Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Life as an Indian (The Story of a Red Woman and a White Man in the Lodges of the Blackfeet), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Джеймс У. Шулц. Моят живот сред индианците

Роман

Второ издание

Преведе от английски: Христо Кънев

Редактор: Красимира Абаджиева

Художник: Христо Жаблянов

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Снежана Бошнакова

 

Националност американска.

Изд. номер 1189.

Дадена за набор 5.XI.1987 г.

Подписана за печат 26.I.1988 г.

Излязла от печат 26.VIII.1988 г.

Формат 16/60/90

Печатни коли 21. Изд. коли 21.

Усл. изд. коли 19,61 Цена 1.65 лв.

Държавно издателство „Отечество“ — София, пл. „Славейков“ №1

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

Тридесет и пета глава
„Зимата на смъртта“

Летните дни течаха безгрижно. Майката на Бери и жената Кроу направиха малка зеленчукова градина на мястото, където се сливат Драй Форк и Марайъс, и я поливаха с вода, която носеха от реката. Тяхната царевица, тикви и боб, всичко, което местните жители са отглеждали дълго преди Колумб да зърне Америка, растяха буйно. Старите жени бяха построили заслон до самата цъфтяща градина — покрив от клони на храсталаци върху четири пръта. Тук с Нет-ах-ки прекарахме не един приятен следобеден час, слушайки чудноватите разкази на стариците и още по-чудноватите им песни. Рано напролет Бери отново изора долината с плугове, теглени от говеда, и я зася с овес и пшеница. Колкото и да изглежда странно, макар годината да бе пак сушава, посевите поникнаха и узряха. Ожънахме и събрахме реколтата на купи, но нямахме сполука да я продадем.

Свинете подриваха купите, говедата и конете излизаха от оградата си и ги тъпчеха — всичко бе похабено. Никак не ни биваше за фермери.

Цяло лято при нас идваха пиегани и разказваха покъртителни истории за това какво се върши в резервата в района на агенцията. Седмичната дажба, казваха те, стига само за един ден, няма никакъв дивеч. Агентът не давал нищо. Пиеганите, които живееха около нас и покрай реката, с мъка убиваха елени и антилопи, за да преживяват някак, ала останалите в резервата страдаха от недояждане. Там живееха онези, които не можеха да избягат. Те нямаха коне, конете или умираха от някаква кожна болест, разпространила се по стадата, или трябваше да бъдат продавани на търговците, от които купуваха храна.

През октомври тръгнахме с Нет-ах-ки за агенцията, за да проверим как стоят нещата. Пристигнахме по здрач в главния лагер, разположен край реката, близо до оградата на управата. Останахме да нощуваме у стария вожд Прът от палатка.

— Не сваляй от седлата торбите с храна — рекох на Нет-ах-ки, — да видим първо какво ядат.

Старецът и жена му ни приеха сърдечно.

— Бързо — нареди той на жените — пригответе ядене за нашите приятели. Те навярно са изгладнели от дългия път.

Пръта от палатка говореше така, като че ли разполагаше с изобилие от провизии. Радостно се усмихваше и потриваше ръце, докато разговаряше с нас. Жените му обаче не се усмихваха и не бързаха. Те измъкнаха от една кожена торба три малки картофа и ги сложиха да се варят, от друга извадиха две пъстърви от четвърт фунт и свариха и тях. След малко сложиха храната пред нас.

— Това е всичко, което имаме — рече една от жените с треперещ глас, като бършеше сълзите си, — всичко. Много сме бедни.

При тези думи Пръта от палатка вече не можа да се сдържи.

— Вярно е — заговори той със запъване, — нямаме нищо. Бизони вече няма. Великият баща ни праща малко храна, тя стига само за един ден. Много сме гладни. Има, разбира се, риба, която е забранена от боговете, нечиста. Няма какво — трябва да я ядем, но тя не дава сили. Несъмнено ни чака наказание, задето я ядем. Ясно е, че боговете са ни изоставили.

Нет-ах-ки излезе и донесе нашите торби с храна. Даде на жените три-четири кутии боб, месни консерви с царевица, захар, кафе, и брашно. Как грейнаха лицата им! Как почнаха да бъбрят и да се смеят, докато приготвяха вечеря и после, когато я ядяха! Наблюдавахме ги с нескрито удоволствие. На другия ден посетихме няколко лагера. Положението навсякъде бе същото. Това не беше истински глад, но нещо много близко до него. Толкова близко, че и у най-здравите мъже и жени личаха признаците на недояждане. Хората искаха от мен помощ и аз раздавах това, което носех със себе си. Но то, разбира се, беше капка в морето в сравнение с нуждите им. В един от лагерите отдавна живееше майката на Нет-ах-ки и се грижеше за болен роднина. Малко преди пристигането ни той умрял. Взехме я от този лагер на глада и се отправихме обратно за форта.

Посъветвах се с Бери и реших да опиша подробно всичко, което видях в резервата. Изпратих материала за публикуване в един нюйоркски вестник. Исках американците да знаят на какво са подложени беззащитните им подчинени. Вярвах, че ще се намерят добри хора, които ще се заемат с този въпрос и ще се погрижат за продоволствия, за да се запази животът на индианците. Статията ми не бе отпечатана. Бях абонат на този вестник и няколко месеца след изпращането на ръкописа го преглеждах редовно. Уви! Тогава още не знаех колко силно политиката засяга дори и такъв скромен пост, като този на агент за индианците. Бях пратил статията си във вестник, който беше главна опора на правителството. И той, разбира се, не пожела да я отпечата, а аз бях принуден да се откажа от идеята си. Двамата с Бери съветвахме индианците да убият агента — може би това щеше да накара обществото да обърне внимание на нуждите им. Те обаче се страхуваха. Не бяха забравили касапницата на Бейкър. Сега зная къде е трябвало да пратя статията си. Оттам щяха да я разпространят из цялата страна. Но аз бях млад, лесно се обърквах при всеки неуспех, а положението в лагерите непрекъснато се влошаваше. За щастие починалите от остър глад същата зима индианци не бяха особено много.

Когато настъпи лятото, агентът дал на индианците да посадят малко картофи. Някои наистина ги посадили, но други били толкова измъчени от глад, че изяли това, което получили. През пролетта индианците белили вътрешния слой от кората на боровете и копаели „бели ябълки“ — грудки, подобни на ряпа — и ги ядели. После настъпил сезонът на риболова. Започнали да ловят пъстърва. Изкарали криво-ляво лятото, но отново дошла зимата, гладна зима, „зимата на смъртта“, както я нарекоха по-късно. Тя послужи като своеобразно летоброене за всички по-сетнешни събития. В ежегодния си доклад агентът подробно пишел за езическите обреди на племето, но малко говорел за нуждите му. Пишел, че стотици акри са засадени с картофи и репи — а индианците посадили всичко на всичко може би пет акра.

Агентът дори не намеквал за приближаващото бедствие. Години подред отбелязвал в докладите си постоянния ръст на доходите на племето. Очевидно нямал намерение да си вземе думите обратно, за да не си помислят, че е лъгал. Излизало, че благодарение на напрегнатите му усилия черноногите се издигнали до сегашната си степен на цивилизация, макар „тяхната привързаност към езическите обреди да е извънредно печална“.

Рано наесен около петдесет палатки от племето пристигнаха и се настаниха край нашата ферма. Наблизо все още се срещаха антилопи, но в случай на неуспешен лов разделяхме с индианците това, което имахме. Никой от дошлите през есента във форта не умря. Ала там, на територията на агенцията, през януари и февруари положението стана ужасно. Старецът Почти куче ден след ден отмятал умрелите от глад — по един, по двама, по трима. Жените се трупали под прозорците на управлението, протягали към агента измършавелите си, с увиснала кожа деца и го молели да им даде чаша пшеничено брашно, ориз, боб или царевично брашно — каквото и да е, само да заситят глада им. Агентът все ги пъдел. „Вървете си — отпращал ги той сърдито, — вървете си! Нямам нищо за вас.“ Разбира се, че нямал нищо. Отпуснатите за черноногите 30 000 долара изчезнали. Досещам се къде: част от тази сума получила кликата, заграбила Управлението за индианците, останалото след отчисляване стойността на превоза — по пет цента за фунт — отишло за купуване на ненужни вещи. Индианците се нуждаели от боб и брашно, но не получавали нито боб, нито брашно. В един ъгъл на ограденото управление на резервата агентът държал около петдесет кокошки, няколко опитомени диви гъски и патици. Всеки ден ги хранел изобилно с царевично брашно, доставяно от Су Сити. Царевицата пращали за индианците и тя била собственост на правителството. По закон агентът нямал право нито да купува тази царевица, нито да я използва по какъвто и да било начин за свои нужди. Въпреки това той щедро хранел с нея своите кокошки, а майките индианки стояли наоколо и тъжно гледали това, събирайки скришом отделни зрънца. Всеки ден умирали хора.

За това научихме чак през февруари, когато пристигна Вълчата глава. Конят му се намираше в ужасно състояние. Само тук-там имаше козина, а кожата на гърба му беше цялата сбръчкана и на места силно измръзнала. „Там, при нас — каза печално Вълчата глава, — малко коне са по-добри от моя. Повечето от конските стада измряха.“ И той ни разказа за страданията и гибелта на индианците. Дълго преди да завърши, Нет-ах-ки заплака, плачеше и жената Кроу, която също слушаше разказа. Бързо стоплиха храна и кафе и сложиха всичко на масата пред Вълчата глава. За първи път виждах храна да изчезва толкова бързо, на такива грамадни хапки. След малко станах и прибрах паницата.

— После ще си доядеш — казах аз.

Жените запротестираха, но аз им обясних, че гладуващите понякога умират, ако изведнъж им се даде много храна. Вечерта домът ни се изпълни с индианци от лагера и Вълчата глава повтори разказа си за страданията и смъртта на индианците. Той назова неколцина от умрелите по име и един след друг слушателите тихичко се измъкнаха навън, за да оплачат покойните си роднини. Седнали зад палатките на замръзналата земя или на брега на реката, те нареждаха и повтаряха безкрай имената на близките си хора. Гласовете им звучаха така тъжно, така разстройваха, че ми се искаше да отида и помоля индианците да прекратят оплакването и да се приберат. Но не можех. Това бе старинен обичай на народа да изразява скръбта си. Какво право имах да им преча, какво значение имаха нервите ми в сравнение с тяхната скръб?

Когато Вълчата глава завърши покъртителният си разказ, присъствуващите отначало запазиха пълно мълчание, дори не пушеха, а после почнаха един след друг да сипят по адрес на агента и изобщо на белите всички проклятия, каквито имаше в езика на черноногите. Бери и аз слушахме безмълвни, знаехме, че това не се отнася за нас, знаехме, че на нас индианците гледат като на членове на своето племе, като на свои. Но въпреки това изпитвахме срам пред тях, болно ни стана, че поради своята алчност, равнодушие и стремеж да обсебят земята белите бяха довели тези хора до такова ужасно положение. Когато в разговора настъпи пауза, Бери започна да ги утешава. Накрая добави: „Вече няколко месеца ви съветваме да убиете този ваш агент. Ако бяхте направили това, там, сред белите, щеше да настъпи голяма възбуда. Щяха да пратят тук хора да разберат какво става. Щом научат, че сте останали без храна, белите са длъжни да ви изпратят в голямо количество.“

Аз мълчах. Внезапно ми хрумна една мисъл и веднага седнах и писах на едно лице в Ню Йорк, с което поддържах кореспонденция, макар нито веднъж да не се бяхме срещали. Изложих му тежкото положение на черноногите. Не мога да обясня защо му писах, но виждам в постъпката си намесата на съдбата, защото след известно време писмото ми попаднало в ръцете на човек, който се отнесе към въпроса със съчувствие: получих указание да отида в агенцията и напиша доклад за всичко, което съм установил. Тогава още не знаех, че този джентълмен някога пътешествувал на Запад и имал мнение за индианците, различно от мнението на повечето бели. По-късно той стана, ако мога така да се изразя, почетен член на племето на черноногите, поните, шайените и други северни индианци. Шапката на рибаря, както го наричаха черноногите, направи за тях повече от всички дружества „За права на индианците“ и „За помощ на индианците“, взети заедно. Той ги избави от крадците агенти и им помогна да получат пълна компенсация за стойността на земите[1], които са били принудени да продадат, придружи делегацията им до Вашингтон и подкрепи петицията им в Управлението на индианците.

Оседлах коря си и тръгнах за територията на агенцията. По-точно не съвсем за територията, защото не исках приятелите ми да си имат неприятности заради мен. На индианската полиция агентът бе заповядал да арестува всеки бял, открит в резервата. Ако влезех направо в оградената територия, полицаите трябваше да ме арестуват или да се откажат от службата си, а аз не желаех никой от тях да стори това, тъй като агентът даваше на полицаите и имаше достатъчно храна за тях и техните семейства. Ето защо през деня се движех от лагер в лагер и онова, което виждах, ми късаше сърцето. Отбивах се в някоя палатка и сядах край огнището на приятели, с които не много отдавна се бяхме гощавали с варен език и филе от бизон, тлъст пемикан и други вкусни прерийни ястия. Жените им в повечето случаи сядаха, отчаяно втренчили поглед в огъня, а като ме видеха, се загръщаха по-плътно в старите си изтъркани наметала, за да скрият окъсаните си, износени рокли. А мъжете? Нито един не издаде веселото, гръмко „Ок-йн!“ Разбира се, те произнасяха това приветствие, но с тих глас, очите им отбягваха моите, защото ги беше срам. В палатките им нямаше нищо за ядене, а най-голямото унижение за черноногия е да няма с какво да те нагости. Заговорех ли обаче за тежкото им положение, те бързо се опомняха и почваха да разказват за страданията на жените и децата си, за умрелите. Понякога някоя от жените почваше да ридае и излизаше от палатката. Всичко това беше много тъжно.

Напуснах лагерите, разположени наблизо до Управлението на агенцията, и се упътих с коня си за Бърч Крийк, южната граница на резервата, където имаше малък лагер. Хората там се оказаха в малко по-добро положение. Наблизо зимуваха говеда от околните ферми и ловците излизали нощем и убивали крави — засипвали или заличавали следите от кръвта така старателно, че който и да минел на другия ден, не можел да заподозре какво е било сторено само преди няколко часа. Убиването на такива говеда, поставянето на нов печат на дамгосаните или открадването на добитък в района на пасищата винаги се е смятало за страшно престъпление. Индианците го знаеха и затова действуваха предпазливо. Скотовъдците, разбира се, забелязвали, че стадата им намаляват, но не можели да докажат нищо. Само проклинали индианците и твърдели, че трябва да бъдат изтрити от лицето на земята. Дори последният остатък от някога огромната територия на черноногите — техният резерват — беше обект на ламтежите на скотовъдните крале в течение на много години. Както ще разберете по-нататък, в края на краищата те завладяха пасбищата, след като тайно бяха охранили там, договаряйки се с агентите, хиляди говеда за продажба на чикагския пазар.

Бележки

[1] Това е неточно. Индианците са получили само малка част от стойността на земите, които били принудени да продадат. Справка послеслова. — Б.пр.