Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (28)

Двадесет и седма глава
Историята на Спящия старец

Тъй като Даяна не се съгласи да предприеме пътешествие с лагера, Аштън правеше всичко, каквото можеше, за да й бъде приятно при нас. Купи й кон и седло — съвсем излишна покупка, тъй като имахме колкото искаш коне и седла. Двамата с Даяна ходеха на разходка из прерията, нагоре по реката и отвъд Титън по долината, навсякъде, където тя пожелаеше. Всяка вечер идваха при нас в палатката; ту разговаряха с нас, ту дълго мълчаха, загледани мечтателно в пламъка на малкото ни огнище. Девойката беше загадка за мен. Все си мислех дали не е влюбена в Аштън, или просто го гледа така, както всяка девойка гледа добрия и снизходителен баща. Попитах Нет-ах-ки не се ли е замисляла над този въпрос. Оказа се, че е мислила, но не е могла да реши какво крие в душата си момичето.

Една вечер, около четири дена след пристигането си, Даяна помоли Нет-ах-ки да пренощува при нея. Жена ми, разбира се, се съгласи. Помислих, че това е просто момичешки каприз. През цялата вечер Даяна бе необикновено мълчалива и аз няколко пъти забелязах как поглежда скришом Аштън с такъв поглед, който не можех да изтълкувам иначе, освен като израз на силна любов. Легнахме си късно и както обикновено спахме дълбоко. Никой от нас не ставаше рано. Събуди ни гласът на Нет-ах-ки, която ни викаше за закуска. Станахме, тръгнахме към къщата и заехме местата си на масата. Даяна не дойде на закуска и аз попитах Нет-ах-ки защо не я е извикала. Вместо отговор тя предаде на Аштън някаква бележка и избяга от стаята. Той погледна бележката и пребледня.

— Заминала е! — рече Аштън. — Заминала е! — Той скочи от масата, грабна шапката си и се втурна към кея.

— Какво се е случило? — попитах Нет-ах-ки. Тя седеше в стаята на старите жени тихичко, с изплашен вид. — Къде е момичето?

— Замина, за да се занимава с работата си — да чете и пише — отвърна жена ми. — Помогнах й да отнесе нещата си до огнената лодка и лодката замина.

Нег-ах-ки се разплака.

— Замина си — повтаряше тя, — моята хубава дъщеря замина и знам, че никога вече не ще я видя!

— Но защо — възкликнах аз, — защо е заминала, без да каже нито дума на Никога не се смее? Така не е хубаво. Защо си й помогнала, трябваше да дойдеш и ни разкажеш какво е намислила.

— Направих както ме помоли момичето и ако потрябва, пак ще постъпя така — отговори Нет-ах-ки. — Ти не бива да ме упрекваш. Девойката през цялото време се измъчваше. Тя мислеше, че вождът е недоволен, задето е пристигнала тук, и си замина сама, защото се боеше да не би той да сметне за свой дълг да я изпрати. Не искаше да му разваля хубавото лято, нито да изпусне заради нея някой голям лов.

Аштън се върна от кея.

— Заминала — промълви той унило. — Какви дяволи са я прихванали? Ето четете! — И Аштън ми подаде бележката. „Скъпи вожде — пишеше там, — заминавам утре призори. Надявам се, че добре ще прекараш времето си и ще застреляш много дивеч.“

— Какво я е прихванало — продължи Аштън. — Как е могла да си помисли, че ще „прекарам добре времето си“, когато тя, беззащитната, пътува надолу по тази проклета река?

Разказах му всичко, което бях научил от Нет-ах-ки, и той се успокои.

— Значи Даяна все пак мисли за мен. Не бях наясно какви са причините. Винаги ми се е струвало, че не я разбирам. Но щом е заминала заради това, то… аз също ще замина и ще я посрещна на пристанището в Сейнт Луис.

И Аштън постъпи тъкмо така — замина на следния ден с дилижанс за железницата Юниън Пасифик през Хелина и Корин. На раздяла му казах:

— Не се съмнявай нито за миг, твоето момиче те обича. Зная това.

Дните течаха еднообразно. Бери не беше в настроение и неспокойно се въртеше из къщи. Аз също почнах да нервнича. Просто не знаехме къде да се денем.

— Баща ми винаги казваше — подхвана веднъж Бери, — че този, който цял живот се занимава с търговия на кожи, е глупак. Може да припечели добре една зима, но през следващия сезон непременно ще загуби. Прав е бил баща ми. Хайде да зарежем тази работа, да купим с това, което ни е останало, добитък и да се заемем с развъждането му.

— Добре — рекох аз. — Съгласен съм. Готов съм на всичко.

— Ще разорем малко земя — продължи той, — ще посадим картофи, ще посеем овес и ще отглеждаме всякакви зеленчуци. Казвам ти, ще живеем чудесно.

Обозът на Бери току-що се бе върнал във форта от Хелина. Натоварихме рязани трупи, врати, прозорци, мебелите, много провизии и инструменти, наехме двама добри дърводелци и пуснахме обоза да върви, а ние потеглихме с жените си напред с фургона, впрегнат с четворка коне. Избрахме си място на Бат Фат Крийк, край подножието на Скалистите планини, на по-малко от сто мили от Форт Бентън. Настанихме се на една площадка, върху, която решихме да построим жилищата си. Бери ме остави да следя строежа и замина с още двама души да купува говеда. За да се доставят от планината чамови греди за построяване на къща с шест стаи, конюшня и оградено място за добитък, бе нужно време. В деня, в който Бери се върна и доведе със себе си към четиристотин глави добитък, аз вече бях подготвил всичко за зимуване, дори имах запас от сено за впряговете и няколко ездитни коне.

Същата зима пиеганите се скитаха безразборно. Част от тях живееха на река Марайъс, част на Титън, а понякога група от няколко палатки пристигаше и се установяваше за няколко седмици недалеч от нас. Бизони имаше премного, а в предпланините се срещаше всякакъв дивеч. Отпърво доста се занимавахме със стадото, но след няколко седмици животните си намериха хубави пасища и не беше вече необходимо да ги пазим на едно място по цял ден на кон. Не мога да кажа, че много се разкарвах с коня, за разлика от Бери, комуто това допадаше. При нас работеха няколко души, а аз ходех на лов заедно с Нет-ах-ки, тровех вълци, ловях пъстърва в дълбоките вирове на рекичката или просто седях при жените и слушах разказите на жената Кроу и майката на Бери.

В стаята, която заемахме с Нет-ах-ки, имаше груба печка с плоча от наредени върху глина камъни. Такива бяха печките и във всички останали стаи освен в кухнята, където имахме голяма хубава кухненска печка. По-рано — с изключение на периода, когато живеехме във Форт Бентън — жените винаги използваха пещта за приготвянето на храната. И сега печаха в нея месо и фасул. Тя представляваше преносим сандък, наречен походна пещ. Освен легло и два-три стола, в нашата стая имаше и бюро, с което Нет-ах-ки много се гордееше. Тя постоянно го миеше и бършеше, макар то да не се нуждаеше от такива грижи, и все редеше и пререждаше съдържанието на чекмеджетата му. На прозореца ни висяха завеси, привързани със сини панделки. В стаята имаше и покрита с ярко одеяло маса, която бях сковал от сандък. От едната страна на камината беше леглото, покрито с бизонски кожи, с изплетени от върба облегала. Заради това легло между нас възникна спор. Когато обясних какво легло искам да направя, Нет-ах-ки възрази.

— Ти ме огорчаваш — оплака се тя. — Ето, построихме си дом, обзаведохме го с красиви неща — и тя посочи бюрото, леглото и завесите, — живеем като бели, стараем се да бъдем като тях, а ти искаш да развалиш всичко с направата на индианско легло!

Аз обаче настоях на своето.

Една вечер посетихме близкия лагер от приблизително трийсет палатки. Вождът се казваше Спящия старец. Той притежаваше вълшебна лула и разни други свещени предмети. Спящия старец се занимаваше и с лечение на болни. Важна роля при лечението с отварите от треви играеше и кожата от планински лъв (пума), а също и молитвите, посветени на лъва. Когато влязох в палатката на Спящия старец, той ме приветствува и ме накара да седна вляво от него. Нет-ах-ки седна край входа при другите жени. Над главата на стареца висеше вълшебната лула, увита в кожи и здраво завързана за прътите на палатката. В десния край на леглото лежеше разстлана върху облегалото кожа на свещена пума. Пред стареца, върху голяма питка бизонски тор, лежеше обичайната лула от чер камък. Много отдавна, както са ми разказвали, той получил насън заповедта да не оставя лулата на земята, и оттогава спазвал тази забрана. Както в палатките на другите жреци и тук никому не се разрешаваше да заобикаля огнището — така щеше да се озове между огъня и ледовете.

Никой не смееше и да изнася от палатката огън, тъй като това можеше да наруши силата на магическите средства на стопанина.

Спящия старец смеси тютюн с билка, наряза ги ситно, натъпка лулата и ми я подаде, за да я запаля. Почнахме да дърпаме от нея поред. Когато поемах от него лулата, аз вършех това с една ръка, а когато му я предавах, той хващаше шийката с две ръце, обръщаше дланите си надолу и разперваше свитите си пръсти така, сякаш се нахвърляше върху нея, подражавайки движенията на мечка. Така постъпват всички жреци — притежатели на вълшебни лули, това е знакът на ордена им. Поговорихме за времето, за дивеча, за местата, където живее племето. Жените сложиха пред нас храна и аз похапнах, както се полагаше. Бях дошъл при стареца, за да го поразпитам, затуй завъртях разговора към това, което ме интересуваше. Казах му, че по различно време, на различни места, съм убивал пуми.

— Гледам, тук имаш кожа от пума — рекох аз, — ти ли си я убил, или ти е подарък?

— Слънцето беше благосклонно към мен — отвърна той. — Аз убих тази пума. Всичко, което се случи, е много ик-ут-о-вап-и (слънчева магия, във висша степен свръхестествено).

Бях вече възмъжал и силен. Имах си собствен дом и три жени, които виждаш тук. Всичко ми се удаваше. Живеех щастливо. И изведнъж всичко се промени. Ако тръгнех на война, раняваха ме. Ако присвоявах коне, отново ги изгубвах: или умираха, или ми ги открадваха, или осакатяваха. Макар усърдно да ловувах, кой знае защо, рядко ми се удаваше да се върна у дома с месо. А после дойде най-лошото — болестта. Някакъв зъл дух се всели в мен и от време на време така ме сграбчваше за сърцето, че изпитвах ужасна болка. Хващаше ме където и да се намирах, каквото и да вършех, и болката биваше тъй силна, че ми се замайваше главата, олюлявах се, а понякога просто падах и за кратко време „умирах“. Лекувах се, карах жреците да се молят за мен, дарявах ту един, ту друг. Ала не ми ставаше по-добре. Съвсем обеднях. Накрая ми останаха толкова малко коне, че стигаха само за превозване на имуществото ми при странствуванията на лагера. Отрядите вече не ме вземаха със себе си в бойните походи, страхуваха се, че ще умра в ръцете им или ще им навлека нещастие. Разказаха ми за един човек от племето на гровантите, който страдал от същия недъг. Купил си вълшебна лула с голяма сила и с нейна помощ оздравял. Казаха ми, че бил съгласен да продаде лулата, но аз не можех да я купя. Не ми бяха останали и петнайсет-двайсет коня, за да я платя. А не можех да се лиша и от един. Предпочитах да умра, отколкото да си позволя жените ми да извършват преходите пеша. Нямах роднини, които да ми помогнат, роднини нямаха и жените ми. Да, живеех много бедно. И все пак запазвах бодростта си и се опитвах по всякакъв начин да оздравея и да изкарвам прехрана за себе си и за семейството си. Накрая припадъците ми станаха така чести, че престанах да ходя на лов и изобщо където и да било сам. Винаги ме съпровождаше една от жените ми. Те не ми позволяваха да ходя сам.

И ето тази жена тръгна веднъж с мен на лов. По онова време бяхме на лагер на Пи-ис-тум-ис-и-сак-та (Дийп Крийк), далеч нагоре по реката, чак край изворите й. Тръгнахме пеша сред боровете на планините Белт да търсим дивеч. Лагерът ни стоеше на едно място вече повече от месец и всички животни бяха избягали към далечните предпланини. Дълго вървяхме, преди да открием много и пресни следи. Най-после високо на планинския склон видях мъничко стадо уапити, което прекосяваше една полянка. То се скри в ограждащата я гора. Вятърът духаше от подходяща посока и аз тръгнах след животните, жена ми ме следваше по петите. Уапитите се спуснаха в дълбок дол, пресякоха една рекичка и се изкачиха на срещуположната страна. Ала когато дойдохме до рекичката, ние се спряхме, защото по пътеката върху следите на уапитите личеха пресни следи на мечка, и то много голяма. Тя също бе излязла на лов и ме бе изпреварила. Оставих уапитите на мечката и се върнах обратно. Не исках да срещна звяра сред гъстите борове. Отново се измъкнахме на полянката и навлязохме в гората от друга посока, за да се изкачим към върха на планината. Още веднъж открихме пресни следи от уапити и много предпазливо, крачка по крачка, започнахме да се придвижваме по тях, като се оглеждахме непрекъснато.

Накрая доближихме подножието на висока скала. Под нея лежаха отронени камъни, растяха храсти и ниски борове. Пред нас, там, където грееше слънцето, лежеше един около двегодишен мъжки уапити, извил муцуна към хълбока си, и спеше дълбоко. Бях взел със себе си само лък и стрели. За да стрелям по-точно, трябваше да се приближа. Животното лежеше по дължината на издатината на скалата и аз го бях доближил изотзад. Да стрелям в задницата му, беше безполезно. Трябваше да пронижа със стрела или гърба му, или пък хълбока отдолу нагоре. Реших да мина по подножието на скалата и да стрелям оттам. Никога не съм пристъпвал по-предпазливо и по-бавно. Трябваше да убия животното, защото нямахме никакво месо и вече няколко дена живеехме с месото, което ни даваха по-щастливите ловци. Жена ми спря и седна, за да мога по-лесно да доближа плячката. Озърнах се и видях, че ме гледа и ми прави знаци да бъда предпазлив. Стараех се да бъда внимателен, доколкото беше възможно, и най-после заех удобна позиция за стрелба. Обтегнах лъка и пуснах тетивата. Видях как стрелата се заби в тялото на животното, видях го и в този миг болката отново скова сърцето ми. Залюлях се и „умрях“.

Дълго съм лежал така, защото, когато оживях, слънцето вече беше залязло и последните багри на залеза бяха побледнели. Лежех в някаква дупка или пещера, където жена ми ме беше пренесла. Чувствувах се съвсем слаб, за да стана. Жена ми донесе купчина съчки и разпали малък огън край входа на пещерата. После донесе вода в къс от кожата на уапити и месо. Утолих жаждата си и жена ми ме нахрани: даде ми печен черен дроб, костен мозък, бъбрек, но аз не бях гладен и можах да преглътна само няколко късчета. Тя също не можеше да яде, и на двама ни беше много тъжно. Съзнавахме, че този път наистина едва не бях умрял. Жена ми приближи, легна до мен и почна да милва челото ми, увещавайки ме да не падам духом. След известно време заспах. Тогава сянката ми се отдели от измъченото тяло. Бях свободен и лек като мехур върху вода. Чувствувах, че мога да отида където пожелая и че съм в състояние да разбера всичко. И ето, сякаш някой ме водеше или ми показваше пътя, аз се озовах пред една красива, нова и голяма палатка, усамотена в края на малка горичка сред обширна долина, през която течеше прекрасна река. Без да се колебая и без всякакво смущение отметнах полите на входа и влязох в палатката. Стопанинът й, стар-престар човек, ме посрещна, настани ме до себе си и заповяда на жена си да приготви нещо за ядене. Пушихме и той започна да ме разпитва. Разказах му всичко, целия си живот и как страдам. „Тъй — повтаряше той през всичкото време, — тъй, тъй, зная, разбирам.“

Хапнахме от ястията, които жената сложи пред нас, и старецът отново напълни лулата си. „Слушай — рече той, когато запушихме, — слушай. Някога и аз страдах като теб, търсех помощ навсякъде, с всички средства, и най-сетне я получих. Косите ми побеляха, кожата ми се набръчка, аз съм много, много стар. Но и сега съм здрав и силен, и сам се сдобивам с месо за семейството си. Ала само защото си намерих могъщ целител. Аз те съжалявам и ще ги кажа какво ми бе заповядано да сторя. Слушай внимателно думите ми, следвай моя съвет и ти също ще доживееш до дълбока старост.

Първо за твоята болест: някакъв дух, може би духът на убит от тебе враг, по някакъв начин е проникнал в твоето тяло и нещо лошо е започнало да расте в стомаха ти. Това нещо трябва да се махне, защото то непрекъснато расте и стяга сърцето ти. Ако не се спре растежът му, то скоро ще те стегне така силно, че сърцето ти ще спре. Тогава те чака смърт. Трябва да убиеш планински лъв и да заповядаш да ощавят кожата, като оставят ноктите по лапите. Грижи се за тази кожа както подобава, нощем я окачвай или слагай до главата си. Като си лягаш, моли се с думите: «Хай-йу», създателю на ноктите, хай-йу, създателю на острите разкъсващи нокти, моля те да ми помогнеш! Изтръгни това лошо нещо, което заплашва живота ми и което непременно ще ме убие, ако не ми помогнеш! «Ей така трябва да се молиш на създателя на ноктите, на сянката на най-древния планински лъв. Ти трябва да научиш три песни.» (Старецът ми изпя песните. Без съмнение той пееше с онова дълбоко, искрено чувство, което вярващите влагат в свещените песнопения.) «Каза ми и това — продължи старецът, — че винаги трябва да оставям лулата си върху питка от бизонски тор, защото бизонът е свещено животно. А като се моля, винаги да пускам дим към четирите страни на света и нагоре — към живеещите над нас, както и надолу — към нашата майка (земята). Тогава молитвите ми щели да действуват по-силно.»

Мястото, където намерих този добър старец, трябва да беше доста далеч, защото сянката ми се върна при тялото чак когато слънцето изгря. Събудих се и видях, че то грее в пещерата. Жена ми отново бе наклала огън и готвеше.

— Остави работата за малко — рекох аз, — ела, поседни при мен.

Разказах й всичко: къде съм бил, какво ми е говорил добрият старец, и тя се зарадва. Веднага окачихме като жертвен дар половината стрели от колчана ми и езика на убития от мен уапити. После потеглихме към къщи. Жена ми носеше толкова месо, колкото можеше да вдигне. Аз можех да нося твърде малко.

Имах северна пушка (произведена от компанията «Хъдсънов залив»), ала ми се бяха свършили и барутът, и куршумите, а единственият кремък вече за нищо не го биваше. Взех за известно време от един приятел капан и в кратък срок хванах шест бобъра. Друг мой приятел, тръгнал за Форт Бентън да продава кожи, взе със себе си и моите и донесе това, от което се нуждаех — нови кремъци, барут и куршуми. Тогава тръгнах на лов за пуми. Никога преди не го бях вършил, както и никой от нашето племе. Един човек случайно бе срещнал и убил пума. Смятаха го за щастливец, понеже кожата на пумата винаги е служела за магии. От нея правят калъфи за лъкове и колчани, а понякога покриват седлата си. Използуването й носи сигурен успех на лов и в бой. Та споменах, че никога преди не бях ходил на лов за пуми, но сега трябваше непременно да убия такова животно. Отново потеглихме с жена ми пеша за планините. Освен пушката взех и лъка — за да убия и дивеч. Беззвучната стрела не плаши никого, но трясъкът на пушечния изстрел обезпокоява всички: заспалите животни се събуждат, наострят уши, душат въздуха и са нащрек.

Вървяхме покрай брега на реката. Тук-таме по калта и мокрия пясък се виждаха ясно следи от лапите на животното, което търсех, но само следи — нищо повече. Навлязохме дълбоко в гората. Тук може би минаваха много пуми, но те не можеха да оставят никакви следи върху сухите окапали листа. Изкачихме се по-нагоре, като вървяхме през гората натам, където господствуват скалите и камъните, а дърветата стават малки и ниски. Прекарахме целия ден, надзъртайки от храстите, които ограждаха мястото. Видяхме малка черна мечка и белка, но с изключение на тях не срещнахме нищо друго — само дребни птици и орли, които лениво кръжаха около нас. Малко преди залез ни приближи стадо диви овце — те следваха посоката на вятъра. Сложих стрела и улучих един дребен млад овен. Той изблея и падна.

Другите побягнаха подплашени, после се завърнаха заедно с майка му и почнаха с любопитство да го гледат и да се озъртат, за да разберат какво се е случило. Тогава застрелях и майката. Оставихме я да лежи там; където бе убита, като разчитахме на следния ден да намерим край нея пума. Взехме само младия овен, слязохме надолу и пренощувахме край един ручей.

Така прекарахме много дни. Нощувахме там, където ни свари нощта, и се връщахме в къщи само когато палатката ни се нуждаеше от месо или когато лагерът се преместваше. Така измина лятото и през всичкото време нито веднъж не срещнахме животното, което търсех. На два пъти «умирах» и всеки път за по-дълго, отколкото предишния. Съвсем се обезкуражих. Не се съмнявах в съня и бях уверен, че старецът ми е казал истината, но чувствувах, че ще умра, преди да съм успял да извърша всичко, което ми бе поръчал. От планините Белт се прехвърлихме към Жълтата река, а после към планините Сноуи. Сетне настъпи зимата, по високите склонове наваля сняг, който слизаше все по-ниско и по-ниско, докато накрая планините побеляха чак до равнината. Нищо, случило се през нощта, не оставаше скрито за мен: накъдето и да тръгнех, снегът ми разказваше всичко. Ето тук са минали, пасли, играли и почивали елени и уапити, там е бродила мечка, прекатурвайки дънери и камъни. Намирах следи на вълци, койоти, рисове, лисици. Всички те ловуваха по свой начин, за да задоволят глада си. А ей там, що за купчина от клони, съчки и листа, мръсен сняг и пръст е това? От купчината стърчи рог. По-нататък има кръв: нещо са влачили по снега. Аха! Ето там има следи, големи, кръгли отпечатъци от лапи близко една до друга. Тук през нощта пума е нападнала мъжки елен, убила го е, наяла се е до насита, а останалото е замъкнала в бърлогата си и го е покрила с клонак, събран с лапи. Обясних всичко това на жена си и добавих:

— Пумата не е далеч оттук — коремът й е пълен. Лежи някъде наблизо и спи.

Но какво трябваше да направя аз? Да се скрия и да чакам пумата да се върне? Тя можеше да не се върне до късна нощ или, като ме усети, да поеме обратно и повече да не се вести. Не, аз трябваше да я проследя, да стъпвам също тъй предпазливо, както е вървяла тя, когато е приближавала елена и се е готвела да го нападне. Ще я открия, преди да се събуди и ме забележи, ще я убия там, където лежи. Обясних на жена си, че трябва да ме следва на разстояние, но не много близко — само колкото от време на време да ме вижда. Жена ми се зарадва и рече:

— Ти непременно ще я убиеш.

Бях радостен и развълнуван. След толкова месеци най-сетне попаднах на следи, по които можех да вървя, и при това върху сняг, а това е все едно да виждаш в далечината звяра и да се приближаваш към него. И представи си, приятелю, представи си какво отчаяние изпитах, когато открих, че звярът е лежал на един голям дънер, почти пред очите ни, край покритото месо на елена, видял ни е, както разговаряме, и с големи скокове се е скрил в тъмната гора! Не можах да го понеса. Отново ми се зави свят, залитнах и «умрях», преди още да падна на снега.

Този път жена ми ме отведе в къщи. Много дни лежах в палатката слаб, с отчаяно сърце. Съвсем паднах духом. Приятелите идваха да ме ободряват. Жените им носеха най-хубавото месо, език, сушени плодове, супи, всякакви вкусни неща. Хранехме се добре и ден след ден силите ми се възвръщаха. Най-сетне една вечер мой приятел, завърнал се от лов, дотича в палатката ми.

— Кйи! — възкликна той. — Имам за теб добри новини. В горния край на един каньон, като вървях по следите на ранен елен, намерих отвор сред камъните. От него към водата води добре утъпкана пътека. Там живее планинска лъвица със своите малки. Аз не ги изплаших, дори не убих елена, когото проследих, а веднага тръгнах насам да ти разкажа.

В мен отново проблесна надежда и щом съмна, се упътих към мястото заедно с приятеля и жена си. Вървяхме на юг, после нагоре по реката, сетне вързахме конете и навлязохме в каньон с високи стени. Оттук до пещерата не беше далеч. През нощта бе паднал сняг, към пещерата водеха съвсем пресни следи. В нея лежаха майката и трите малки. Бяха някъде там в тъмното и може би ни наблюдаваха.

Аз, разбира се, се страхувах. Случваше се тези зверове да убият хората, проникнали в бърлогите им. А тази женска пума имаше малки, затова щеше да се защищава още по-свирепо. Да, страх ме беше, но въпреки това трябваше да вляза вътре. Не е ли все едно дали ще умра там, или някъде другаде от болестта, която ме мъчи? Приготвих се да вляза. Жена ми плачеше и ме молеше да не влизам в бърлогата.

Приятелят ми предложи да седим и чакаме звярът да излезе. Заредих пушката, стиснах в зъбите си нож, коленичих и се вмъкнах пълзешком вътре. Входът представляваше тясна, ниска дупка в стената на каньона. С тялото си почти съвсем закрих светлината, но все пак оставаше достатъчно, за да виждам смътно напред. Като попълзях, съзрях две червенозелени очи — широко отворени и грамадни. Сниших се още повече, за да пропусна светлина, и видях майката пума. Ушите й бяха полегнали и напрегнати, а опашката нервно помръдваше. Пумата заръмжа тихо, без злоба. Тя лежеше по корем и предните й лапи се движеха ту напред, ту назад, търсейки здрава опора: готвеше се за скок. Малко по-смътно виждах зад нея малките й. Почнах бавно да вдигам пушката, ала преди да успея да се прицеля, животното скочи. Гръмнах. Куршумът попадна в пумата по време на скока, тя се стовари върху мен с цялата си тежест и аз останах без дъх. Отново «умрях».

Измъкнали ме от пещерата и докато жена ми се мъчела да ме свести, приятелят ми влязъл в бърлогата, застрелял с лъка си трите млади пуми и ги измъкнал заедно с трупа на майка им. Куршумът бил попаднал право в гърдите й. Най-после бях постигнал това, което ми повеляваше сънят. Почнах да се моля и да пея песни, както ме беше посъветвал старецът. Минаха няколко нощи. Веднъж, както си седях на леглото, аз се помолих и изпях първата от песните. Веднага щом я свърших, нещо вътре в мене се скъса и от устата ми потече кръв и гной. Болка не чувствувах. След известно време кръвта спря. Изплакнах си устата, станах и се заразхождах из палатката. Там, в хълбока, вече не усещах натиск. Чувствувах как ми е леко, струваше ми се, че бих могъл да тичам и да скачам, искаше ми се да ям. Знаех какво се е случило: точно както бе предсказал старецът, това нещо, което растеше в мене, беше разкъсано. Аз оздравях. На следния ден принесохме от благодарност голяма жертва. Оттогава съм здрав. И нещо повече: магическото ми средство излекува много болни. Кйи!“

Това е един от разказите, които чух през онази зима и записах в бележника си. Наистина няма нищо по-добро от вярата и бодростта за лекуване на душевните и телесни болести.

За нас с Нет-ах-ки зимата беше щастлива. Тя се оказа щастлива за всички освен за Бери, който с мъка понасяше „безкрайния низ от студени снежни дни“. Не зная колко пъти ходи в низината да я измерва. Еди-колко си акра с овес, еди-колко си с картофи, репи, грах. Можем, казваше той, да купим свине и да ги развъждаме.

Пролетта настъпи рано. Към края на март събрахме говедата и ги впрегнахме в плугове. Старата мисис Бери и жената Кроу подготвиха малък участък при един завой на реката и сортираха семената, получени някога от техните племена — мандан и арикарии. Аз нищо не разбирам от оран и сеитба, пък и не исках да се уча на това.

Двамата с Нет-ах-ки обикаляхме стадата и открихме, че телетата изчезват почти тъй бързо, както се раждат. Вълците бяха много.

През юни върху нашите ниви с поникнали посеви падна сняг, дебел повече от стъпка, а когато се стопи, сви студ и всичко замръзна. Бери ругаеше често и гръмко. През юли и август се опитахме да изсушим сено, но веднага щом окосяхме тревата, тя загниваше от дъждовете. Наесен нямаше какво да смелим, нямахме нито картофи, нито ряпа, нито дори зеле, за да напълним голямата барака за зеленчуци. След есенното дамгосване на добитъка се оказа, че броят му е нараснал само с петнайсет на сто. Останалите четирийсет и пет процента, които разчитахме да получим, бяха изядени от вълците.

— Приказките за ферми и развъждане на добитък — рече Бери — са вятър работа. Хайде да продадем всичко и да се заемем отново с търговията. В нея има повече весели и вълнуващи неща.

Аз, разбира се, дадох съгласието си и Бери замина за Форт Бентън да търси купувач на фермата. Купувач се намери, но той не искаше да сключи договор преди пролетта и така останахме във фермата още една зима. За някои от нас тя също беше щастлива, поне за двама ни с Нет-ах-ки. И какво би могло да ни попречи да бъдем щастливи? Бяхме млади, обичахме се, останалото не ни интересуваше.