащата, — студено е. Седнете всички по-близо един до друг.

И те седнали. Но изведнъж над главите им отекнала гръмотевица и сред тях паднала кълбеста мълния. Със силен трясък тя избухнала и ги проснала на земята безчувствени. Лежали един до друг бащата, майката, двамата сина и дъщерята — и никой не смеел да им дойде на помощ, страхувайки се, че разгневеният бог ще порази всеки, който се приближи. Но когато бурята отминала, хората притичали, за да помогнат с каквото могат.

Отначало помислили, че пострадалите до един са мъртви. Наистина четирима били убити, но петата, дъщерята, още дишала. Не след дълго се повдигнала и като видяла какво се е случило с всички останали, почнала така горко да плаче, че жените наоколо също заплакали, макар никоя от тях да не била роднина на момичето. Бащата бил сирак от малък, майката също, а сега и бедното момиче оставало само. В целия лагер нямало никакви роднини.

Добри приятели погребали мъртвите и мнозина от тях поканили момичето да се пресели у дома им, но то отказало на всички.

— Трябва да отидеш да живееш при някого — рекъл вождът. — Де се е чуло и видяло млада жена да живее самичка. Ти не можеш да останеш сама. Как ще се прехранваш? И помисли какво ще кажат хората, ако живееш сама. Скоро ще почнат да говорят лоши неща за тебе.

— Нека почнат да говорят лошо за мен, не мога да го избягна — казала девойката. — Но те ще бъдат принудени да се откажат от лошите си думи. Реших така да постъпя и ще се справя с глада.

Девойката продължила да живее в палатката на родителите си сама със своите кучета. Жените от лагера често я навестявали, давали й месо и друга храна. Ала нито един мъж, млад или стар, не дръзвал да влезе в нейната палатка и да седне край огнището й. Един-двама се осмелили, но после не повторили, защото тя направо им казала, че не се нуждае от компанията на мъже. Затова младежите я гледали отдалеч и молели боговете да смекчат сърцето й. Тя била хубава, грижлива и трудолюбива. Не е чудно, че мъжете се влюбвали в нея. Нарекли я Безсърдечната.

Един млад човек, по прякор Дългия уапити, син на главния вожд, обикнал самотната девойка така силно, че почти обезумял от страдания и мъка по нея. Но нито веднъж не я заговорил, тъй като добре знаел, че ще получи същия отговор, какъвто давала и на другите. Ала ходел всеки ден там, където можел да я срещне. Ако тя обработвала своето парче земя, засадено с боб и царевица, младежът седял наблизо край брега на реката. Ако отивала в гората за дърва, той тръгвал да се разхожда нататък и често я срещал на пътеката, но тя винаги го отминавала с наведени очи, сякаш не го виждала. Често нощем, когато целият лагер спял дълбоко, Дългият уапити излизал крадешком от бащината си палатка, грабвал кожената кофа, пълнел я от реката с вода и поливал всичките лехи в градината на Безсърдечната.

С риск за живота си сам отивал на лов в прерията, където постоянно бродели сиуксите. Сутрин, когато Безсърдечната се събуждала и излизала от палатката, намирала окачени отпред най-хубавите части от месото и кожата на бизон или елен. Хората говорели за това и се мъчели да отгатнат кой го върши. Девойката, дори и да знаела, не се издавала с нищо и винаги минавала край младежа така, сякаш не подозирала, че съществува на земята. Лошите хора подло подмятали, че неизвестният покровител бил щедро възнаграждаван за своите услуги. Но те винаги срещали отпор от многобройните приятели на девойката.

На третото лято от самотния живот на девойката племената мандан и арикарии се скарали. Почнали стълкновения, отряди тръгвали на поход, за да отнемат от другото племе коне, да убиват и скалпират. Настанали тежки дни. А двете племена били живели дълго в дружба. Мъжете мандани се женели за жени арикарии, много мъже арикарии имали жени мандани. Ужасно било за жените да гледат как в лагера донасят скалпове. Може би това били техни роднини от другия лагер. Но какво можели да направят? Те нямали глас в съветите и се бояли да изказват мислите си. Не така се държала обаче Безсърдечната. Всеки ден тя обикаляла из лагера и говорела високо, за да я чуят мъжете, упреквала ги за тяхната злоба, убеждавала ги, че двете племена ще се обезсилят и не ще могат да се съпротивляват срещу общия враг — сиуксите. Безсърдечната ходела дори при вожда и го мъмрела, а той трябвало мълчаливо да се извръща, тъй като не бивало да спори с жена, пък и не можел да й затвори устата: тя си била сама стопанин.

Една нощ голям отряд арикарии успял да направи пролука в оградата около селото. Проникнали вътре и почнали да отвеждат конете. Някой обаче открил врага и вдигнал тревога. Пламнала голяма битка. Манданите успели да прогонят арикариите в прерията. От двете страни имало по няколко убити: в селото и скърбели, и се радвали.

Привечер Безсърдечната влязла в гората за съчки и сред гъстия върбалак намерила един от неприятелите, тежко ранен млад воин. Стрела пронизала корема му и той изгубил много кръв. Така бил отмалял, че едва можел да говори и да се движи. Безсърдечната забила в земята около него много върбови пръчки, за да го скрие по-добре.

— Не се бой — казала му тя, — ще ти донеса да пиеш и да ядеш.

Девойката побързала да се върне в палатката си, взела сушено месо и мех с вода, пъхнала ги под наметалото си и пристигнала при ранения. Той жадно пил, хапнал и от храната. Безсърдечната промила и превързала раната му.

После отново го оставила сам, като му поръчала да лежи тихо и обещала, че ще се върне през нощта да го отведе при себе си в палатката, за да се грижи за него, докато оздравее. В палатката си отделила малко кътче и оградила едно от леглата с бизонска кожа. Прикрила отчасти отвора за дима и окачила една кожа напреко на входа, така че в палатката да влиза по-малко светлина. Жените, които се отбивали при нея от време на време, нямало дори да предположат, че там се крие някой.

Нощта била тъмна. Долу, в гората край реката, било още по-тъмно. Безсърдечната трябвало да върви с протегнати напред ръце, за да не се блъска в дърветата, но тя така добре познавала тези места, че без мъка намерила върбалака и този, комуто идвала да помогне.

— Стани — рекла му девойката тихо, — стани и върви след мен.

Младият човек се опитал да се вдигне на крака, но отново тежко рухнал на земята.

— Не мога — казал той, — краката не ме държат.

— Ти не ще можеш да вървиш! — възкликнала Безсърдечната. — Не помислих, че не можеш да вървиш. Какво да правя сега? Какво?

— Ще ми позволиш да го отнеса вместо теб — обадил се някой наблизо зад нея, — ще го отнеса където ми кажеш.

Девойката извикала от уплаха и се обърнала. Тя не могла да види в тъмното лицето на човека, само смътно различавала фигурата му, ала познала гласа. Веднага се успокоила.

— Тогава го повдигни — казала тя. — И върви след мен.

Тя помогнала да вдигнат и наместят на гърба му ранения, а после ги повела през гората към палатката си. Никой не се мярнал наоколо и не ги видял. В палатката горял огън, но на девойката не й трябвала светлина, за да разбере кой й е помогнал. Той бил Дългия уапити.

— Да го оставим там — рекла тя, като повдигнала кожата, която прикривала приготвеното ложе.

Внимателно положили ранения на леглото. Известно време Дългия уапити останал с очи, впити в девойката, но тя мълчала и не го гледала.

— Отивам си — казал той, — но всяка нощ ще идвам с месо за теб и твоя любим.

Девойката не отговорила и той си отишъл. Тогава тя седнала и се разплакала. Раненият се привдигнал и попитал:

— Какво ти е? Защо плачеш?

— Нима не чу? — отговорила тя. — Той каза, че ти си мой любим.

— Аз те зная — отвърнал раненият, — тебе те нарекоха Безсърдечната, но това е несправедливо. Ти имаш сърце. Как бих искал то да ми принадлежи!

— Не бива! — извикала девойката. — Не говори така. Ще се грижа за тебе, ще те храня, ще те гледам като родна майка.

Когато отново настъпила нощ, Безсърдечната няколко пъти излизала пред палатката и всеки път оставала там по-дълго. Връщала се само за да даде на болния вода или малко храна. Накрая, когато дошъл Дългия уапити и окачил къс месо така, че кучетата да не могат да го достигнат, тя му казала:

— Влез. Влез и поговори с ранения.

Оттогава Дългия уапити всяка нощ оставал по малко при арикария и те разговаряли за неща, които интересуват само мъжете. Докато арикарият живеел в палатката, Безсърдечната никога не разговаряла с него, само му казвала „яж“, поставяйки пред него храната. Ден след ден раненият укрепвал.

Една нощ, след като Дългия уапити си отишъл, раненият рекъл:

— Вече съм в състояние да потегля на път. Идната нощ ще си тръгна за в къщи. Искам да зная защо се смили над мен, защо ме спаси от смърт?

— Чуй тогава — отвърнала девойката, — направих го, защото войната е зло, защото ми беше жал за тебе. Много жени от моето и твоето село плачат, защото са изгубили в тази вражда своите любими. Аз единствена от всички жени говорех, молех всекиго да сключим с вас мир. Останалите се радваха на думите ми, но се бояха и не смееха сами да говорят същото. А аз говорех и не се страхувах, защото не съществува човек, който би могъл да ми заповяда да мълча. Помогнах ти, сега и ти ми помогни, помогни на вашите жени, на всички нас. Когато се върнеш в къщи, разкажи какво са направили тук за теб и убеждавай вашите хора да сключат мир.

— Ще направя това — рекъл арикарият; — когато научат какво си направила за мене, вождовете ще ме послушат. Уверен съм, че на драго сърце ще прекратят тази война.

На другата нощ, когато Дългия уапити влязъл в палатката, той заварил арикария да седи. До него лежало оръжието му и торбичката с храна.

— Чаках те — рекъл арикарият. — Вече оздравях и искам тази нощ да си тръгна за в къщи. Съгласен ли си да ме изведеш отвъд оградата? Ако някой ни заговори, ти ще можеш да му отвърнеш и той няма да се усъмни, че край него е минал враг.

— Ще те изведа, разбира се — отвърнал Дългия уапити.

Тогава арикарият станал, метнал през рамо лъка, колчана, торбичката с храна и вдигнал от земята щита си. Безсърдечната седяла тихо в отсрещния край на палатката и гледала в огъня. Дългия уапити се обърнал към нея:

— А ти? — попитал той. — Ти също ли си готова?

Тя не отговорила и закрила лицето си с наметалото.

— Отивам си самичък — рекъл арикарият. — Време е да тръгвам.

Двамата излезли, минали през селото, после през долината, навлезли в гората и там спрели.

— Изпрати ме достатъчно — подел арикарият, — оттук нататък ще продължа сам. Беше добър към мен. Няма да забравя това. Щом се върна в къщи, ще говоря много за необходимостта от мир между нашите племена. Надявам се, че скоро ще се срещнем отново като приятели.

— Почакай — рекъл Дългия уапити, когато другият се обърнал, за да си тръгне, — искам да ти задам един въпрос. Защо не взе със себе си Безсърдечната?

— Щях да я взема, ако беше съгласна — отвърнал арикарият, — но тази девойка не е за мен. Ще ти кажа истината: тя ми беше като майка — нито повече, нито по-малко. А ти, — попитал той — предлагал ли си й някога да ти стане жена? Не? Тогава върви, върви още сега и го стори.

— Безполезно е — изрекъл тъжно Дългия уапити, — мнозина вече са я молили, но тя на всички е отказвала.

— Докато лежах болен в палатката, аз видях много неща — продължил арикарият. — Видях как те гледаше, когато ти разговаряше с мен, тогава очите й ставаха прекрасни. Видях и друго — видях как се безпокоеше, когато закъсняваше. Щом една жена се държи така, това значи, че те обича. Иди и я попитай.

Те се разделили и Дългия уапити се върнал в селото. „Не може да бъде — мислел си той, — този младеж не е прав. Не, не може да бъде. Нима не се въртях около нея толкова зими и лета? И нито веднъж не ми се усмихна.“ Както си мислел за това, той се озовал на входа на палатката. Отвътре някой тихо плачел. Дългия уапити не бил сигурен дали това наистина е плач, звуците били съвсем тихи. Приближил се, безшумно и внимателно отметнал полите на входа. Безсърдечната седяла там, където младежът я видял на тръгване — край гаснещия огън, закрила глава с покривалото, — и плачела. Той тихичко прекрачил входа и седнал до нея, съвсем близо, но не посмял да я докосне.

— Добро сърце — рекъл й Дългия уапити, — Голямо сърце, не плачи.

Като чула тези думи, девойката се разплакала още по-силно, а той много се смутил и не знаел какво да стори. Почакал малко, после се доближил и я прегърнал с една ръка. Тя не се отдръпнала. Тогава Дългия уапити отметнал наметалото от лицето й.

— Кажи ми — попитал той, — защо плачеш?

— Защото съм толкова самотна.

— А! Значи наистина го обичаш? Може би още не е късно. Да се надявам, че ще успея да го настигна. Да му предам ли да се върне при тебе?

— Какво искаш да кажеш? — възкликнала Безсърдечната и го погледнала учудено. — За кого говориш?

— За този, който преди малко си отиде, за арикария — отвърнал Дългия уапити.

Но той още повече се приближил до нея, ръката му я прегърнала още по-силно и тя се притиснала в него.

— Виждал ли е някой такъв слепец? — рекла девойката. — Добре, ще ти разкрия какво ми е на душата. Няма да се срамувам, няма да се побоя да го изрека. Плачех, защото мислех, че няма да се върнеш. Всички тези зими и лета чаках, надявах се да ме обикнеш, а ти все мълчеше.

— Та как можех да те заговоря? — учудил се той. — Ти дори не ме поглеждаше, не ми даваше никакъв знак.

— Ти трябваше да ме заговориш — отвърнала тя, — и този път нищо не каза.

— Ще го направя сега! Съгласна ли си да стана твой мъж?

Тя обвила шията му с ръце и го целунала. Това бил ясен отговор.

На сутринта като всеки женен Дългия уапити излязъл от палатката, застанал до входа и почнал гръмко да кани на угощение баща си и приятелите си. Дошли всички и всички били радостни.

След няколко дена от името на арикариите пристигнала група с предложение за мир. Сред тях бил и раненият младеж. Тогава станало известно как Безсърдечната взела при себе си младия арикарий и му възвърнала живота. Като чули това, жените почнали да молят боговете да бъдат добри към нея и да дарят на нея и мъжа й дълголетие. После бил обявен мир между двете племена и той бил весело отпразнуван.

— Ето, сине мой, цялата история.

— Та за какво ставаше дума? — попита пробудилият се в този момент Аштън и протегна ръка за тютюна и лулата си.

— Ами — отвърнах аз, — това е история за една девойка и един мъж. — И почнах да му превеждам разказаното.

Когато свърших, той помълча, обмисляйки нещо, а после рече:

— Това, което разказахте, ми представя тези хора в нова и неочаквана светлина. Не предполагах, че любовта и саможертвата, за които се разказва в тази история, изобщо могат да им бъдат присъщи. Наистина много приятно е да чуеш, че понякога се срещат жени, верни и непоколебими в любовта.

Той изрече това с горчивина. Можех да му разкажа други подобни случки, но се задоволих да му отвърна:

— Огледай се наоколо, приятелю мой! Ще откриеш в тези хора много качества, достойни за похвала.