Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (31)

Тридесета глава
Търговия, лов и нападение на боен отряд

Нашата търговия процъфтя. Бери почти постоянно беше на път и на мен ми се удаваха малко случаи за лов. Имаше дни, в които виждах стадо бизони, преследвано от ловци, да галопира далеч в прерията. Понякога някой приятел се отбиваше при нас в палатката и ни разказваше за увлекателната гонитба. В такива дни лагерният живот ми ставаше тягостен, жадувах да изляза в прерията и да се върна, когато пожелая.

— Утре ти ще търгуваш — казах една вечер на Нет-ах-ки, — а аз ще вървя на лов. Трябва да пояздя. Просто залинях от седене в тази палатка.

— Върви — отговори тя. — Защо не ми каза по-рано за това? Аз мога да търгувам не по-лошо от теб. Зная точно по колко да искам за всяко нещо.

Както бях намислил, на другия ден потеглих на лов. Бяхме шестима, включително Голямото перо и племенникът му, много разумен, хубав и приятен младеж на име Мокасина. Земята бе покрита със сняг, дебел осем-десет инча, беше студено. Плътни, ниски облаци пълзяха на юг, закривайки слънцето. Снегът ту валеше, ту спираше. Понякога падаше така гъсто, че не можехме да различим нищо дори на сто ярда от нас. Изминахме четири-пет мили на изток, без да открием нищо друго освен няколко самотни самци бизони. А после в настъпилото затишие започна да се провижда на моменти обширна местност. Забелязахме около половин дузина бизонски стада. Едното от тях наброяваше неколкостотин глави и пасеше на близо половин миля от отвъдната страна на широкия дол, с който ни свързваше падинка. Седяхме тихо на конете, докато заваля отново сняг и скри цялата околност. Тогава се спуснахме в падинката, прекосихме голямата долина и се изкачихме на хълма от отвъдната страна. Когато изкачихме гребена, се озовахме точно сред стадото — тук вече всеки трябваше да действува самостоятелно. Да преследваш в буря покритите със сняг бизони, значеше да действуваш като в мъгла: яздехме, полузаслепени от боцкащите валма сняг, които бизоните хвърляха в очите ни с острите си копита. Движех се напосоки сред невидими дупки на лалугери и борсуци и стрелях в плячката наслуки. Глухите изстрели от пушките на другарите ми звучаха сякаш много отдалеч, а моите пукаха като детски пистолет и все пак, преди да бях изпразнил магазина, видях как три от жертвите се спряха, олюляха се и паднаха. Ясно бе, че вече съм убил своя дял. Спрях сгорещения си кон. На другите им беше провървяло още повече. Няколко часа драхме кожите на убитите бизони и рязахме месото, за да го подготвим за товарене на конете. Нямахме намерение да извършим всичко сами — жените на ловците трябваше да отидат да приберат месото на другия ден. Голямото перо обеща да се погрижи да приберат и моя дял, за което му се полагаше една кожа и част от месото.

Беше вече два часът, когато потеглихме обратно към дома. Вятърът промени посоката си. Той задуха от запад-северозапад все по-силно и по-силно, като гонеше снега на облаци. Бяхме изминали не повече от миля, прикривахме лицата си с ръце и одеяла и оставихме конете да ни водят. Изведнъж някой извика: „Боен отряд пред нас! Ей ги, бягат!“ И наистина на около двеста ярда пет души бягаха с все сила, за да се скрият в близката долчинка. Мокасина бе най-напред от всички и веднага щом забеляза бягащите, зашиба с камшика коня си. Чичо му извика да почака и да бъде предпазлив, но Мокасина не му обърна внимание. Доста преди да успеем да го настигнем, той се хвърли към бойния отряд, стреляйки с карабината си, и ние видяхме как един от онези падна. Те също почнаха да стрелят по младежа. Видяхме ги да зареждат пушките си през цевта. Мокасина почти настигна четиримата, когато поваленият от коня враг се надигна и щом Мокасина се изравни с него, гръмна с пистолета си. Младежът се отпусна на седлото, задържа се за миг, а после се свлече на земята. Конят му се обърна и препусна към нас.

Голямото перо бързо се озова на мястото, където лежеше Мокасина, слезе от коня и повдигна ранения, прихващайки го. Останалите набързо разгониха бойния отряд. Неколцина от враговете успяха да заредят отново пушките си и да гръмнат, но не засегнаха никого от нас. Един след друг хората от бойния отряд падаха, надупчени от куршумите на скорострелните ни карабини „Хенри“ и „Уинчестър“. Разбира се, това бяха асинибойни, скитащи както обикновено в сняг и студ. Получиха си заслуженото. Другарите ми пиегани този път се държаха кротко: сред успешния бой те не нададоха нито един победен вик. Твърде болно им беше за Мокасина. Набързо скалпираха убитите и като им взеха оръжието, се събраха около младежа в израз на нямо съчувствие. Нямаше съмнение, че това бе последната му езда и последният изстрел. Въпреки студа на бледото лице на Мокасина се появиха капки пот, той се гърчеше от болка. Куршумът го бе улучил в корема. Докараха коня му — той стоеше недалеч, при другите коне.

— Помогнете ми да го възседна — изрече със слаб глас младежът, — трябва да се добера до вкъщи. Преди да умра, искам да видя жена си и малкото си момиченце. Трябва да ги видя. Помогнете ми да стана.

Старецът Голямо перо плачеше. Той бе отгледал младежа и му беше като баща.

— Не мога, не мога — повтаряше той с ридания. — Вие го сложете на седлото. И нека някой да тръгне напред, за да разкаже какво се случи.

— Не — обади се раненият, — никой да не тръгва напред. Те бездруго скоро ще научат всичко. Зле съм ранен, зная, но ще доживея, докато стигна палатката си.

Качихме го на седлото, негов другар също яхна коня, за да крепи отпускащото се тяло. Друг поведе коня. Потеглихме към дома.

На два пъти Мокасина изгубва съзнание и ние спирахме в защитени от вятъра долчинки, постилахме одеяла, полагахме го върху тях и търкахме челото му със сняг. Мъчеше го жажда, постоянно искаше вода. Пътят изглеждаше безкрайно дълъг, настъпилата нощ още повече засили мрачните мисли на отряда. Бяхме тръгнали на лов в такова бодро настроение, ловувахме така успешно, а само за миг ни споходи смъртта. Връщането в лагера се превърна в погребално шествие, угасваше един човек, пълен с щастие и живот. Така беше в прерията: все се случваше нещо неочаквано.

Пристигнахме на разсъмване и влязохме във верига по един в лагера. Събраха се хора, разпитваха какво се е случило. Неколцина се втурнаха напред да разгласят печалната новина. Още не бяхме доближили палатката на Мокасина, и жена му изтича насреща ни, като плачеше горко и ни молеше да бъдем внимателни, да го носим колкото можем по-грижливо. Положихме го на леглото, тя се наведе над него, притисна го до гърдите си, горещо го зацелува и замоли Слънцето да му запази живота. Напуснах скръбната палатка и се упътих към къщи. Нет-ах-ки ме посрещна на входа. Тя също плачеше. Мокасина й се падаше далечен сродник. Нет-ах-ки ме гледаше с безпокойство, търсейки по дрехите ми следи от кръв, а кръв имаше колкото искаш — само че бизонска.

— Ох — простена тя, — и ти ли си ранен? Веднага покажи къде. Ще извикам някого да помогне.

— Но на мене нищо ми няма — рекох, — това е кръв от убитите животни. Напълно съм здрав.

— Ала можеха да те убият — плачеше тя, — можеха! Вече няма да ходиш на лов в онази местност, наоколо все бродят бойни отряди. Не е твоя работа да излизаш на лов. Ти си търговец и мястото ти е тук при мен, където животът ти е в безопасност.

Клетият Мокасин умря около един час след завръщането ни. Сърцето ни се късаше, като слушахме воплите на жена му и роднините му. Настъпи скръбен час за всички ни. Мъчеха ни мисли за несигурността на човешкия живот. Трима от най-добрите и най-обичаните хора на племето ни бяха напуснали за толкова кратко време и така неочаквано.

Не купихме всички ощавени същата зима бизонски кожи. В лагера понякога наминаваха търговци на уиски и срещу голямо количество лошокачествени спиртни напитки получаваха кожи. А пиеганите често ходеха до Форт Бентън да ги продават. Въпреки всичко купихме две хиляди и двеста бизонски кожи, без да смятаме кожите на елени, уапити, бобри и други. Бяхме много доволни. Около първи април се прибрахме в къщи, във Форт Конрад, и Бери веднага почна да оре голямата ни долина. Вечер изписваше доста листове, на които изчисляваше доходите от посевите с овес при реколта шестдесет бушела от акър и от развъждането на свинете — по шестнайсет прасета от всяка майка два пъти, а може би и три пъти годишно, вече не си спомням. Във всеки случай всичко бе ясно и изглеждаше окуражително… поне на хартия. Купихме още няколко плуга, поръчахме в Щатите бъркширски свине, изкопахме ров, за да вадим вода от ръкава на река Марайъс — Драй Форк. Изобщо готвехме се най-сериозно да станем фермери.

В далечния край на долината, където Драй Форк се влива в Марайъс, нашите жени направиха малка зеленчукова градина и лятна колиба, покрита с клони. Те прекарваха там горещите дни и наглеждаха царевицата и тиквите, които поливаха грижливо с кофи сутрин и вечер. Заседяваха се при тях или пък с груба пръчка и корда ходех да ловя сомове и златоочки в дълбокия вир недалеч от колибата. Докато седях с въдицата, слушах чудноватите песни на жените и още по-чудноватите разкази за далечното минало.

Нет-ах-ки често повтаряше: „Какво щастие, какъв покой! Да се молим да продължат и за в бъдеще.“

Пиеганите се преместиха на запад от планината Беърс По, повечето се върнаха в района на агенцията, която сега се помещаваше на Баджър Крийк, приток на Марайъс, на около петнадесет мили над форта. Останалите се разположиха на лагер от другата страна на реката, срещу нас, биеха антилопи и елени, а понякога и случайно срещнати самци бизони. От резервата до нас пристигаха вести за тежкото положение на индианците. Говореше се, че агентът принуждавал хората да гладуват и сред племето вече се водели разговори за връщане назад — на територията, където още се срещаха бизони.