Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (33)

Тридесет и втора глава
Усмиряването на скитниците

На другия ден отрядът отново организира гонитба. Утрото обещаваше успех. Слънцето грееше ясно и топло, наблизо пасеше голямо стадо бизони, всички напуснахме лагера в чудесно настроение. Бяхме си разменили конете с Нет-ах-ки. Макар че при преследването моят кон се оказа по-лош от кобилата на жена ми, той бе с по-нежна уста и по-чувствителен към юздата. Нет-ах-ки леко го удържаше. Като навлязох сред стадото, престанах да се оглеждам за околните, а се стремях да избера тлъсти самки, да ги настигна и да ги убия. Нямах нужда нито от месо, нито от кожи, но сред нас имаше ловци с бавни коне и възнамерявах да им отстъпя бизоните, които щях да застрелям. Продължих да шибам кобилата дори когато видимо започна да изостава, и успях да поваля седем животни. Когато най-сетне спрях, край мен нямаше никой. Огледах се и открих две групи индианци. От по-голямата и по-близката се носеха отчаяни вопли на жени. Скоро научих причината: бе загинал младеж на име Майстора на стрели. Грамаден стар самец, ранен и обезумял от болка, забил рог в коня му, изтърбушил корема му и свалил ездача, който паднал върху гърбовете на бягащите подир него други бизони, оттам се търколил на земята и бил стъпкан от бясно препускащото стадо. Двата лъка пък си беше счупил крака. Конят му попаднал на дупка на борсук и го хвърлил на земята с такава сила, че сега лежеше в безсъзнание. Десният му крак беше счупен над коляното. Някои от конете влачеха шейни. Положиха мъртвия и ранения на шейните и близките им ги откараха в лагера. Ловците бързо деряха убитите бизони, някои от тях взеха само филетата и езиците, сетне потеглиха назад към палатките, мълчаливи и потиснати. Същата вечер нямаше нито гощавки, нито ходене на гости, нито песни. Вместо това се чуваха воплите на жените. Мъжете със сериозни лица седяха край огнищата, пушеха и мислеха за превратностите в живота споменавайки от време на време с добра дума мъртвия си другар, жалеейки за преждевременната му кончина.

Майстора на стрели бе погребан на сутринта. Завързаха тялото му в клоните на голяма топола. После почнахме да се готвим за преместване на лагера. Трябваше да се нареже и изсуши месото, за да станат по-леки товарите, да се обработят купищата кожи, включително и замръзналите, да се сгънат и опаковат. В лагера нямаше никой, който да умее да лекува счупени крака, но ние направихме шини и превързахме счупения крак на Двата лъка както можахме. На следното утро прибрахме рано палатките и потеглихме към дома. Всички бързаха да се махнат час по-скоро от това злокобно място и да приключат с нещастния лов, преди да се е случила още някоя беда. Ранения настаниха колкото може по-удобно на ложе, вързано за прътите на една шейна.

Следобед зафуча виелица и силно застудя, около нас се носеха и въртяха облаци ситен сняг. Неколцина решиха да нощуват в първата срещната горичка, но останалите заявиха, че няма да спрат, а ще продължат пътя си през цялата нощ, докато не пристигнат в къщи. Те не смееха да спират, бояха се, че ще ги връхлети ужасно нещастие и това надвиваше страха от заслепяващия сняг и силния мраз, които Създателят на студа ни изпращаше. Злите духове, така си мислеха индианците, се навъртат около нас, те вече причиниха смърт и страдания и никой не ще бъде в безопасност, докато не завърши ловът и не се направят жертвоприношения на боговете. Опашката на червената птица беше сред тези, които предпочетоха да продължат. Аз и Нет-ах-ки можехме да спрем и заедно с някое от семействата да се отбием в гористата долчина и да изчакаме в палатка, докато премине бурята, ала Нет-ах-ки заяви, че съвсем не било студено и че нямала търпение по-скоро да се завърне в уютната ни къщурка с горещата камина.

— Ще успеем да се доберем до дома преди полунощ — казваше тя, — помисли само колко приятно ще бъде да похапнем край камината, а после да спим в голямата топла постеля. Ти за мене не се бой, аз ще издържа.

Ужасна нощ! Луната почти през цялото време се криеше зад нисколетящите облаци и сипещия се сняг. Просто се бяхме вкопчили в седлата, отпуснали юздите, и се бяхме оставили на конете с надеждата, че те ще следват пътя, който Опашката на червената птица проправяше за нас. Дори да искахме, нямаше да можем да ги направляваме, защото ръцете ни бяха изтръпнали от студа и трябваше да ги крием под наметалата и одеялата, с които се бяхме загърнали. Аз се движех плътно до Нет-ах-ки, а тя зад предводителя на отряда. Семейството на Опашката на червената птица яздеше след нас. Понякога се оглеждах и виждах близките на предводителя, но по-често ги скриваше заслепяващият очите сняг. Опашката на червената птица и мнозина от мъжете често скачаха от конете и вървяха пеш или подтичваха край нас — опитваха се напразно да се стоплят, ала жените оставаха на седлата и трепереха, на някои измръзнаха ръцете и лицата. До дома оставаха още седем-осем мили, когато Опашката на червената птица, който яздеше най-отпред, пропадна в покрит със сняг ручей. Водата стигна до кръста на нещастника, а щом се измъкна от вира, мигом замръзна по навущата му. Ала Опашката на червената птица не започна да се оплаква, а продължи упорито да крачи из дълбоките преспи, докато най-сетне стигнахме в къщи. Едва слязох от коня: така се бях вдървил, вкочанясал и замръзнал! Наложи се да сваля Нет-ах-ки от седлото и да я внеса в къщи. Минаваше вече един часът, бяхме пътували около осемнайсет часа! Събудих едного от момчетата, за да се погрижи за конете. Легнахме си, завити с няколко кожи и одеяла. Зъбите ни тракаха от студ. Случи ли ви се някой път силно да измръзнете, опитайте да се сгреете по този начин. Под одеялата ще се стоплите много по-бързо, отколкото ако седите до камината и пиете горещи напитки.

Когато се събудихме, беше вече към пладне. Стана известно, че от нашия отряд се е изгубила една жена. Някъде по пътя през тази страшна нощ се свлякла от коня си и Създателят на студа я прибрал. Тялото й не намериха. Разказах на Бери какво претеглихме през този поход.

— Нали съм те предупреждавал — смъмри ме той — да не пътуваш! Щом човек може да остане край камината, а я оставя, за да отиде на лов в прерията, той не е с всичкия си. Да, той е истински безумец, кръгъл глупак!

През септември на река Кът Банк намериха убит човек на име Чарлс Уолмсли. Той пътувал от Форт Маклауд за Форт Бентън. Кът Банк се намира по средата на пътя между тези фортове. Фургонът, амуницията и другите вещи бяха полуизгорели и захвърлени в реката. Подозрението в края на краищата падна върху някой си Костенурката и приятеля му Ездача, индианци от племето на блъдите, които похарчили неколкостотин канадски долара във Форт Бентън за пушки и други неща. Те живееха в заеманата от блъдите част от лагера край форта и шерифът на областта, като научил къде се намират заподозрените в убийството, потеглил да ги арестува. Той взел със себе си само своя помощник Джеф Талбът. Може на границата да е имало и по-смели хора от шерифа Джон Хийли, но поне аз не съм срещал такива. Хийли заемаше длъжността шериф не знам вече колко мандата поред и „Рекърд“ — първият вестник, появил се сред прериите на Монтана, вестникът на Форт Бентън — беше негов. Преди това той бе търгувал с индианците в качеството си на един от главните организатори на Хуп Ъп и северната територия.

Хийли и Талбът пристигнаха в нашата ферма един ден по залез-слънце и веднага щом се погрижиха за конете си, ни разказаха защо са дошли.

Бери поклати глава.

— На ваше място — рече той — не бих се опитвал да ги арестувам тук. Костенурката има куп роднини и приятели. Мисля, че ще ви окажат съпротива. По-добре се върнете обратно и вземете от форта няколко войници за подкрепа.

— Плюя аз на него, ако ще да има и хиляда роднини! — заяви Хийли. — Дошъл съм тук за тези индианци и ще ги отведа със себе си живи или мъртви.

— Добре — отвърна Бери, — щом на всяка цена трябва да ги арестувате, ние ще бъдем на ваша страна. Ала тази ваша идея никак не ми харесва.

— Не, сър — възрази Хийли. — Аз сам ще се разправя. Вие търгувате с тях и не бива да се забърквате в тази работа. Индианците ще ви пречукат и ще избягат. Да вървим, Джеф.

Хийли и Талбът излязоха, а ние прекарахме петнайсетина минути в ужасно напрежение. Като въоръжихме хората си, Бери и аз също се въоръжихме и зачакахме момента, в който да се притечем на помощ на шерифа, макар да знаехме, че ако нещо се случи, ще пристигнем твърде късно. Пък и какво можеше да направят няколко души срещу голям лагер разгневени индианци. Както разговарях с Бери, ето че се показаха Хийли и Талбът със своите индианци, здраво оковани в белезници. Единия привързаха за средния стълб на магазинчето ни, а другия — за една от гредите на кухненската стена.

— Готово! — възкликна Хийли. — Готово. Ех, че се изморих! Нямате ли нещичко за гладни хора? Просто умирам от глад.

Хийли говореше добре езика на черноногите. Когато той и Талбът влезли в лагера, попитали за Бягащия заек, вожда на блъдите, и индианците ги завели в неговата палатка; Хийли бързо обяснил за какво е дошъл. Старият вожд казал, че ще извика заподозрените и Хийли ще може да поговори с тях.

— Но аз за нищо не отговарям — добавил той, — ако се опитате да сложите ръка на тези хора и да ги отведете. Моите младежи са буйни. Не винаги успявам да ги обуздая.

Жените, изпратени да повикат Костенурката и Ездача, били предупредени да не казват нищо и нищо да не обясняват на заподозрените. Костенурката и Ездача влезли и седнали, без да се досещат каква е работата. След тях влезли още няколко души, любопитни да разберат защо при вожда има бели. Хийли набързо им обяснил.

— Аз не знам нищо за убийството — заявил Костенурката — и няма да дойда с теб. Няма. Ще се бия. Имам много приятели, те ще ми помогнат.

Ала още не изрекъл това, и Хийли — той беше много силен човек — хванал Костенурката и щракнал на ръцете му белезниците. Талбът направил същото с Ездача. Двамата индианци обезумели от ярост. Насядалите в палатката на вожда червенокожи тутакси почнали да крещят, страшно възбудени: „Вие няма да ги откарате!“, „Няма да ги пуснем!“, „Свалете от тях железата, иначе лошо ви чака!“

— Чуйте! — вдигнал предупредително ръка Хийли. — Вие ме познавате. И знаете, че не се боя от вас. Трябва да отведа тези двамата със себе си. И ще ги отведа. Ако някой се опита да ми попречи, той ще умре заедно с мен. Знаете как стрелям, тъй че някои от вас ще умрат преди мен.

Той не извадил пистолета си. Само ги гледал студено и втренчено в очите — а разгневеният му поглед караше всеки злосторник да трепери.

— Да вървим! — подвикнал той на Костенурката.

Индианецът станал машинално, като замаян, и го последвал. Талбът и другият индианец излезли след тях.

Тази нощ почти не спахме. Късно вечерта дойде един млад пиеган и съобщи, че блъдите се готвят да освободят приятелите си. Едни предлагали да нападнат търговския пункт, други казвали, че най-добре било да причакат шерифите по пътя.

— Иди и предай на блъдите, че се надявам наистина да ни нападнат — рече Хийли. — Имаме едрокалибрени „Уинчестъри“, шестзарядни револвери и достатъчно патрони. Добре ще се позабавляваме. А първите два куршума ще получат Костенурката и Ездача.

Арестуваните благополучно били закарани в Хелина. В съда Ездача се явил като свидетел на обвинението. Костенурката убил Уолмсли с изстрел в гърба, когато онзи си готвел вечерята. Убиецът бе осъден на доживотен затвор и умря две години по-късно в детройтския затвор. След този случай нямаше нито едно убийство на бели от индианци черноноги.

Зимата излезе много сурова. Индианците не успяха да убият толкова много бизони, колкото биха могли, ако стадата бяха по-близо до лагера. Но ощавиха доста кожи, натрупаха и много неощавени. Една вечер от Форт Бентън пристигна отряд войници под командата на лейтенант Краус. Сърцето ми се сви, като видях как жените и децата побягнаха да се скрият в храстите с широко отворени от уплаха очи. Те не бяха забравили клането на Бейкър. Мъжете мълчаливо грабнаха оръжието си и застанаха край палатките, готови, ако потрябва, да се сражават. Скоро видяха, че отрядът е спрял на място и се готви да построи бивак. Значи, решиха индианците, война няма да има, и извикаха жените и децата си. Войниците обаче трябваше да изпълнят страшна задача. Бяха дошли, за да конвоират пиеганите обратно до техния резерват, където вече нямаше нито бизони, нито какъвто и да било дивеч, и да се бият с тях, ако откажат да тръгнат. Индианците свикаха съвет.

— Защо — питаше Бялото теле с посивяло от сдържан гняв лице, — защо се върши това? С какво право? Ние сме на нашата собствена земя. Тя винаги е била наша. Кой смее да казва, че трябва да я напуснем?

Лейтенант Краус обясни, че само изпълнява нареждането на началника си, а той, от своя страна, е получил заповед от самия Велик баща да преведе пиеганите обратно на територията на резервата им. Срещу тях било постъпило оплакване. Скотовъдците твърдели, че пиеганите избиват говедата им, и настоявали пиеганите да бъдат върнати в резервата. Великия баща удовлетворил молбата на скотовъдците. Лейтенантът изглеждаше мек, добър човек, не му беше присърце задачата, с която го бяха изпратили.

— Слушай! — започна Бялото теле. — Преди много години хората на Великия баща пристигнаха с парахода в устието на река Джудит и там сключиха договор с нашето племе. Договорът бе написан на хартия, която подписаха и те, и нашите вождове. Аз още бях млад, но схватлив и добре помня написаното на тази хартия писмо. Там се говореше, че цялата страна на север от река Мъсълшел и по Мисури, до самото устие на река Милк, чак край границата с Канада и на изток от Скалистите планини до линията, която върви на север от устието на река Милк — всички тези земи, пишеше на хартията, са наши. Оттогава белите не са купували и не са искали от нас нито къс от тази земя. Как могат в такъв случай да твърдят, че нямаме право да ловуваме тук? Обвиняват ни, че сме избивали говеда. Ние не вършим това. Защо ни са тези говеда, когато имаме тлъсти бизони, елени, уапити и друг дивеч? Не желаем да се върнем в резервата. В онези места няма дивеч. Ако си отидем оттук, ще умрем от глад. Страшно нещо е да страдаш от това, че няма какво да ядеш. Пожали малките ни деца, жените и старците. Иди си в твоя форт и ни остави на мира.

Ставаха и произнасяха речи и други мъже. Молбите на индианците да им се позволи да останат в областта, където има дивеч, звучаха наистина трогателно. Те станаха причина в очите на много от белите да се появят сълзи. Добре забелязах как гласът на лейтенанта трепереше, когато им отговори, че не е в негова власт да направи това, което искат. Краус молеше пиеганите да не утежняват задачата му с отказа си да се върнат в резервата. После стана и напусна съвета, като помоли по-скоро да му известят за тяхното решение.

Вземането на решение не отне много време.

— Разбира се — каза Бялото теле, — ние можем да убием тези войници, но други, много повече от тях, ще ги заменят. Те ще избият жените и децата ни, дори новородените, както направиха войниците на белите край река Марайъс. Не, не можем да се сражаваме с тях. Ще потеглим обратно за територията на резервата и ще се опитаме някак да си намерим храна.

След около два дена индианците развалиха палатките. Прибрахме ощавените бизонски кожи и вещите си във фургоните и напуснахме лагера. Всички поехме на север под конвоя на войниците. Това се случи през март, а конете на индианците бяха така отслабнали и изнемощели през зимата, че можеха да изминават на ден само от дванадесет до петнадесет мили. Стотици коне умряха по пътя. Въпреки тежко натоварените фургони ние се движехме по-бързо от индианците и пристигнахме във Форт Бентън преди тях. Бяхме купили през цялата зима всичко осемстотин бизонски кожи, три хиляди кожи на елени, уапити и антилопи и не помня колко боброви и вълчи кожи.

От Форт Бентън индианците бавно се придвижиха към Форт Конрад, където ние останахме, а оттам се отправиха към територията на резервата. Жените почнаха да щавят суровите кожи и продажбата им спаси за известно време от глад индианците.

Това е истината за тази несправедлива и жестока постъпка с пиеганите. Както вече споменах, собствениците на единствената скотовъдна ферма край Биг Спринг Крийк бяха притежатели и на търговския пункт на територията на агенцията. Те пожелали индианците да се върнат там, като знаели, че чрез тях ще се сдобият с неколкостотин бизонски кожи. Затова скалъпили обвинението, че пиеганите са убили говеда, принадлежащи на фермата, и тъй като собствениците й имаха силно влияние във Вашингтон, жалбата им била приета. Собствениците на фермата действително получили бизонските кожи и след това склонили един наивен новак, който видял, че търговията върви добре, да купи търговския пункт на територията на резервата. Новакът купил пункта на вятъра, защото в средата на лятото пиеганите вече нямали за продан нито една ощавена кожа и изобщо нищичко, срещу което да може да се купи поне един фунт чай.

Грамадната област, простираща се между реките Мисури и Мъсълшел и от Мисури до Марайъс по право и сега принадлежи на черноногите. Договорът от 1855 година им гарантира тази територия, но тя им бе отнета с две административни наредби: от 2 юли 1873 година и от 19 август 1874.