Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (18)

Седемнадесета глава
Дружеско посещение на Кроу

По времето, за което пиша, черноногите не страдаха както сега от туберкулоза. Отделни случаи на болестта обаче и тогава се срещаха. Жената на Четирите рога, млад човек от клана на Късите наметала, беше болна от туберкулоза и се чувствуваше все по-зле. Тъй като палатката на тази млада двойка се намираше съвсем близо до нашата, ние естествено често ги виждахме. Четирите рога бе много висок, добре сложен мъж на около двайсет и осем — трийсет години, с приятни черти. Жена му също беше хубава, но болезнената слабост силно се бе отразила на някога красивата й фигура. Мъжът й се славеше като знаменит участник в нападения и неуморим ловец. Отнетите от враговете и грижливо гледани от него коне съставляваха голямо стадо. В палатката му винаги имаше бали отлични бизонски и други кожи, които служеха за замяна срещу това, което потрябва или се хареса на жена му. Нямаше нещо, което Четирите рога да не пожертвува заради жена си. Тя беше за него всичко.

Когато жена му заболя, Четирите рога извика лечител и му плати за посещението три коня. Ала лекарствата и молитвите не донесоха облекчение. Извика друг лечител, заплати му пет коня, но и той не помогна. Един след друг при болната се изредиха всички лечители на племето. От хубавото стадо останаха само няколко коня. Бизонските кожи, скъпите одеяла и украшенията се стопиха — всичко бе дадено на лечителите.

Веднъж късно вечерта в нашата палатка дотича пратеник.

— Четирите рога ви вика — каза той. — Моли и двама ви да побързате.

Когато влязохме в палатката, бедната жена дишаше с голямо усилие. Четирите рога седеше до нея на ложето, закрил лицето си с ръце. Старица, наметнала главата си, подклаждаше огъня. Налях в една чаша голяма доза уиски и добавих в нея захар и топла вода. Нет-ах-ки подаде чашата на страдалката. От уискито тя се ободри. Скоро дишането и стана по-спокойно. Тогава ми рече много бавно, с прекъсвания:

— Никога в живота си не съм направила нещо лошо. Не съм лъгала, нито крала, не съм вършила нищо, което донася позор за родителите на жената и за самата нея. И все пак боговете ме изоставиха и смъртта ми е близка. Вие също си имате богове. Чувала съм за тях. Творецът, неговият син и майката на сина. Моля те, помоли им се. Може би ще се смилят над мен и ще ми върнат здравето.

Боя се, че не ще мога да обясня какво почувствувах, като чух тази простичка молба. Искаше ми се да я удовлетворя, но знаех, че не съм в състояние. Как може да се моли човек, който не вярва. Мислено потърсих някакъв повод за отказ, чудех се какво да кажа, как да й обясня, че не мога да се моля. Вдигнах очи и видях, че Нет-ах-ки ме гледа сериозно и внимателно. С нея бяхме разговаряли неведнъж за религията на белите и тя знаеше, че не вярвам. Въпреки това виждах, че Нет-ах-ки очаква от мен да изпълня молбата на умиращата. Направих отрицателен жест. В същия миг жена ми се доближи до страдалката и рече:

— Аз ще се помоля за тебе на тези богове: Отдавна, когато бях момиче, един човек с черни дрехи и вуйчо ми ме научиха на това.

И тя започна: „Ап-аи-сту-то-ки, кин-ах-ан-он“ и т.н. Това бе молитвата „Отче наш“! Някой изпълнен с фанатизъм йезуит, навярно самият отец Де Смет, бе превел тази молитва на езика на черноногите, и то добре.

Но тъкмо когато молитвата свърши, от устата на жената бликна тъмна струя, последният предсмъртен кръвоизлив.

— Нека това, което те убива — извика Четирите рога, — убие и мене! Аз скоро ще те последвам на Пясъчните хълмове^[1].

И като се наведе над нея, започна да пие кръвта, която течеше от устата на неговата любима. С последно усилие тя обви със слабите си ръце врата му и издъхна. Картината беше ужасна.

— Хайде — казах аз след малко, като го вдигнах внимателно, — да вървим в моята палатка. Нека жените свършат работата си.

Като хвърли към умрялата последен продължителен поглед, Четирите рога стана и тръгна след мен. Отредих му леглото за гости и му поднесох чаша уиски, която изпи наведнъж. След малко му дадох още една чаша. Изтощен от дългото бдение, сломен от силното питие, той легна и аз го завих. Четирите рога спа дълбоко до след пладне на другия ден. До това време Нет-ах-ки и другите жени увиха тялото на умрялата в бизонски кожи и одеяла и го завързаха за клоните на едно дърво някъде надолу край реката. Не зная дали Четирите рога е страдал от тази болест, или се бе заразил на смъртния одър на жена си, но той умря от същата ужасна смърт приблизително след шест седмици. Ако съществуват Пясъчните хълмове, нека се надяваме, че сянката му е срещнала там нейната сянка и че мракът на тази обител е станал по-светъл за съединилите се.

Вуйчото, за когото спомена Нет-ах-ки, беше френски креол, един от първите служители в Американската компания за търговия с кожи. Той се оженил за лелята на Нет-ах-ки и бил много добър към роднините си. Нет-ах-ки прекарала две зими в дома му във Форт Бентън и дълго живяла в палатката му, докато той странствувал с племето на жена си. Сам дълбоко вярващ католик, той се стремял да разпространи католическото учение сред народа, който вече смятал за свой. Не бих говорил на Нет-ах-ки нищо за произнесената от нея молитва, но след около ден-два една вечер тя сама подхвана тази тема, като ме попита защо не съм изпълнил молбата на умиращата й приятелка.

— Как бих могъл да го сторя, като не вярвам в онова, което Черните дрехи и разни други проповядват? — попитах аз на свой ред.

— И все пак — възрази тя, — щом мога да вярвам аз, без да говоря вашия език и без да чета Светото писание на Черните дрехи, защо да не вярваш и ти, след като разбираш всичко това?

— В същото писание — обясних аз — създателят твърди, че не бива да имаме други богове и че той ще ни накаже по ужасен начин, ако се молим на другите, а не на него. Затова, ако му се молиш, не бива повече да се молиш нито на Слънцето, нито на другиго.

— Знай — изрече Нет-ах-ки решително, — че ще се моля и на него, и на нашите богове. Това писание не се отнася за нас, то е само за белите. Ние сме бедни, приличаме на слепци, които вървят пипнешком по високи скали. Необходима ни е помощта на всички богове.

— Права си — съгласих се аз, — действително ни е нужна помощ. Моли се на всички тях и тъй като аз не мога, моли се и заради мен.

— Ах — въздъхна тя, — като че ли и бездруго не се моля винаги! Ето Слънцето, виждаш го всеки ден. Колко добро е то, дава ни светлина и топлина. Нима можеш да не вярваш в него?

— Да — отвърнах аз, — в него вярвам. То е животът на земята.

Беше й приятно да чуе това и като си тананикаше, тя се зае доволна с работата си.

През февруари пиеганите бяха посетени от представители на племето кроу, което зимуваше на река Тонг, южно от нашия лагер. Те донесоха на нашия вожд подарък от вожда си — тютюн и други предмети — и предложиха от името на тяхното племе сключване на траен мир.

Начело на представителите беше Ядача на камъни — наполовина кроу, наполовина черноног. Майка му като момиче била взета в плен от кроу и след време станала жена на пленилия я воин. Ядача на камъни, разбира се, владееше до съвършенство двата езика. Пратениците бяха приети добре и гостуваха у най-видните хора от племето. Предложението им изискваше сериозно обсъждане и докато вождовете и старейшините мислеха, ние гощавахме гостите и им предоставяхме най-хубавото, което се намираше в лагера. Самият Ядач на камъни беше мой гост и вечер край огъня водехме с него много интересни беседи.

— Щастлива ли е майки ти, че е живяла при кроу? — попитах го аз една вечер. — И какъв се чувствуваш, пиеган или кроу?

— Ето как стои работата — отвърна той. — Майка ми обича баща ми и аз го обичам, той винаги е бил добър към нас. С една дума, ние сме напълно щастливи. Но има дни, в които се връща боен отряд със скалпове на пиегани или отнети от тях коне и гръмко се хвали с победата си, като нарича пиегантите страхливи кучета. Тогава ние силно скърбим. И често пъти гордите млади кроу ми се присмиват, шегуват се по мой адрес и ме обсипват с ругателни прозвища. Да, понякога се чувствуваме много нещастни. Майка ми отдавна уговаря баща ми да подтикне вождовете към сключване на мир с нейното племе. Аз също отдавна му говоря за това. Но по-голямата част от племето възразява. Някой от вождовете става и казва: „Пиеганите убиха моя син! Искам мъст, а не мир!“ Други пък почват да говорят, да крещят, че са изгубили брат, баща, чичо или племенник във войната срещу пиеганите и че не можели да допуснат сключване на мир. Неотдавна баща ми пак свика съвет за разглеждането на този въпрос и както винаги срещна съпротивата на много от старейшините. Един от тях му рече: „Омръзна ни да ни викат да разговаряме за сключване на мир с пиеганите. Щом толкова ти се иска да бъдеш в дружба с тях, върви да живееш при тях! Сам стани пиеган!“ „Ще стана! — извика баща ми ядосан. — Ще стана! Ще бъда пиеган и ще се сражавам заедно с тях против враговете им!“ И като каза това, той се изправи и си тръгна за в къщи, а аз го последвах.

Баща ми е безстрашен на война, добър и великодушен. Всички го обичат с изключение на малцина, които завиждат на положението му. Когато стана известно какво е казал на съвета, при него заприиждаха много хора да го молят да вземе думите си назад. Почнаха да ходят и при другите вождове и да настояват да се обяви мир, при условие че пиеганите са съгласни.

„Стига вече сме водили тази война — говореха те. — Вижте колко вдовици и сираци ни носи тя. Имаме си обширни земи, пълни с бизони, пиеганите също си имат свои. И двете племена могат да живеят, без да се избиват взаимно.“

Така в края на краищата баща ми постигна своето и ни изпратиха при вас. Надявам се, че ще се върнем с пиегански тютюн.

Ядача на камъни бе поканен на пира, а Събуждащия се вълк дойде при мен да изпуши една лула. Помолих го да ми разкаже за войните между двете племена.

— И тъй — започна той, — участвувах в един от боевете. Тежък беше този ден за нас. Ще започна от самото начало. Черноногите са северно племе. Някога са живели в земите край езерото Слейв лейк (Езерото на робите). Кри са дали това название на езерото, защото превръщали в роби заловените врагове. Постепенно черноногите тръгнали да странствуват на юг и достигнали до тукашните изобилствуващи с дивеч прерии, където зимите са меки. Тук срещнали разни племена — кроу, асинибойни, шошони, планинци — кутенаи, пан д’ореи и стоуни. Черноногите гонели всички тези племена пред себе си, завладявайки земите им. Понякога били и мир с тях, но по-често воювали. През 1832 година черноногите сключили мирен договор с кроу във Форт Юниън. Този мир се запазил само две години. В 1855 година пак бил сключен договор при устието на река Джудит, така наречения Договор на Стийвънс между Съединените щати и редица племена — черноногите, кроу, гро-вантрите, пан д’ореите, кутенаите, не-персе и други. Те се съгласили да прекратят войните помежду си и да не нарушават границите на ловните си полета. За граница между териториите на черноногите и кроу била определена река Мъсълшел. През лятото на 1857 година кроу нарушили споразумението, като извършили нападение срещу лагера на племето блъд. При това нападение убили двама души и отвлекли много коне. Старата вражда се разгоряла отново. Трите племена от съюза на черноногите — блъдите, пиеганите и истинските черноноги — воювалите обединени усилия против враговете. През есента на 1858 година се присъединих със своето семейство към пиеганите във Форт Бентън и оттам се отправихме за зимуване на юг от Мисури. Известно време престояхме на лагер край река Джудит, а после решихме да се преместим край Мъсълшел, на малки преходи да се спуснем по нея и да се върнем на Мисури по източния склон на планината Сноуи. Към пладне на втория ден излязохме на вододела между двете реки. Колоната ни се беше разтеглила на четири-пет мили по пътеката. Повечето ловци яздеха отзад, далеч на изток и запад от колоната. Те одираха бизоните и другите убити животни. Напред, на около миля от нас, яздеха разузнавачите — трийсет-четирийсет души. Денят беше горещ, конете и ездачите — изнурени от жегата. Целият голям лагер бавно се придвижваше по пътеката, разтеглил се, както вече споменах, на голямо разстояние. Разузнавачите не даваха сигнали за нещо подозрително. Старците дремеха на седлата, младежите пееха бойни или ловни песни, майките люлееха на ръце бебетата си. Всички бяха доволни и спокойни. Разузнавачите се изгубиха от очи, спуснаха се по южния склон на една долина, а челото на нашата колона наближаваше билото на хълма. Изведнъж от голяма борова гора вдясно от нас излетяха не по-малко от двеста конници кроу и ни нападнаха. Всички препуснаха и обратна посока, жените и старците яростно зашибаха конете, губейки по пътя шейните и прътите на палатките, надавайки вопли за помощ. Нещастниците призоваваха боговете да ги защитят. Воините от тази част на колоната правеха каквото можеха, за да спрат натиска на кроу и прикрият отстъплението на слабите и беззащитните. Разузнавачите, като чуха изстрелите и виковете, се върнаха обратно. Отзад препускаха други воини. Въпреки упоритата съпротива кроу пометоха всичко пред себе си и на разстояние от около две мили осеяха пътеката с тела на мъртви и ранени мъже, жени, деца, бебета. Те не плениха никого, но стреляха, удряха с тояги и пробождаха с копия, стремяха се да избият всичко пред очите си и да скалпират жертвите си. Накрая пиеганите образуваха група, организираха се и кроу отстъпиха на юг, пеейки победни песни и размахвайки предизвикателно и тържествено придобитите скалпове. Нашите изпаднаха в такава паника, бяха така потиснати от ужасното нещастие, че само стояха и гледаха отстъпващия враг, вместо да го преследват и да се опитат да му отмъстят.

На същото място в долината построихме палатките си и затърсихме убитите и изчезналите. До вечерта всички тела бяха открити и погребани. Едва ли не във всяка палатка скърбящите режеха косите си, нанасяха си рани, плачеха и нареждаха, повтаряйки с часове имената на обичните загинали. Да, това беше лагер на траура. Много седмици и месеци, щом мръкнеше, сърцето ми се свиваше от мъка, щом чуех плачовете на опечалените, насядали в тъмнината отвъд кръга на палатките. Мина много време, преди да зазвучат отново песни смях и покани за угощения. През онзи ден аз се оказах напред с разузнавачите и когато препуснахме обратно, направих заедно с тях всичко, за да удържим кроу. Но те толкова ни превъзхождаха по брой, така ни обезкуражиха с неочакваната си и свирепа атака, че бяхме почти безпомощни, докато не пристигнаха нашите хора отзад. Повечето от половината разузнавачи бяха избити. Мене ме рани стрела в лявото бедро. Бяха убити 113 пиегани, докато ние застреляхме само седем души.

Не ще и дума, че след това по-голямата част от бойните отряди, които напускаха лагера на пиеганите, се насочваха към кроу. От север идваха отряди на братята на пиеганите — черноногите и блъдите — и не даваха покой на общия враг. В продължение на две-три години те убиха толкова кроу и отнеха толкова конски стада, че богато им платиха за загубите си при онова клане. Отмъстиха и за по-късните загуби, тъй като естествено не винаги нашите отряди завършваха нападенията си без жертви.

През пролетта на 1867 година племето на гро-вантрите, което по онова време воюваше срещу съюза на черноногите, сключи договор с кроу и двете племена се събрали на река Милк, за да отпразнуват това събитие. Отряд млади гро-вантри, които се връщали от нападение срещу кри, донесли вестта, че са открили лагер на пиегани на Отделните хълмове или, както ги наричат белите, Сайпрес Хилс. Това било важно известие. Кроу имаха стари сметки с отдавнашните си врагове. Такова настроение обзело и гро-вантрите. Макар дълго да бяха под покровителството на черноногите, които се сражаваха за тях и ги защищаваха от смъртните им врагове — асинибойни и янктонаи, — гро-вантрите, лишени от чувство за благодарност, се скараха за дреболии със своите благодетели. Сега те се готвеха да си отмъстят! Какво можеха да направят пиеганите срещу тези обединени сили? Нищо. Съюзниците смятали да избият мъжете пиегани, да вземат в плен жените им, да присвоят богатото и разнообразно имущество на лагера. Те били така уверени в успеха си, че заповядали на жените си да ги съпровождат, за да разпределят предполагаемата плячка и да се погрижат за нея.

Бойният отряд на младите гро-вантри видял лагера на пиеганите от един далечен хълм, но не забелязал, че наблизо зад хълма, западно от лагера, само на половин миля, бил разположен лагерът на всички блъди, около пет хиляди души — или общо хиляда воини. Не, отрядът не забелязал това и една сутрин кроу и гро-вантрите бавно се приближили през прерията към лагера на пиеганите. Нападателите носели бойни премени, а щитовете им били накичени с орлови пера. С тях яздели и жените. Те бъбрели весело и се радвали предварително на грамадната плячка, която щели да придобият още същия ден. Един подранил ловец от лагера на пиеганите тръгнал с жена си да прибере месото на убити предишната вечер животни. Той открил враговете още на около миля от лагера и побързал да се върне назад, за да вдигне тревога, като пратил друга от жените си да извика блъдите. Всички се втурнали към конете, към оръжията, някои успели дори да си облекат ризите и надянат на главите си бойните пера. За щастие това станало рано сутринта и по-голямата част от стадата коне били край лагера. Ако някой не намирал коня си, ловял и оседлавал първия добър кон, който му попаднел. И станало така, че когато нападащият отряд изскочил иззад ниската могила край лагера откъм изток, го посрещнала такава превъзхождаща сила от решителни воини, яхнали хубави коне, че отрядът се обърнал и побягнал, давайки само няколко изстрела. Паника обзела нападателите. Едничката им мисъл била как да се измъкнат. Конете на кроу и на гро-вантрите били по-бързи от тези на техните жени и мъжете оставили жените беззащитни, на милостта на врага, загрижени единствено за себе си.

Веднага щом пиеганите настигнали нападналия ги отряд, започнало ужасно изтребление. Голямото езеро, Кучето, Трите слънца и другите вождове викали непрестанно на хората си да пощадят жените, но няколко все пак били убити, преди заповедите да стигнат до воините. За бегълците мъже нямало пощада: щом ги настигнели, застрелвали ги или пръсвали черепите им с бойните тояги. Тревогата била така внезапна, че мнозина пиегани нямали време да си изберат по-пъргави коне и скоро започнали да изостават. Другите конници продължили преследването, убивали всеки, когото настигнели. Накрая конете им вече не могли да препускат, а ръцете им, стиснали тоягите, отмалели, защото непрекъснато нанасяли удари. Малцина от обърнатия в бягство отряд оказали съпротива. Останалите дори не се обръщали, за да погледнат назад, а наведени над седлото, шибали конете, докато не паднели сразени от куршум или тояга. На разстояние от няколко мили пътеката била осеяна с мъртви и умиращи, по нея бягали ужасените жени — жените, които нападателите взели със себе си, за да се погрижат за плячката. „Нека бягат! — викал Голямото езеро. — Нека бягат! Ще постъпим с тях, както Старецът е постъпил със зайците: ще оставим няколко за разплод, да не изчезне напълно родът им.“

Преброили убитите. Само петима черноноги били загинали, имало неколцина ранени. Ала на пътеката, по която сутринта кроу и гро-вантри така уверено вървели към пиеганите, лежали триста и шейсет убити. Много от тях победителите дори не докоснали, тъй като им дотегнало да свалят скалпове. Но оръжието, бойните премени и украшения взели. После двата лагера се преместили малко по на запад, предоставяйки бойното поле на вълците и койотите…

Та както знаете, гро-вантрите поискаха мир и отново се намират под покровителството на нашето племе. А ето че сега дойдоха пратеници и на кроу. Е, ще видим какво ще се случи занапред.

Като ни пожела спокоен сън, Събуждащия се вълк — не мога да го назова Мънроу — се упъти към дома си.

Когато Бери живееше в лагера или някъде наблизо, пиеганите не решаваха нищо, без да се посъветват с него, и винаги приемаха съвета му. Той беше всъщност техен вожд. Вождовете на племето го уважаваха, осланяха се на него и той неизменно им даваше съвети. И този път го поканиха да присъствува на съвета, който щеше да разгледа предложението на кроу. Отидох и аз, така да се каже, под негово покровителство. Исках да послушам речите. Делегацията на кроу, разбира се, не беше там. Палатката на Голямото езеро бе пълна с вождове и старейшини, в това число и младите главатари на разните групи от Дружеството на приятелите. Сред тях забелязах и своя враг, Еленчето, който мрачно ме погледна, когато влязох. Той започваше да ми действува на нервите. Право да си кажа, с нетърпение очаквах деня, в който щях да си разчистя сметките с него, тъй като по неизвестни причини изпитвах твърда увереност, че ми е съдено рано или късно да изпратя сянката му на Пясъчните хълмове.

Голямото езеро натъпка каменната си лула, един от жреците я запали и изрече кратка молитва. След това лулата тръгна от ръка на ръка. Пръв взе думата Трите слънца и каза, че неговото племе Самотните ядачи се отнася благосклонно към сключването на мирен договор със стария им враг. Щом свърши, Еленчето произнесе разпалена реч. Полагаше му се да говори сред последните, защото по-възрастните и с по-високо обществено положение хора трябваше да се изкажат преди младите. Въпреки това го изслушаха мълчаливо. Черноногите винаги се държат с достойнство и оставят без забележки нарушенията на племенната етикеция и обичаи. Ала в края на краищата нарушителят си получава заслуженото за своето лошо поведение. Еленчето каза, че говори от името на Носещите враната — група от голямото Дружество на приятелите, и че неговата група не желае мир с кроу. „Кои са тези кроу, не са ли убийците на нашите бащи и братя, не отвлякоха ли те нашите стада? Щом се раззелени тревата — завърши той, — аз и моите приятели ще нападнем племето на река Уапити (Йелоустоун) и нападенията ни ще продължат до края на лятото.“

Говориха един след друг много оратори. Мнозина се изказаха в полза на мирен договор, някои — повечето младежи — бяха на мнението на Еленчето. Най-добре запомних речта на побелелия сляп жрец.

— О, деца мои — започна той, — о, деца мои! Чуйте ме, изслушайте ме внимателно. Когато бях млад като някои от вас, аз бях щастлив — нападах неприятеля, убивах, отвличах коне. Забогатях. Моите жени ми родиха четирима синове хубавци. Палатката ми винаги беше пълна с вкусна храна, с чудесни кожи. Момчетата ми пораснаха и колко им се радвах! Те бяха силни, ловки, яздеха отлично, бяха добри стрелци и се отнасяха към мен със същата благост, каквато проявяваха към майките си. „Не ходи вече на лов — казваха ми те, — остаряваш. Стой си в палатката край огнището, пуши си и си мечтай, а ние ще се грижим за теб.“ Аз бях доволен, бях им благодарен. Виждах на старини много щастливи зими пред себе си. Хай-йа! Един след друг моите хубави синове тръгваха на война, един след друг не се връщаха. Враговете убиха и две от жените ми. Третата умря, а тази, която сега е жива, е стара и слаба. Аз съм сляп и безпомощен. И двамата зависим от приятелите си — те ни дават храна и дрехи, те ни отстъпват място край огнището в палатката. Положението е наистина много тежко. Но ако не беше войната — о, ако не беше войната, сега щях да живея в собствена палатка с децата, внуците и жените си, всички щяхме да сме щастливи и доволни. Това, което се случи, ще се повтори. Вие, които говорихте против мира, помислете добре и се откажете от думите си. Виждате какво направи с мен войната, същото ще направи и с много от вас.

Когато старецът свърши, почти всички в палатката одобрително завикаха: „А! А!“ (Да! Да!), после Голямото езеро каза няколко думи:

— Готвех се да говоря за мира — рече той, — но нашият сляп приятел изрази всичко по-добре от мен. Неговите думи са и мои думи. Нека чуем сега нашия приятел, вожда търговец.

— Аз ще кажа същото, което и ти — подкрепи го Бери, — думите на стареца са и мои думи. По-добре лагер на мир и изобилие, отколкото на вдовици и сираци. Да сключим мир.

— Нека има мир! — произнесе Голямото езеро. — Само шестима се изказаха против мира, повечето искат мир. Аз ще съобщя на пратениците на кроу, че ще чакаме племето им във Форт Бентън през месеца на плода сарвис (канадска калина) и там ще сключим дружба. Аз казах. Вървете.

Ние се разотидохме. Прибрах се в своята палатка. Там заварих Ядача на камъни, който говореше с Нет-ах-ки. Веднага забелязах, че е развълнувана. Когато разказах на нашия приятел за решението на съвета, жена ми заговоря:

— Слушай какво открихме. Майка му — тя посочи Ядача на камъни — е братовчедка на моята майка, моя роднина. И той ми е роднина. Виж колко странно — влезе в нашата палатка като чужденец, а се разбра, че е от нашата кръв, от нашето семейство. Сега казваш, че ще се срещнем с кроу, когато узрее канадската калина. Колко се радвам, колко се радвам! Как ще се зарадва майка ми, когато види приятелката си, която смятахме за умряла. Ние ще сме добри към нея. Ще я накараме да забрави всичко, което е преживяла.

Протегнах десницата си на Ядача на камъни.

— Мой приятел и роднина — рекох аз, — радвам се да чуя тази новина.

В чест на гостите Дружеството на приятелите устрои танци — танци на племето Сресани на път, или сиу. Това беше великолепно, грандиозно зрелище. За да не останат по-назад, кроу решиха да изпълнят един от особените си танци, който се наричаше, доколкото си спомням, танц на кучешкия пир. Но веднага щом се спомена за него, пиеганите изгубиха всякакъв интерес към танците. Не че не желаеха да гледат — това много им се искаше. Цялата работа беше в кучето. За пиеганите кучето е свещено животно, което не трябва да се убива, а още по-малко да се употребява за храна. Боейки се от гнева на боговете, никой от пиеганите не смееше да подари на гостите куче, защото знаеше, че кучето ще бъде убито и изядено. Аз разреших този проблем, като купих куче от една старица, пред която се престорих, че ми трябва за пазач, а после го дадох на кроу. Беше голямо, дебело, много старо куче, почти беззъбо, полусляпо и космато като вълк. Кроу го отведоха надолу в гората край реката. Когато го видях отново, то висеше вече на едно дърво. Беше очистено от козината, а бялата му кожа беше остъргана и блестеше като кожа на свиня в касапница. На следния ден им потрябва котел, за да сварят кучето, но никой не се решаваше да им даде. Аз отново им дойдох на помощ. Взех от Бери „назаем“ два празни съда от спирт по пет галона всеки и ги пожертвувах. В тези съдове кроу чудесно сготвиха кучешкото месо.

Нашите гости кроу имаха може би най-красивите бойни премени, които бях виждал. Всяко перо от опашката на орел на украшенията им за глава беше съвършенство, а висящата част на украшението стигаше до петите и се влачеше по земята. Ризите и навущата им бяха изящно обшити по края с ресни от кожа на невестулка, кичури коса със скалпове и еленова кожа. Също както коланите и мокасините, те ги бяха обшили с рисунки от изкусно съчетани таралежови бодли с ярки цветове.

Димящите съдове с кучешко месо бяха донесени на едно равно открито място между лагера и реката и поставени върху запаления малко преди това огън. Двама кроу забиха барабан и танцът започна. Събра се огромна тълпа. Никой не искаше да се приближи до съдовете със забранена храна. Доколкото си спомням тази случка отпреди толкова години, песента, която придружаваше танца, съвсем не приличаше на песните на черноногите, ала танцът — скок напред на един крак, после на другия с леко наведено тяло — приличаше на този на Сресаните на път. Като танцуваха, кроу се движеха назад и напред, надясно и наляво, а от време на време извършваха пълен кръг около огъня и съдовете с протегнати ръце, сякаш благославяха храната. След като направеха пълна обиколка, те си почиваха и пушеха лули. После танцът се повтаряше. Представлението продължи около час. Сетне участниците отместиха съдовете от огъня и се приготвиха да се насладят на ястието. Не минаха две минути и ето че пиеганите до един напуснаха площадката. На няколко жени им прилоша само при мисълта, че биха могли да вкусят от забранената храна.

Като останаха при нас още два-три дена, кроу почнаха да се готвят за заминаване. Те получиха за себе си и за вожда много подаръци. Отнесоха към десет фунта тютюн в знак на това, че пиеганите приемат тяхното предложение за сключване на мир, и една красива лула от чер камък — подарък за главния им вожд от Голямото езеро. Дадоха им също много коне, хубави одеяла, кожени торби, от най-хубавото сушено месо, както и пълни с пемикан кожи. Нет-ах-ки поиска да докарат малкото й стадо коне.

— Моите коне са и твои коне — рече ми тя, — дай на Ядача на камъни ей този, врания.

Изпълних желанието й. После тя събра едно-друго за майка му: ново одеяло, синя вълнена рокля, бои и дреболийки и най-накрая голямо количество храна за из път. Когато си тръгваше, Ядача на камъни беше много развълнуван. Успя само да изрече:

— Дните, прекарани тук, бяха щастливи. Разделям се с вас, мои мили, щедри роднини, но скоро, пак ще се срещнем, този път с моята майка. Тя ще плаче от радост, когато и предам вашите думи и прекрасните ви подаръци.

После кроу поеха по долината през скованата от лед река, а ние се заловихме отново с обичайната си работа.