Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (3)

Втора глава
Хитростта на един отчаяно влюбен

Решихме наесен, когато започне сезонът за търгуване с индианците, да се присъединя към Бери. Той имаше голям волски обоз, с който лете превозваше товари от Форт Бентън до лагерите на златотърсачите. Бери смяташе, че това е много по-доходно, отколкото да закупува кожи на елени, уапити и антилопи — почти единствената стока, която имаше ценност и която индианците по онова време можеха да предлагат за замяна. Бизонските кожи се ценят само ако са одрани от животни, убити от ноември до февруари включително. Не желаех да остана във Форт Бентън. Искаше ми се да ходя на лов и да странствувам по тази земя, обляна от слънцето, да дишам сухия й, чист въздух. И тъй аз си купих завивки, много тютюн, патрони калибър 11,2 мм за пушката ми система „Хенри“, кон, обучен за лов на бизони, седло, и напуснах форта с Дорестия кон и обоза му. Може би, ако се бях упътил към златотърсачите, финансовите ми успехи щяха да се окажат по-големи. В Бентън пристигнаха други параходи, фортът се изпълни с хора, тръгнали за златодобивния район, а мнозина вече се връщаха оттам с тежки торбички златен прах в очукани куфари и омазнени чували. Тези хора се бяха сдобили със състояние и сега отиваха обратно в Щатите, в тази „благословена от бога страна“.

Благословена от бога страна! Не съм виждал по-прекрасни места от обширните слънчеви прерии и величествените, възвишаващи душата с грандиозността си планини. Радостен съм, че не се заразих от златната треска, иначе навярно никога не бих опознал отблизо този край. Има неща, далеч по-ценни от златото, например животът, свободен от грижи и всякакви задължения, животът, който ни носи всеки ден и всеки час частица удовлетворение и радост, въплътени във вълнуващи епизоди и приятна умора. Ако аз също се бях отправил да търся злато, може би като другите щях да стана богат, да се върна в Щатите и да се заселя в някое убийствено скучно градче, където най-интересните събития са църковните празненства и погребенията!

Фургоните на Дорестия кон — предният и ремаркето, — теглени от осем коня, бяха тежко натоварени с хранителни продукти и стока. Дорестия кон отиваше на летен лов с група от племето пиегани, наречена Късите наметала. Точно това ме накара да приема веднага предложението му и да тръгна с него. Откриваше ми се възможност да опозная тези хора. За пиеганите черноноги има много литература и който се интересува, трябва да прочете книгите на Гринъл „Предания, разказвани от черноногите“ и „Какво се случи с един индианец“.

Станахме големи приятели с шурея на Дорестия кон — Лис-сис-ци или Росомахата. Скоро се научих да си служа с езика на жеста и Росомахата почна да ми помага в изучаването на езика на черноногите, език толкова труден, че само малцина бели са успели да го овладеят основно. Мога да кажа, че като записвах старателно това, което ми преподаваха, обръщайки особено внимание на произношението и интонацията, аз се научих да говоря езика на черноногите не по-лошо от останалите бели, с изключение на един-двама.

Как се наслаждавах на това лято, прекарано отчасти в подножието на планината Белт, отчасти край реките Уорм Спринг и Джудит! Участвувах в честия лов на бизони и успях да убия доста от тези едри животни, препускайки на бързоногия си, добре обучен кон.

Заедно с Росомахата биех антилопи, уапити, елени, диви овце и мечки. Седях с часове на някой планински склон или на върха на самотен хълм, наблюдавах стадата и групите бродещи наоколо диви животни, любувах се на величествените планини и просторната мълчалива прерия и понякога дори се щипех, за да се уверя, че не сънувам, че всичко е действителност, а не мираж. На Росомахата това никога нямаше да му омръзне, както и на мен. Той седеше край мен, загледан мечтателно в обкръжаващата ни природа, и често възкликваше: „И-там-а-пи“ — тази дума означава „щастие“ или „съвсем съм доволен“.

Ала Росомахата не винаги се чувствуваше щастлив. Имаше дни, в които ходеше с напрегнато, загрижено лице и нищо не продумваше, а само отговаряше на моите въпроси. Веднъж през август, когато беше в такова настроение, го попитах какво му е.

— Нищо ми няма — отвърна, а после след дълго мълчание добави: — Излъгах, много ми е тежко. Обичам Пикс-ахки и тя ме обича, но не е възможно да стане моя жена, баща й няма да ми я даде.

И отново настъпи дълго мълчание.

— Е, и какво? — подхванах аз, понеже той забрави какво искаше да ми разкаже или пък не му се щеше да говори.

— Ами — продължи той — баща й е от племето гро-вантри^[1], но майка й е пиеганка. Преди години нашето племе покровителствуваше гро-вантрите, сражаваше се за тях, помагаше им в отбраната на техните земи от всички врагове. Но после племената ни се скараха и доста време воювахме. Последната зима сключихме мир. Тогава за пръв път видях Пикс-ах-ки. Тя е голяма хубавица: висока, с дълги коси. Очите й са като на същинска антилопа, ръцете и краката — мънички. Често съм посещавал палатката на нейния баща и без другите да забележат, сме си разменяли погледи. Една вечер, когато стоях до входа на палатката, тя излезе да донесе наръч дърва от голямата купчина, струпана наблизо. Прегърнах я и я целунах, а тя обви ръце около врата ми и отговори на моите целувки. Разбрах, че и тя ме обича. Как мислиш — попита Росомахата с безпокойство, — дали щеше да постъпи така, ако не ме обичаше?

— Не, мисля, че нямаше да го стори.

Лицето му просветна й той продължи:

— Тогава имах само дванайсет коня, но ги пратих всичките на баща й и помолих да му предадат, че искам да се оженя за дъщеря му. Той върна конете, като поръчал да ми кажат: „Дъщеря ми няма да се ожени за бедняк!“ Потеглих с боен отряд на поход срещу племето кроу и докарах в къщи осем чудесни коня. После купих други и ми се събраха общо трийсет и два. Неотдавна пратих приятел с тези коне в лагера на гро-вантрите — да поиска още веднъж да ми дадат девойката, която обичам. Той скоро се върна и доведе обратно конете. Ето какво рекъл нейният баща: „Дъщеря ми никога не ще се омъжи за Росомахата, тъй като пиеганите убиха сина ми и брат ми.“

Нямаше какво да му кажа. Той ме погледна плахо два-три пъти и накрая промълви:

— Гро-вантрите сега са край Мисури, недалеч от устието на ей тази мъничка река (Джудит). Намислил съм да открадна девойката от племето й. Ще дойдеш ли с мен?

— Да — бързо отвърнах аз, — ще дойда с теб, но защо каниш мен? Защо не вземеш със себе си някой от Носещите гарвана, ти нали се числиш към тяхната племенна група?

— Защото — разсмя се Росомахата някак пресилено — може би няма да успея да отвлека девойката. Тя може дори да откаже да ме последва, а тогава приятелите ми ще разкажат за това и хората непрестанно ще ми се присмиват. Пък ти, ако ме сполети неуспех, никога не ще изпуснеш нито дума.

Една вечер по здрач ние тихичко напуснахме лагера. Никой освен Дорестия кон, дори и жена му, не знаеше за нашето заминаване. Тя, разбира се, щеше да се разтревожи от отсъствието на брат си, но Дорестия кон щеше да й каже, че младежът е отишъл с мен за ден-два до Форт Бентън. Ала как се разсмя Дорестия кон, когато му казах къде и с каква цел отиваме!

— Ха-ха-ха! Чудесно! Един новак, който е тук само от три месеца, се готви да помогне на индианец да си открадне невяста!

— А кога престават да смятат някого за новак? — попитах аз.

— Когато знае всичко и престане да задава глупави въпроси. Колкото до теб, според мен ще престанат да те наричат „новак“, да речем, след пет години. На повечето им трябват към петнайсет години за „аклиматизация“, както се казва по вашему. Но шегата настрана, млади човече, ти се нагърбваш с много сериозна работа. Внимавай да не те сполети беда. Стой винаги по-близичко до коня си и помни, че е по-добре да избягаш, отколкото да се биеш. Ако следваш това правило, ще живееш по-дълго.

Както споменах, излязохме от лагера по здрач, тъй като в онези години денем беше опасно да се движим из обширната прерия само двамина. Твърде много бойни отряди на различни племена бродеха из прерията на лов за слава и богатство, като скалпираха и ограбваха непредпазливите пътешественици. Напуснахме долината на река Джудит и се насочихме през равнината на изток. След като изминахме достатъчно дълго разстояние, за да можем да заобиколим дълбоките долове, които водеха към речната долина, ние променихме посоката и запрепускахме успоредно на реката. Росомахата водеше пъргаво, но кротко пъстро конче, натоварено със завивки и голям вързоп, загънат в чудесна бизонска кожа и превързан с няколко ремъка. Росомахата бе изнесъл през нощта товара си и го бе скрил в храстите. Грееше великолепна пълна луна и ние можехме да се движим бързо — в тръс или галоп. Но едва бяхме изминали няколко мили от лагера, когато чухме рев на бизони. Беше любовният им период и мъжките надаваха непрестанно, ниско, монотонно мучене или рев, нападаха се и мереха сили ту в една, ту в друга група на огромните стада. На няколко пъти през онази нощ минахме близо до такива групи. Изплашените животни побягваха под меката лунна светлина и твърдата земя тътнеше под копитата им. Шумът на техния бяг ечеше дълго след като се изгубеха от погледа ни. Сякаш всички вълци от околността бяха излезли същата нощ от бърлогите си: тъжният им вой се чуваше отвсякъде. Унило, тържествено виене, така различно от бодрия лаещ фалцет на койотите.

Росомахата все препускаше, ръгайки коня, и не се обръщаше назад. Следвах го отблизо и не продумвах, макар да смятах, че е опасно да се язди толкова бързо из прерията, осеяна с дупки на язовци и други гризачи. Когато най-сетне просветля, се оказа, че сме пред високи, обрасли с борове хълмове и гребени, на две-три мили от долината на река Джудит. Росомахата спря и се огледа, взирайки се в далечината, все още обвита в предутринна мъгла.

— Както изглежда — рече той, — засега няма от какво да се боим. Бизоните и прерийните бегачи (антилопите) спокойно си пасат. Ала това не е безспорен признак, че наблизо няма неприятел. Може би точно в този момент някой седи сред клоните на боровете ей там по онези хълмове и ни наблюдава. Да вървим по-скоро към реката — трябва да напоим конете, а после ще се скрием сред дърветата в долината.

Разседлахме конете в една горичка от тополи и върби и ги поведохме на водопой. По мократа пясъчна ивица, там, където доближихме реката, личаха многобройни човешки следи, те изглеждаха така пресни както нашите. Тези следи ни накараха да се стреснем. Огледахме се с безпокойство, държейки пушките готови, за да можем веднага да се прицелим. На отвъдната страна на реката нямаше гора, а през горичката на нашия бряг бяхме току-що преминали. Ясно беше, че тези, които са оставили следите, не се намират в непосредствена близост до нас.

— Това са крии или пък са хора отвъд планините — забеляза Росомахата, като разгледа следите. — Кои от тях са — не е важно, защото и едните, и другите са наши врагове. Трябва да бъдем нащрек и непрекъснато да следим какво става около нас, те могат да се окажат наблизо.

Пихме до насита и пак се върнахме в горичката, където вързахме конете си така, че да могат да попасат трева и див грах, израсъл буйно под дърветата.

— Откъде знаеш — попитах аз, — че следите, които видяхме, не са оставени от кроу, сиукси или от някое друго прерийно племе?

— Нали забеляза — отвърна Росомахата, — че следите са широки, закръглени, виждаха се дори отпечатъци от пръстите. Това е, защото тези хора са били обути в мокасини с меки ходила. Техните мокасини са направени от щавена еленова или бизонска кожа. Такива обувки носят само тези племена. Всички прерийни обитатели имат мокасини с твърда подметка от нещавена кожа.

Преди да открием следите по пясъка, аз изпитвах силен глад, но сега така усърдно се вглеждах във всичко наоколо и се ослушвах дали не иде някой враг, че не мислех за нищо друго. Как съжалявах, задето не останах в лагера и не оставих младия индианец сам да краде девойката си.

— Ще обиколя горичката и ще огледам местността — рече Росомахата, — а после ще похапнем.

Зачудих се какво ще ядем, като знаех отлично, че няма да посмеем нито да убием дивеч, нито да запалим огън, дори да разполагахме с месо. Но си замълчах и докато чаках Росомахата, отново оседлах коня си — помнех съвета на своя приятел — да бъда близо до коня. Росомахата скоро се върна.

— Бойният отряд е минал през тази горичка — каза той — и се е отдалечил надолу по реката. След около две нощи той ще се опита да открадне конете на гро-вантрите. Е, хайде да ядем!

Той развърза вързопа, загънат в бизонската кожа, и извади от него много неща: червено и синьо сукно за две рокли — платът беше английски и се продаваше по десетина долара ярдът, — имаше още и мънистени огърлици, месингови пръстени, копринени кърпи за нос, тъмнооранжева боя, игли, конци, обеци — неща, които индианците толкова обичат.

— За нея — добави той, като сложи внимателно настрана тези неща и извади храната: корав хляб, захар, сушено месо и връзка сушени ябълки. — Взех ги от сестрата — продължи той, — знаех си, че навярно не ще можем да стреляме по дивеч или да палим огън.

Денят се точеше едва-едва. Поспахме на смени, по-точно спа само Росомахата. Аз почти не задрямах, тъй като през цялото време очаквах да ни връхлети бойният отряд. Нали тогава бях още новак в тези работи, пък и младият индианец също. След като си утолихме жаждата, трябваше да се упътим към билото на някой хълм и да останем там целия ден. Отвисоко щяхме да забележим навреме приближаващия се неприятел и бързоногите ни коне лесно щяха да ни отведат извън границите на опасността. Само щастливата случайност ни е помогнала да не ни забележат, когато сме навлизали в долината и в тополовата горичка — бойният отряд би могъл да ни обкръжи, а оттам би било трудно, дори невъзможно да се измъкнем.

Росомахата до този момент нямаше определен план за отвличането на девойката. Спомена ми веднъж-дваж, че ще се промъкне незабелязано до палатката й в лагера през нощта, но това, разбира се, беше рисковано начинание. И да успееше да се добере до палатката, без да го вземат за враг, дошъл да краде коне, той можеше да събуди някоя и друга жена и тогава щеше да се вдигне страшна врява. От друга страна, ако опиташе да се яви в лагера като гост, старецът Бича глава, бащата на момичето, несъмнено щеше да отгатне истинската цел на посещението и щеше зорко да следи дъщеря си. Направеното от нас откритие, че надолу по реката, към лагера на гро-вантрите, се придвижва боен отряд, предоставяше на Росомахата лесен изход.

— Знаех, че моят дух покровител няма да ме остави без помощта си — разсмя се той щастливо същия следобед, — и виждаш ли, пътят, по който ще тръгнем, сега е ясен. Смело ще влезем в лагера и ще се упътим към палатката на великия вожд Трите мечки. Ще река, че нашият вожд ме е изпратил да го предупредя за приближаващия към тях боен отряд. Ще му кажа, че с теб сме видели следите на отряда по речния пясък. Тогава гро-вантрите ще почнат да охраняват конете си, ще устроят на неприятеля засада. Ще има голямо сражение, суматоха. Всички мъже ще се хвърлят в бой и ще настъпи моят час. Ще извикам Пикс-ах-ки, ще яхнем конете и ще избягаме.

Втората нощ също препускахме бързо и на разсъмване съзряхме широка тъмна ивица, която прорязваше равнината — там течеше Мисури. Предишната вечер бяхме преминали Джудит и сега се придвижвахме по една широка пътека, набраздена дълбоко от шейните и коловете за палатки на многобройните пиегани и гро-вантри, скитащи между голямата река и планините южно от нея.

Слънцето беше още ниско над хоризонта, когато най-после доближихме обградена с борове долина и видяхме, долу широката и дълга низина при устието на Джудит. Триста, а може би и повече палатки на гро-вантри се белееха сред тъмния листак на една тополова горичка. Стотици коне пасяха в долината, обрасла с храсти. Тук-таме препускаха в галоп конници, подкарали стадата на водопой, или преследваха коне, необходими за поредния лов. Макар да бяхме още на около две мили от лагера, до ушите ни вече достигаше неясна глъчка, викове, детски смях, пеене и биене на барабани.

— Е — възкликна Росомахата, — ето ти го и лагера! Сега ще започне голямата лъжа! — А после добави с по-сериозен тон: — Смили се, велико Слънце! Смили се, подводен дух, мое видение^[2]! Помогни ми да получа това, което съм дошъл да търся тук.

Да, младежът беше влюбен. Амур измъчва сърцата на червенокожите също както и на белите. И — да ви доверя ли — любовта на червенокожите обикновено е по-силна, по-искрена.

Влязохме в лагера, съпроводени от недоумяващи погледи. Показаха ни палатката на вожда. Слязохме пред входа от конете, някакъв момък ги пое от нас и ние влязохме. В палатката имаше трима-четирима гости, които с удоволствие си хапваха в този ранен час и пушеха. Вождът с жест ни покани да седнем на почетното място — неговото ложе в дъното на палатката. Той беше як едър мъж, типичен представител на гро-вантрите (големите кореми).

Лулата се предаваше по кръга и ние също всмукнахме няколко пъти. Един от гостите разказваше нещо. Когато свърши, вождът се обърна към нас и ни попита съвсем правилно на езика на черноногите откъде идем. По онова време почти всички по-възрастни гро-вантри говореха свободно езика на черноногите, докато черноногите никак не умееха да говорят техния език. Той е доста труден за всеки, който не се е родил и израсъл сред тях.

— Идваме — отвърна Росомахата — от Жълтата река (Джудит), от местността над устието на Уорм Спринг. Моят вожд Голямото езеро ти изпраща този подарък — (при тези думи Росомахата измъкна и му подаде дълъг сплит тютюн) и те моли да пушиш с него като с приятел.

— Така — рече Трите мечки с усмивка и остави настрана тютюна. — Голямото езеро е мой добър приятел. Ние ще пушим с него.

— Моят вожд ми поръча да ти предам, че трябва да пазиш зорко конете си, защото наши ловци откриха следи на боен отряд, който се движи към вас. Ние двамата — този бял, мой приятел, и аз — също попаднахме на следите им. Видяхме ги вчера сутринта горе на реката. Те са двайсет или дори трийсет души пешаци. Може би още тази нощ или по-вероятно идната ще нападнат вашето стадо.

Старият вожд зададе много въпроси: от кое племе може да бъде този отряд, къде точно сме видели следите и прочее. Росомахата отговаряше на всичко колкото може по-убедително. После ни поднесоха варено месо, тлъстина от сушен бизонски гръб и пемикан^[3], и ние закусихме. Докато се хранехме, вождът разговаряше с другите гости. Скоро те си отидоха — навярно да съобщят и на другите тази новина и да подготвят засада на очакваните нападатели. Трите мечки ни заяви, че неговата палатка е и наша, и че конете ни ще бъдат нахранени. Внесоха до входа седлата и юздите ни. Пропуснах да спомена, че Росомахата скри скъпоценния си вързоп далеч от лагера, по пътя ни, още щом съмна.

След закуската пак пушихме, а вождът ни задаваше разни въпроси за пиеганите. После Росомахата и аз се разходихме из лагера и слязохме до брега на реката. По пътя той ми показа палатката на бъдещия си тъст. Старецът Бича глава бе жрец и жилището му отвън бе украсено със символите на чудодейната сила, озарила го в сънищата: с черна боя бяха изобразени две грамадни мечки гризли, а под тях имаше кръгли червени луни. Поседяхме до реката, погледахме как плуват в нея момчета и младежи. Забелязах обаче, че спътникът ми наблюдава жените, които непрекъснато идваха да наливат вода. Явно, че тази, която копнееше да види, не се появи, и след известно време тръгнахме обратно към палатката на вожда. Току зад нея две жени умъртвяваха пълничко три-четиримесечно кученце.

— Защо убиват кучето? — попитах аз.

— Пфу — отвърна Росомахата с гримаса на отвращение, — за да ни нагостят.

— Да ни нагостят ли! — повторих аз изумен. — Искаш да кажеш, че ще сготвят за обед това куче? И си мислят, че ще го ядем?

— Да, гро-вантрите ядат кучета. Те смятат, че кучешкото месо е по-хубаво от бизонското и от всяко друго. Да, те ще ни сготвят кучешко задушено и ще ни го поднесат в грамадни паници, ще трябва да го ядем, иначе ще останат недоволни.

— Няма да го ям — извиках аз, — не, за нищо на света няма да хапна от него!

— Ами, длъжен си. Ще трябва да го ядеш, ако не искаш приятелите ни да станат наши врагове и може би — добави той с тъга, — да ме лишиш от възможността да получа онова, за което съм дошъл.

Настъпи моментът, в който ни поднесоха кучешкото месо. То изглеждаше много бяло и право да си кажа, миризмата му съвсем не беше неприятна. Но то си оставаше кучешко месо. Нито веднъж в живота си не съм изпитвал от каквото и да било такъв ужас, както пред необходимостта да вкуся от това месо. Разбирах обаче, че трябва да го сторя. Взех едно ребърце, решително стиснах зъби и отхапах месото, замигах и загълтах често-често, да не би да се върне обратно. И то остана в стомаха. Насилих се да го задържа, макар че по едно време не знаех кое ще победи — гаденето или волята ми. Така успях да изям късче от поднесеното ми месо, вземайки си охотно от пемикана с плодове, който служеше за гарнитура. Изпитах облекчение, когато обедът свърши. Голямо облекчение. Минаха много часове, преди стомахът ми да се оправи.

Предполагаше се, че неприятелят може да се появи същата нощ. Затова веднага щом мръкна, почти всички мъже в лагера взеха оръжието си и се промъкнаха през храсталака към подножието на хълмовете, разстлани във верига нагоре и надолу край реката, както и зад мястото, където пасяха стадата на нашите домакини. Росомахата и аз приготвихме и оседлахме конете си. Той каза на вожда, че ако започне сражение, той, Росомахата, и аз ще възседнем конете и ще се присъединим към хората му. Рано вечерта моят приятел изчезна някъде. Аз поседях към час и нещо и тъй като той не се връщаше, легнах на ложето, завих се с едно одеяло и скоро потънах в здрав сън. Събудих се чак на сутринта. Росомахата тъкмо ставаше. След като закусихме, излязохме да се поразходим. Той ми каза, че миналата вечер успял да прошепне няколко думи на Пикс-ах-ки, когато излязла за дърва, и че тя била съгласна да избяга с него, щом настъпи моментът. Росомахата беше в чудесно настроение и докато се разхождахме край брега на реката, не се сдържа и запя бойните песни, които черноногите пеят, когато са щастливи.

Към пладне се върнахме в палатката. Освен другите посетители там дойде и един висок, здраво сложен мъж със зло лице. Росомахата ме побутна с лакът, когато новодошлият седна срещу нас и мрачно ни погледна. Разбрах, че това е Бичата глава. Гъстата му, дълга коса беше събрана на главата като пирамида. Известно време той разговаря за нещо с Трите мечки и останалите гости, а после за мое учудване им заговори на езика на черноногите, като каза нещо по наш адрес с неприкрита омраза в тона.

— Всички тези приказки за приближаването на бойния отряд — рече той — са чиста лъжа. Представете си: Голямото езеро ги пратил да ни кажат, че хората му са видели следите на отряда. Аз, разбира се, зная, че пиеганите са страхливци, но когато са много, те навярно биха тръгнали по следите и нападнали врага. Не, те не са видели никакви следи и никаква вест не са ви предали. Аз обаче съм сигурен в друго — че врагът е пристигнал и че той вече е в нашия лагер, дошъл е не за нашите коне, а за нашите жени. Миналата нощ много сглупих. Отидох да дебна конекрадците, чаках до сутринта, но никой не се появи. Тази нощ ще си остана в палатката, ще дебна похитителите на жени и пушката ми ще бъде заредена. Съветвам всички вас да постъпите като мен.

Щом свърши речта си, той стана и с едри крачки излезе от палатката, мърморейки нещо, навярно проклятия към всички пиегани и по-специално към един от тях. Старецът Трите мечки, усмихнат сурово, го изпрати с поглед и рече на Росомахата:

— Не обръщай внимание на неговите думи. Той е стар и не може да забрави, че хората от твоето племе са убили сина му и брат му. Други от нас — той дълбоко въздъхна, — други също са изгубили братя и синове във войната с вашето племе, но ние все пак сключихме траен мир. Било каквото било. Няма да върнем мъртвите, а живите ще живеят по-дълго и по-щастливо сега, след края на враждата и на взаимните грабежи.

— Ти говориш истината — забеляза Росомахата. — Мирът между нашите племена е хубаво нещо. Не искам да помня думите на стареца. Забрави ги и ти и си пази конете, тъй като тази нощ неприятелят непременно ще се появи.

По здрач отново оседлахме конете и ги вързахме късо за палатката. Росомахата оседла пъстрото си конче и скъси стремената. Своя кон възнамеряваше да язди без седло. Каза ми, че Пикс-ах-ки цял ден била под охраната на жените на баща си — жени от племето гро-вантри. Старецът не я поверявал на майка й, която бе от племето на пиеганите, и не пускал Пикс-ах-ки за дърва и вода. Аз пак си легнах рано, а спътникът ми както обикновено излезе. Ала този път нямах възможност да спя спокойно до сутринта. Събудиха ме пушечни изстрели в прерията и суматоха в лагера: мъже крещяха и тичаха към мястото на сражението, жените се викаха една друга, възбудено се съветваха, деца плачеха и пищяха. Втурнах се към нашите коне — там, където ги бяхме завързали, — като грабнах пушките, моята и тази на Росомахата. Той имаше отлична пушка „Хокинс“, подарък от Дорестия кон. Тя се зареждаше с големи куршуми (32 от тях тежаха един фунт). По-късно научих, че старецът Бича глава бил един от първите, изтичали да спасяват конете си, когато започнала стрелбата. Веднага щом напуснал палатката, Росомахата, който лежал недалеч в храстите, изтичал и извикал любимата си. Тя излязла, а след нея и майка й с няколко торбички. След миг дойдоха при мен. И двете плачеха. Росомахата и аз отвързахме конете.

— По-бързо — извика той, — по-бързо!

После нежно прегърна плачещата в обятията на майка си девойка, вдигна я, сложи я на седлото и й подаде юздите.

— Слушай — говореше майката с плач, — бъди добър с нея! Призовавам Слънцето да постъпи с тебе така, както ти се държиш с нея.

— Обичам я и ще бъда добър — отвърна Росомахата. После, като се обърна към нас, добави: — След мен, бързо!

Понесохме се из прерията към пътеката, по която бяхме навлезли в речната долина, право към мястото на сражението, разгоряло се в подножието на хълма. Чувахме изстрели и викове, виждахме огнените езичета, които излизаха от цевите на пушките. Не очаквах такъв обрат. Отново съжалих, че взех участие в този поход за отвличане на девойка. Не исках да вървя натам, където свистяха куршуми, не ме интересуваше това сражение. Но Росомахата препускаше напред, любимата му девойка го следваше неотлъчно и на мен не ми оставаше нищо друго, освен и аз да ги следвам.

Когато наближихме мястото на боя, другарят ми почна да вика:

— Къде са враговете? Да ги избием до крак! Къде са? Къде са се скрили?

Разбирах защо вика той. Не искаше гро-вантрите да ни сметнат за участници в нападението. Ами ако попаднехме на някой от нападателите?

Стрелбата и виковете престанаха. Пред нас всичко беше тихо, но ние знаехме, че там, сред осветения от луната храсталак, са залегнали и двете сражаващи се страни: едните се опитваха да се потулят незабавно, а другите — да ги открият, без да се излагат на твърде голям риск. До подножието на хълма ни оставаха само стотина ярда и аз вече си мислех, че сме отминали опасността, когато изведнъж точно пред Росомахата някой стреля с кремъклийка. Конят на Росомахата падна заедно с ездача си. Конете ни изведнъж спряха. Девойката изпищя и извика:

— Те го убиха! Помогнете, бели човече, те го убиха!

Но преди още да слезем от конете, видяхме Росомахата да се измъква изпод падналото животно, да скача на крака и да стреля към човека, когото храсталакът скриваше от нас.

Чу се глух стон и шумолене. Росомахата с един скок се озова сред храстите и нанесе на нападателя три-четири силни удара с цевта на пушката. После се наведе и вдигна пушката, с която бяха стреляли по него.

— Открих едного — извика той със смях, изтича до мен и завърза стара кремъклийка за лъка на седлото ми. — Нека стои при теб — добави приятелят ми, — докато се измъкнем от долината.

Тъкмо се канех да му кажа, че е глупаво да се бавим заради някаква стара кремъклийка, когато край нас изникна като изпод земята старецът Бича глава. Изригвайки поток ругатни, той хвана за юздите коня на Пикс-ах-ки и се опита да свали девойката от седлото. Тя изпищя и здраво се хвана за седлото. Росомахата се хвърли върху стареца, тръшна го на земята, изтръгна от ръцете му пушката и я запрати далече встрани. После скочи леко зад Пикс-ах-ки, притисна с пети хълбоците на животното и ние отново се понесохме напред. Разгневеният баща хукна след нас и завика — навярно искаше да му се притекат на помощ и да ни заловят.

Видяхме как към него се приближиха няколко души от племето на гро-вантрите, ала те като че ли не бързаха и не понечиха да ни преследват. Несъмнено бяха разбрали какво става и не пожелаха да се месят в спор за жена — смятаха го под своето достойнство. Препуснахме с пълна сила, изкачвайки дългия, стръмен склон на хълма, и скоро престанахме да чуваме жалбите на стареца.

Обратният път до лагера на пиеганите ни отне четири нощи. Росомахата понякога яздеше зад мен, а през останалото време — зад девойката. Прибрахме и скъпоценния вързоп, скрит на идване. Приятно бе да видиш как девойката се зарадва, когато на утрото развърза вързопа и видя подаръците си. Още същия ден, докато почивахме, тя си уши рокля от червеното сукно и мога да кажа без преувеличение, че стана много хубава, когато се премени с роклята и огърлиците, пръстените и обеците. Тя и без това си беше хубава, а по-късно се убедих, че и душевната й красота не отстъпва на физическата. Пикс-ах-ки стана вярна и любяща жена на Росомахата.

Боейки се от преследване, ние се върнахме по обиколен път, като избирахме по възможност най-глухите пътеки. Щом пристигнахме в лагера, научихме, че старецът Бича глава ни е изпреварил с два дена. Сега обаче никак не приличаше на предишния високомерен и злобен старец, какъвто се показа у дома си. Просто пълзеше пред Росомахата, превъзнасяше красотата и добродетелите на дъщеря си и се вайкаше колко е беден. Росомахата му даде десет коня и кремъклийката, отнета от индианеца, убит през нощта на бягството ни от лагера на гро-вантрите. Бичата глава ни разказа, че отрядът, който ги нападнал, бил от племето кри и че гро-вантрите убили седем неприятели. Отрядът не успял да открадне нито един кон, така неочаквана била за него атаката на гро-вантрите.

Повече не участвувах в поход за отвличане на девойка, но в дните на младостта си, прекарани в прериите, извърших, както ми се струва, доста други, не по-малко глупави постъпки.