Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (17)

Шестнадесета глава
Историята да Събуждащия се вълк

Когато Бери и Дорестия кон тръгнаха за устието на Марайъс, Нет-ах-ки и аз, разбира се, заминахме с тях. Вестта за предстоящото ни пристигане ни бе изпреварила и когато по здрач се озовахме в големия лагер на пиеганите, нашата палатка вече стоеше между палатките на Говори с бизона и Невестулчената опашка. До нея лежеше купчина съчки, вътре гореше весел огън, а в дъното бе разстлано леглото ни от меки бизонски кожи и пухкави одеяла. За гостите бяха поставени столчета с удобни облегала, кухненските съдове си бяха по местата, както и кожените торби, пълни със сушени плодове, най-хубавото сушено месо, езици и пемикан. Всичко това бе подредила майката на Нет-ах-ки; която посрещна дъщеря си със силни прегръдки и целувки, а мен със сдържано, но искрено приветствие. Тя беше добра жена, може да се каже дори благородна. Да, благородна, възвишена, самопожертвователна жена, която винаги се стараеше да облекчи страданията на болните и скръбта на осиротелите.

Още не бях слязъл от фургона и ето че заприиждаха приятелите ми. Те несъмнено много се радваха, че отново ме виждат. И аз се радвах да ги видя и чуя как, здраво стискайки ръката ми, изричат: „Ах-ко-туо-ки-тук-ах-ан-он“ — „Приятелят ни се върна.“

Те ми разказаха накратко за живота си през моето отсъствие, а после поискаха и аз да им разкажа за пътуването си. И докато Нет-ах-ки приготвяше угощението, а те пушеха, аз им разказах за моето пътешествие. Наложи се да повторя разказа няколко пъти същата вечер у разни приятели и в палатката на вожда. Когато свърших, старият вожд ме заразпитва за железницата и влаковете, огнените каруци — ис-ци ан-е-кас-им, както ги наричаше той.

Вождът искаше да знае не се ли придвижват железниците към неговите земи.

— Не — отвърнах аз, — насам не се приближават. Има само една, която върви от изток на запад и минава далеч оттук на юг, през земята на племето улф (вълк), което се храни с овче месо.

— Тъй — рече той и поглади замислено брадичката си, — тъй! Тази железница видяха мнозина от нас по време на набезите на юг. Да, видяхме я, видяхме каруците й, пълни с хора, които се носеха с рев из прерията, премазвайки и подплашвайки бизоните. Пиши някога на нашия Велик баща (президента) и му кажи, че няма да позволим железницата да се появи в нашите земи. Да, кажи му, че аз, Голямото езеро, му пращам такова послание: „Няма да позволим на белите да прокарат път за огнените каруци през земите на народа ни или да се заселват тук и да разкопават нашите долини, за да садят това, с което се хранят.“

Целия ден прекарах в ходене на гости; едва завършил посещението си в някоя палатка, вече ме канеха в друга. Бе късно, когато най-сетне се прибрах в къщи и си легнах. Песните и смехът в големия лагер, воят на вълците и лаят на койотите ме унасяха в сън. Мислейки за далечното градче в Нова Англия, затрупано от дебелия сняг, и за унилата му скука, аз промърморих: „Три пъти съм благословен от великите богове.“

Нет-ах-ки ме побутна с лакът.

— Говориш насън — рече тя.

— Не съм спал, мислех на глас.

— За какво мислеше?

— Че боговете са милостиви към мен — отговорих аз, — че са добри към мен и са ми дарили много щастие.

— Да — съгласи се тя, — те са добри. Нищо повече не искаме от тях — дали са ни всичко. Утре ще им принесем жертва.

Унесох се в сън под звуците на нейната молитва. Казах си, че никога вече не ще видя Изтока, освен може би някой път като гост.

На другия ден вождовете и старейшините свикаха съвет и решиха да се преместим в подножието на планината Беърс По. Упътихме се натам по кафявата, осеяна с бизони прерия и се установихме край една рекичка, която извираше от обрасла с борове долчинка. Там останахме няколко дни.

В околността имаше много уапити, елени, диви овце и по време на сутрешния лов Росомахата и аз убихме няколко тлъсти самки. Предпочитахме тях, а не мъжките, тъй като любовният им период бе почти завършил. Стадата от тези вече редки животни бяха така многобройни, че несъмнено можехме да убием много повече, стига да искахме. Но не трябваше да претоварваме конете.

Като се върнах в лагера, заварих Нет-ах-ки да стърже кожата на убит от мене женски бизон. Тя беше закрепила кожата за рамка, скована от четири пръта, и я бе замразила. Така кожата се очиства по-лесно с късо стъргало от рог на уапити със стоманен резец. Но и при такива условия тази работа обикновено е тежка и крайно изморителна. Казах на Нет-ах-ки, че бих искал да престане да се занимава с това. Бях споменал и преди нещо подобно по същия повод, но този път тонът ми беше може би малко рязък. Тя бързо извърна лице и все пак успях да забележа, че по бузите й се търколиха сълзи.

— Какво направих? — попитах аз. — Съвсем не исках да те разплаквам.

— Нищо ли да не върша? — попита на свой ред тя. — Само да си седя в палатката със скръстени ръце? Ти ходиш на лов, ти купуваш от търговците храна, купуваш ми дрехи и всичко останало, което нося и което ползвам. Аз също искам да върша нещо.

— Но ти и без това вършиш много. Готвиш, миеш съдовете, мъкнеш дори съчки. Шиеш ми мокасини и топли ръкавици, переш ми дрехите. Когато се местим някъде, прибираш и разпъваш палатката, товариш и разтоварваш конете.

— И все пак повечето време нищо не върша — рече тя с развълнуван глас, — затова жените пускат шеги и ми се смеят, че съм била горда и ленива, ленива! Твърде горда и твърде ленива, за да работя!

Аз я целунах, избърсах сълзите й и казах да щави колкото си иска кожи, само да не работи повече, отколкото е необходимо. Тя тутакси засия и като затанцува, изскочи от палатката. Скоро дочух еднообразното чик-чик-чик — звука на стъргалото о замръзналата кожа.

Една нощ около луната се появи слабо осветен пръстен, а на другия ден още по-ярък пръстен ограждаше слънцето. От двете му страни се виждаха големи лъжливи слънца. Тези пръстени предвещаваха, че в недалечно бъдеще ще има силна буря. Спектралните лъжливи слънца бяха сигурно предупреждение, че някакъв враг, може би голям боен отряд, приближава нашия лагер.

Такова съчетание на събитията беше неблагоприятно и за обсъждането му свикаха съвет. Племето не се боеше да срещне който и да е враг, ала нощем, при силна буря, той можеше да се приближи невидимо и нечуто и да открадне много коне, а виелицата съвсем щеше да заличи следите на нападателите. Бе решено веднага да развалим лагера и да се преместим при устието на Крийк ин дъ Мидъл, на Мисури. Ако паднеше много сняг и настъпеха силни студове, по-лесно щяхме да се крием в дълбоката долина на реката. Конете можеха да се хранят с прясна кора от тополи и щяха да се запазят в отлично състояние. Поради преместването на лагера врагът, в чието приближаване съветът бе уверен, навярно нямаше да успее да открие следите ни, особено ако очакваната буря настъпеше скоро. Към десет часа и последната палатка бе сгъната и прибрана и ние потеглихме на югоизток, към набелязаната цел. По пладне заваля сняг. Вечерта установихме лагер на Крийк ин дъ Мидъл (Рекичка по средата), наречена така, защото изворите й се намират по средата на пътя между планините Беърс По и Литъл Рокийс. Първите пътешественици са я наричали Кау Крийк (Кравешката рекичка).

На следното утро продължи да пада лек снежец и силно застудя. Въпреки това вдигнахме лагера и продължихме напред. Още по светло стигнахме реката. Тук възнамерявахме да останем доста дълго. Ловците заминаха с конете си кой по-далеч, кой по-наблизо, за да поставят от двете страни на долината и в прерията капани за вълци. По онова време стрихнинът още не бе влязъл в масова употреба. Капаните се правеха само от няколко пръта, дълги шест до осем стъпки, поставени под ъгъл от около четирийсет и пет градуса, с две подпорки. На прътите се слагаха няколко големи, тежки камъка. Когато вълкът докоснеше стръвта в задния край на клопката, тежкият покрив се събаряше и го затискаше. Бери и Дорестия кон поощряваха с всички средства лова на вълци, защото в Щатите започна масово търсене на вълчи кожи. Там ги използваха за шейните. Първокачествените кожи се продаваха във Форт Бентън по четири-пет долара едната.

Бурята не се развилня и след няколко дни отново задуха топлият чинук. Не се появи и очакваният боен отряд.

Работите на моите приятели търговци вървяха така добре, че им се налагаше на всеки две-три седмици да идват отново за стока или когато това беше възможно, да се присъединяват към групата индианци, отправили се на посещение във Форт Бентън.

Много бях слушал за един бял мъж. Наричаха го Хю Мънроу или на езика на черноногите Събуждащия се вълк — Мах-куо-и-пуо-ахц. Един следобед ми казаха, че е пристигнал в лагера с многобройното си семейство, и не след дълго ние се срещнахме на пира, устроен от Голямото езеро. Вечерта го поканих на гости в моята палатка и дълго разговаряхме. Ядохме хляб, месо и боб, изпушихме много лули. По-късно двамата много се сприятелихме. Събуждащия се вълк въпреки годините си беше един от най-жизнените и дейни хора, които ми се бе случило да срещна. Той бе синеок блондин, висок към пет и половина стъпки, с волева ъгловата брадичка и силно изпъкнал нос; чертите му издаваха характера — смел и решителен. Бащата на Събуждащия се вълк, също Хю Мънроу, бил полковник от английската армия, майката произхождала от Ларош, знатна френска емигрантска фамилия — монреалски банкери, собственици на много земи в околността. Хю Мънроу младши се родил в имението край Три Ривърс и посещавал известно време църковното училище само докато се научи да чете и пише. Ваканциите и дните, когато не ходел на занятия, Хю прекарвал в голямата гора около имението. Любовта към природата, към приключенията и към първобитния живот била в кръвта му. Хю се появил на бял свят през юли 1798 година. През 1813 година, само петнайсетгодишен, склонил родителите си да му разрешат да постъпи на служба в компанията „Хъдсънов залив“ и през пролетта на същата година поел на Запад с флотилия канута. Баща му му дал хубава гладкоцевна пушка, а майка му — двойка прочути пистолети за дуел „Ларош“ и молитвеник. Духовникът на семейството подарил на Хю броеница и кръст и му заръчал да се моли по-често. Флотилията плавала цяло лято, а през есента пристигнала до езерото Уинипег. Там прекарала зимата. Напролет, веднага щом езерото се очистило от леда, пътешествието продължило. Най-сетне един юлски ден Мънроу видял Маунтън Форт, новия пункт на компанията, построен на южния бряг на река Саскачеуан, недалеч от полите на Скалистите планини.

Около форта били разположени лагерите на хиляди черноноги. Те очаквали да започне продажбата на стоките, докарани от флотилията, или се надявали да получат на кредит барут и куршуми, пушки кремъклийки, капани и тютюн за предстоящия ловен сезон. Компанията още нямала преводач, който да владее езика на черноногите. Речта им се превеждала първо на езика кри и след това на английски. Много от истинските черноноги — северните черноноги — говорели добре на езика кри, но по-южните племена — блъдите и пиеганите — не разбирали този език. Началникът на пункта забелязал необикновените способности на Мънроу и веднага му възложил да живее и нощува сред пиеганите, за да научи езика им, а и да се погрижи да донесат през идното лято кожите си в Маунтън Форт. Имали сведения, че американските търговци, следвайки пътя на Луис и Кларк, всяка година се придвижват все по-далеч на запад и са достигнали устието на река Йелоустоун, приблизителната източна граница на обширната територия, която черноногите смятат за свои ловни полета. Компанията се страхувала от конкуренцията на американците. Мънроу трябвало, доколкото успее, да им пречи.

— Най-после дойде денят на нашето заминаване — разказваше Мънроу — и аз тръгнах на поход заедно с вождовете и жреците, начело на дълъг керван от обитателите на осемстотин пиегански палатки — около осем хиляди души. Те притежаваха няколко хиляди коня. Каква величествена картина представляваше дългата колона конници, шейни и коне, поели из прерията. Да, това бе величествена, будеща възхищение картина! През целия дълъг път вървяхме все на юг и два часа преди залез-слънце достигнахме края на долината, в която течеше красива река, оградена с тополи. Слязохме от конете на върха на хълма и разгънахме наметалата си с намерение да поседим на тях, докато керванът се спусне в долината и построи палатките си. Един жрец извади голяма каменна лула, натъпка я с тютюн и заопитва да я запали с кремък, огниво и късче прахан, но кой знае защо, не успяваше да секне искра. Направих му знак да ми подаде лулата и като измъкнах от джоба си увеличително стъкло, го нагласих на фокус — тютюнът се запали и аз всмукнах няколко пъти през дългата шийка. Всички, които седяха наоколо, скочиха на крака и се хвърлиха към мен с викове и ръкомахания, сякаш бяха побъркани. Аз също скочих, страшно уплашен — помислих си, че ей сега ще ми сторят нещо, може би ще ме убият, без сам да знам за какво. Вождът стремително измъкна от ръцете ми лулата и започна да пуши и да се моли. Ала успя да всмукне само един-два пъти, защото някой му я грабна, от него пък я грабна втори, трети… Останалите викаха нещо към минаващата колона. Мъжете и жените скачаха от конете и се присъединяваха към нашата групичка. Майките се тълпяха край мен и търкаха о дрехите ми децата си, съпровождайки това с горещи молитви. Различих думата, която вече бях успял да науча: „Натос“ — „Голямо слънце“. Изведнъж ми стана ясен смисълът на цялата суматоха: те мислеха, че притежавам голяма магическа сила, че съм призовал самото слънце да ми запали лулата и то е изпълнило моята молба. Жестът, когато съм държал ръката си със стъклото над лулата, е означавал обръщение към техния бог. Възможно е да не бяха забелязали увеличителното стъкло, но дори да го бяха забелязали, те го взеха за тайно магическо средство, за амулет. Така или иначе, изведнъж станах важна особа. Оттогава започнаха да се отнасят към мен с най-голямо внимание и доброта.

Когато вечерта влязох в палатката на Самотния пешак — бях гост на вожда на племето, — чух глухо ръмжене от двете страни на входа. Ужасих се, като видях две гризли, които сякаш се готвеха да се нахвърлят върху мен. Спрях се и застанах неподвижен, но косата ми, разбира се, направи изключение — настръхна. Имах чувството, че цялото ми тяло се смалява. Не ми бе съдено да остана дълго в това напрежение. Самотния пешак подвикна на своите любимци и те незабавно легнаха, опрели глави на лапите си, а аз се отправих към посоченото ми място, първото ложе вляво от вожда. Мина доста време, докато свикнах с мечките, и в края на краищата помежду ни се установиха задоволителни отношения. Те престанаха да ръмжат, когато влизах в палатката или излизах от нея, ала все още не ми позволяваха да ги докосна; направех ли опит, настръхваха и се приготвяха за бой. Една нощ през пролетта мечките изчезнаха и вече никой не ги видя. Самотния пешак беше безутешен, много дни ходи да ги търси и зове, но напразно. Казват, че гризли не могат да се опитомяват, но тези двете изглеждаха достатъчно питомни. Очевидно истински обичаха стопанина си, който ги хранеше сам. Никога не ги връзваха и когато лагерът ни се местеше, те вървяха след шейните на семейството му заедно с кучетата. Спяха винаги на същото място, където ги видях първия път — от двете страни на входа.

Има ли сред нас, ловците любители и изследователи от по-късно време, поне един, който да не се е радвал, когато открие притулено далеч в дълбините на гората езерце или скрит в непристъпните дебри на горите ледник, особено ако е твърдо убеден, че нито един бял не ги е виждал преди него? Има ли някой, който да не е давал произволно име на горд и незнаен връх, по-късно възприето от всички?

Представете си какво е чувствувал младият Събуждащ се вълк, слизайки на юг по обширните прерии в сянката на гигантските планини, разположени между Саскачеуан и Мисури. Младежът знаел, че е първият представител на расата си, който вижда всичко това. Насладата му била още по-силна поради това, че пътувал със съвсем примитивни хора, сред които мнозина още си служели с каменни върхове на стрелите и копията и с каменни ножове, с хора, чиито език и обичаи не познавал нито един бял. Ех, ако нам се беше паднало това щастие! Късно сме се родили!

Мънроу често си спомняше за това първо пътешествие с пиеганите като за най-щастливото време в живота си. Индианците се придвижвали на малки преходи, заобикаляли полите на планините и пресичали на четирийсет-петдесет мили разстояние широките прерии. Към листопад достигнали реката Купчина скали (Сън, както я наричат белите). Там прекарали три месеца, а остатъка от зимата — край Жълтата река (Джудит). Пиеганите пресекли пътя, по който вървели Луис и Кларк, и отново се озовали в обширна област, където не бил минавал още бял. С настъпването на пролетта се придвижили още по на юг, към река Мъсълшел, после надолу по нея до вливането й в Мисури, преминали голямата река и продължили странствуването си в западна посока покрай подножието на планините Литъл Рокийс, а оттам край Беърс По до река Марайъс и притоците й. Отдавна било решено до лятото черноногите да не се връщат в Маунтън Форт. Пушките и пищовите били вече безполезни; барутът и куршумите се свършили. Ала какво значение имало това? Нима си нямали лъкове и стрели? Какво в края на краищата от стоките на белия търговец било абсолютно необходимо за тяхното благополучие и щастие? Нищо. Дори тютюн не им трябвал, защото през пролетта засадили на голям участък по бреговете на Джудит нах-уак-о-сис^[1], чиято реколта щели да съберат, когато му дойде времето.

Една след друга дрехите на младия Събуждащ се вълк се износили и той ги захвърлил. Жените от палатката му щавели кожи от елени и диви овце. Самотният пешак сам кроял и шиел от тях ризи и навуща, които Събуждащия се вълк почнал да носи. На жените не се разрешавало да шият мъжки дрехи. Скоро бил облечен в индиански дрехи, включително ремъка и бедрената превръзка, а косата му така порасла, че падала на вълни по раменете. Почнал да си мисли дали да я сплете на плитка. Ап-ах-ки, плахата млада дъщеря на вожда, му шиела обувки — тънки летни мокасини с подметки от нещавена кожа, целите украсени с боядисани таралежови бодли, и зимни — от дебела, мека, топла бизонска кожа. Веднъж той ми разказа историята на тази девойка и техния малък роман. Мънроу беше човек със сдържани навици, но през онази новогодишна вечер изпи толкова много от хубавото шотландско уиски, че разкри съкровените си мисли за неговата отдавна починала любима.

— Не можех да не я забележа — започна той — още първата вечер, когато отидох в палатката на баща й. Тя беше с три години по-млада от мене, но вече оформена девойка, висока, слабичка, с хубава фигура, красиво лице и чудесни очи.

Имаше дълги коси, бързи и изящни движения, на човек му беше драго да я гледа. Свикнах да я наблюдавам, когато си мислех, че никой не забелязва това. Скоро се убедих, че предпочитам да стоя в палатката, отколкото да ходя на лов или разузнаване с мъжете. Така минаваха дни, седмици, месеци. Усвоявах езика на пиеганите леко и бързо, но нито веднъж не заговорих с девойката, нито пък тя с мен, защото, както знаете, черноногите смятат за неприлично младежите и девойките да разговарят.

Една вечер в палатката дойде някакъв човек и почна да хвали един младеж, с когото често ходех на лов. Той говори за смелостта на младежа, за неговата доброта, богатство и завърши с това, че този млад човек щял да дари на Самотния пешак трийсет коня, тъй като искал да си имат с Ап-ах-ки собствена палатка. Погледнах девойката и срещнах очите й. Какъв израз имаха те! Четеше се едновременно и страх, и отчаяние, и още нещо; не смеех да вярвам, че правилно съм го изтълкувал. Вождът заговори:

— Кажи на приятеля си — рече той, — че всичко, което казваш за него, е истина. Известно ми е, че е истински мъж, хубав, добър, смел, великодушен млад човек, но въпреки това не мога да му дам дъщеря си.

Отново погледнах Ап-ах-ки, а тя — мен. Сега девойката се усмихваше, в очите й грееше щастие и онова особено изражение, което бях забелязал преди. Но макар да се усмихваше, аз се натъжих. Думите на Самотния пешак убиха в мен всяка надежда, че Ап-ах-ки ще стане някога моя жена. Чух как баща й се отказа от трийсетте коня. На какво можех да се надявам аз, когато дори конят, който яздех, не беше мой? Тази девойка, разбира се, не бе за мен. И най-страшното — в очите й, когато ме гледаше, имаше онова особено изражение. Колкото да бях млад и неопитен в отношенията си с жените, разбрах, че тя ме обича, както и аз нея. Тази мисъл ми причиняваше болка.

След случилото се Ап-ах-ки вече не свеждаше очи, когато улавях погледа й, а ми отговаряше с открит, безстрашен любящ поглед. Сега и двамата знаехме, че се обичаме.

Времето течеше. Една вечер тя влезе в палатката, когато излизах, и ръцете ни се сплетоха. Така останахме за миг, нежно, но здраво сплели ръце. Аз треперех. Чувствувах как тръпне ръката й. Някой извика: „Спуснете полите на входа, палатката е пълна с дим.“ Излязох, залитайки, и седнах на земята. Останах няколко часа така, опитвайки се да измисля някакъв начин за осъществяване на мечтата ми, но не можах да съставя подходящ план за действие и тъй като се чувствувах дълбоко нещастен, прибрах се и си легнах. Малко по-късно, може би след около две седмици, срещнах девойката на една пътечка, тя носеше към къщи сноп дърва. Спряхме се и един миг се гледахме мълчаливо, после изрекох името й. Съчките с шум се посипаха на земята. Прегърнахме се и се целунахме, без да ни е грижа дали няма да мине някой и да ни види.

— Не мога да понасям повече това — рекох накрая. — Още сега, още сега да вървим при баща ти, ще поговоря с него.

— Да — прошепна тя, — да. Ще съберем кураж и ще отидем при него. Той винаги е бил добър към мен, може и сега да бъде великодушен.

Забравили за снопа дърва, ние се хванахме за ръце и тръгнахме. Застанахме пред Самотния пешак в сенчестата страна на палатката, където той седеше и пушеше дългата си лула.

— Аз нямам трийсет коня — рекох на вожда, — нямам дори един, ала обичам дъщеря ти и тя също ме обича. Моля те, дай ми я за жена.

Вождът се усмихна.

— А защо, мислиш, се отказах от трийсетте коня? — попита той и преди да успея да отговоря, продължи: — Защото исках ти да ми станеш зет. Искам да имам бял зет, защото той е по-хитър и по-умен от индианец, а на мен ми трябва съветник. Ние не сме слепи, аз и жените ми. Отдавна сме разбрали, че този ден приближава, чакахме да се решиш. И то стана. Сега остава само да ти кажа: „Бъди добър с нея.“

Още същия ден построиха за нас малка палатка. В нея сложиха бизонски кожи, кожени торби със сушено месо и плодове, дадоха ни едно медно котле, щавени кожи, товарни седла, въжета — всичко, каквото трябваше да има в една палатка. После Самотния пешак ви рече да си избера трийсет коня от голямото му стадо. Вечерта се преселихме в нашия дом и бяхме щастливи.

Старецът прекъсна разказа си и остана да седи мълчаливо, припомняйки си миналите дни.

— Зная какво сте изпитвали — продумах аз, — защото и ние изпитваме сега същото.

— Сигурен съм — продължи той, — защото виждам мира, доволството и щастието в тази палатка. Не можах да се възпра и да не ви разкажа за дните на младостта си.

Щом старецът си отиде, разказах на Нет-ах-ки всичко, което ми довери. То й направи голямо впечатление — когато завърших, в очите й имаше сълзи. Тя непрекъснато повтаряше: „Как ми е жал за него! Колко самотен е той!“

На другия ден вечерта, когато Събуждащия се вълк влезе и седна на обичайното си място, Нет-ах-ки отиде при него и го целуна, целуна го два пъти.

— Правя това — произнесе тя с развълнуван глас, — защото моят мъж ми предаде всичко, което сте му разказали снощи, защото… — но тя не можа да продължи.

Събуждащият се вълк склони глава. Видях как се вълнуваха гърдите му, как се стичаха сълзи по гладко обръснатите му бузи. И в моето гърло сякаш се бе събрала топка. Но ето че той се изправи, нежно сложи ръце на главата на моята малка жена и рече:

— Моля бога да ви даде дълъг живот и да бъдете все така щастливи, както сега.

Мънроу е работил в компанията „Хъдсънов залив“ дълги години. Той имаше голямо семейство — синове и дъщери, повечето от тях са живи и сега. Най-големият, Джон, е на около седемдесет и пет години, но е още много бодър. Всяка есен той поема из Скалистите планини, недалеч от дома си на лов за диви овце и уапити, там лови с капани и бобри. Старият Мънроу никога не се бе връщал в бащиния дом, не бе виждал родителите си от деня, в който се беше разделил с тях на монреалското пристанище. Все се готвел да им отиде на гости за малко, но все отлагал пътуването, после дошли писма с двегодишно закъснение, които съобщавали, че майка му и баща му починали. Пристигнало писмо и от един адвокат, който пишел, че родителите му завещали значително състояние и че той трябва да отиде в Монреал и подпише редица документи, за да встъпи в правата си на собственик. През това време шефът на пункта Маунтън Форт заминавал за Англия в отпуск. Какъвто си бил наивен, Мънроу доверчиво му дал пълномощно. Шефът на пункта не се върнал и по силата на подписаните документи Мънроу изгубил наследството. Но това малко го безпокояло. Нима си нямал палатка, семейство, хубави коне и обширна земя, която гъмжала от дивеч и из която пътешествувал? Какво повече можел да иска?

Като напуснал компанията „Хъдсънов залив“, Мънроу от време на време работел в Американската компания за търговия с кожи, но по-често странствувал като „независим трапер“ от Саскачеуан до Йелоустоун и от Скалистите планини до езерото Уинипег. Изворите на Южен Саскачеуан били любимите му места за лов. В началото на 50-те години той довел в тези места прочутия йезуитски свещеник Де Смет. Край красивите езера, разположени на юг от планината Чийф Маунтън, те поставили голям дървен кръст и ги нарекли езера „Света Мария“. Идната зима, след като синовете на Мънроу Джон и Франсоа се оженили, цялото семейство с три палатки се установило на лагер по тези места. Една нощ ги нападнал голям боен отряд асинибойни. Дъщерите Лизи, Амалия и Мери умеели да стрелят и всички храбро се съпротивлявали. Малко преди разсъмване прогонили индианците, като убили петима от тях. Лизи застреляла единия в момента, когато се готвел да измъкне коловете, преграждащи изхода на ограденото място за конете.

Същата зима убили повече от триста вълка и освен това се сдобили с кожи на бобри, белки и росомахи. Приспособлението им за ловене на вълци било толкова оригинално и същевременно толкова просто, че си заслужава да разкажа за него.

Мънроу построили по бреговете на изходния проток на езерата дълга ограда с размери двайсет на шестнайсет стъпки. Стените на оградата имали голям наклон навътре и се издигали до седем стъпки височина. На върха на пирамидата имало отвор, широк приблизително две и половина стъпки и дълъг осем стъпки. Зад тази ограда хвърляли цели елени, едри късове бизонско и друго месо. Вълците подушвали месото, виждали го през пролуките и в края на краищата се покатервали и скачали долу през отвора. Утрото ги сварвало в ограденото място, където неспокойно се въртели, съвсем объркани. Барутът и куршумите били скъпоценност по онова време, затова траперите убивали вълците със стрели, отваряли вратата в единия край и давали възможност на попадналите сред вълците койоти да се измъкнат. Одирали кожите на убитите вълци и веднага изхвърляли труповете в реката, за да не остане наблизо нищо подозрително за зверовете.

Милият стар Събуждащ се вълк! Той постоянно оплакваше упадъка на индианците, по-точно на пиеганите.

— Да можехте да ги видите как изглеждаха по-рано — говореше той, — какви горди и смели хора бяха! А сега това проклето уиски! Няма вече велики вождове, а жреците изгубиха могъществото си.